Джудит Гулд
Гръцка вила (1)

1.

Коконат Гроув, Маями, Флорида

С пукването на зората в сряда Трейси натисна бутона на будилника върху нощната масичка цели дванадесет минути преди той да нададе настойчивия си писклив вой. Отметна завивките и скочи от леглото. За своя изненада не се чувстваше ни най-малко нервна въпреки абсолютно несигурното си бъдеще. Днес щеше да научи дали мечтата, на която бе посветила последните три години, щеше най-сетне да се сбъдне.

Или щеше да разбере, че тези три дълги години са били прахосани на вятъра. Вторият вариант означаваше, че е осъдена да остави проекта незавършен, да го захвърли и да започне всичко отначало по новата книга, върху която размишляваше. За нейното написване щяха да са й необходими още години упорита работа.

Но винаги оптимистично настроената Трейси Съливан отказа да мисли за резултат, различен от положителен. Те харесват романа ми, каза си тя. Ето защо смятат да го публикуват.

Или, по думите на агента й Марк Варни: Мисля, че ще стане.

Трейси бавно протегна дългите си, слаби крайници и вдиша соления въздух. Един поглед към огледалото на тоалетната масичка й разкри, че красивата й пепеляво руса коса бе разрошена, придавайки неволен пънкарски вид на прическата й. Зелените й очи с цвят на оливин^[1] гледаха закачливо.

Тя се приближи до прозореца и вдигна кепенците. Докато извършваше това движение, огромният брилянт на пръста й — шест каратов гигантски годежен пръстен, улови слънчевата светлина, процеждаща се през процепите, и разхвърли из стаята отблясъци, подобни на ивиците на зебра.

Погледът й се зарея навън към свежата джунгла от палми, бананови дървета, живи плетове от фикус, натежали от цвят глицинии^[2] и буйни бугенвилии^[3]. Сутрешното небе бе мъгливо, но безоблачно. Въздухът бе тежък и душен, изпълнен с влага, нещо типично за август в спокойния и уединен Коконат Гроув. Това бе зелено убежище, но достатъчно близо, за да можеш да се насладиш и на опияняващата, изпълнена със сладострастие супер шикозна арена за забави, каквато всъщност бе Саут Бийч, където знаменитости и манекени се тълпяха през цялата година, а с настъпването на зимата богатият елит от цял свят се събираше да прекарва нощите в луди купони.

И съвсем естествено за такова място въздухът пулсираше под ударите на латино с набиващ се диско ритъм, ремикс на известен дисководещ. Трейси надзърна изпод повдигнатите кепенци. По засадения от двете страни с дървета път заоблен Кадилак’57 кабриолет се носеше като ментово-зелена хромова сухоземна яхта на гребена на огромна вълна. Вътре бяха наблъскани хлапета на път към къщи, където да разпуснат след купона, а шест чифта ръце се издигаха към небето и помпеха въздуха в такт с ритъма.

Къде другаде, ако не в Маями?

Бляскави многоцветни диви папагали, потомци на отдавна избягали домашни любимци, надаваха крясъци сред зеленината, а самотна жена, облечена цялата в бяло — тениска, гащета, козирка за слънцето и маратонки, тичаше за здраве по протежение на улицата. Тя също бе настроена на латинските ритми, но чрез слушалките на уокмена си.

Трейси се отдръпна от прозореца и се концентрира върху работата си. Никога не променяше сутрешните си порядки и тази сутрин се зае с тях също толкова религиозно, както и друг път.

Първо: събуждане точно след пукването на зората.

Второ: втурване през глава по тесния коридор на малката бедняшка къща в стил Флорида към кухнята, включване на кафе машината, подготвена от предната нощ.

Трето: брутално разтърсване на организма до пълното му събуждане с леденостуден душ.

Четвърто: препълване на голяма чаша със силно, димящо черно кафе Кубано.

