Джудит Гулд
Гръцка вила (10)

10.

Трейси седеше от едната страна на масата в столовата, вперила поглед в нарастващата купчинка доказателства за… е, не беше много сигурна за какво, но в този пъзел все още липсваха някои съществени елементи.

Марибел, седнала точно срещу нея, гледаше телевизионния екран. Очевидно ВМАИ излъчваха кино парад с Урания Викърс — три второкласни филма един след друг: шпионският трилър, който бе свършил; драма с библейски костюми, която наближаваше към края, и съдейки по филмовите откъси по време на прекъсванията за реклама, предстоеше малко известен филм от 1972, озаглавен „Империя на амазонките“.

Трейси бе извърнала лице от беззвучното трепкане на телевизора и не му обръщаше никакво внимание. Съзнанието й беше заето от книжата, които с Марибел бяха открили и които лежаха с лицевата страна нагоре върху пластмасовата повърхност: омачканите и изгладени документи бяха подредени в редица като хор от обвинения. Светлината на лампиона с трите си електрически крушки, включени на максимума си от 150 вата, още повече засилваше сюрреалистичната картина.

Горната редица съдържаше четири документа, един от друг по-уличаващи. Трейси ги беше подредила в хронологичен ред от ляво на дясно и всеки разказваше своята собствена история.

Първо беше едно копие от брачно свидетелство на Томас Рейнълдс и Виктория Уре, с дата 27 август 1979 година и съответния печат от градската регистратура; гражданският акт се е сключил в Пайн Блаф, Арканзас. Един от подписите бе познат: Томас бе изписано с неподражаемия почерк на баща й по начина, по който той винаги го изписваше, а Рейнълдс — с абсолютно същия почерк.

Трейси нямаше никакви основания да се съмнява в автентичността на подписа на баща си. Но не познаваше ъгловатия почерк на булката.

Булката. Най-вероятно майка ми.

Трейси докосна подписа и прокара пръст по ъгловатите букви. Колко странно, че след всичките фантазии за майка си, сега, когато най-накрая виждаше името и подписа й, не почувства по-близка жената, която й бе дала живот. Ако не друго, почти невъзможно беше между тях да възникне някаква връзка.

Това неочаквано чувство я обезпокои: беше точно обратното на онова, което винаги си бе представяла.

Следващият по ред документ беше актът за раждане на Ана Мелинда Рейнълдс, подписан от д-р Роджър Л. Джоплин, в Чарлстън, Западна Вирджиния, с дата 14 февруари, 1980 година. Съответно удостоверен от градския регистратор и с положен официален печат.

Третият документ показваше, че Томас Люк Рейнълдс легално е сменил името си на Томас Джозеф Съливан. Смяната е регистрирана в Галвстън, Тексас, на 16 октомври 1982 година.

И накрая, четвъртият документ от редичката. Този, според който името на Ана Мелинда Рейнълдс е официално сменено на Трейси Ан Съливан. Както и другите документи, този също бе издаден от още едно необичайно място — Сан Преъри, Уисконсин, с дата 9 май 1983 година.

— Марибел — започна Трейси бавно, — зная, че си чувала за Галвстън, Тексъс. Но какво общо има между Пайн Блаф, Арканзас; Чарлстън, Западна Вирджиния и Сан Преъри, Уисконсин?

Марибел отмести поглед от телевизионния екран.

— Лесно е — засмя се тя. — Всички те са места, за които никога досега не съм чувала и изобщо нямам намерение да посещавам.

— И аз мисля същото — кимна Трейси. — Мисля, че улучихме. Сякаш татко и Виктория, или татко, Виктория и аз, или само татко и аз, сме обикаляли из страната с гигантски крачки. — Тя се намръщи още повече. — Само дето за нищо на света не мога да разбера защо. Няма никакъв смисъл.

— Хмм. Права си, трябва да има някаква причина. Може би… може би е трябвало да пътува заради работата си? — предположи Марибел любезно.

Трейси й стрелна един от онези погледи, които казваха: я стига!

