Вера Коуи
Двойствен живот (7)

Глава седма

— Намерих я! — облекчено въздъхна Лиз, когато седна до масата във фоайето за коктейли в техния ресторант на Пел Мел, където я чакаше Филип.

— Кога? И къде? Не, кажи ми първо най-важното — коя е тя? Познавам ли я?

— Не, не я познаваш. Никой от нашата среда не я познава. Тя е била улична проститутка, но е толкова зле подредена от сутеньора си, че се е наложило да постъпи в болница със счупен нос и изместена челюст, плюс няколко пукнати ребра.

Филип се облегна назад и притисна ръка към челото си, а после протегна ръка към чашата с любимото си шампанско. Отвори очи едва след като остави чашата си на масата.

— Много съжалявам, Лиз, но просто не мога да повярвам, че си решила да приютиш някаква жалка уличница, с каквито са пълни улиците на Лондон.

— Не, тя не е като другите! В нея има вродени заложби. И освен това е интелигентна. Само те моля да не си въобразяваш, че е от онези момичета, които дори и за чистачки не стават. Не, в никакъв случай не е от тях. По нищо не прилича на тях.

— Но ти защо си така уверена в достойнствата й? Нали почти не я познаваш? Знаеш ли как се държи с мъжете? — Гласът на Филип изтъня от възмущение. — Знам само едно, скъпа моя Елизабет, че страдаш от неизлечим мозъчен тумор, ала въпреки това отказвам да повярвам, че вече имаш нарушения в мисловните си процеси.

От упрека му я заболя като от удар с камшик, но въпреки това нямаше намерение да се откаже от плана си.

— Стига, Филип! Много добре зная какво върша.

— Но даваш ли си сметка в какво се забъркваш, ако се заемеш с нея?

— Тя е като чисто бял лист, Филип. Знае само как се ловят мъже по улиците, когато падне мракът. А аз мога да я науча на всичко за сеансите с богати и изискани клиенти, с които ще се среща само в скъпи хотели или частни резиденции. Господ я е надарил с такова интересно и обаятелно лице, от което можеш да изваеш каквото пожелаеш. И което е най-важното — още е съвсем млада, скоро ще стане на двадесет години. Има много приятен глас и е образована, за разлика от онези жалки същества, към които ти побърза да я причислиш.

— Да не би злата магьосница да я е откраднала от замъка на краля, нейния баща? — Филип отчаяно разпери ръце. — Елизабет, докога ще ми разправяш за неща, които се случват само в приказките?

— Но нейната история не е от приказките с щастлив край. Все още не съм успяла да я убедя да работи за мен.

— Само не ми казвай, че на всичкото отгоре е надарена със здрав разум.

— Тя просто не ми повярва и това е напълно естествено, защото в нейния свят всеки се опитва да измами другия. — Елизабет ядосано махна с ръка. — На всичко реагира като изплашено животно, току-що уловено в клетка. Но тя е тъкмо това, което търся, Филип, повярвай ми, усетът ми за преценка на хората този път не ме е подлъгал!

— А как се излъга в онзи противен тип, Хосе-Луис де Сантос?

Лиз с достойнство посрещна заслужения упрек.

— Онова бе нещо съвсем различно. Тогава не бях способна да разсъждавам. Но сега преценявам Нел напълно хладнокръвно.

— Нел! Мили боже! Какво име? Остава да споменеш, че е продавала портокали на някой от пазарите!

— Какво значение има с какво се е занимавала досега, щом като съм решила да я обуча на всичко, което знам, за да се научи да се продава така добре, както и аз досега? Това момиче никак не е глупаво, а в моята професия това е не по-малко важно от красивото лице и стройното тяло.

— И как й обясни плановете си за преобразяването й?

— Досега с нищо не съм й намекнала за плановете ми. Страхувам се, че ще ми се изсмее в лицето. Трябва да й дам време да се адаптира, преди да се реши на такава сериозна промяна. Засега, на първо време, тя отчаяно се нуждае от жилище, а аз ще й предложа самостоятелна стая в къщата ми, но ще я оставя да си мисли, че това е къщата на една моя приятелка. За съжаление, онези от социалните служби вече са й подхвърлили, че може да й осигурят легло в техните жалки общежития, затова сега не ми остава нищо друго, освен да изчакам решението на Нел. Не смея да я притискам, за да не я подплаша. Искам да започне да ми вярва и да станем по-близки, преди да й разкрия цялата истина.

Филип отпи глътка шампанско.

— Елизабет, та това е истинска лудост! Кой знае какви последици ще има за теб, пък и за твоята загадъчна избраница. Нима забрави, че времето ти е жестоко ограничено? Колко време ще ти е нужно, за да превърнеш тази малка уличница в изискана лейди, достойна да те замести като компаньонка на твоите претенциозни клиенти? Нито за миг ли не се замисли колко много, ужасно много тя ще трябва да погълне и овладее само за някакви си два-три месеца? Не говоря само за сексуалните умения — защото сега тя очевидно е запозната само с най-общите умения в тази тънка област на изкуството, да, нали знаеш, че за мен любовните умения са нещо като актьорското майсторство — но какво ще кажеш за маниерите й, за походката и осанката й, за умението да поддържа елементарен разговор?

— Да, Филип — въздъхна Лиз, — имаш право, никак няма да е лесно… Но съм убедена, че ще се справи, защото е надарена с въображение, а нищо не може да замени тази дарба в нестандартна професия като моята. Е, в момента тя не е подготвена за сложни роли, но нещо във вида й ми подсказва, че ще се справи, при това… кой знае… може би дори ще ме надмине.

— Но само при условие, че сама желае да се усъвършенства.

— Да, това е условието, без което в нито една професия не може да се разчита на успех.

Приближи се сервитьорът и им съобщи, че масата за обед е подредена, и посегна към облегалката на стола на Лиз.

— Струва ми се, че по-разумно ще бъде първо да я видя, преди да си съставям мнение за нея — реши Филип.

— Не, няма да ти позволя да се срещнеш с нея, преди да получа съгласието й за моя план. Кой знае, може пък да я подплашиш със скептицизма си.

— Аз ли? — обидено възкликна Филип.

— Да, именно ти. С тази деликатна задача аз ще се справя по-добре от теб, затова те моля засега да ограничиш любопитството си.

Тя тръгна пред него към масата, запазена за тях в дъното на залата за хранене.

 

 

На следващия ден, когато се върна в болницата, Лиз завари леглото на Нел празно и от изненада в първия миг се олюля, но след минута се успокои и пое дълбоко дъх — купчината книги все още стояха на масичката до леглото й. „Разбира се — помисли си тя. — Нали днес има свиждане.“ Намери Нел в залата за свиждания, но около пациентките се разхождаха пет от сестрите от отделението. Тя скоро забеляза, че поради някаква загадъчна причина сестрите са решили да следят всяко движение на Нел. Лиз й носеше цветя и кутия с шоколадови бонбони, които момичето прие с благодарност и веднага заяви:

— По-добре ще е веднага да оставя тези красиви цветя в някоя ваза с вода, за да не клюмнат още утре. — С тези думи тръгна към болничната стая.

— Не, не затваряйте — предупреди я Нел, когато Лиз протегна ръка, за да притвори вратата на стаята след себе си. — При отворена врата по-лесно ще разберем дали някоя от сестрите ще се опита да подслуша разговора ни.

— Напомня ми за училището — усмихна се Лиз.

— Не ми е приятно всички да узнаят за плановете ми и да ме клюкарстват из коридорите — сърдито промърмори Нел и наля вода в порцелановата ваза. — Повечето от тях нямат с какво да се занимават през половината от деня, защото в отделението няма тежки случаи. Между другото, аз попаднах тъкмо в това отделение просто защото се е намерило свободно легло в деня на постъпването ми.

— Не мога да си обясня защо са ви настанили тук, в тази стая, пълна със стари моми и лелички на почтена възраст.

Нел се закиска, но после внезапно настроението й се помрачи. В ръцете й прошумоля хартията, докато отвиваше маргаритките, метличината, сините перуники, червените карамфили и жълтите лалета.

— Помислихте ли относно предложението ми? — предпазливо поде Лиз.

— Да.

— И какво решихте?

Нел се обърна и я погледна в сините очи.

— Но защо? Защо сте толкова загрижена за мен, за едно напълно непознато момиче? Защо избрахте тъкмо мен? Поради някаква специална причина или защото сте решили да вършите добрини и аз съм попаднала по случайност на първо място в списъка ви?