Пето: сядане на бюрото в ъгъла с нахлузена твърде широка бяла мъжка тениска, с вдигната коса.

Трейси забоде моливи в косата си подобно на китайски клечки и стартира компютъра. Сръбна от прекомерната доза кофеин, за да раздвижи организма си, и погледна със свежи сили страниците, изписани от предната нощ.

Дисциплината, в комбинация с непоклатимата вяра в собствения талант, помагаха на Трейси да работи всеки ден върху романа си по два часа сутрин след събуждане и вечер преди лягане.

Трейси бе решила да направи успешна кариера като писателка на комерсиални романи. Е, в интерес на истината, малко повече от просто успешна. Под успех Трейси си представяше спечелването на супер слава като писателка. Редом с имена като Даниел Стийл, Джаки Колинс, Ан Райс.

Нещо подобно.

Естествено, Трейси имаше реална представа за шансовете си някога да достигне такъв връх. Те бяха точно толкова, колкото шансовете на амбициозен актьор да се нареди сред звездите. Но колкото и обезсърчителни да бяха тези изгледи, Трейси не униваше. Ако не друго, те й даваха стимул да работи още по-усърдно. Ако никой не си даваше зор да опита, нямаше да има и звезди.

Така през този първи ден от остатъка на живота си Трейси прекара първите два часа в работа пред компютъра. След това настана време да се приготви и да тръгне към службата във ВМАИ-ТВ — независима телевизионна станция, обслужваща голяма част от района на Маями и Метро-Дейд. Второстепенна телевизионна станция, разбира се, но, о-хо, тя работеше в телевизията.

 

 

— Добро утро, татко — поздрави Трейси весело.

След като мина по тесния, застлан с килим коридор и се мушна в подобието на кухня от четиридесетте години, тя шумно млясна баща си по оплешивяващото му теме. Той седеше на обичайното си място пред прозореца, на бялата със златисти петна маса с пластмасово покритие — остаряла вещ със златист нюанс на метала, навярно два пъти по-стара от дъщеря му.

— Ей, здравей, Слънчице!

Той вдигна поглед от кръстословицата в Маями херълд и й се усмихна нежно.

— Тази сутрин гледаш някак закачливо — добави той, като я погледна иззад очилата, стил Бен Франклин.

— Какво искаш да кажеш с това тази сутрин? — намуси се Трейси и се престори на обидена. — Аз винаги гледам закачливо. Разбра ли? — Тя скръсти ръце на хълбоците си и погледна ужким разгневено.

— Да! Разбрах те съвсем ясно!

Трейси си наля още една голяма чаша кофеин. Отпи глътка и изтри уста с опакото на дланта си, като без да иска зацапа с червилото си, марка Виола Мист, така грижливо положения руж Рийп Плам.

Баща й се изкикоти.

— И какво — стрелна го с поглед Трейси — ти е толкова забавно?

— Ами, ето те тук в работната ти премяна. Чудесно сресана и изрядно спретната. А ти какво правиш? Натриваш си грима по лицето и се превръщаш в Покахонтас, тръгнала по пътя на войната.

— О! — възкликна Трейси истински угрижена и скокна на крака.

— Няма нищо, което да не можеш да оправиш за няколко минути пред огледалото.

— Няколко минути! — Трейси автоматично погледна към часовника с хромова рамка Сет Томас, тиктакащ кротко на стената над голямата бяла допотопна печка с емайл и хром, още една идеално запазена реликва от четиридесетте години. — Сега вече ще закъснея! — измърмори тя.

Трейси грабна чантата си и се завтича към банята, за да изследва пораженията. Когато включи осветлението, неволно подскочи. Лицето в огледалото бе нелепо смешно от носа надолу. Изглеждаше така, сякаш дете си беше играло с грим. Или приличаше на портрет от Карел Апел.

Тя бързо разкопча портмонето си и се зае да се оправя. Все още се занимаваше с лицето си, когато баща й извика:

— Кажи ми дума с пет букви за следното: Крепят се на рамки.