— Съвсем искрено се съмнявам в това. Нали помниш, че преди злополуката и неработоспособността му, той е бил риболовец в Луизиана. Галвстън е в залива, добре. Но как, по дяволите, комерсиалният риболов ще го отведе в Арканзас, Западна Вирджиния и Уисконсин? — Тя направи кратка пауза и бавно добави. — Предполагам, че трябва да се изразя така: татко винаги е твърдял, че е риболовец. И аз му вярвах. — Тя протегна отчаяно ръце, след това ги отпусна тежко в скута си, където те се заизвиваха неспокойно, подобно на малки животинки, хванати в капан. — Но сега вече не знам на какво да вярвам.

— Има и нещо друго, което не се връзва и което още не сме обсъдили.

— И това е…?

— Ами ако баща ти е сметнал за необходимо да промени своето и твоето име, няма ли документи за Виктория Уре? Това не ти ли хрумна?

— Всъщност, не — призна Трейси. — Не се бях замислила. Но сега, след като го спомена, имаш право. — Трейси зарови из мозъка си за най-различни сценарии. — Във всеки случай, не сме обсъдили възможността Виктория Уре да е мъртва. Всъщност, това идеално би обяснило нежеланието на татко да говори за нея. Може да е скърбял до последно.

— Да, но не попаднахме на нищо, в което да се говори за смърт — припомни й Марибел. — Няма смъртен акт. Няма некролог. Нищо. Нито пък, ако все още е жива, нещо, свързано с развод.

— С други думи — добави Трейси, — като изключим името Виктория Уре, което се споменава в брачното свидетелство и акта за раждане, дамата е изчезнала. Сякаш… — Трейси се начумери и поклати глава. — Нее, забрави.

— Трейс! — повиши глас Марибел. — Не можеш да постъпиш така с мен! Не е честно! Знаеш колко мразя, когато някой започне да ми казва нещо и не довърши. Хайде! Казвай!

— Добре! — предаде се Трейси безрадостно. — Исках да кажа, че татко е бил така потаен, защото може да се е укривал. Например от закона?

— Трейс, Трейс — сгълча я Марибел. — Сега вече наистина си измисляш. Я си помисли. Ако беше така, защо щеше да си прави труда да сменя имената ви законно? Не забравяй, че ако са искали, властите щяха да го намерят за нула време. Само щяха да наберат старото му име в компютъра и хоп! Официалната смяна на името щеше да изскочи за секунди.

— Може би — въздъхна Трейси, — защото, макар и да беше прекрасен, татко бе наистина много чудат.

— Няма нужда да го казваш. Всички сме чували за семейни тайни, но тази тук е върхът на сладоледа… — Марибел спря рязко и настръхна, сякаш се беше натъкнала на нещо значително, но нямаше и представа какво точно. — Сладолед — измърмори тя под носа си и забарабани все по-бързо с пръсти по устната си. — Сладолед… сладолед… Защо си представям… Еврика!

Тя щракна с пръсти и се усмихна триумфално.

— Защото майките често правят сладоледени десерти — тържествуваше тя, — ето защо! Това е то! Трейс! Това е отговорът!

— Марибел, добре ли си?

— Никога не съм била по-добре. Слушай, амига. Опитай това. Ами ако баща ти се е опитвал да те скрие от… не. Зарежи! Ами ако, по една или друга причина, се е опитвал да те скрие от майка ти? Може би за твое добро? Ето така нещата се връзват.

Трейси замълча, докато асимилираше хрумванията на Марибел.

— Нещо… — успя да изрече тя колебливо — нещо в това…

— Знам, знам, няма нужда да ми го казваш — гукаше Марибел весело, — … просто се връзва! Нали това искаше да кажеш?

Трейси с неудоволствие поклати положително глава. Не можеше да не мисли за ироничната ситуация. През целия си живот най-много копнееше поне за някаква информация за майка си. И ето сега, когато пресяваше слоеве от информация и се приближаваше все повече и повече, въобще не беше сигурна дали наистина иска да открие истината.

Когато проговори, гласът й трепереше.

— И как предлагаш да продължим?

— Как? — Марибел погледна часовника и потисна прозявката си. — Ами да седнем, да поотпочинем малко, да поспим. Все още имаме да прегледаме ужасно много снимки, да прочетем и най-дребните текстове и тем подобни. Аз викам да спрем за днес, съвсем заслужено да поотморим и да продължим утре. Да започнем свежи сутринта… или следобед, или когато и да е. Абсолютно загубих представа за времето. Междувременно можем да хванем този филм, който ще започне след малко по телевизията. — Марибел кимна към телевизора.