— Не мога да твърдя, че се ръководя изцяло от чисто човеколюбие. Посвещавам известно време за благотворителни цели само в дните, когато съм свободна. А що се касае до избора ми… не знам как да го обясня, но нещо ме привлече към вас.

— Нима досега не сте срещали улични проститутки?

— Познавам няколко, а особено една от тях познавах доста добре.

Нел се учуди от признанието на Лиз и замислено процеди:

— Но, предполагам, тя не е била на моето ниво.

— Не.

— Може би по-скоро е била куртизанка?

— Да. — Сега бе ред на Лиз да прикрие изненадата си от прозорливостта на събеседничката си. — Именно такава беше тя, куртизанка от висша класа.

— И тя е тази лейди, при която желаете да ме настаните, познах ли?

— Да — отговори Лиз и си помисли въодушевено: „А Филип не искаше да ми повярва, че това момиче е по-умно от всички, с които съм се познавала до днес!“.

— Е, сега нещата започват да ми изглеждат малко по-смислени и по-ясни — спокойно рече Нел. — Благотворителната дейност на тази лейди стига ли дотам, че да се занимава с момичета като мен?

— Предложението й няма нищо общо с благотворителната й дейност — отговори Лиз, доволна, че поне при този отговор може да не прибягва до лъжи.

— Искате да кажете, че тя се е оттеглила от актив на дейност и сега си търси компаньонка, която да се грижи за нея, така ли да ви разбирам?

— Как да ви кажа… не е вярно, че е самотна, скучаеща и застаряваща дама.

Нел се спря и замислено огледа букета. Очевидно не я биваше много за подреждане на цветя.

— Ето… почакайте, ще ви покажа как се прави — намеси се Лиз и с няколко резки движения промени букета така сполучливо, че цветята сякаш разцъфнаха още повече.

— Но как го постигнахте? Само за една минута? — удиви се Нел.

— Ако желаете, моята приятелка ще ви научи как се подреждат цветя.

Лиз отново среща изпитателния поглед на едрите й сиви очи, но този път в тяхното изражение се долавяше насмешлива нотка.

— И на какво друго ще ме научи вашата приятелка?

— А на какво бихте желали да се научите?

— По-важното е сега от какво искам да се отуча. Не искам, в никакъв случай не искам да се връщам на улицата. Попаднах там, защото нямаше къде другаде да отида и понеже бях съвсем неопитна, но повече… не, за нищо на света няма да изляза на тротоара! Нещо ми подсказва, че не е разумно да се обвързвам с вас, преди да ви познавам по-добре.

— Нека да отидем до къщата й и да видим какво може да ви предложи, а след това ще вземете решение.

Нел очевидно не беше очаквала такова прямо предложение.

— Но това не ме обвързва с нищо, нали? — подозрително попита тя.

— С нищо, абсолютно с нищо не ви обвързва, скъпа. Ако решите, че това място не е за вас, може да си потърсите свободно легло в някое от общежитията на социалните служби. — Лиз се усмихна, като видя озадаченото лице на Нел. — Да не би да очаквате някакъв капан, някаква примамка за бели робини или нещо подобно?

— И това се случва, нали? Хората може да се смеят на подобни разкази, но аз съм чувала за какви ли не методи за привличане на нови проститутки.

Нещо в гласа й подсказа на Лиз, че Нел говори повече от собствен опит, отколкото въз основа на слухове.

— Никой с нищо няма да ви обиди или заплаши — искрено заяви Лиз. — Нито аз, нито приятелката ми, нито който и да било друг. Имате моята дума.

Нел се колебаеше. Обмисляше няколко варианта за действие и тъкмо се убеждаваше в предимствата на единия от тях, когато съмненията в ползата на другия започваха да я измъчват. Не бе свикнала самостоятелно да взима решения — досега винаги някой друг вършеше това вместо нея — затова сега й бе много трудно да се реши. От една страна, Елизабет Уоринг й харесваше, усещаше как нещо в тази изискана лейди я привлича, но от друга помнеше как започна животът й в екипа на Мики. Отначало с нея се занимаваше само Лил, преструвайки се на майчински загрижена, изпълнена със симпатия и разбиране, но после се появи Мики — отначало и той я изслушваше търпеливо, оставяше я сама в празната къща, грижеше се за прехраната, за дрехите й, за развлеченията й — и внезапно всичко се промени. Припомни си как баща й я бе заключил в мазето в къщата на Уорик авеню 17, с вързани китки към гредата, босите й нозе едва се допираха до пода, а той се изкачваше по стъпалата, оглушал за трогателните й викове за прошка, помнеше как вратата се затръшна след него и ключът се превъртя в ключалката…

— Послушайте ме, защо да не посетим, ние двете, къщата — само ще я разгледате, като гостенка, без каквито и да било ангажименти. Само ще ми позволите да ви разведа из всички стаи, да ви обясня за какво става дума и тогава ще вземете решение.

— Не ми е позволено да излизам от болницата.

— О, мисля, че ще ви позволят да излезете с мен. В края на краищата, нали остават само три дни до датата, когато са решили да ви изпишат. — За миг Лиз се усъмни в правотата на решението си. Това момиче беше доста младо. Имаше ли право да се намесва в живота й? Но нали оставя на Нел избора сама да определи съдбата си — Лиз отдавна бе решила в себе си по никакъв начин да не се противопоставя на момичето, ако то не приеме предложението й.

Но вместо това тя продължи с думите:

— Нямам намерение да ви притискам, наистина е така. Вие сама ще вземете окончателното решение, но не отказвайте поканата ми. Моля ви, елате с мен. Елате и само хвърлете един поглед на стаята, в която ви предлагам да се преселите. Тази визита с нищо не ви ангажира, нима не разбирате? — А наум си каза, че е достатъчен само един поглед върху изящно и богато подредената стая, както и сравнението с бедната обстановка в приюта, за да вземе решение всяко здравомислещо същество.

Нел втренчено се вгледа в пъстрите цветя във вазата. Синята метличина й напомняше за очите на новата й приятелка. „Макар че това може и да не е метличина — унесено си каза тя, — а някаква орхидея, отгледана в оранжерия.“

От устните й, сякаш неволно, се изтръгна отговорът:

— Добре. Ще дойда. Но вие трябва да издействате разрешението да изляза от болницата.

— Разбира се. Оставете цветята на масичката до леглото си, а аз ще се обадя на главната сестра.

Нел не се съмняваше, че непознатата лейди, която явно притежаваше могъщ покровител, с лекота ще получи разрешението. Елизабет Уоринг, надарена с рядко срещано обаяние, умееше да убеждава хората и да получава съгласието им за всичко, което си бе наумила. „Освен това — припомни си Нел, — нали във всеки момент мога да се откажа от услугите й и да си тръгна от къщата…“

— Всичко е уредено — заяви Елизабет, когато се показа на вратата. — Можем да тръгнем още сега, но съм обещала, че ще се приберете за вечерята, така че имаме почти цял ден на разположение. А сега, къде са ви дрехите?

Дрехите бяха в шкафчето на Нел — в дъното покрай дългата стена бяха подредени шкафчетата на всички пациентки. Дрехите се сториха много евтини и скромни на Елизабет — минипола, плътно прилепващи ботушки от изкуствена кожа, късо червено яке с нещо като кожена яка, плюс една износена чанта.

— О, нима ще облечеш всичко това? — намръщи се Лиз и без да се усети, премина на „ти“. — Това яке е с много ярък цвят. Искаш ли да го занесем на почистване?

„Къде да го занеса? — раздразнено си помисли Нел. — И колко ще ми струва? Нямам пукнато пени, но тази лейди явно не може да ме разбере. Пък и кой го интересува как съм облечена?“

— Ами… не можеш да излезеш с тези дрехи — промърмори Лиз. — Те стават само за боклука. — И тя грабна якето и смело се запъти към кошчето в ъгъла. — Ето, облечи това. — Съблече късия син жакет и й го подаде.

— О, не, не мога да го сложа! — ужаси се Нел.

— А защо не? Това тънко поло няма да те предпази от студения вятър.

— Защото се страхувам, че ще го измърся…

— Докато седиш в колата? Не ставай смешна! — Лиз започна да губи търпение. Вече бе убедена, че жертвата й няма да й се изплъзне, но искаше по-скоро да я обвърже окончателно. Помогна й да облече жакета и Нел инстинктивно напъха ръце в ръкавите. Още едно от предположенията на Лиз се оправда, когато я огледа — Нел с женствен жест се загърна в кожения жакет, опъна раменете си, изправи глава. Да, това момиче определено умееше да цени красивите дрехи. И ги желаеше, а това бе най-важното! Сега оставаше само да й се покаже как може да ги спечели и ще стане нейната единствена наследница!

