Джудит Гулд
Гръцка вила (13)

13.

— Querida^[1]! Какво ли ще правя без теб? Ти си, без изключение, най-инатливата, вбесяваща, вървяща против себе си безмозъчна идиотка, която имам нещастието да приема като сестра — промърмори Марибел.

Беше късно през нощта на същия ден и двете млади жени седяха на люлеещите се столове на верандата на бунгалото на Том Съливан. Бяха загубили представа за времето благодарение на полупразното шише текила, което Марибел бе донесла.

— Ти си — продължи Марибел потиснато — срамота за женския род вовеки веков! Да не споменавам за движението на жените, горенето на сутиени, нахлуването през стъклени покриви. Ти и твоята идиотска гордост! Ако имаше усета на една чинчила^[2], щеше да се вкопчиш в пръстена на онова копеле. Сигурно струва — колко? Тридесет хилядарки?

Трейси сви рамене. Нямаше никаква представа за стойността на годежния пръстен, нито пък се интересуваше да я разбере.

— Виждаш ли? — Марибел размаха заплашително пръст. — Подобно отношение е първият ти недостатък. С този пръстен можеше да си платиш и двете ипотеки, както и просрочените данъци. Но не! Трябва да постъпиш като госпожа Голямата Работа, истинска глупачка си, че му върна този пръстен.

Трейси погледна пръста си, на който доскоро беше пръстенът, и въздъхна. По-бледата ивица кожа, предпазвана от безжалостното слънце на Флорида, личеше дори на лунна светлина.

— Или — продължи Марибел замечтано, а въображението й се развихри от новата чаша текила — този пръстен можеше да постави началото на нещо наистина голямо. Нали се сещаш, като тази, как се казваше? — Тя се намръщи и напрегна мозъка си, след което щракна с пръсти. — Точно така! Полет Годар, кино звездата. Тя наистина се оказа умна. Достатъчно, че никога да не връща годежен пръстен. А повярвай ми, тя е получила много.

— И какво прави с тях? — попита Трейси, която не можа да устои на любопитството си.

— Ами, единственото разумно нещо, което може да направи една жена — направи си гривна трофей от всички диаманти. Виждаш ли? Това е жена, която можеше да научи и двете ни на някои неща.

— Понеже говорим за това, как трябва да се грижим за себе си и след като благодарение на отличната текила събрах достатъчно смелост, по-добре да вляза вътре и да проведа един телефонен разговор. Преди питието да е отслабило действието си и да се откажа.

— Телефонен разговор? — попита Марибел заинтригувано. — По това никое време? — Тя приближи китката до лицето си и присви очи, загледана в осветения циферблат на часовника. — Кълна се, че е… един без двадесет? Възможно ли е?

Трейси се консултира със собствения си часовник, който изоставаше с шест минути на ден. Според него часът беше дванадесет и тридесет и две, което потвърждаваше правотата на Марибел.

— Да. Наистина е един без двадесет.

— Но на кого ще звъниш? И за какво?

— Ще ти кажа за какво — отвърна тя мрачно. — За да започна да управлявам живота си. Нали разбираш, да се грижа за себе си? Това, струва ми се, е същината на целия ни разговор до сега?

— Si, искам да кажа, да — хлъцна Марибел. — Но какво общо има това с провеждането на телефонен разговор в ранните часове на утрото?

— Много просто. Спомняш ли си, когато ме докара този следобед след… онова дяволско сборище на крадци?

— Да…?

— Естествено — въздъхна Трейси, — какъвто ми е късметът, не можах да намеря мъжа, на когото се обадих.

— Мъжът? — За Марибел споменаването на мъже неизменно изместваше всичко друго на заден план. — Какъв мъж?

Вместо да отговори директно, Трейси продължи.

— Според секретарката му, той е на място със седем часови зони разлика.

— Седем? Къде се е дянал този човек? В Япония?

— Грешна посока. Опитай с Гърция. Но секретарката му беше достатъчно любезна и ми даде мобилния му телефон. Проблемът бе, че поради разликата в часовете трябваше да изчакам, преди да се обадя. Сметнах, че ще му дам време поне до полунощ. Всеки уважаващ себе си човек трябва да е станал до седем. — Тя погледна към Марибел с надеждата, че приятелката й ще подкрепи мнението й. — Как мислиш?

