Джудит Гулд
Гръцка вила (11)

11.

Санторини, Гърция

Слънцето се потапяше зад морето, обагряйки в розово водата, облаците и варосаните, разхвърляни по скалите къщи на Оя. Урания бе облегната на шезлонга, нарочно отместила поглед от красивата природна гледка, за която стотици души се събираха в най-северния край на острова, където развалините на стара каменна постройка, наречена от местните „Крепостта“, издаваха от върха като нос на кораб и предоставяха идеална позиция за пълно задоволство от пейзажа.

Марк, разположен на шезлонг срещу Урания, също беше сляп за природните красоти. Идеално разбираше защо най-важната му клиентка не беше в настроение да се наслаждава на природата: и той се чувстваше по абсолютно същия начин.

Какво друго чувство би предизвикала визитата на Джулия Маркоф, ако не чувството на обреченост?

Той си припомни един от любимите цитати на Бум Бум Манчини: Единственото нещо, което от        минава безвъзвратно като Коледа, е една залязваща звезда.

— Е, можем да обсъдим тактиката, или предпочиташ непрекъснато да отлагаме — каза той, а гласът му изразяваше отпуснатост и нехайство, каквито не изпитваше. — И в двата случая е време да предприемем някакво радикално действие. Какво мислиш? Хммм?

Но дори и да мислеше нещо, устните на Урания не помръднаха. Междувременно, отвъд остров Тиразия, зад калдерата, слънцето се плъзна зад водния хоризонт и небето бързо притъмня. Фоточувствителните светлини в двора, разположени на нивото на терасата и нагоре по стъпалата, свързващи трите нива, автоматично щракнаха. Както и светлините на басейна, които излъчваха зловещи сияния от радиоактивно червено.

— Нали знаеш, че Джулия разчиташе да не приемеш предложението й за писател призрак? — продължи той. — Ако се беше хванала за предложението, договорът ти щеше да е спасен, а Инфо-Медия нямаше да имат възможността да се измъкнат. Всички знаем, че четири месеца е съвсем недостатъчно време да се сглоби една книга. За бога, Урания, трябваше ли така недвусмислено да отхвърлиш предложението й? Не можа ли поне да кажеш, че ще си помислиш един ден и ще я уведомиш?

— Защо ли не мога да повярвам на ушите си? — изрепчи се тя. Урания Викърс, като повечето актриси, можеше да модулира гласа си за всяка ситуация, а за тази избра да поеме по утъпканата пътечка, използвайки невероятния тон на наранена жена. — Нужно ли е да ти напомням, че би трябвало да си на моя страна и да представляваш интересите ми? А ти какво правиш? Заставаш на страната на врага, ето какво.

— Да наричаш издателя си враг — подчерта Марк с въздишка — е непродуктивно. Така само ще затвърдиш тази представа.

— Така и трябва — отвърна дръзко Урания и самодоволно се усмихна. — Не аз направих тази стъпка, нали? За това можеш да благодариш на твоята приятелка милата Джулия. Във всеки случай това вече няма значение. Всяко отдръпване потвърждава психологическата важност да изразяваш гласно истинските си чувства. Знам го, защото съм жив пример за това. Сега, след като изразих истинските си чувства, се чувствам хилядократно по-добре, скъпи. Хилядократно.

Марк Варни прокара нервно ръка по косата си. Ако Урания си втълпеше нещо, нищо не можеше да я разубеди. Винаги успяваше тя да каже последната дума.

— Знаеш ли какво, скъпи? — рязкото репчене на Урания се трансформира в сладко гукане. — Защо не покажеш, че си изключително мила душичка и не потърсиш Мария? Хмм? Да й кажеш да извади още една бутилка шампанско?

— Защо? — попита той. — Празнуваме ли нещо?

С този коментар Марк си спечели свирепа усмивка от страна на Урания.

— Ако имаме нужда от повод, можем да пием за тръгването на милата Джулия. Но така само ще похабим хубавото шампанско. Достатъчно е да кажем, че ако някой има нужда от пийване, то това е твоята бедна, разкритикувана писателка… не си ли съгласен?

Урания сведе клепки престорено свенливо с ясното съзнание за опустошителния ефект на своето действие върху мъжете.