Тази мисъл на Лиз се потвърди още веднъж, след като двете слязоха по стъпалата във фоайето на болницата — чак до паркинга ги съпровождаха удивени мъжки, а също и женски погледи, а зад тях се носеше приглушен шепот. Колата се оказа великолепна, червена и много удобна. Нел внезапно си припомни, че някога бе виждала този спортен модел на „Мерцедес“ на витрината на някакъв автомобилен салон в Уест Енд. Кожата на седалките бе млечнобяла, с оттенък на слонова кост, а таблото — облепено с тъмнокафява кожа. Изчака, докато Лиз отключи и отвори другата врата. Веднага щом се отпусна на удобната седалка, я лъхна мирис на кожа, примесен с аромата на парфюма от кожения жакет на Лиз. „Ето, това е мирисът на парите!“ — каза си Нел и й се прииска внезапно и тя да притежава такава прекрасна кола, такива скъпи дрехи.

Спомни си как веднъж, в една от самотните вечери на тротоара на Парк Лейн, бе мечтала за луксозни коли, за богатство, за скъпи и изящни вещи. Мики я предупредил, че към полунощ от близкия клуб ще излязат десетина от най-богатите комарджии, и тя, щом погледна часовника си, бавно пое към входа на клуба. Когато премина под Марбъл Арч и се насочи към Брук стрийт, пред погледа й се изпречи тъкмо такъв червен автомобил, паркиран до тротоара. Зад кормилото се виждаше някаква жена, облечена като за корица на модно списание. Косата й беше гъста и руса, също като косата на Елизабет Уоринг, но по-дълга, свободно спусната около красивото й лице. Жената беше сама в колата, но Нел някак си предусети, че чака някакъв мъж — в усмивката й се долавяше нетърпеливо очакване и предвкусване на нещо приятно и възбуждащо. Жената внезапно потегли, при това рязко, като едва не блъсна Нел, след което изфуча надолу към ъгъла на Хайд парк. Нел остана сама, с помръкнало самочувствие, разкъсвана от завист. Защо някои имат всичко, за което останалите могат само да мечтаят? И как успяват да се доберат до богатството, при това често, без да полагат никакви усилия? Сигурно на тази щастлива жена зад кормилото не й се налага да се бори за всяка придобивка в живота си и навярно любимият й, към когото се бе запътила, е богат и могъщ бизнесмен, иначе защо бе тази щастлива усмивка на устните й, изпълнена с трепетно, нетърпеливо очакване… Сърцето й се сви, когато си припомни, че що-годе приличните дрехи в олющения дървен шкаф в стаята й могат да се преброят на пръстите на двете й ръце. Но някой ден и тя ще притежава „Мерцедес“, спортен модел, и ще намери мъж, който ще я обича и който няма да й позволява да продава тялото на първия срещнат, който е склонен да си плати таксата. Оттогава винаги, щом видеше „Мерцедес“, спортен модел, тя си спомняше за онази непозната жена, но с всеки изминат ден надеждите й гаснеха и мечтата й оставаше някъде далеч, смътна и непостижима.

Но ето, че сега тя се возеше в същия спортен модел, запътила се… кой знае, може би към новия си живот… Очите й жадно попиваха всичко по пътя, но устните й останаха затворени. Беше решила само да гледа, да слуша и да запомни всичко, без да приказва излишни приказки, защото явно й предстоеше много да научи. Например дори и най-простото правило: куртизанките никога не излизат на улицата пеша, а само в луксозни автомобили. И не търсят мъжете, а напротив — мъжете ги търсят тях. И таксите, по-точно казано хонорарите, са баснословно високи. Да, но как успяват тези жрици на любовта да спечелят такова богатство? Какво още има да се учи за изкуството на секса? Нима вече не знае всичко, от което се интересуват мъжете?

„Стига с тези колебания! — упрекна я вътрешният й глас. — Трябва да се разделиш със скитосването по тротоарите и толкоз! Да, на онзи жалък начин за припечелване на пари трябва да се сложи край — съгласи се тя. — Но дали ще успея да спечеля големите пари, ако се преместя в тази къща, в която ме води сега Елизабет Уоринг? Искам сама да си печеля парите и сама да си ги харча — решително се закани Нел. — Вече никога няма да се съглася някой подъл и безмилостен изнудвач, като Мики Шонъси, да ми бърка в кесията. Онези дни са отминали безвъзвратно. Но какво да предприема, къде да се скрия, ако не се разберем с жената, с която ще ме запознае мис Уоринг? Ох, колко е лошо, когато си в безизходица!“

Беше потънала така дълбоко в мрачните си ми ли, че не забеляза как колата се плъзна покрай Чапъм и се озова на моста Бетърси, за да поеме към Саут Кенсингтън, след което внезапно изви към Кингс роуд и Слоун стрийт, за да стигне до Кадоган скуеър. Премина под свода и навлезе в тясна задънена уличка, отляво на която имаше къщи, а отдясно — бежова стена с шипове отгоре.

— Това е стената на някакво посолство от Източна Европа — обясни й Лиз, когато улови погледа на Нел. — Прекалено строги мерки за сигурност, но затова пък е много тихо и спокойно.

Спряха пред малка къща в бадемово розово, с прозорци, отрупани с цветя в червени саксии — теменуги, здравец, лобелия, карамфили, синчец. Вратата бе боядисана в бяло, но рамката — в червено, също като саксиите.

— О, колко е красиво тук! — неволно възкликна Нел, очарована от красивия двор, потънал в цветя и зеленина.

— Да, много е хубаво, нали?

Нел се оглеждаше с широко отворени очи и жадно вдъхваше свежия аромат. Но една мисъл прониза мозъка й и радостта й внезапно помръкна. Кой, по дяволите, след като притежава това райско кътче, ще пожелае да има нещо общо с такава жалка личност като нея? Ще се чувства като чужденка, а и съседите веднага ще усетят, че не й е тук мястото. И как ще успее да събере пари за наема, ако й дадат стая в тази прелестна къща? Защо й трябваше да се поддава на мечтите? За всичко е виновен този червен „Мерцедес“, от него се събудиха отдавна погребаните й блянове. Защото тя явно никога няма да бъде богата като русокосата мис Уоринг. Разочарованието сграбчи сърцето й като нокти на хищна птица и очите й мигом се насълзиха. Защо й трябваше да се самозалъгва, че ще успее да се раздели с мизерията и униженията?

Обърна се, за да предупреди мис Уоринг, че иска веднага да се махне оттук, но се оказа, че тя вече е излязла от колата и е поставила ключа във вратата с червена рамка. Сините й очи изпитателно се плъзнаха по лицето на Нел.

— Да, това е моята къща и аз съм тази лейди, за която ти говорих, че има една свободна стая, в която можеш да се настаниш, заедно с всичко останало. Моля те, влез и ме остави да ти доразкажа цялата истина, без никакви украшения или измислици.

Нел не помръдна от мястото си.

— Не можем да говорим тук, на улицата — въздъхна Елизабет.

— Ти ме измами! — извика Нел. — А аз ужасно мразя да ме мамят… Затова искам още сега да приключим, още сега! — Гласът й се повиши, а лицето й почервеня.

— С нищо не съм те излъгала. Всяка моя дума беше чиста истина. Казах ти само, че ще те заведа при една моя „приятелка“, и това, строго погледнато, не е лъжа. Защото аз нямам по-добра и по-близка приятелка от самата себе си. И имам само един близък приятел. — Лиз пристъпи към Нел. — Моля те, нека да влезем и всичко ще ти обясня.

— Но какво искаш от мен?

— Само ми дай възможност да ти обясня намеренията ми, но за целта трябва да влезем вътре. — Говореше тихо, но твърдо и убедително. — Кой знае, може да свършим само за десетина минути. Ако не желаеш да изслушаш обясненията ми, обещавам ти, че оттук ще те отведа направо в болницата.

Погледите им се кръстосаха. Елизабет се почувства засрамена, макар да не можеше да си обясни причината.

Нел я последва в малкото преддверие, а оттам — в просторната всекидневна с високи френски прозорци, от които се разкриваше прелестна гледка към кокетната градина. Навсякъде бе отрупано с цветя, поставени в порцеланови или кристални вази, а във въздуха се носеше ухание на комфорт и сигурност, подсилвано от нежния оттенък на кретона от завесите и от блясъка на безупречно изчистения паркет по пода. Над елегантната камина висеше кокетно огледало, а по стените — подбрани с вкус картини. Всичко изглеждаше като в каталога на Лаура Ашли, прочут с моделите за вътрешно обзавеждане. Нел се спря на прага и затаи дъх — никога не бе виждала по-красиво подредена стая.