Трейси се извърна.

На екрана — все още без звук — Урания Викърс изглеждаше величествено на трона си от грубо изсечена скала и наблюдаваше поклонението на тълпа от красиви, оскъдно облечени красавици, преди да вдигне поглед към подиума, на който мускулест млад Прометей се гърчеше в напразни опити да се освободи от оковите си. По устните на Урания, която щракна с дългите си хищни нокти, можеха почти ясно да се прочетат думите й: Твоето наказание ще сполети всеки мъж, дръзнал да нагази в тези земи. Това е земя, по която мъжки крак не бива да пристъпва. Това е… империята на амазонките!

При което заглавието „Империята на амазонките“ просветна в огнени окраски на екрана в три редици крещящо жълти букви.

Трейси се обърна с умоляващ израз на лицето си.

— Марибел — простена тя, — не! Имай милост. Това е мъчение. Знаеш как ненавиждам тези нискобюджетни филми.

— О, но това не е кой да е нискобюджетен филм, Трейс. Това е „Империята на амазонките“. Култова класика. Съвсем сериозно, трябва да го гледаме. Няколко пъти съм хващала отделни части и всеки път едва не пукнах от смях, толкова смешно беше. Наистина е много комичен. А най-хубавото е, че хуморът е непреднамерен и точно това го прави толкова велик.

— Ами тези? — попита Трейси и посочи втората редица документи на масата. Всяка спретната купчинка представляваше ипотека, или известие от ипотекодържателя, че продава ипотеката на трето лице. Една купчина бе определена за известия за закъснение и всяко писмо, изискващо плащане, бе все по-заплашително от предното.

Истинското ми наследство, помисли си Трейси горчиво. Господи, само ако знаех…

— Хайде, Трейс — опитваше се да я придума Марибел. — Бъди добра. Десет минути. Само толкова. Ако след това успееш да се откъснеш от телевизора, ще спрем да гледаме. Става ли?

— Ох, добре — съгласи се Трейси с болезнено примирение. — Десет минути. Можеш да пуснеш звука, но аз ще гледам от хей там долу.

При тези думи Трейси стана рязко от стола си и се настани с кръстосани крака на пода.

— Ще преглеждам тези снимки докато гледам.

Марибел се забърза към телевизора и усили звука. Както можеше и да се предполага, саундтрака звучеше скърцащо, а музиката извиваше до мелодраматично кресчендо. Диалогът бе заснет в чужбина с оскъдни средства, най-вероятно в Източна Европа, бе дублиран отвратително и допълваше идеално тази върховна глупост.

Нямаше нищо синхронно. Устните се движеха там, където не би трябвало, и оставаха неподвижни на места, в които би трябвало да се движат. На места декорите се разклащаха от движението на героите. И въпреки че филмът бе заснет през седемдесетте, диалогът бе класически за петдесетте, но пикантно гарниран с убийствени дози архаизми.

Например: Къде закрачила си ти, моя кралице?

Все е едно за тебе. Варварите идват, а моята ножница е без своя меч. Бързо, донеси го. Ти! Приготви ми еднорога. И бързо!

Или: За какво стоиш наоколо?

Очаквам вашата заповед, Ваше Величество.

Давам заповедта!

Ако всичко беше измислено нарочно, нямаше да се получи. Но заснет сериозно и то толкова зле, филмът се превръщаше в творба на комедиен гений.

— Не спада ли към отделна класа? — припя Марибел. — Кълна се, че е готин като филм на Ед Ууд… и два пъти по-фантастичен от Дза Дза Габор в „Космическа кралица“. Който пък е друг бисер! Сега, Трейс, се нуждаеш точно от една огромна доза истинска, очевадна безвкусица.

Трейси слушаше диалозите, а погледът й пробягваше от екрана към снимките и от снимките към екрана. На моменти не можеше да не се изкикоти. Марибел не преувеличаваше. Това наистина бе един от най-смешните филми, които бе гледала.