— Седем ли каза? Седем сутринта?

Трейси кимна с надежда.

Марибел се намръщи.

— Предполагам, че за нас, които работим на смени, седем е добро време за нещо сериозно… например спешен случай. Но за някой друг? Не знам, querida. Седем и половина ми звучи някак ужасно рано.

— Разбирам. Но както казах, трябва да се обадя преди да изгубя смелост и текилата да отслаби влиянието си.

— Кой е този мъж? Аз познавам ли го? Готин ли е? Богат ли е?

Трейси се надигна с мъка и постоя за миг, изпробвайки земята. Тя изглеждаше учудващо стабилна.

— Ще ти докладвам всичко, което зная… веднага след като го узная. Става ли?

— Разбира се. Стига да обещаеш.

 

 

Телефонът върху нощното шкафче го събуди. Това не бе настойчивото блеене на телефона в къщата, а познатото нежно цвъртене на собствения му, тънък като вафличка мобилен телефон.

Той се претърколи, протегна ръка и заопипва с пръсти нощното шкафче. Намери миниатюрния уред и го вдигна. Натисна бутона за приемане на разговора без дори да отвори очи.

— Е, добре — каза той сънливо примирен. — Говорете.

— М-Марк Варни? — попита колебливо женски глас. Почти прошепвайки името му, сякаш се страхуваше да не го събуди.

Той лежеше по гръб с все още затворени очи.

— Да, кой се обажда?

— Съжалявам, ако е прекалено рано там… може би е по-добре да ви звънна по-късно.

— Можете и сега да продължите. Вече съм буден.

— Сигурен ли сте?

Той започваше да се дразни. Беше прекалено рано, за да се въртят в словесни кръгове.

— Разбира се, че съм сигурен. Кой се обажда?

Последва кратка пауза.

— Трейси Съливан.

— Кой?

Той почти чуваше усилието, с което се обаждаха от другата страна.

— Т-Трейси Съливан. Сещате ли се, вашият непубликуван автор? От Флорида.

— Съливан… Съливан… — Той стисна върха на носа си с палец и показалец. Съливан? Внезапно очите му се разтвориха широко и той седна в леглото, сякаш някой го смушка. Което донякъде си беше вярно. — Хей — изрече той с по-топъл глас. — Съливан. Точно така.

Проклет да съм, каза си. И му се иска да се срита. Предната нощ лежа буден с часове, агонизиращ над мисълта кого да намери за писател призрак за Урания. Не че имаше недостиг на писатели призраци. Но липсваха такива, които можеха да си държат езика зад зъбите и, което също беше важно, да не струват цяло състояние. И ето — като гръм от ясно небе идеалният кандидат се обажда сам.

— Ти да не си случайно врачка? — каза той.

— Извинете? Да не би да попитахте дали съм, или не съм… врачка?

— Точно това попитах. Да.

— Сигурно се шегувате. — Последва кратка пауза. — Но защо? Какво ви наведе на тази мисъл?

— Защото, ако искаш вярвай, ти си точно човекът, с когото трябва да говоря.

— Аз ли? — Звучеше скептично.

— Точно ти — увери я той.

— Ами… — Последва още една пауза. — Не знам какво да кажа.

Той се усмихна.

— Не трябва да казваш нищо. Само слушай. Става ли?

— Разбира се. Давай.

— Добре, започвам. Но трябва да разбереш, че говорим за хипотетична ситуация.

— Добре.

— Става въпрос — подхвана той — за следното. Да предположим, че една доста популярна знаменитост — нали се сещаш, от онези, от които жълтата преса се прехранва? — е написала книга. Или по-точно казано, роман. Схващаш ли?

— Д… да…

— И да предположим, че този роман има няколко, ъъъ, незначителни недостатъка. Неща, по които може да се поработи малко. Нали се сещаш, да се напише нещо наново, да се пренареди малко сюжетът, вероятно няколко промени в диалога, може би изчистване на някои несъответствия по героите и изключване на странични такива? Доизясняване на страничните линии на сюжета. — Той спря. — Всичко на всичко, това, което се опитвам да кажа, е, че е нужно малко повече, отколкото, хммм, се изисква от редакторската работа.

Нейната страна на телефона мълчеше.