— Влез, седни тук и почакай, докато приготвя кафето, а сетне ще поговорим — покани я Елизабет, остави чантата си върху един от столовете, а ключовете — в купата на сини и бели карета върху полираната масичка до вратата.

Изплашена да не събори нещо, Нел сви рамене и притисна към гърдите си кожената си чанта. Кухнята също напомняше на фотографиите от списанието „Обзавеждане и градинарство“ — по нищо не приличаше на жалката, мръсна кухня, в която набързо хапваха по нещо Мики и момичетата му. Тази кухня беше много просторна, с прозрачни завеси до прозорците, в жълто и бяло, залети от жизнерадостните слънчеви лъчи. Стените бяха покрити с лавици, под които се виждаха керамични плочки, излъскани до блясък. В една от стените имаше ниша, а в нея — микровълнова фурна и електрическа печка. Наблизо се издигаше високо огнище, с отдушник от медна ламарина, а от тавана висяха десетина медни тигана, в съседство с нанизите от подправки, чесън и лук. Върху масата в другия ъгъл бяха строени домакински уреди от всички видове — кафеварка, мелничка за кафе, сокоизстисквачка, резачка, тостер, скара.

— Да, много обичам да притежавам най-новите и най-добрите домакински уреди — весело се обади Лиз, като забеляза удивения поглед на Нел.

— Може би и мен ще ме прибавите към тази колекция, така ли е? — неволно възкликна момичето, толкова притеснено, че не посмя да й говори на „ти“.

— Не, никога не съм си въобразявала нещо подобно.

— А тогава какво искате от мен? Аз съм само една уличница, а вие сте куртизанка. Аз се радвам, ако мога да изкарам по двадесет и пет лири на вечер, а колко изкарвате вие… не мога да го отгатна, дори и приблизително.

— Таксата ми е минимум хиляда лири — спокойно й обясни Елизабет, докато насипваше зърната от кафе в мелачката. — Как предпочиташ кафето — силно или умерено? Това е от марката „Блю Маунтин“, но мога да добавя и от някой друг сорт, например холандско, ако желаеш…

— „Блю Маунтин“ навярно е чудесно кафе, благодаря ви. Аз…

— Какво?

— Аз не съм свикнала с много силно кафе — набързо излъга Нел. Искаше й се да се похвали, че баща й пиеше винаги само „Блю Маунтин“, но реши, че сега не е уместно да споменава за баща си.

— Също и аз, освен след обилен обяд.

Докато мелачката се въртеше бясно и шумно, те не заговориха повече, но когато Лиз отмерваше дозата кафе в кафеварката, тя подхвана решаващата тема:

— Аз се занимавам с реализацията на мъжките фантазии, защото тъкмо това очакват от мен моите клиенти. Затова таксите ми са много по-високи от средните.

— По-високи ли! Та те са фантастични! — ахна Нел, но усети как се събуди любопитството й. Не можеше да си обясни как може да печели такива баснословни суми една жена, която предлага стока само от един вид, при това доста популярен — секс на повикване.

— Да, може би според теб са високи, но нали от мен се очаква да поддържам известен стандарт. Всички спечелени пари изразходвам, за да си осигуря безупречен външен вид, за обзавеждане, за разходите по посрещането на клиентите и прочие.

Кафеварката започна да свисти и Лиз наля кафето.

— И защо ви е необходимо да давате под наем свободната си стая? Никога няма да успея да спечеля достатъчно, за да давам своята лепта за поддържането на този безумно висок стандарт.

— Има време, ще стигнем и до този въпрос.

Лиз постави кафеника върху подноса, заедно с чашите и кутията с бисквити, за да го занесе във всекидневната, но внезапно лявата й ръка се отпусна и подносът се наклони застрашително. В последния миг кафеникът се задържа между ръба на подноса и ръката й. Нел се изплаши, рязко пристъпи напред и я подхвана под лакътя.

— О, благодаря ти… — леко потрепери гласът на Лиз. — Нещо ми стана на ръката…

— Да не би да ти е прилошало? — От вълнение Нел забрави за учтивата форма на обръщение. — Случвало ли се е и друг път?

— Да.

— Тогава нека аз да занеса подноса.

— Много ти благодаря.

Тя показа на момичето къде да остави подноса — на масичката за кафе между двете канапета до камината.

— Да налея ли кафето? — попита Нел.

— Да, мисля, че ще се справиш по-добре от мен.

Нел не само наля кафето, но и остави чашата пред домакинята.

— Очевидно имаш опит в сервирането — отбеляза Елизабет, но се изненада, като видя как лицето на момичето внезапно помръкна. „Аха — каза си Лиз, — очевидно тя крие от мен някакво мъчително преживяване, погребано в миналото й.“

— Вземи си от бисквитите — покани я тя и протегна ръка към сметаниерата. Разбърка сметаната в кафето си и продължи, този път с по-спокоен тон: — А сега те моля откровено да ми кажеш какво си помисли за моята професия, когато се видяхме за пръв път?

— Ами… не мога да отрека, че умееш да създаваш впечатление, че се занимаваш с някаква напълно почтена професия. Или не… по-скоро си мислех, че си толкова богата, че въобще не ти се налага да работиш.

— Прекрасно, именно такова впечатление съм се стремила да изграждам сред хората, обаче действителността е напълно различна. И аз, като теб, продавам секс, но на доста по-високо ниво и съответно — на много по-високи цени. От съвсем друга класа, ако ми бъде позволен този начин на изразяване.

— И как стигна до това ниво? — полюбопитства Нел. — Не мога да допусна, че си започнала от улицата.

— Не, никога не съм работила по тротоарите. Винаги съм била това, което съм сега, с редовна клиентела, макар че ми бяха нужни години, докато я създам. Обикновено аз посещавам клиентите си, а това означава пътувания до Ню Йорк, Сан Франциско, а също и в Европа, или до Хонконг и Сингапур — както виждаш, моята клиентела е международна.

— И те заплащат всичките разходи?

„О, да, тя наистина е много умна“ — зарадва се Елизабет.

— Да, до последното пени.

Остави Нел да осмисли думите й и отпи от кафето, но без да изпуска от погледа си промените в настроението на събеседничката си, красноречиво изписани по лицето й.

— Докато такива като теб обикалят улиците, аз си седя тук и чакам да ме потърсят по телефона — продължи домакинята. — Вие, момичета по тротоарите, не знаете с кого ще прекарате вечерта, докато аз знам. Не зная как точно изкарваш парите си, но предполагам, че се ограничаваш до някое и друго чукане набързо, ако ми позволиш да използвам този неприятен жаргонен израз. Докато аз върша много повече дейности. Никой няма да ти подари хиляда лири за нещо, което може да се получи за една десета от тази сума, при това от опитни професионалисти. Аз си заслужавам парите до последното пени, защото върша перфектно това, с което се заемам. Аз също обичам секса и когато разбрах, че мога да се изхранвам с него, дори да живея на широка нога, реших да му се посветя изцяло и се заех да търся мъже, които могат без колебание да платят високата ми цена.

— Но как се справяш с данъчните? — прошепна Нел, изпълнена със страхопочитание към домакинята.

„Аха, изглежда, че въпросът за парите живо я интересува“ — помисли си Лиз и побърза да й отговори:

— Наех си счетоводител и според документите в сейфа му аз съм регистрирана като консултантка по връзки с обществеността. Дори някои от чековете получавам с този надпис и именно така си определям данъците. Но повечето от парите получавам в брой. Всъщност се числя към хората от „икономиката в сянка“, както пишат вестниците за компаниите, укриващи се от данъчните служби. Счетоводните ми книги наистина са с черна подвързия, така че не се забелязват лесно на тъмно.

Обаче Нел не реагира на шегата, защото бе заета с доста трудни изчисления.

— Може би си задаващ въпроса колко печеля годишно. Познах ли?

Нел се изчерви.

— Не се притеснявай, веднага ще ти го съобщя, защото именно това мислех да обсъдим след малко. През последните десет години средният ми годишен доход е бил около сто и петдесет хиляди лири.

Челюстта на Нел увисна и тя прошепна смаяно, но едва след като се съвзе от изумлението си:

— И колко от тях остават за теб?

— Никога не съм имала и никога няма да имам сутеньор.

Нел я изгледа с примес на възторг и завист.