Десетте минути преминаха в петнадесет. Петнадесетте станаха двадесет. А Трейси продължаваше да гледа. Купчинката снимки бяха сортирани и поставени настрани — нищо на тях не й беше познато. След това Трейси посегна към албум за изрезки, подвързан с маслинено зелена пластмаса и щампован с крещяща позлата. Тя го разтвори и изпъшка при вида на цветната снимка на баща си на млади години. Той стоеше до жена на средна възраст, която се бе притиснала до ръката му и държеше букет малки розови рози, обвити с бял тюл. И всичко това на фона на бетонни стени и лъскав, вълнообразен линолеум. Правителствена сграда без излишна украса? В Пайн Блаф, Арканзас, може би? Където и да беше, определено имаше вид на някаква институция.

Снимката съвсем ясно обясняваше прогнилия и плесенясал тюл, който беше открила в сандъка.

Но Трейси прояви най-голям интерес към жената, която се притискаше собственически към ръката на баща й, опряла бузата си в неговата, а полуотворените й червени устни разкриваха ослепително бели зъби със съвсем леко издадена напред захапка.

Нямаше начин да не я познае — особено докато телевизорът работеше. И то въпреки очевидната дегизировка — големи маркови очила с тъмни стъкла и най-вероятно перука с гъсти черни къдрици. Напълно достатъчно да заблуди хората в Пайн Баф, Арканзас, защото какво ли ще търси една световноизвестна знаменитост там?

Дори Трейси трудно повярва на очите си. Жената на снимката — ако това беше Виктория Уре от брачното свидетелство, носеше родео версия на каубойски костюм, макар че надали щеше да свърши много работа, ако наистина се използваше за родео. Бели кожени панталони, подпъхнати в умопомрачително скъпи, ръчно изработени бели каубойски ботуши със сложни нашивки. Бяла копринена маркова блуза. Тоалетът завършваше не просто с някоя обикновена десетгалонова шапка или по-малка, плоска каубойска версия, не, а с голяма, кръгла като паница бяла сламена шапка Сесил Бийтъниш, украсена със сребристи цветя.

Вярно ли е? Или не е?

Трейси прикова очи в телевизора. На екрана кралицата на амазонките търсеше съвет от оракула — сляпа вещица, която очевидно живееше на ръба на действащ вулкан. Всред боботене и облачета дим всичко се тресеше, гърмеше и търкаляше. А там, на живо, меднокосата Урания Викърс, с ослепително белите си зъби и специфичната, съвсем леко издадена напред захапка…

Трейси отново погледна в скута си жената на снимката до баща й. Ръцете й трепереха докато отгръщаше дебелата страница. От ляво се мъдреше снимка на булката в близък план. Изключителна прилика!

Не, не изключителна: самата тя. Така трябваше да е.

Тя, в албума в скута й.

Тя! Там на екрана.

— М-Мари-бел?

— Трейс? Какво има? — Марибел усети сериозна нотка в гласа на приятелката си. — Какво? Какво намери?

— Марибел, ще погледнеш ли това? Кажи ми дали не си фантазирам.

— Разбира се! — Марибел скокна от дивана, намали звука на телевизора и се приближи до седящата на пода Трейси. Погледна надолу и отмести очи, след което последва класическа закъсняла реакция. Очите й без малко да изхвръкнат от орбитите си.

— Уха! Това същата жена ли е, за която си мисля?

— Точно това исках да те питам.

Марибел моментално забрави за филма, пльосна се на пода до Трейси и се протегна към албума. Поднесе го под сияйния ореол на лампиона. Наклони глава настрани като птичка и загледа снимката отблизо.

— Хъм!

След което бързо и въодушевено започна да прелиства албума. Следваха страници със снимки, всички те очевидно направени по същия случай.

Марибел затвори очи и поклати глава с резки движения, като че ли куче се отърсваше от водата. След което отново отвори очи.

Ако махнеш очилата и перуката, разсъждаваше тя.

Сега беше ред на Марибел да хвърля сравнителни погледи между снимките и безмълвния екран, а лицето й бе изкривено от напрежение. Тя върна албума без думи и издиша шумно.

— Е? — заинтересува се Трейси, която се опитваше да открие отговора по изражението на приятелката си.

— Дръж се да не паднеш — предупреди Марибел. — Всичко ми говори, че е невъзможно, но…

— Но какво? — запита Трейси със затаен дъх.

Марибел я изгледа с безкрайно удивление.