Марк се поколеба за миг. Урания сърбаше шампанско цял следобед. Но какво пък, по дяволите! При всичките й кусури — а те бяха цели легиони — алкохолизмът бе единственият недостатък, в който не можеха да обвинят Урания. О, тя обичаше тази пенлива течност; всъщност, всички го знаеха — особено ако беше скъпа и безплатна. Но още по-добре знаеха, че Урания беше професионалистка. През цялата й кариера нито веднъж не я видяха да прекалява с пиенето или — далеч от подобна мисъл — в пияно състояние. И макар Марк доста често да я виждаше пийнала, никога не я беше виждал пияна-заляна.

Естествено, причината за трезвеността на Урания не беше дълбока. Тя съвсем ясно осъзнаваше, че основните й банкови авоари се дължаха на външния й вид и затова много внимаваше за лицето и тялото си, подобно на хирург, който внимава за пръстите си. И както никога не си и помисляше дори да си покаже носа навън, без да си сложи пълен грим и да се издокара елегантно от глава до пети, така Урания нямаше намерение да ускорява неизбежното. Опустошенията на времето и патилата й бяха нанесли достатъчно щети: нямаше нужда да ги подпомага, като злоупотребява с определени вещества.

— Е, скъпи? — опита се да го придума тя престорено нацупена. — Какво чакаш?

— Ей сега ще се върна — каза Марк примирено, но грубо и се надигна.

Урания го наблюдаваше през полуспуснатите си клепачи. Тя с възхищение проследи плавното и непрекъснато движение, с което се изправи, след което се отдалечи като пантера, зашляпа с босите си крака край басейна и се изгуби в надвисналата арка на вратата, от която се прокрадваше удълженият жълт език на изкуствена светлина.

Урания много добре осъзнаваше непреднамерената сексуалност, която Марк Варни излъчваше. Загорялото му голо тяло, плочките по корема му, широките бели панталони от онова ново, фантастично фибровлакно, което им придаваше модерен намачкан вид и падаше леко по стройните му бедра.

Ех, фантазираше си тя понякога, ако не се беше отдал на кариерата. Или ако нивото му на интелигентност беше наполовина на това, което е. Какъв съвършен жиголо за чудо и приказ щеше да стане от него!

За съжаление, Марк Варни беше роден с мозък в главата си и приятен външен вид — прахосване на мъжка красота, що се отнасяше до Урания.

От осветената стая долиташе тих шепот, след това отново се дочу почти беззвучното шляпане на боси крака по гладките камъчета, забити в бетона, както и свистенето и шумоленето на високотехнологична материя.

— Мария бе поставила в камерата още една бутилка — докладва Марк и отново се настани удобно на шезлонга. — Понякога съм абсолютно убеден, че е ясновидка, поне що се отнася до теб и до пенливата ти течност.

— Така и трябва да е — изрече Урания заядливо. — Тя е при мен от… — тя нехайно перна китката си — ох, откакто се помня.

— Което ми напомня. Помоли ме да ти предам, че ви остават само една каса и половина.

— Вече? — Урания се престори на изненадана. — Божичко, Кристал направо се топи тук. Ех, добре. Просто ще трябва да се обадим на онова място в Колонаки и да поръчаме да ни изпратят още няколко каси, нали така?

Сякаш касите Кристал, всяка от които струваше хиляда и шестстотин долара, можеха да се намерят така лесно и евтино, както огромните количества бира, предлагани с отстъпка на местната борса, каквато в Санторини, естествено нямаше.

Но и раят си има своите неудобства. Първото и най-голямо сред тях беше липсата дори на първостепенната човешка нужда: източник на прясна питейна вода. На този безводен остров онова, което не се събираше в цистерни през зимния дъждовен сезон, трябваше да се внася с морски танкер, а след това да се разнася на сушата с камиони. Питейните нужди се задоволяваха с бутилирана вода.

Марк и Урания мълчаха в кадифената осеяна със звезди нощ, отражението на почти пълната луна проблясваше в спокойната калдера далеч отдолу, а светлините на Оя бяха пръснати безразборно по протежението на скалата. Разговорът им се прекъсна от една гъркиня с опънати устни, жилава като говежда пастърма и с лице като съсухрена кафява ябълка, която се подаде от вратата и приближи с поднос в ръка.

Запотена бутилка от прозрачно стъкло, на чието гърло бе нанизан златист станиол, се подаваше от фаянсова кофичка с лед. Виждаха се също и две дълги модерни чаши за шампанско, както и две чисто бели ленени салфетки, прилежно сгънати.