— Приемам клиентите си само по препоръки на мои досегашни клиенти, но понякога и сама успявам да открия някой нов клиент. Не членувам в никакви съюзи. Но пък притежавам достатъчно фантазия, за да уреждам все нови и нови форми на сеанси и мога да се считам за една от най-добрите в професията ми. Дано само не звучи прекалено безкритично и самонадеяно…

Лиз допи кафето си и остави чашата, преди да протегне ръка към капака на сребърната кутия, от която извади елегантна дамска цигара. Постави я в черно лакирано цигаре и запали със запалката от масивно сребро.

— Проституцията ми позволи да живея в разкош през последните дванадесет години, но ето че дойде времето, когато съм принудена да се замисля за оттеглянето си. — Дръпна силно от дългото си цигаре. — Всъщност, вече не се поставя въпросът дали тази година или след две-три години да се откажа от практикуване. Принудена съм да се оттегля и това не подлежи на коментар. — Издуха дима към тавана. — Този дребен епизод в кухнята е симптоматичен за болестта ми. Това ще се повтаря все по-често и по-често, при това няма гаранции, че пораженията ще бъдат непременно в ръцете ми. Понякога усещам как изтръпват краката ми, но причината не е в тях — дръпна още веднъж от цигарето, — а в този проклет мозъчен тумор, който, както ми бе съобщено, не подлежи на операция.

Нел не успя да потисне глухия стон, който се изтръгна от гърдите й, но не посмя да каже нещо.

— Имам го вече от две години, дори може би и от повече, и през цялото време състоянието ми бавно, но неизменно се е влошавало. Такива пристъпи на моментна слабост ще стават все по-често, с все по-нарастваща сила. Към края на дните си ще се нуждая от услугите на медицинска сестра по двадесет и четири часа в денонощието. Именно заради това искам да те ангажирам. Искам да си поговорим за времето, когато ще бъда напълно безпомощна.

— Но какъв е туморът… злокачествен или безвреден?

— Злокачествен. Откъде си научили тези термини? — учуди се Лиз.

Нел се поколеба, преди да отговори:

— Баща ми беше лекар.

— Знаех си! — триумфално възкликна Лиз. — Казах на Филип, че не си момиче от утайката на обществото. Бях готова да се обзаложа, че нещо доста необичайно те е принудило да излезеш на улицата.

— Толкова ли е дълбоко разположен този тумор, че хирурзите не могат да го оперират? — попита Нел, все още замислена за ужасяващата диагноза на новата си приятелка.

— Да — сухо отговори Лиз и продължи, завладяна от любопитство: — А баща ти да не би да е неврохирург?

— Не, той беше интернист. След смъртта на майка ми започна да ми разказва за всички по-интересни случаи в отделението си. Искаше и аз да се посветя на неговата професия.

— А защо не последва съвета му?

Нел дълго мълча, преди да й отговори:

— Намесиха се други фактори…

— Но нали баща ти е лекар? Сега работи ли още, или вече се е пенсионирал?

— Сега не практикува — лаконично й обясни Нел и реши, че повече няма да отговаря на въпроси, засягащи миналото й.

— Следователно не се плашиш от болестите, така ли е?

— Майка ми умря от склероза, когато бях на единадесет, а беше парализирана още когато бях само на седем. От малка съм свикнала с болестите.

Спокойният тон на момичето накара Лиз да изтръпне. Представи си седемгодишното момиченце, което прекалено отрано се е сблъскало със суровата и горчива истина на живота. Нима баща й е говорил с нея за най-сложните и объркани медицински казуси, когато тя току-що се е научила да чете? И защо тогава е завършила като уличница? В ума й с бясна скорост се редуваха въпросите, на които искаше да намери отговор, но с мъчително усилие на волята успя да се сдържи. Имаха достатъчно време занапред, а сега ги чакаха неотложни въпроси от чисто практическо естество. Но поне на един тя получи напълно удовлетворителен отговор — вече бе доказано, че това момиче е природно интелигентно и бързо ще усвои всичко, на което Лиз ще трябва да я научи.

— Както и да е, но сега разбираш защо съм се заела да си намеря наследница, която предварително да обуча. Някоя, на която да мога да предам всичките си умения и списъка с клиентите ми, при условие, разбира се, че и те са съгласни. Някоя, която да живее с мен, да попива всеки мой жест, всяка моя стъпка, всяка особеност в моята среда. Да ме изучава, да изслушва напътствията, да схваща тънкостите и най-важното — да разбере как съм успяла да се превърна в една от най-опитните и най-умелите куртизанки на нашето време.

— Така ли… те оценяват и клиентите?

— Това е по-скоро класификация. Когато чуят думата проститутка, хората си мислят за някоя героиня от филмите или от романите — евтина, леснодостъпна, жена, с която можеш да се позабавляваш за час-два, дори и за по-малко. Обаче една куртизанка е нещо съвсем различно — тя струва много повече, но и дава много повече.

— Нещо като дамите от вариетета от началото на века?

— Именно. Какво знаеш за парижките куртизанки от онази епоха?

— Попадна ми една книга за тях.

— Е, значи имаш известна представа.

— Да, но сега не се срещат така лесно нито кралски принцове, нито велики херцози, които да раздават наляво и надясно умопомрачително скъпи бижута, замъци или имения.

— Не, обаче има принцове на бизнеса, които с успех заместват истинските аристократи.

— Сред тях ли търсиш клиентите си?

— Да.

Момичето се усмихна притеснено.

— Нима само с помощта на парите успя да преобразиш живота си? — Внезапно се разсмя й поклати глава. — О, да, разбира се, че е така! Каква глупачка съм, щом още се съмнявам, че има нещо невъзможно за големите пари!

— Радвам се, че сама си стигнала до този извод и не е необходимо да те убеждавам. Никой не може да промени ролята на парите и тук не става въпрос за моите желания, а за един реален факт.

Нел престана да се смее и внезапно заговори със сериозен тон:

— Не, не вярвам, че всичко в живота може да се купува и продава, колкото и да са богати някои хора.

— Изглежда, че въпреки скитането по улиците не си успяла да се превърнеш в закоравяла, цинична и озлобена личност.

— Струва ми се, че някои ценности си остават недостъпни за богатите, макар че в никакъв случай не мога да отрека могъществото на парите. Нали тъкмо парите ще ме направят свободна и силна.

— Тъкмо към това е насочено моето предложение.

— Слушам най-внимателно…

— Ще те поема под крилото си. Ще се преселиш тук, в моята къща, и през първите шест месеца ще те обучавам в моето изкуство. След като премине този етап на първоначално обучение, ти постепенно ще поемеш всички клиенти от списъка ми и ще ми даваш половината от доходите, докато не преминеш изцяло на самостоятелна практика.

Никаква реакция не последва.

— Това означава, че за една нощ ще можеш да изкарваш повече пари, отколкото за цял месец скитосване из улиците, и то само ако в този месец всеки ден е неделя. Освен това в началния период ще трябва да поема всичките ти разходи за облекло, козметични средства, за промяна на външността ти, а също и за квартира и за храна. Нищо няма да плащаш, докато си… докато се обучаваш. Но когато започнеш да печелиш, тъкмо тогава аз, поради злочестото стечение на обстоятелствата, ще трябва да започна да ограничавам дейността си и ще ми бъде ужасно трудно да поддържам стила на живот. За щастие, имам застраховка, от която ще покрия разходите за медицински сестри и за лекарски прегледи, но това не означава, че оттеглянето ми от голямата сцена ще бъде по-малко мъчително. И тогава ти, само ти ще трябва да осигуряваш парите в къщата. Апропо, тъй като нямам наследници, по всяка вероятност след смъртта ми къщата ще остане за теб. Къщата е моя собственост и имам правото да я препиша, на когото си пожелая. Ипотеката е минимална, колкото да се приспада част от данъците. Ако желаеш, може да се уреди и ипотеката, до последната вноска… — неловко замълча Лиз и уморено махна с ръка.

— Но ти спомена нещо за промяна на външността ми — припомни й Нел. — Нима е възможно това?

— Да, напълно е възможно. Ще започнем с косата ти. Сега е с приятен кафяв оттенък, но не е достатъчно вълнуваща. С една перука всичко ще се промени до неузнаваемост. Още не може да се каже какво ще стане с носа ти, затова ще посетим някой от най-добрите пластични хирурзи, защото нуждата от корекции е належаща. Ще ти подберем много по-добър стил на гримиране, плюс тотална подмяна на гардероба. — Лиз забеляза как светнаха очите на Нел. — Нали обичаш хубавите дрехи?