— Какво искаш да кажеш с това какво? Ти вече знаеш отговора. Ако жената на снимката е Виктория Уре и ако, както открихме, баща ти се е женил само веднъж, ами, освен ако няма сестра близначка, за която никой нищо не знае, бих казала, че госпожа Уре и Урания Викърс са едно и също лице.

— Това… — Жестовете на Трейси бяха като на разтревожено птиче. — Това ми се струва невъзможно.

— Така е — съгласи се Марибел. — Но нали намери снимка на булката и младоженеца. И какво знаеш дотук? Младоженецът е баща ти, а се оказва, че булката е абсолютно копие на Урания Викърс.

— Вярно, но…

— Тцъ-тцъ. Аз говоря сега. — Тя прелисти още страници от албума, намери точно определена снимка в близък план и посочи с пръст към определено място. — Забеляза ли тази мъничка бенка тук, на шията на Урания? Видях я по телевизора. А тук, на тази снимка също я има. — Тя спря, задържа погледа си върху Трейси и добави: — Трябват ли ти още доказателства?

Трейси беше загубила дар слово.

— Погледни на нещата трезво, карина^[1] — продължи Марибел. — Шансовете може да са стотици милиони към един, но всичко води до Урания Викърс. Възможно е да са се срещали с баща ти — може би на снимачен терен, кой знае? — и между тях да се е получило нещо. Освен това, ако погледнеш акта за раждане и направиш някои сметки, ще установиш, че тя вече е била бременна, когато са се оженили.

— Най-малко в третия месец — промърмори Трейси.

— Ъхъ. Обзалагам се на всичко, че са пазили бременността, сватбата и раждането в тайна заради публичността. Нито пък можем да отхвърлим възможността, че най-вероятно в началото баща ти не е познал звездата Урания. Съвсем спокойно можем да предположим, че тя е използвала фалшива самоличност, тъй като вече знаем, че е използвала измисленото име Виктория Уре. Възможно е да е излъгала дори баща ти в началото.

Трейси искрено се надяваше да не е било така. Горкият татко! Той беше много чувствителен и беше лесно да го нараниш.

— Потайността им обяснява защо са избрали да се обвържат в някакво затънтено място в Арканзас. Урания несъмнено е разчитала, че фалшивата самоличност и тъмната перука ще я преобразят. Също така се запитай, както най-вероятно и тя се е запитала, кой в Арканзас би разпознал коя всъщност е тя? Някой изобщо може ли да очаква, че една истинска кино звезда ще се появи точно в Пайн Блаф, Арканзас? — Марибел погледна Трейси въпросително и поклати глава. — Не мисля. — След малко добави: — Следиш ли мисълта ми?

Трейси опита да преглътне надигналата се в гърлото й буца.

— Струва ми се… да.

— Добре. И така, след като не намерихме някакви документи за развод, склонна съм да се обзаложа, че бракът все още е регистриран, макар и да не знам дали е валиден, или не, след като е използвано измислено име. Но все пак едно нещо е сигурно. Тя със сигурност не е била непълнолетна и освен ако не страда от продължителна загуба на паметта, или от множествено разстройство на личността (в което искрено се съмнявам), много добре е знаела какво върши. Мога също така да предположа, че са се разделили с баща ти, защото не е издържала дълго далеч от светлините на рампата. След като веднъж си станала звезда, предполагам, че се нуждаеш от редовни дози хвалебствия… нещо подобно на наркомана, който не може без наркотика си, нали разбираш? И, моля те, не го разбирай погрешно и не ми се сърди, но когато си е събрала багажа и си е тръгнала?…

Трейси изчака.

— Ами, няма да се изненадам, ако го е направила без дори да каже сбогом. Нито на теб, нито на баща ти.

Трейси въздъхна шумно. Настръхна при мисълта, че нещата може да са се развили по този начин.

Господи, надявам се да не е било така, мислеше тя трескаво. Ако предположението на Марибел е вярно, тогава Урания Викърс наистина е разбила сърцето на баща ми. Нищо чудно, че и дума не обелваше за миналото!

— Ще кажа едно нещо — сподели тя с Марибел. — От приказките ти разбирам, че самата ти не си голям почитател на Урания Викърс.

Марибел отговори с прозаично свиване на раменете.