— В момента гледаш през тях — отвърна Трейси без да се замисля, опитвайки да не движи устни докато внимателно си очертаваше устните с молив, наведена напред към огледалото.

— Очила! Това е! — възкликна Том Съливан. — Благословена да си! Ти си истински гений! Какво ли щях да правя без теб?

— Ами със сигурност нямаше да успяваш да си довършиш кръстословиците — подхвърли Трейси хапливо. — Наистина не разбирам защо се измъчваш с тези проклети неща.

Трейси затвори капака на молива за устни с рязко щракване, пусна го в чантата си и си хвърли последен, няколкосекунден критичен поглед, на който всяка жена е свикнала да се доверява. Трейси съзнаваше всеки свой недостатък, но бе приятно изненадана от избраното облекло. Днес носеше тениска, тюркоазен пуловер с качулка с навити ръкави, миниатюрна черна минипола, черни чорапогащи и обикновени, но модни ниски лъскави черни обувки. Имитация на Прада, произведени в третия свят, купени от уличен търговец, и евтини. Та кой ли би могъл да си позволи истинската марка?

Определено не и моя милост, помисли си Трейси. Не и с моята заплата. Но, обеща си тя, когато получеше първия чек за романа, първото нещо, с което щеше да се похвали, щяха да бъдат едни наистина прилични обувки.

Тя излетя от банята и хвърли загрижен поглед на стенния часовник.

— Тате, тръгвам — заяви, наведе се и целуна набързо наболата буза на баща си. — И не се притеснявай за вечерята. Нали си спомняш, че е мой ред да готвя?

— Я чакай малко — провикна се той след нея. — Кажи ми дума с десет букви за Трагично погрешно прилагателно от 1912 година?

Трейси вече бе отворила външната врата и вратата с мрежа против комари.

— Непотопяем — извика тя остро през рамо и се затича надолу по скърцащите стъпала на предната веранда, а ключовете на колата подрънкваха в ръката й.

Таратайката й бе паркирана точно отпред, от другата страна на покритата с бугенвилии мрежа, която закриваше къщата откъм пътя. Що се отнася до транспорта, с тази кола едва се справяше. Някога бяла, а сега нашарена с точици, тази ръждясала и силно накривена бракма бе една от малкото оцелели марки Шеви Корвер в движение с навъртени над 187 000 мили^[4] на километража.

Точно до нея бе паркиран автомобилът на баща й, Олдсмобил Сиера 1976. Слънцето във Флорида бе избелило някогашната лъскава черна боя до тъмносива, лишена от блясък. А и самата кола не беше от златните стари модели. Но предвид възрастта си, тя бе изненадващо надеждна.

Трейси кръстоса пръсти и отправи безмълвна молитва към бога на автомобилите с надеждата, че и двете коли ще издържат още малко.

Само още една-две години, господи, това е всичко, за което моля…

Трейси заобиколи корвера откъм страната на шофьора, отмятайки настрана заострените като ножове палмови листа и хвърли поглед към къщата, която наричаше свой дом. Подобно на колите, тя също бе виждала по-добри дни. Изтеглено встрани, едноетажното бунгало бе построено по дължината на тесния парцел, а фронтонът^[5] му с широки конзоли и провисналата предна веранда гледаха към пътя. Това бе сянка от миналото, особено сега, след като всичко останало в целия квартал бе сринато, след като съседите или наследниците им бяха продали имотите си на една от големите строителни компании.

За разлика от ивиците модни, обновени хотели в стил Арт Леко и блоковете в Саут Бийч, още от четиридесетте години квартал Коконат Гроув винаги е представлявал редица от бунгала, всяко от които сгушено непосредствено до следващото. На тези тесни и дълги парцели от по четвърт акър човек можеше да протегне ръка от един от страничните прозорци и да се ръкува с комшията от съседната постройка.