— Естествено, и аз бих искала да се обличам добре, макар че не съм съгласна с тези, които са готови да похарчат цяло състояние, за да затъмнят всички останали жени. Според мен, за да е облечена изискано, на една жена не е достатъчно само да разполага с издутия портфейл на мъжа си. Виждала съм не една или две дами, които купуват скъпи и прескъпи тоалети, но не умеят да ги подбират с вкус.

Лиз остана очарована от тирадата на Нел.

— А има ли нещо, по което да нямаш ясно определено мнение?

— Не мога да кажа, че разбирам от всичко, но поне ясно знам какво искам да получа от живота — отговори Нел, а лицето й се зачерви от неудобство.

— А какво не би искала да ти се случи? Моля те, не се колебай, а ми кажи откровено какво не ти харесва в моето предложение.

— На пръв поглед… не мога да измисля някакво възражение. Ако делим по равно, както го уточни току-що, пак ще получавам много повече, отколкото ако се върна отново на улицата. Разбира се, сега за нищо на света не бих излязла пак на тротоара…

— А мога ли да те попитам защо си се озовала на улицата? — Нел стисна устни и нищо не й отговори. — Нали си от напълно прилично семейство — продължи да настоява Лиз. — Защо избра улицата?

— Защото само това ми оставаше.

— Нима искаш да кажеш, че направо от училищната скамейка… без да си била обучавана?

— Да.

Лиз не можеше да преодолее усещането, че зад привидно безпристрастното изброяване на фактите от миналото на Нел се крие заплетено кълбо от спомени, но реши засега да не се задълбочава, да не я притиска повече. От лаконичните отговори на момичето и от мимиките му се подразбираше, че не желае да я разпитват за миналото й. „Но защо е тази потайност?“ — мислено се запита Лиз, преди да зададе следващия си въпрос:

— Но все пак на нищо ли не те беше обучил твоят сутеньор?

— Само ми обясни какво се очаква от една улична проститутка.

— А мога ли да те попитам с какво точно се занимаваше и от колко време? Не се обиждай, не го правя заради някакво злорадо и суетно любопитство. Необходимо ми е да съм наясно със сексуалния ти опит, нали ме разбираш?

Нел й обясни, но доста сухо и лаконично. Въпреки това Лиз забеляза, че когато говореше за секса, лицето на Нел ставаше сдържано, сякаш не говореше за себе си, а коментираше фактите като страничен наблюдател. Цялото й поведение подсказваше, че се занимава с тази дейност само поради нещастно стечение на обстоятелствата, а не по собствено желание, без да влага чувства. За Лиз това бе първото, но много силно разочарование от новата й приятелка — явно това момиче разсъждаваше много разумно и хладнокръвно, обаче за една елитна куртизанка това в никакъв случай не бе достатъчно. Тази особеност в характера на Нел заплашваше с провал плановете на Лиз, която влагаше цялата си душа и сърце в изпълнените с фантазии сексуални сцени с богатите си клиенти — нали те й плащаха внушителни суми, но искаха да получат нещо равностойно срещу парите си. Освен това Лиз, за разлика от Нел, обичаше секса и й харесваше всеки път да измисля все по-вълнуващи сцени. Разочарованието й се подсилваше от факта, че само допреди минута тя бе убедена, че най-сетне е намерила своята идеална наследница.

— А какво мислиш за проституцията въобще?

— Никога не съм се замисляла по-задълбочено.

— Но нали и според теб това е професия като всяка друга?

— Да, предполагам, че е така.

Лиз тъжно поклати глава.

— Не, страхувам се, че тук нещо не е наред. Разбираш ли, в нашата професия няма нищо по-лошо от това жената да е равнодушна като някакъв безчувствен робот. Моите клиенти няма да останат доволни и никой от тях няма да отвори портфейла си, ако не получи сеанс, наситен с емоции. От теб ще се иска всъщност да изнасяш истинско театрално представление, а не само да проявяваш завидни технически умения. Предполагам, че разбираш какво искам да кажа с тези думи.

Нел я слушаше напрегнато, без да откъсва поглед от лицето й.

— Позволи ми да ти дам един пример — рече Лиз и се зае да й разказва за един от своите клиенти от Южна Америка, който не можел да се раздели със спомена за някаква проститутка, първата жена в живота му. — За него тази жена представлява и до ден-днешен апогеят на юношеските му блянове. Може би той непрекъснато се връща в спомените си към нея, защото никога след това не е срещнал партньорка, която така пълно да откликва на поривите му. В действителност високото му положение в деловия свят вече не му позволява да се среща нито с нея, нито с други жени от нейната категория, а в най-младите си години парите са му стигнали само за един сеанс с нея, затова пък тя не напуска фантастичните му миражи и блянове. И до сега той си представя, че все още е в първа младост и я дарява с оргазъм след оргазъм, че само благодарение на страстните му ласки от гърдите й се изтръгват възторжени стонове… Да, с мен той най-сетне реализира младежкия си блян — успя да я накара да го запомни завинаги — както той никога не е успял да я изтрие от спомените си. Представяш ли си какво щеше да стане, ако аз бях решила да пренебрегна деликатното му състояние, като се заема да му доказвам само моите достойнства в леглото? Още в същия час щях да го изгубя като клиент, и то завинаги. Особено те моля да запомниш една тънкост в нашата професия, по-скоро едно основно правило: разликата между съпругите и куртизанките е най-вече в това, че при нас мъжете идват по желание, а не по принуда, но нищо не ни гарантира, че ще има следващ път. И затова трябва да се стараем с всички сили. И ако решиш да се заловиш с този немислимо труден занаят, ще трябва всичко да вършиш безупречно, всеки твой жест трябва да бъде изпипан до съвършенство, иначе провалът ти е сигурен. Разбра ли сега какво се опитвам да ти обясня?

— Да — отвърна Нел без колебание.

— Но ще можеш ли да се справиш?

— Да. — И този отговор бе така категоричен, както и предишният.

— Но наистина ли желаеш да овладееш духа на изкуството на куртизанките от висшите категории? Да се потопиш в атмосфера, наситена с най-разнообразни фантазии и артистични превъплъщения, която по нищо не отстъпва на театралната сцена? Защото тъкмо това ще се изисква от теб! — Лиз настоятелно повтори въпроса си, защото бе от първостепенна важност. — Ако поне за миг престанеш да вярваш в това, което вършиш, нищо няма да се получи, ясно ли ти е това?

— Мога да се науча на всичко, нека само да ми се предоставят условия за това.

Отново се появи на лицето й загадъчният израз на безчувствена самоувереност, който не се харесваше на Лиз.

— А някога играла ли си в пиеса? Например в училището? Или нещо подобно?

— Да. В училището ми се случи да изляза на сцената, макар и само пред публика, съставена от родителите на съучениците ми. — Този път в интонацията й се прокрадна нотка на самодоволство и гордост. — Струва ми се, че ще ми хареса всеки път да играя различна роля. Винаги ми е било приятно да си представям, че съм някоя друга личност. — На устните й се появи плаха усмивка. — Да, може би това са моите фантазии.

За миг Лиз изстина. За бога, какво правеше тя? Почувства се неудобно. Имаше ли право да моделира това младо момиче само по свой образ и подобие?

Сега бе ред на Нел да й зададе въпроса си:

— Да не би да очакваш от мен да успея да те заместя напълно? Да се превъплътя в твоята роля?

— Сигурна съм, че ще се справиш, но ако ти сама не вярваш в себе си, защо да не направим една проба, за да се отървем поне от част от съмненията?

Сивите очи на Нел блеснаха, сякаш нещо ги възпламени.

— Добре — каза й Лиз, — нека да опитаме.

Лиз я поведе по стълбите към горния етаж. Нел я последва, но на прага на спалнята се закова като вкаменена — само в холивудските филми можеше да се види подобна спалня. Стори й се огромна, застлана от край до край със скъп персийски килим, в средата с просторно легло, с четири колони около него, покрити с коприна в розово, тюркоазно и лилаво. Една от стените бе изцяло в огледала, но само с докосването на бутона се отместваше, за да разкрие гардероба на Елизабет Уоринг. Тоалетната маса беше отрупана с флакони с парфюми, кутии с кремове и други козметични средства. Другите две стени бяха остъклени и през тях се разкриваше очарователна гледка към градината на двора. В спалнята се долавяше нежното ухание на някакъв аромат, който й бе непознат. Нел се закова на прага като омагьосана, страхувайки се да стъпи върху дебелия килим, подбран според цветовете на завесите и кувертюрата върху леглото. „Сигурно само този килим струва цяло състояние“ — каза си тя, но веднага си спомни, че хонорарите на мис Уоринг бяха главозамайващи и навярно може да си го позволи, без въобще да се замисля за цената му.