Жената бе Ирина Стефану, майката на Мария Стефану, доверената икономка на Урания. Родена в семейството на калени селяни, Ирина гордо носеше мрачната традиционна носия. Беше облечена в черно от глава до пети: рокля с дълги ръкави, забрадка на главата, престилка, чорапогащи и обувки.

Ирина постави таблата на ниската масичка отстрани до шезлонга на Марк. С това едно-единствено движение тя успя някак да изкаже безброй неодобрителни слова — за Марк Варни в частност, чужденците по принцип, вносните стоки и най-вече за всичко, от което лъхаше лекомислие. Шампанското, например.

Тя се оттегли така, както и пристигна — кисело и без да издаде нито звук. Пристигна и след миг изчезна.

Марк изчака Ирина да се отдалечи достатъчно, за да не може да го чуе, след което направи кисела физиономия.

— Не знам за тебе — каза той полугласно, — но винаги ме побиват тръпки от тази дърта крава. Трябва ли винаги да се движи така дебнешком, сякаш е зловещата смърт със сърпа? Пък и защо въобще я държиш? Не можеш ли просто да я изпратиш обратно в затънтеното й планинско село? Там определено ще е по-щастлива.

Урания зацъка укорително с език.

— Хайде, хайде, скъпи — сгълча го тя. — Знаеш, че ми е невъзможно да живея без Мария. Единствено тя винаги е била с мен. Мъже и любовници идваха и си отиваха, така наречените приятели и колеги забиваха нож в гърба ми. Но Мария е била и все още е, моята котва. Ако това означава да се примиря с майка й, е… — Урания леко присви рамене.

Марк вдигна бутилката от заскреженото й гнездо, при което се дочу характерното звънтене и тракане на лед. Последва дращещ звук докато отлепяше златистия станиол от тънкото й гърло. Тишина, когато завъртя телчето, придържащо тапата. И накрая тихо пукване, когато отвори тапата като сръчно я хвана със салфетката, вместо да я остави да изхвърчи.

Той наклони бутилката към една от чашите, шампанското забълбука и закипя, а той наливаше на малки порции, за да даде възможност на пяната да спадне, така че да не прелее. След това се наведе напред и почти церемониално подаде чашата на Урания. Знаеше, че това й харесва и обикновено я предразполага — а той предпочиташе тя да е в точно такова разположение на духа.

На себе си наля два пръста. Достатъчно, за да се чукне, но не достатъчно, за да пие в действителност. Нямаше настроение за алкохол.

Урания вдигна чаша.

— За отпътувалите врагове — оповести тя, сякаш се беше отървала от голяма напаст. След тези думи зарови нос в чашата си и отпи съвсем малко, като птичка. Навлажни устни с върха на езика си и въздъхна с удоволствие. — Йъм-йъм. Ето това е нектарът на боговете.

— Казваш го всеки път, когато пиеш шампанско — напомни той.

Тя се усмихна любезно.

— Това, скъпи — каза тя и потопи пръст в чашата, гонейки мехурчетата, — е така, защото Кристал винаги е за предпочитане. Където и да е. И по какъвто и да е повод.

— Трябва да те направят тяхно рекламно лице.

Урания облиза шампанското от пръста си.

— Да не мислиш, че не ми се иска. — Гласът й тутакси се изпълни с копнеж. — Само си помисли за купищата безплатни каси, които ще получа в замяна на публичността.

Марк опита шампанското и го остави да се разлее по езика му. Урания имаше право в едно: шампанското беше велико. Меко като коприна и изпълнено с противоречия: чувствено, но леко, силно, но дискретно.

И все пак той предпочиташе скоч пред най-хубавото шампанско. Особено Макалън и колкото по-отлежало, толкова по-добре. Но от уважение към Кристал изчака няколко минути, преди да поднови разговора.

Марк прочисти гърлото си, с което смени и темата.

— Не ми се иска да развалям тази хубава реколта… — подхвана той.

Урания знаеше какво ще последва.

— Ох, скъпи! — изрече тя умолително и с драматичен жест вдигна ръка към челото си. — Трябва ли?

— Колкото по-скоро обсъдим този въпрос, толкова по-добре.

Урания въздъхна. Вечният боец, тя не можеше да не се съгласи.