Но не и днес.

Всички останали къщи бяха изчезнали, с изключение на самотното бунгало на баща й. Защото се инатеше и непрекъснато отлагаше. Той беше самотник, противопоставящ се на модата, и отказваше да продава. Ако не беше той, на това място отдавна щяха да построят квартал от кооперации със скъпи порти.

Трейси си припомни предложените строителни планове, които бе видяла. На мястото на някогашните бунгала щяха да се издигнат извънредно големи имения — замъци от винил и гипсова мазилка с повече фронтони, отколкото можеш да преброиш. Квартал, планиран за висшето общество, в който дъбовете и банановите дървета щяха да отстъпят място на миниатюрни, подрязани парадни морави. Колосални чудовища на цена милиони долари, че и повече. В крайна сметка, не по-добре изглеждащи от многоетажните сгради, които вече навлизаха в територията на този оазис на зелено спокойствие.

В деня, в който баща й за първи път получи оферта за къщата, милият и любезен мъж, когото тя познаваше и обичаше, разкри и друга страна от характера си. За първи път нямаше и следа от благия характер на Том Съливан.

Само желязо. Студено, непреклонно желязо.

— Тук съм прекарал половината си живот, по дяволите, и никой не може да ме насили да изляза! — Така се беше обърнал баща й към един репортер. — Не ме интересува колко пари размахват под носа ми, никога няма да са достатъчно.

Бяха изминали повече от две години, а Том Съливан не бе отстъпил от позицията си. Дори и когато му предложиха четвърт милион. Не помръдна и когато увеличиха офертата на половин милион, а след това — на три четвърти. А съвсем наскоро той бе отхвърлил дори цял милион — и то след данъците. Точно тогава адвокатът му, който работеше на процент, най-накрая реши да си измие ръцете.

— Не само че си неблагоразумен — каза му той, — ти си направо полудял. Не мога да работя с побъркани типове.

На път към службата Трейси размишляваше върху вината на баща си и изстискваше максимума от престарелите цилиндри на колата. Корверът пристигна пред телевизионната станция две минути преди началото на работното време. Тя паркира колата на едно празно каре на паркинга за служители зад станцията. Излезе от колата, наведе се навътре, грабна чантата от мястото до шофьора, преметна я през рамо и тръшна вратата. Завъртя се елегантно и пресече полупразния паркинг. Премина през оградата за циклони и едва забеляза новинарския хеликоптер на ВМАИ, марка Бел Джет Рейнджър, на който ясно бе изписано логото на телевизионната станция. Хеликоптерът, паркиран в средата на голямата буква Н, изрисувана във вътрешността на още по-големия жълт кръг, приличаше на размазано петно. Ниските й обувки затракаха по зацапания с масло бетон, а очите й виждаха само задния вход на свадата. Пет бетонни стъпала, перила от тръби, обграждащи рампата за инвалиди, и червен знак с бели букви, който предупреждаваше:

„Само за служители!

Нарушителите се наказват.“

Предният вход не бе по-привлекателен. ВМАИ заемаше розово-пепелява правоъгълна сграда на три етажа, известна предимно с липсата на стъкла. Няколко ценни прозорчета разнообразяваха непроницаемите, подобни на крепост стени.

Което бе напълно разбираемо. Телевизионните станции не се проектират така, че да бъдат светли и проветрени. Те трябва да са практични и шумоизолирани. Защитени като в пашкул от бури, метежи, жеги и потайни доби. Трейси се приближи и чу равномерното бръмчене, носещо се от плоския покрив, на който бяха монтирани гигантски климатици, борещи се двадесет и четири часа с горещините и влагата на Южна Флорида. Тя се спря пред армираната стоманена врата с разположени по нея камери, порови в чантата си и извади нещо подобно на пластмасова кредитна карта с магнитна лента, която прекара в процеп, приличащ на този на банкоматите. Набра шест цифров ПИН код на клавиатурата, разположена в съответната ниша, и вратата чинно избръмча. Трейси я отвори и премина прага, потапяйки се от горещината и влагата навън в силния порив на арктическа зима вътре.