— А сега да прибавим и друг важен фактор. С този проект са свързани много пари. Не толкова много за, ъъъ, наетия редактор, който и да е той… въпреки че заплащането не е никак лошо. Но за тази работа той няма да получи абсолютно никакво публично признание. С други думи, знаменитостта с голямото име ще се наслаждава на цялата слава. Ще прави съответните изявления. Ще дава интервюта. Ще се занимава с договорите около издаването. Ще поглъща всички хвалебствия. Все още ли следваш мисълта ми?

— Да. Разбирам.

— Та така, въпросът ми е следният. Как мислиш ще се чувства човек, нает да работи в такава ситуация, който трябва да остане героят в сянка?

— Искаш да кажеш писател призрак?

Той потръпна. Изрично опитваше да избегне тази дума. И добави:

— Ами, ъъъ, да. Предполагам, че можем да го наречем и така.

— А защо имам усещането, че става въпрос за нещо много повече от незначителни промени? Звучи ми като съществена преработка. Не е ли така?

Трябваше да й го признае, тя беше проницателна, добре.

— Предполагам, че майка ти не е възпитала глупачка — изрече той с възхищение.

— Всъщност, тя не се е задържала достатъчно дълго, че да възпита каквото и да е. Татко заслужава похвалите. Но да се върнем към тази… тази хипотетична ситуация. Наистина става въпрос за основна преработка, нали? Нещо, за което обикновено викат така наречения книжен лекар? Издателския еквивалент на това, което в Холивуд се нарича сценариен лекар?

Тя очевидно беше по-навътре по въпросите с издателската дейност, отколкото смяташе отначало.

— Точно така. — Той прочисти гърлото си. Нямаше смисъл вече да говори със заобикалки. Не и с нея. — Също така — добави той, — докато сме на темата, да прибавим и един доста, ъъъ, притискащ срок.

— Колко притискащ?

— Четири месеца максимум.

Трейси звучеше тихо.

— Това не е хипотетична ситуация, нали?

Той не знаеше защо се изненада, но наистина се изуми.

— Ти със сигурност бързо загряваш — каза той, без да е сигурен дали му харесва откритият начин, по който тя поставяше въпросите.

— И нещо повече, това е заобиколен начин да ме попиташ дали съм съгласна да се заема с тази работа, нали така? Всъщност за това става въпрос, нали?

— Точно така — каза той. Ето, въпросът вече беше поставен. И добави: — Преди да продължим по темата, трябва да те попитам нещо.

— Разбира се. Давай!

— За какво — позаинтересува се той — ми звънна? Предполагам, че е било нещо важно, иначе можеше да изчакаш няколко часа.

— Ъъъ, аз… аз сигурно съм объркала часовите зони. Не е нищо, което да не може да почака.

Това беше първото й изречение, което не звучеше твърде истинско. Лъже, каза си той. Или поне прикрива нещо.

В крайна сметка, напомни си той, не беше я потърсил той. Тя му беше звъннала. Но засега подмина темата. Това можеше да почака. В момента имаше по-важни неща за обсъждане.

— Тогава, предполагам, можем да подхванем въпроса за тази струваща шестдесет и четири хиляди долара работа? — каза той. — Интересува ли те това предложение?

Той чу как тя бързо поема дъх.

— За писател призрак?

— Точно така.

— Аз… може и да… съм склонна. Какво предлагаш?

— Петдесет хиляди долара. Половината предварително, останалото след завършването.

— Двадесет и пет хиляди — размишляваше тя на глас и на него му се стори, че бързо пресмята нещо наум. — Хммм. Де да можех — въздъхна Трейси. — Но съжалявам. Не мога.

— Тогава колко искаш?

— Тридесет и пет предварително — каза тя, без да се колебае. — Минимум тридесет.

Сега беше ред на Марк Варни да пресмята наум. Вчера Канди му изпрати писмо по електронната поща от Бевърли Хилс: от Мадрид пристигнал чек за тридесет и две хиляди долара за испанските права на последната книга на Урания. Ако можеше да завърти тези пари, което означаваше да прескочи бизнес мениджъра на Урания и да отстъпи собствената си комисионна от двадесет и пет процента за продаването на чуждоезиковите права… и предполагайки, че Урания ще се съгласи…

— Кога можеш да започнеш? — попита той.