— Какво да й харесвам или да не й харесвам? — попита Марибел. — Повечето от филмите й са ми забавни. Не са някакво велико изкуство, но са пред взето смешни. Гледаш това, което получаваш. Признавам, че бях залепена към онзи телевизионен хит сериал, в който Урания участваше в началото на деветдесетте. Искам да кажа, че тя наистина беше велика! За няколко години беше на първо място по телевизията. Но дали ми харесва или не? Хм. — Марибел потъна в размисъл. — Честно да ти кажа — поде тя бавно, — никога не съм се замисляла. Нито за едното, нито за другото. — Тя се засмя тихо. — Определено не се затичах да си купя автобиографията й. Същото важи и за романа, който написа. — Тя хвърли въпросителен поглед към Трейси. — Ами ти? Какво ще кажеш? Какви са твоите чувства? Или по-скоро — тя произнесе думите ясно и отчетливо — какви бяха до днес!

Трейси потърка слепоочията си.

— Аз май пропуснах уранияманията. Като се замисля, най-вероятно защото татко ме държеше настрана от филмите и телевизионните й шоута, но по такъв начин, че нищо да не заподозра. Досега чувствата ми като че ли са били неутрални. Естествено, виждала съм снимките й в жълтата преса. Тези вестници се продават на всяка каса в супермаркетите. Но никога не съм си правила труда да ги чета. Просто ми беше… все едно.

— Което е за добро, ако имаме предвид случилото се.

Трейси кимна и си помисли: аз ли не знам.

— Е — обобщи Марибел, — попълнихме, доколкото можахме, празните дупки. Първо аз ще призная, че повечето от тях са само добре обосновани предположения. Но докато не се докаже противното — тя вдигна ръце, — вършат работа. Така също се обяснява, защо баща ти те е грабнал и непрекъснато се е местил, като е живял на странни, затънтени места. Обзалагам се, че това е било и причината да смени имената ви. По този начин, ако Урания случайно е размислела, нямало да й бъде лесно да ви открие. Вероятно се е страхувал, че някоя прекрасна сутрин тя ще се събуди, ще почувства майчински инстинкт за около пет минути и ще се опита да те вземе.

Трейси кимна, но не проговори. Тя размишляваше наум и Марибел реши да не й пречи.

Скоро Трейси отново се загледа в телевизора. На екрана Урания Викърс бе яхнала подскачащия си бял еднорог и преглеждаше войските си. Властна като Валкирия на Вагнер, в пълно бойно снаряжение. Облеклото й бе смесица от различни епохи. Стратегически украсено бюстие, подобно на това на Ксена. Футуристична броня от чиста пластмаса ала Барбарела. Пола, характерна за римския легион, пелерина от пера в стила на ацтеките. Плюс прическа конска опашка от „Русата амбиция“.

Същото важеше и за оръжието. Меч. Лазерно оръжие. Звезди за мятане като тези на нинджите. Арбалет.

Беше прекалено и Трейси се заля от смях: точно в този момент камерата внезапно приближи в близък план образа, който сякаш се втренчи точно в нея. Лицето на Урания, по-голямо от естествените размери, запълни целия екран: острите й котешки зелени очи преминаха границата на телевизора и се впериха в Трейси с изучаващ и укорителен поглед.

Смехът застина в гърлото й. Цяла дълга мъчителна минута Трейси не можа да си поеме дъх.

Здравият разум й подсказваше, че всичко бе плод на въображението й, че близкият кадър бе просто част от филма. И въпреки това тя не можа да се отърси от ясното усещане, че уединението й бе нарушено. Че по някакъв начин Урания беше точно тук, в тази стая. Сякаш телевизорът беше вход, свързващ два свята — на реалността и фантазията — и че беше възможно да се придвижваш от единия в другия.

Разбира се, това бе нелепо. Детинско. Да, но… изглеждаше така обезпокоително реално.

 

 

Марибел се разтревожи. Докато преглеждаше документите някакво обезпокоително развитие привлече вниманието й. Тя бързо прелисти документите и ги подреди по дата.

Това бяха известия до покойния Томас Съливан и неговите ипотеки. Въпреки че източниците им бяха различни и се използваха разнообразни изрази, всички се отнасяха до едно и също.