— Ох, предполагам, че имаш право — смотолеви тя, но не и безропотно.

— Хубаво. И така, какво предлагаш да правим?

— Да правим? — Гласът й отново се превърна в бръснеща стомана и тя го помете с поглед. — Какво искаш да кажеш с това какво предлагам да правим?

Марк си имаше начини да запази гласа си мек.

— Този проблем с книгата няма да се разреши от само себе си, нали знаеш?

— На мен ли го казваш? — отвърна тя навъсено.

— И така?

— И така, ще продължа да пиша — съобщи Урания надменно. При което отново мушна нос в чашата и отпи още една миниатюрна глътчица. — Какво очакваш да направя? — Когато вдигна глава, от очите й се сипеха мълнии. — Да развея бял флаг?

— Не — отговори той безизразно и внимателно постави чашата си на масичката до него. — В интерес на истината, очаквах, че ще направиш точно това, което току-що каза.

Сега тя наистина се разгневи.

— И мога ли да попитам какво лошо има в това?

Той реши да бъде откровен.

— Защото тъкмо от това се страхувах.

— Страхуваш! Предполагам, че имаш предвид ангажимента да напиша собствения си роман?

Марк не отговори, а разпери ръце, като че ли искаше да каже: Ти го каза, не аз.

Мълчанието му не се възприе добре.

— Знаеш ли — подхвана Урания директно, — в крайна сметка ти наистина си един първокласен самодоволен глупак.

— Наричали са ме и с по-лоши имена — сви рамене той.

— Убедена съм в това.

Той провеси крака отстрани на шезлонга и седна изправен, така че да се наведе настойчиво към Урания с ръце, притиснати между широко разтворените си крака.

— Надявах се да не се стига до тук — произнесе той тихо. — Но крайно време е да приемем някои неприятни факти.

— Мо-ля? — Гласът на Урания бе същински лед. — И какви точно са тези факти, които според теб царствените ние трябва да приемем?

Гласът му бе тих.

— Мисля, че вече знаеш отговора на този въпрос.

Урания избухна, въплъщавайки се в по-раншната си роля на Медея^[1] облечена от Климт^[2]. Въпреки че само се беше навела напред, човек придобиваше впечатлението, че тя се е удвоила до застрашителни размери.

— Това просто не е достатъчно, малкия! — изръмжа тя. — Искам ти да го изречеш, по дяволите! Предизвиквам те!

Урания беше забравила най-силната страна на Марк Варни: почти невъзможно бе да го принудиш за нещо. Едно от първите неща, на които го научи Бум Бум Манчини, бе да не обръща внимание на оскърбленията и избухванията на звездите със засегнато его.

— Е, става дума да се спаси твоят договор — изрече той спокойно. — Което означава, че трябва да предадеш онова, за което сте се договорили с Грийнлийф.

Урания се почувства оскърбена от държанието на агента си, което тя възприемаше като нелоялно.

— Или какво ще се случи?

— Ами знаеш за правния им отдел, които вече са си наточили зъбите за тебе — информира Марк. — Онези лешояди няма да се поколебаят да приложат всички хватки от учебниците си, за да възвърнат парите на фирмата и да докажат, че си заработват парите. Не знам защо, но имам ясното усещане, че смятат да те използват като отличен пример, дори и това да означава да запратят името ти в калта.

— Само да опитат — присмя се Урания. — Гарантирам ти, че ще съжаляват, че въобще са се захванали с мен! — Тя величествено отметна глава.

— Да, но я си помисли, че не спечелиш — подходи той логически. — Всеки издател по света — а и двамата знаем, че след тези изкупувания и сливания са останали само шепа играчи на световния пазар — ще се замисли дваж, преди да размаха пред лицето ти договор за няколко милиона. И това е само за индустрията. А що се отнася до феновете ти, лошата публичност може да има ужасни последствия. Какво ще стане, ако те изоставят?

Дрезгавият смях на Урания прониза нощта.

— Да ме изоставят? — Тя го погледна невярващо. — Моите фенове — заяви тя многозначително — са лоялни.

Гневът й вече бе загубил силата си и тя се намести на шезлонга. При желание Урания можеше многократно да увеличи размерите си, но със същото въздействие можеше да постигне и обратния ефект и от супер злодейка да се смали просто до суперзвезда.