Зад нея вратата автоматично се затвори и щракна.

— Брад — поде тя, като се спря пред бюрото, — вече си се прибрал от Бахамите? Какво си направил? Загубил си си ризата?

— Трейс! — възкликна възторжено униформеният охранител, сякаш не бе забелязал пристигането й на дузината видео монитори, монтирани на наклоненото бюро пред него.

Отстрани бе разположена полицейска радиостанция, която излъчваше поредица от статични разговори. Макар и пенсионирано ченге, Брад Ноубъл обичаше да следи какво става в бившия му район.

— Как си? — попита я.

Трейси не можеше да не се засмее. Всички знаеха, че той често улавя по радиостанцията горещи новини, които новинарите от горния етаж пропускаха.

— Как съм? Защо не ми кажеш ти? — предложи тя лукаво и посочи с брадичката си към радиостанцията. — Ти си този, който дежури от полунощ.

Брад се престори на отвратен от криминалните елементи като цяло, особено от престъпленията през изминалата нощ, сви мускулестите си рамене и махна презрително с ръка.

— Ех, нали знаеш… Все същото, ’свен ня’олко престрелки между престъпните банди и отмъкване на дрога, иначе беше доста спокойно. Без пожари в горите, без запалени пасажерски кораби. Никакви застреляни туристи. Никакви самолетни катастрофи в мочурищата. По дяволите, няма дори нито едно принудително кацане на летището. Как ти харесва? Звучи ли ти изобщо като едно дълго, горещо лято?

— Нали знаеш приказката — отвърна тя. — Щом няма новини, значи всичко е наред.

— Обаче не важи за твоята работа — изтъкна той. — Запомни думите ми. — Брад кимна многозначително. — Освен ако нещо не удари десетката, местните вечерни новини ще имат нужда от някои шумни реклами. Редакторите ще те впрегнат да им изкопаеш някоя сълзлива историйка.

Ако това трябваше да обезкуражи Трейси, то тези думи постигнаха точно обратния ефект. Както повечето асистенти, тя все още не бе изтощена. Изгледът да й поставят задачата да разследва някоя история, която и да е история, вместо просто да я използват като секретарка, я изпълваше с ентусиазъм.

Тя помаха леко с ръка и се понесе плавно по бетонния коридор към редицата от асансьори. Заизкачва се по бетонните стъпала по две наведнъж и отвори противопожарната врата за втория етаж, новинарната. Пулсиращото сърце, където историите се раждаха, умираха, или биваха убивани.

Трейси закрачи по постланата с килими централна пътечка. Зад остъклената стена отляво редици трепкащи телевизионни екрани осветяваха ярко пространството от масите до тавана. Технически лица чукаха по клавиатурите и вмъкваха местни реклами в паузите на излъчваните едновременно по няколко програми телевизионни комедии. Залата беше огромна и ако не бяха бетонните подпорни колони и високият четиринадесет фута^[6] таван, покрит с плочки с акустичен ефект, в нея спокойно би се побрал пътнически реактивен самолет. Отгоре бе разположена остъклена тераса, с двойно остъкляване за шумоизолация, която гледаше към разположеното на партерния етаж студио за излъчване в ефир. Подиумът със син килим, разположената върху него подобно на олтар, полирана полукръгла маса на водещите новини и втренчените в нея гигантски камери винаги предизвикваха вълнение в Трейси.

Редовите служители нямаха свои офиси. Вместо това етажът бе запълнен от редици шестоъгълни помещения, наподобяващи шушулки, които спестяваха място и съдържаха по шест преградени кабинки. На петата редица Трейси зави надясно, след което сви по една тясна пътека. Оставаше й да подмине още една от поредицата шушулки и да достигне до работното си място, когато красива млада жена рязко се изтласка назад със стола си и ловко прегради пътя й.