Най-старият документ, който Марибел постави най-отгоре, беше отпреди три години и половина. „Голдън Стейт Сейвингс & Лъун“ известяваха Том Съливан, че ипотеката, за която е подал документи, е одобрена. Навярно е изплатил старата ипотека, предположи Марибел.

Второто писмо бе изпратено седем месеца по-късно и го известяваше, че Голдън Стейт са продали ипотеката му на друга кредитна институция, „Садърн маринър банк & тръст инкорпорейтид“.

Следваше бланково писмо от „Садърн маринър“, с което официално го приветстваха на борда като нов клиент. Следващи по ред бяха документи от някаква фирма, наречена „Секънд Мортгидж стор“. Датираха отпреди година и половина и официално одобряваха втората ипотека по имуществото на Том Съливан.

Нямаше нищо необичайно в тези трансакции.

Но Марибел усети нещо нередно в останалите документи. Те бяха твърде много — много повече трансакции, отколкото беше нормално за толкова кратък период от време.

Марибел Пиналес не работеше в банка, но от многобройните си роднини бе научила достатъчно за ипотеките. Знаеше например, че беше обичайно един държател на ипотеки да продаде няколко ипотеки на друг държател. След известно време лицата, ипотекирали имотите си, биваха уведомявани да изпращат след определена дата вноските си на адреса на новата фирма.

Хубаво. Дотук нямаше проблеми.

Но през последните шест месеца ипотеките на Том Съливан се бяха раздвижили обезпокоително много. В началото първата ипотека е била препродадена, този път на брокерска агенция с наименование „Фърст Лендър файненшъл корп. инк.“, с офис на регистрация в Екзума, Бахамите.

Не минават и два месеца и втората ипотека също се продава на финансовата група „Екуити партнърс, инк.“, с офис на регистрация на Големите Каймани. И не само това, но през следващите осем седмици тази същата ипотека последователно сменя собствениците си, като преминава през две други банкови институции — „Глоубъл инвестърс тръст, инк.“, с офис на регистрация в Лихтенщайн, които от своя страна я продават на „Ню Дайрекшънс банкинг“, Атланта, Джорджия.

Това означаваше, че втората ипотека на Том Съливан е била препродавана три пъти за три месеца.

Определено ситуацията ставаше все по-интересна.

До преди шест седмици. Според документацията, която Марибел държеше в ръцете си, първата ипотека на Том Съливан също бе преминала през няколко ръце. Следващият притежател на тези книжа? Не друг, а същата институция, която е държала за няколко незначителни седмици и втората му ипотека, „Екуити партнърс, инк“, от Големите Каймани, а те след съвсем кратко време я препродават на (чудесата нямат ли край?) „Глоубъл инвестърс тръст, инк.“, от Лихтенщайн, които скоро се отвръщат и я продават на (чудо на чудесата!) „Ню Дайрекшънс банкинг“ от Атланта, Джорджия.

Вече както първата, така и втората ипотека, принадлежаха към авоарите на една-единствена кредитна институция.

При нормални условия ипотеките надали биха имали стойност, имайки предвид неиздължените дългове на Том Съливан. Но при по-особени обстоятелства, като например факта, че строителните предприемачи „Палм Коуст инкорпорейтид“ искаха на всяка цена да се докопат до мястото, скромното жилище се бе превърнало в едно от най-скъпо платените недвижими имущества в Маями.

Нищо чудно, че само преди десет дни двете ипотеки са били продадени за последен път. И двете на един и същи купувач?

О, да! Марибел наистина надуши нещо гнило.

Тя се запита: Сред милионите ипотеки, които непрекъснато променят държателите си, какви са шансовете първата и втората ипотека на един и същи човек, ипотекирал имуществото си при различни институции, да се продадат независимо една от друга, но чрез същия сложен канал от купувачи и само в рамките на два месеца една финансова институция да грабне и двете? Така че у когото и да бяха книжата от първата ипотека, у него бяха и книжата от втората.

Отговор: Шансовете това да се случи непреднамерено бяха абсолютно нулеви.

Освен това тук не се вземаше предвид кралят на всички миризливи плъхове, националният холдинг „Екуити инк.“, който се бе сдобил с двете ипотеки и който не си беше губил времето, а веднага бе обявил просрочване.