За минута тя замълча и заблиза раните си, пощипвайки в знак на възмущение ръкавите на златисто бродирания си копринен кафтан, опитвайки се да придаде нова форма на тъканта, като я подбутне на едно място, поиздърпа на друго.

— Добре! — подхвана отново Марк с друга тактика. — Значи не се притесняваш за феновете си. Ами за работата?

— Марк, трябва да говориш по-конкретно. Наистина не знам какво искаш да кажеш.

— Знаеш какво, онези предавания по телевизията Нашият много специален гост звезда? Онези, с които вече си изкарваш прехраната? Онези, които заедно с доходите ти от книгите, държат вълците далеч от дома ти? Не се заблуждавай, че продуцентите и спонсорите няма да реагират негативно на лошата връзка с обществеността. Много скоро ще си намерят друга актриса за тези роли.

Но Марк й спести продължението: Една по-млада актриса. Такава, с която днешното поколение може по-лесно да се идентифицира.

— Дрън-дрън-дрън… — Урания използва ръката си за уста на отегчена кукла крокодил. — Ще го превъзмогнат — увери го тя.

Марк изчака малко, след което внимателно добави:

— Те да, но ти?

Това улучи целта. Очевидно бе, че тя се стресна.

— К-какво искаш да кажеш?

— Виж, Урания, няма да губя повече време и ще говоря без заобикалки. И двамата знаем колко отчаяно се нуждаеш от парите, които ще получиш при приемането на книгата. А не можеш да си позволиш да си изплатиш неустойките и да прекратиш договора. По дяволите, не можеш да си позволиш да им върнеш дори онзи аванс, който получи. И двамата знаем, че всъщност ти го похарчи още много преди да ти падне в ръчичките.

— Ах, ти, копеле! — Урания го прободе с очи. Ако с поглед можеше да се убива, той отдавна щеше да е убит на място.

Не беше тайна, че Урания най-много ненавиждаше две теми: първо, възрастта й; и второ, финансовото й положение.

Въпреки апогея си и неимоверните хонорари, Урания всъщност не разполагаше с нищо ценно. Докато Мей Уест остави след себе си цяло състояние в недвижим имот в Лос Анжелис, Полет Годар играеше като истински факир на валутния пазар, а Елизабет Тейлър събираше през годините предмети на изкуството и скъпоценности, Урания Викърс непрекъснато се люшкаше на ръба на финансовото бедствие. Не толкова отдавна тя се хвърляше на всяка малка роля, която й предлагаха от Източна Европа. След това дойде време, когато отлетя за Сингапур (първа класа, естествено) за церемонията по откриването на нов екстравагантен търговски център, еднодневна веселба, за което бе доста добре възнаградена. По същия начин, за участието си като тяхната звезда наемател в рекламите на строителни предприемачи, Урания получи безплатен мансарден апартамент в Бока Раюн (който веднага след това продаде).

И въпреки статуса си на звезда и готовността си да играе, никога нямаше достатъчно роли — или сигурни пари. Нито пък имаше държавни ценни книжа или конвертируеми бонове. Нито пък богат съпруг, който да й остави състояние.

И нищо чудно, че тази жена прекарваше летата си на ръба на жив вулкан.

— Аз виждам нещата по следния начин — продължи Марк. — Имаш една възможност да отблъснеш този удар и да спасиш кожата си, Урания, и това е като дадеш материала си на някой професионалист. На някой, който ще успее да сглоби ръкописите ти във форма, годна за публикация, и ще го направи бързо.

— Е, Бруте! — отвърна Урания горчиво. — Намекваш, че аз съм неспособна да изпълня договора си. Точно това казваш, скъпи! — Тя произнесе последната дума така, че от нея се изля отрова. — Нали? Скъпи?

— Нищо не намеквам, Урания. Опитвам се да спася кожата ти, не забравяй! И ако не получавам благодарности за това, е, няма нищо ново под слънцето.

— Получаваш петнадесет процента от доходите ми от публикациите — заяви тя язвително. — Максимума. За някои това би звучало като хиляди благодарности.

Марк сви рамене. Такава липса на благодарност не беше нещо ново за него. Вървеше заедно с работата му, особено с авторите знаменитости.