— Аха! Мислиш, че ще ми се изплъзнеш, а, amiga^[7]? — сгълча я тя добронамерено. Бляскавите й черни очи, маслинена кожа, горда осанка и едва доловимият акцент издаваха испанския й произход.

— Марибел! — възкликна зарадвано Трейси, гледайки най-добрата си приятелка.

Марибел Пиналес бе въвела Трейси в работата през първия ден от назначението й. Те се почувстваха свързани още след първия поглед, който си размениха. Скоро връзката им укрепна дотолкова, че се чувстваха като сестри.

— Не мога да повярвам — добави Трейси. — Върнали са те в дневната смяна?

— Нямаха избор — засмя се Марибел. — Някой трябва да те следи да не се разпуснеш.

Трейси присви зелените си като оливин очи, престорено ядосана.

— Моя милост? Момичето за поръчки Съливан? Това само показва абсолютното ти безсрамие. Би използвала всякакво оправдание, за да се измъкнеш от нощната смяна. — Трейси се усмихна. — Всъщност, сега си спомням, ме ми спомена, че ще се измъкнеш. Веднага след като те назначиха в тази смяна. Спомняш ли си?

— Дали си спомням? — въздъхна Марибел. — Por Dios^[8]! Та аз не си спомням дали тази сутрин изпих две или три чаши кафе!

— Ох, добре… — Трейси сграбчи облегалката на стола на Марибел и го затика внимателно като инвалиден стол обратно до работното място на приятелката си. — Трябва да се залавям за работа. Ще си поговорим по-късно, нали?

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? — извърна се Марибел.

— Ще видим — намръщи се Трейси. — Всичко зависи…

— Да…? — Марибел повдигна вежди въпросително.

Трейси протегна ръка и размърда пръсти, при което шесткаратовият пръстен със скъпоценен брилянт просветна.

— Ах, той! — Марибел завъртя очи и изпусна многострадална въздишка. — Не зная как го правиш. Кой друг би успял да забие годеник, чието семейство е в първата половина на списъка на Форбс 400? И всичко това, докато твоята бедна сестра от испанските квартали е осъдена да се задоволява с някакви престарели мъже, които й се изпречат на пътя. Това честно ли е, или животът е такава гадост?

— Ха! Наистина престарели мъже! Ти си тази, която изглежда като мис Вселена — изтъкна Трейси. — Поправи ме, ако греша. Беше ли, или не беше, измежду първите пет финалистки на конкурса Мис Флорида преди две-три години? И не си ли ти тази, която отказа четири предложения за брак? — Трейси направи пауза. — Е?

— Пет — поправи я Марибел унило, вдигайки разперените пръсти на ръцете си. — Пет предложения, не четири.

— Да, но четири от тях бяха отправени от безбожно богати мъже — подчерта Трейси.

— Даа, но и четиримата бяха грозни стари тролове, което ги описва съвсем точно. Но твоят Брайън… — Марибел се завъртя на стола, а огромните й черни очи заискриха, докато въздишаше. — Ето това е пич мечта — млад, богат и красив. Той може да мине за манекен или филмова звезда. Никакви дебели грозни старци за теб.

Трейси се засмя и потърка с палец и показалец ухото си.

— Нали знаеш, че тревата на съседите винаги изглежда по-зелена. А когато прескочиш оградата? Със сигурност откриваш, че това е съвсем същата трева. — Трейси направи кратка пауза и продължи: — Освен това мога да се обзаложа, че в момента има най-малко двама-трима кандидати, които те преследват.

— Ами… — смънка Марибел с дяволито пламъче в очите.

— Аха, така си и мислех. Разкажи ми за него?

— По-късно, става ли? Сега трябва да се залавям за работа.

— Разбира се — кимна Трейси. — Ще се видим по-късно.