— Влез, не се притеснявай — успокои я Лиз. — Нали вече ти обясних, че ще имаш свободен достъп навсякъде, във всички стаи.

Нел веднага събу обувките си.

— Да, така е по-добре — одобрително кимна Лиз. — Сега, като те гледам боса върху килима, ми се струва, че и двете имаме еднакъв ръст. Аз съм висока метър и шестдесет и пет. Колко е твоят ръст?

— Метър и шестдесет и осем, а от обувките с токчетата се добавят още седем сантиметра.

— И размерът ти е дванадесети?

— Да.

— Странно, какво съвпадение! Чудесно, защото това означава, че повечето от дрехите ми ще ти станат. Нека да проверим…

Вратата, покрита с огледала, безшумно се плъзна и разкри пред изумения поглед на Нел повече дрехи, отколкото бе виждала и в най-богатия бутик по централните булеварди.

— Да видим сега как ще ти стои черното… защото кожата ти е много нежна и бяла… да, знаех си, че тъкмо то е за теб. Да, точно това. — Лиз размести окачалките, от които висяха рокли и джемпъри, увити в найлонови пликове, издърпа една и подаде черната рокля на Нел, която я пое с треперещи ръце, но бързо се съвзе и веднага съблече дрехите си. Остана само по сутиен и пликчета. — Така… всяко нещо по реда си.

Лиз извади от гардероба трико от черно кадифе, с поло яка и дълги, тесни ръкави — то се прилепи чудесно по стройното младо тяло на момичето, сякаш беше кроено за нея, а високите й гърди се очертаха като изваяни. После й подбра пола от черна тафта, стегна талията й с широка черна панделка и опъна плата, така че през дългите шлицове се показаха очертанията на стройните й бедра в черни чорапи.

— Не… не бързай да се оглеждаш, още не съм приключила. Искам да направя нещо с косата ти. Сега седни на този стол, но с гръб към огледалото.

Нел покорно седна, безкрайно щастлива — много обичаше някой да се грижи за косата й, да я разресва, да оформя прическата й, а ловките пръсти на Лиз сръчно коригираха фризурата й, без нито веднъж да изскубне по погрешка някой косъм. Очевидно имаше солидна, практика, защо действаше много умело и енергично. Само веднъж се обади, за да успокои нетърпеливата си гостенка:

— Почакай, остава само още нещо, но то е много важно, за да изглеждаш безупречно. — Протегна ръка към ковчежето с бижутата и избра обици, обсипани с перли и диаманти в бароков стил.

Накрая, след като огледа за последен път майсторски положения грим, домакинята завъртя стола към огледалото и обяви с тържествуващ глас:

— Да, сега си готова!

Нел се извърна и видя в огледалото непозната девойка. В първия миг дори не реагира, само остана смълчана — не можеше да повярва, че в огледалото бе нейното отражение. Висока и стройна, ослепително елегантна, с прелестно лице, с подчертани от грима високи скули и чувствени устни, изящно очертани от червилото. Дори и лейкопластът около носа й не можеше да развали цялостното впечатление. Непозната жена в огледалото очевидно щеше да има главозамайващ успех сред мъжете, затова Нел, след като смутено отвърна поглед, пак се завъртя на стола и погледна отражението веднъж и още веднъж. Да, това бе тя, но този път наистина приличаше на изискана лейди. Косата се издигаше безупречно над лебедовата й шия, на пръв поглед фризурата й оставяше впечатление за безпорядък, но само привидно, защото малките кичури симетрично ограждаха високите й скули, а зад тях проблясваха съблазнително перлените обици, докато сивите й очи блестяха като две капки сребро.

Нел дълго не можа да откъсне поглед от отражението си, но Лиз не посмя да я обезпокои, защото разбираше какво се крие в надвисналата тишина.

— Нямах представа, че… — неуверено поде Нел. В гласа й се долавяше неподправено изумление.

— Не съм и предполагала, че си оценявала достатъчно красотата си.

— Нима си знаела, че с мен може да стане такова чудо… — Нел повдигна полата от тафта, завъртя се и финият плат се усука около снагата с възбуждащо шумолене, после поглади кадифето по ръкава, леко докосна обиците. — Не мога да повярвам, че си предвиждала този ефект още от първата ни среща!

— Да, знаех го.

— Но как е възможно това?

— Да кажем, че притежавам способността да виждам жените в изискани тоалети, независимо от това как са облечени в момента. Ти си надарена с изящество и красота, каквито се срещат само сред най-прочутите манекенки, както и сред най-скъпите куртизанки. Това е класа, с която или се раждаш, или не, защото е невъзможно да се имитира. А за опитно око като моето класата винаги си личи.

— Да, но в болницата аз бях толкова жалка и обезобразена от бинтове и шини. А сега тази неочаквана промяна се дължи само на дрехите и на грима.

— Не, това не е вярно. Ако не притежаваше вродена красота, никакъв грим, дори и най-умелият, както и никакви дрехи не могат да ти помогнат. Те помагат само на истинските красавици.

— О, все още не мога да повярвам, че това съм аз… Както не мога да повярвам, че тези изискани дрехи ще ми помогнат да прикрия миналото си.

— Миналото ти вече няма значение. Вече никога, запомни, никога няма да носиш онези долнопробни дрехи, с които пристигна днес, разбра ли ме?

— А с такова ли облекло се явяваш пред клиентите си, на „сцената“?

— Да. Например един от най-богатите ми клиенти настоява да се обличам само в черно, от главата до петите. Дори и леглото застилам заради него с черни копринени чаршафи. — Лиз се усмихна и вдигна рамене. — Кой може да обясни докъде ще стигнат фантазиите на мъжете? Зная само, че черното го възбужда, че му действа необяснимо добре. За щастие, на теб черното ти стои великолепно. Отива на цвета на кожата ти, а това е най-важното. И с мен е така. Докато има жени, които изглеждат напълно безцветни в черен тоалет или с черно бельо. Но постепенно, двете заедно, ще налучкаме всички възможни цветови нюанси, които са подходящи за теб.

Лиз забеляза, че момичето я слуша с широко отворени очи, в които недоверието се смесваше с възторг, и реши, че желязото трябва да се кове, докато е горещо.

— Повярвай ми, още при първата ни среща предположих, че си само една обикновена улична проститутка. Не забравяй, че тогава не съм могла и да подозирам, че си дъщеря на уважаван лекар. Между другото, моят баща е бил генерал от британската армия. Сега, разбира се, е пенсиониран, но аз, също като теб, продължавам да се изхранвам от търговията със секса. Разликата между нас двете е в това, че аз се продавам скъпо, а парите могат да променят почти всичко, нали? Преди малко ми заяви, че искаш завинаги да се разделиш с улицата. А ето, че аз ти предлагам именно такава възможност. — Лиз се спря, преди да зададе най-важния въпрос: — Или си решила да скъсаш и с проституцията?

Нел кимна, все още приковала очи в отражението си в огледалото, в което вече бе успяла да се влюби.

— Да. Именно това си бях намислила.

— И какво е сега твоето решение?

Нел се завъртя бавно, с ловко движение, като опитен фотомодел, за да проследи, по-скоро да усети въртенето на полата си, остави платът да разкрие очертанията на бедрата й, изпъна плата по талията и въздъхна замечтано, когато тънката тафта спря да шумоли, а обиците й — да се поклащат и проблясват обещаващо.

— Струва ми се, че току-що получих предложение, на което не мога да откажа.

 

 

В понеделник сутринта Лиз пристигна в болницата, за да вземе Нел и да я отведе в къщата си. На носа на момичето бе останало само едно малко парче лейкопласт, но лекуващият лекар я посъветва да не го отстранява до контролния преглед, насрочен за следващата седмица. Сестрата разхлаби шината около челюстта й, а лекарят й обеща, че има изгледи след една седмица да се раздели и с нея. Вече й разрешиха да се храни нормално, но за предпочитане с храна, която е по-лесна за дъвчене — варени яйца, кисело мляко, гъсти бульони.

— Е, сега си по-добре — окуражи я Лиз, — но докато не те заведа при пластичния хирург, няма да знаем какво е състоянието на носа ти.

Нел седна до нея в червения „Мерцедес“ и потеглиха на север. Чувстваше се като на седмото небе в прекрасния спортен автомобил, косата й се развяваше от вятъра, а усмивката заслепи един случаен минувач, край който спряха пред светофара. Лиз я огледа изпитателно и двете си размениха доволни усмивки.