— Независимо дали ти харесва или не, като представител на литературните ти дела, мое задължение е, да се грижа за интересите ти — продължи той. — И ако тази грижа за интересите ти изисква да намеря и наема писател призрак, тогава добре. Включва се в задълженията ми, затова ще го направя.

— Охохо! — Урания имитира ръкопляскане. — Чуй се, чуй се! Леле, колко предано и колко… професионално от ваша страна, любезни господине.

Марк не обърна внимание на саркастичния удар, който почти не чу: беше твърде зает да мисли на глас.

— Ще се наложи да се поразпита тук-там известно време, да видя кой е на разположение и хрисим. Хмм. Трябва да е някой, способен на чудеса. Тънкият момент е, че трябва да е писател, когото Джулия Маркоф и нейните подражателки не познават. Идеалният вариант е някой, когото никой от редакторите в издателските къщи не познава… — Думите му заглъхнаха. Марк се чумереше, зареял поглед далеч пред себе си, и барабанеше с пръсти по подлакътниците на дървения шезлонг.

Гласът на Урания прекъсна мислите му.

— Ти май много неща вземаш за дадени? — подхвърли тя кисело. — Някой да е чул да казвам, че съм съгласна?

— Урания, престани да правиш сцени. — Той я погледна твърдо и продължително. — Джулия ти каза едно нещо кристално ясно. Времето за вълшебства свърши. Не разбираш ли? Време е да се тръгне по водата. Трябва ни някакво чудо.

— Предполагам, че вече имаш някого предвид за тази… призрачна работа? Така ли е?

— В интерес на истината — отвърна той откровено, — не, Урания, нямам никого предвид. Но дяволски сигурно е, че бих искал да имам. Така определено работата ми щеше да е много по-лесна.

Думата работа не описваше съвсем правдиво проекта. Далеч по-точно описание би било: дяволската задача да се извлече нещо смислено от така наречения ръкопис на Урания — тази хаотична и озадачаваща боза от безкрайни, умопобъркващи обърквации, липсващи сцени, отпаднали герои, необясними отклонения, бомбастични диалози и резки смени на сюжета. Заемането с този безпорядък и скърпването му в нещо логически свързано, което може да се чете и, преди всичко, да се продава, бе извънредно трудно, почти невъзможно, подобно на очакванията на алхимиците да превърнат обикновените метали в злато.

Марк потъна в мисли и гласът му звучеше така, сякаш говореше на себе си. Което, донякъде, беше точно така.

— Ще трябва да потърся. Трябва ни някой, който работи бързо, на него да може да се разчита и, преди всичко, да е самата дискретност…

Урания се изправи властно. Кафтанът й се изправи като че ли по собствена воля и се разля около нея като колона от разтопена тъкан.

— Е, само не забравяй едно нещо — предупреди тя строго, размахвайки пръст. — Когото и да изровиш, трябва да работи евтино. Няма да се съглася на шестцифрена сума, нито на процент от приходите ми. Омръзна ми да ме оглозгват до шушка, само защото съм звезда. — Урания прекоси терасата, спря пред огромната, прилична на кръгла буца сирене пълна луна с цвят на кости и пресметливо я използва, за да придобие силует, подобен на този от Ерте^[3]. — О, и още нещо!

Марк застана нащрек.

— И какво е то?

— Когото и да намериш, най-добре ще е да държи проклетата си уста затворена, ето какво. Марти ще подготви договора и ще го накарам да постави такава клауза.

Въпросният Марти бе Мартин Шулман, нейният адвокат. Обигран в работата си, репутацията му на лешояд не се дължеше на благотворителните му постъпки.

— Така че непременно предупреди, когото и да откриеш, че ако се разчуе дори думичка за това, ще си плати адски. Едно отклонение и не ще получи нищичко. И няма да се поколебая да накарам Марти да го обрули до шушка — всичко, което има, и всичко, което някога ще има.

Марк успя да отвърне с безразличен глас:

— Разбрах те много добре.

— Хубаво. За да сме наясно. — Урания направи кратка пауза. — Колко часът е в Ел Ей?

Марк се посъветва с часовника си и извади десет часа.

— Малко след единадесет сутринта.

— Хубаво. Ще му се обадя още сега. Марти никога не е в офиса си преди десет.

Урания си тръгна. Величествено — как иначе, а шлейфът от бляскави, бродирани авангардни заврънтулки, точици и тирета, се понесе на вълнички от течно злато по мозайката от камъчета.