Обърна се и се запъти към съседните кабинки. Марибел я хвана за ръката.

— Чуй нещо, преди да се закотвиш на бюрото. Трябва да ти кажа нещо. — Тя се огледа наоколо и заговорнически снижи гласа си. — Открих абсолютния, най-страхотен уличен търговец на всички времена.

— Какво? — наостри уши Трейси. — Хайде, давай! — Тя строго размаха показалец. — И да не скриеш нещо.

— Някога да съм крила нещо от теб? — Марибел прие обидено изражение. — Както и да е. Той продава имитации на Гучи, Прада и D&G. Само в края на седмицата. Казвам ти, че можеш да си умреш за стоките му. Разправят, че стоките са толкова добри, че дори магазинерите не могат да ги различат със сигурност.

Сега вече наистина успя да спечели вниманието на Трейси. Към множеството общи интереси на двете жени спадаше и общият им вкус към дрехите. Дрехи, които за съжаление, бяха безбожно скъпи, извън възможностите на бюджета им. Преди да се омъжи, Трейси можеше само да си мечтае за истинската марка. Същото важеше и за Марибел. Ето защо те непрекъснато дебнеха добрите евтини имитации.

— Чудесно! — отвърна Трейси радостно. — Уговаряме се и хич и не си помисляй да ми се измъкнеш?

— Ами какво ще стане с…? — Марибел погледна многозначително към годежния пръстен на Трейси. — Богатия принц?

— Брайън Ръдърфорд Бигс е голямо момче — заяви Трейси високомерно и се намуси. — Ще трябва да се задоволи да ме види петък вечерта и цялата неделя. Гарантирам ти, че независимо какво ще ни поднесе остатъкът от седмицата, в събота ни чака сериозно пазаруване. Това е.

— Страхотно — ухили се Марибел.

— Кажи ми нещо — сети се Трейси. — Нали не смяташ, че създаваме впечатление за плитки, празни и обладани от потребителска мания?

— Искрено се надявам да не е така — смръщи се Марибел. — О, и само като си помислиш, че в петък плащат…

— … което — Трейси продължи в същата насока — означава, че можем да похарчим всичко на едно място.

Марибел се разсмя и се зае с работата си, а Трейси се понесе бързо към собствената си тясна работна кабинка. В нея разполагаше с компютър, телефон, шкафчета за папки и закачалка за палто. На една от разделящите стени висеше табло за бележки, приело специфичен облик със закачения календар с котка множеството набодени с кабарчета снимки на двамата с Брайън, както и любимите й снимки с баща й.

Довери се на Марибел да открие нов търговец помисли си тя щастливо и се отпусна на червения си ергономичен, петкрак въртящ се стол, приличен на стол от футуристичен космически кораб. Едва-що седна и телефонът иззвъня.

— Зала новини, Съливан — извести тя с делови тон.

Гласът от другата страна звучеше тихо и меко и събуди цяла дузина приятни усещания.

— Трябва да ми помогнете. Страдам от остри симптоми на Съливанова недостатъчност.

— Брайън! — засмя се тя. — Та нали ме видя снощи!

— Така ли? Имам чувството, че е изминала цяла година!

— Чуй се само!

— Иска ми се да можех. Какво ще кажеш за една приятна тиха вечеря тази нощ. Нещо наистина небрежно и романтично. Без други хора. Никакви оберкелнери, сервитьори и помощник-келнери. Само ние двамата. Плюс луната, свещи, шампанско… — Гласът му бе изпълнен с хиляди обещания.

Трейси въздъхна.

— Звучи ми — подхвана тя безпомощно — така, сякаш не мога да откажа на това предложение.

— Хубаво. И запомни, че наистина имам предвид небрежно. Ще те взема в седем.

— Но…

— Никакво „но“! — сряза я той, изпращайки й звучни целувки.

Смяташе да попита какво има предвид под наистина небрежно, но той вече бе затворил.