— Има нещо гнило в Дания! — измърмори Марибел под носа си. — Някой си е играл на гоненица с ипотеките на Том Съливан.

Нямаше нужда Марибел да си задава въпроса чия умела ръка стоеше зад всичко. Дълбай достатъчно дълбоко, разсъждаваше тя, и рано или късно със сигурност ще се натъкнеш на строителните предприемачи „Палм Коуст инкорпорейтид“.

Марибел се съсредоточи върху последните известия за трансфер на ипотеките и ги разгледа по-внимателно. Нещо й се въртеше в съзнанието, но все й убягваше. Тя се протегна за двете известия за предстоящо просрочване, по едно за всяка ипотека. Постави ги едно до друго и ги сравни. Какво имаше?

И изведнъж — бинго! Не в текста, а на бланката. Под основния надпис.

— Трейс? — промърмори Марибел нерешително.

Трейси се сепна и примигна с очи: имаше усещането, че тя и телевизорът подобно на ластици отново придобиха собствените си форми. Урания и телевизорът я бяха хванали в хипнотизираща хватка.

— Д-да? — Трейси запримига бързо, след което заклати глава като че ли да се отърси от виденията си. — Извинявай! — Направи неуспешен опит да се усмихне. — Бях се отнесла в друг свят.

— Има нещо, което ми се струва, че трябва да погледнеш — започна Марибел тихо.

— Добре.

Чу се шумолене на хартия, когато Марибел размаха една купчинка. Трейси забърза към приятелката си да види какво държи. Хвърли поглед към известията за смяна на собствеността и веднага ги разпозна от периода, в който сортираха книжата.

— Ох. Тези ли — промълви Трейси, сбърчи нос и подсмръкна, сякаш от тях се носеше противна миризма, което в случая на Трейси не беше далеч от истината.

Марибел я изгледа настойчиво.

— Преглеждала ли си ги по-внимателно?

— Още не — поклати глава Трейси. — Имах намерение, но не ми остана време да атакувам този куп. Защо?

— Като за начало виж тези. — Марибел повдигна двете известия за просрочване с такъв жест, сякаш бяха изцапани. — Нека да ти обърна внимание на името на фирмата — подсказа Марибел. — Ако се вгледаш внимателно, ще забележиш, ъъъ, дребните букви на бланката.

Трейси пое документите, а Марибел седна тихо със скръстени в скута ръце, загледана в приятелката си. Очакваше реакцията й.

Тя не закъсня.

Трейси прочете първо големите стилни черни печатни букви:

„Ню Дайрекшънс банкинг, инкорпорейтид“

Нищо необичайно. Почти се обърна към Марибел — и изведнъж забеляза онова, което й беше убягнало докато сортираха книжата. Под името на корпорацията и точно над центрирания адрес с дребен шрифт бе изписано:

Филиал на семейни фирми Бигс-Даймън

Измина около минута, преди да го осъзнае. След това подскочи. Не можа да повярва на очите си. Бигс-Даймън? Фирмата, която се е учредила и се управлява в сътрудничество със семейството на Брайън Бигс, нейният бивш годеник?

— Не разбираш ли? — обади се тихо Марибел. — Сега вече знаем кой е подпалил чергата на баща ти. — Устните й изразяваха отвращение. — Онзи богаташко. Или семейството му, което е едно и също. Казвам ти, само да можех да го докопам за топките това копеле…

— Може би… може би той си няма и представа… — Трейси мигновено се застъпи за Брайън, макар и да не беше убедена в думите си. — Това е гигантска корпорация.

Красноречивото мълчание на Марибел ясно говореше за циничното й отношение.

— Утре — продължи Трейси. — Първото нещо, което ще направя сутринта, е да се втурна към офиса му. Знам, че той ще уреди всичко — само заради времето, когато бяхме заедно.

Марибел я изгледа невярващо и само печално поклати глава.

— Не ме гледай така — озъби се Трейси. — Няма да го моля за нещо невъзможно. Предвид обстоятелствата, това е най-малкото, което може да направи за мен. Кучият син ми е задължен, по дяволите!

От очите й се отрониха сълзи, които замъглиха погледа й, така че не успя да различи тъжното скептично изражение на Марибел.

— Той ми е задължен! — повтори Трейси, трансформирайки болката си в гняв. — Копелето ми е задължено.