— Зависи. От разстояние ли ще работя? Искам да кажа от тук? Експресна поща ли ще използваме или електронна? Ти си експертът по тези въпроси.

— Всъщност — започна той бавно, — имах предвид да дойдеш тук.

— В Гърция! — изписука Трейси.

— Точно така.

Последва кратка пауза. Тя определено се опитваше да асимилира това напълно неочаквано развитие на нещата. Можеше да си представи обзелото я вълнение. Най-вероятно си мисли: Европа! Пътуване! Приключение! А колко ще се разочарова. Доколкото познавам Урания, тя ще заключи Трейси в някоя стая, където няма да има нищо друго, освен ръкописа, компютър и едно походно легло.

Но дори и да беше развълнувана, това не пролича. Трейси проговори със служебен глас.

— Кой е авторът на книгата, върху която ще работя?

— Ще ти кажа след минутка. Но първо искам да те предупредя. Ако решиш да приемеш, ще трябва да подпишеш договор за неиздаване. Това означава да гарантираш, че никога на никого няма да кажеш върху какво работиш… или за кого. Нито сега, нито за в бъдеще. А под никого се включват и най-близките ти и скъпи хора. Съпругът, любовникът, приятелят, баща ти, най-добрата ти приятелка, дори и напълно непознат. Никой никога не трябва да разбере. Същото се отнася и за този разговор; действам под предположението, че мога да разчитам на твоята дискретност?

— Не се безпокой — заяви Трейси тържествено. — Няма да те разочаровам.

— Надявам се на това. Заради благото и на двама ни.

— Звучиш много злокобно. — Сега Трейси като че ли звучеше по-спокойно, в гласа й се долавяше дори нотка на забавление. — Не се безпокой. Мога да пазя тайни.

— Искрено се надявам да е така. Но повярвай ми, за твое собствено добро е. Предполагам, че не си падаш по съдебните дела, след които оставаш гол като шушка.

— Правилно предполагаш.

— И така — продължи той. — Сега, след като знаеш какво е положението, какво е решението ти?

Тя се засмя тихо в ухото му.

— Кой не би грабнал тази възможност? Звучи ми като предложение, на което не мога да откажа. А сега ми кажи. Кой е този сеньор или сеньорита Мистериозо, за когото трябва да работя?

— С когото трябва да работиш — уточни той внимателно, — не за. — Искаше още от началото този момент да е напълно ясен.

Марк Варни познаваше начина на действие на Урания. Веднага след приключването на проекта, Урания щеше да погледне по нов начин на връзката си с Трейси и историята щеше да се пренапише отново, като Трейси удобно щеше да се понижи до нещо като: Кой? О, сигурно имаш предвид онази секретарка…

— И така — каза той, — имам ли думата ти, че това ще се ограничи само от моите устни до твоите уши?

— Да — отвърна Трейси спокойно. — Имаш думата ми.

Той спря за малко.

— Урания Викърс.

Той очакваше Трейси да възкликне Не онази Урания Викърс! — пискайки и цъкайки от вълнение, както би направил почти всеки в тази ситуация.

Вместо това Трейси само смотолеви:

— Ур…!

И изобщо не завърши последните три срички. Слухът му долови как тя някак тъжно и шумно си пое въздух. Имаше нещо странно, да не кажем нередно, в този отговор.

— Трейси? — попита той истински загрижен. — Нещо не е наред ли?

— Не, разбира се, че всичко е наред — каза Трейси бързо, опитвайки се да възвърне самообладанието си. — Всичко е наред.

Но нейното уверение звучеше някак кухо. Поради каквато и да е причина за втори път през последните няколко минути му се стори, че тя не говори истината, или най-малкото се изплъзва.

— Знаеш, че можеш да споделяш с мен — каза той мило. — Почти всичко. Противно на слуховете, аз не хапя.

Не, каза си той кисело, само хвърлям невинните на лъвовете.

— Да. — Тя прочисти гърлото си. — Разбира се. — Трейси преглътна и добави: — Марк, ако можеш да изпратиш парите тук навреме, ще подпиша всякакъв договор, който ти или Ур… — Тя се закашля и бързо смени последната дума: — Адвокатът на авторката ми изпратите. Знам, че звучи мелодраматично, но животът ми е в твоите ръце.