— Струва ми се, че тръгвам на околосветско пътешествие — призна й Нел, оглеждайки се като дете, попаднало в непознат лунапарк.

— Може и така да се каже — съгласи се Лиз. — Съжалявам безкрайно, че не мога да те преобразя мигновено, с магическа пръчка, както е в приказките… Но имаме няколко седмици занапред, даже месеци, и ако поработим упорито, в скоро време наистина ще бъдеш неузнаваема.

— И това ли е част от моето приключение? Толкова съм щастлива! Знаеш ли какво… — Нел спря насред фразата и я изгледа сепнато.

— Какво има? — разтревожи се Лиз.

— Не мога да си спомня откога не съм била така радостна, даже не съм сигурна дали въобще някога съм била по-щастлива.

Това простичко признание трогна Лиз по-силно, отколкото най-многословните изяви на благодарност. Сърцето й изтръпна. Вдигна ръка от кормилото и силно стисна ръката на Нел, отпусната върху черната чанта в скута й, в която се бе побрал целият багаж на Нел от болницата.

— Отсега нататък това чувство никога няма да те изостави — обеща й тя.

Очите на момичето внезапно проблеснаха, като вода в планински поток, но гласът й остана непоколебим:

— Не искам да ме напускаш! За мен сега се открива шанс за нов живот. Не искам да те изгубя! Никога!

Болката и отчаянието в думите й подсказваха на Лиз повече от всичките им досегашни разговори какво изпитва момичето до нея. Та тя все още беше дете, макар и преждевременно съзряло и опитало от горчивината, с която бе изпъстрен животът на всяка улична проститутка. Всъщност какво бе получила от живота, освен обиди, грубости и унижения? Очевидно досега бе прикривала детинската си уязвимост зад студения поглед на сивите си очи и безразличното си изражение. Прекалено рано бе научила суровия житейски урок, че на никого не бива да се доверява, че лъжите често се поднасят с невинни слова и ангелски усмивки, а зад повечето обещания се крият коварни и пресметливи планове. Настръхналото й лице не издаваше нежните, но несподелени чувства — Лиз бе готова да се закълне в това, но и никой никога не се е опитвал да стигне до тях. Но тя се справяше добре. Наистина, не е чак толкова твърда, колкото й се иска да бъде, но е пряма и решителна.

Когато се прибраха в къщата, те завариха Лулу да бърше прозорците. Лиз ги запозна. Лулу огледа момичето от главата до петите, но накрая се усмихна радушно, разкривайки великолепните си бели зъби.

— Ей сега ще приготвя кафето — забърза се прислужницата.

— Добре, Лулу — съгласи се Лиз, метна чантата си върху едно от креслата и тръгна към стълбата. — Всяко нещо по реда си. Първо ще ти потърся дрехи за преобличане. А после ще изхвърлим на боклука тези ужасни ботуши и тази непоносима пола.

— Мики ме накара да си ги купя…

— Да, много добре разбирам, че по тях не бива да съдя за вкуса ти. Ето, вземи тези, надявам се, че ще се окажат по мярка…

Двете преровиха две дузини рокли, блузи и панталони, докато накрая се спряха на два чифта панталони от рипсено кадифе, единият черен, а другият — във френско синьо, но после се върнаха при гардероба и взеха един панталон от кадифе с бронзов оттенък и още един от розов креп. Намериха се и два чифта джинси, както и няколко пуловера в подходящи цветове, плюс две широки ризи — едната бяла, а другата — тъмносива.

— Всички са с твоите размери — увери я Лиз, докато помагаше на Нел да пренесе дрехите по коридора до стаята, в която щеше да използва — декорирана в бяло и в онова прелестно синьо, което може да се види само по порцелановите съдове на прочутия Уеджууд, с прелестни зелено-кафяви завеси и дамаски.

— Лулу се грижи за моето домакинство — обясни й Лиз и започна да окачва дрехите в гардероба, — защото нищо не ме дразни така, както домашният безпорядък. Моята бавачка обичаше да повтаря, че за всяка вещ трябва да си има място и за всяко място — съответният предмет.

— Имала ли си бавачка?

— Докато бях малка, родителите ми често отсъстваха от Англия, защото баща ми беше на редовна служба, обикновено в далечни азиатски страни, където не е място за отглеждане на малки деца. Затова, докато не тръгнах на училище, за мен и за брат ми се грижеше нашата бавачка, Нани Робъртс. Много възрастна, била е бавачка и на майка ми, но аз я обожавах. За мен тя заменяше родителите ми. — Лиз напъха окачалката в една от блузите. — А твоята майка… нали ми спомена, че е умряла още когато си била съвсем малка?

— Бях на единадесет, но тя се разболя още при раждането на сестра ми Маргарет, когато съм била само на седем.

— Имаш сестра, така ли?

— Да. — Този път паузата се проточи повече от обичайното. — Тя е психичноболна и живее в един специализиран пансион.

— И аз не се виждам често с брат ми. Всъщност няма много общо между нас. И никога не е имало. За това не вярвам, когато чуя, че някой обичал до безумие брат си или сестра си само защото били родени от една майка. Защото аз никога не съм обичала родния си брат, а дядо ми по майчина линия ме отвращаваше. За щастие, той никога не разполагаше със свободно време, за да се занимава с мен.

— А пък аз въобще не помня нито единия си дядо, нито другия, както и бабите си. Майката на мама е починала, когато мама е била съвсем малка, а баща й — веднага след сватбата на майка ми и баща ми. Родителите на баща ми са били мъртви доста преди раждането ми, защото баща ми се е родил, когато те са били някъде към четиридесетте. И не знам дали имам някакви други роднини.

Самотно детство. Баща, роден от възрастни родители. Лиз постепенно, като късчета от мозайка, сглобяваше отломъците от миналото на Нел.

— Добре, а сега да слезем долу, във всекидневната, за да изпием по чаша кафе и да обмислим какво ще правим от днес нататък.

— Бих искала първо да се преоблека…

— Разбира се. Ще те чакам във всекидневната.

Нел бързо смъкна полата си, после и полото си, след което изпробва джинсите на Лиз. Очевидно са били купени само за да бъдат захвърлени в гардероба още след първата проба, защото изглеждаха съвсем нови. За щастие, се оказаха точно по нейната мярка. Облече и тъмносивата блуза. От болницата бе пристигнала само с един чифт обувки — ботушите, стигащи до коляното й, за които Лиз веднага нареди на Лулу да ги изхвърли. Затова сега се разрови из гардероба и намери на дъното чифт кафяви сандали, които й се оказаха леко стегнати, но все пак ставаха за носене. До сандалите видя и чифт черни дамски обувки, по-луксозни, но с половин размер по-големи. Вчеса косата си и доволна от себе си, се огледа в огледалото. Взе старите си дрехи и тръгна надолу по стъпалата.

— Къде е кофата за сметта? — попита Нел.

— Дай ги на мен, аз ще ги изхвърля — каза Лулу. — Познавам едно бедно семейство, което с радост ще ги вземе.

— Чудесно — зарадва се Нел и подаде дрехите си на прислужницата.

Лулу донесе една голяма найлонова торба.

— А Лиз знае ли, че се каниш да ги подариш на онези бедняци? — полюбопитства Нел.

— Разбира се. Тя ми има пълно доверие. Отдавна не съм изпразвала гардеробите в тази къща. Май вече е време за основно почистване и разтребване.

Лиз се появи на вратата и махна с ръка към Нел да побърза, защото кафето беше сервирано във всекидневната.

— Чух разговора ти с Лулу. Забравих да ти спомена, че тя е много по-практична от мен, дори ми напомня за сроковете за посещение при данъчната служба. Само че понякога се оплаква, че съм много разточителна и не умея да пестя. — Лиз се настани на стола до масичката за кафе и се усмихна. — Какво пък, аз обичам да не се притеснявам за всяко пени, а да живея по-свободно. — Подаде към Нел кутията с шоколадови бисквити. — Опитай ги, може да ти харесат, макар че според мен са прекалено твърди. Потопи бисквитата в кафето и тя ще омекне. Аз правя така с поничките, както е прието в Америка.

— Имаш ли много клиенти от Щатите?

— Четирима. Двама в Ню Йорк, един в Чикаго и един от Сан Франциско.

— А често ли се срещаш с тях?

— Приблизително по шест пъти в годината — или ако се появи нещо спешно, аз телефонирам на някой от тях, той ми изпраща билет за отиване и връщане, дори и кола на летището.

— По колко време оставаш при клиента?

— Зависи от това какво ще пожелае. Понякога само за една нощ, но друг път за уикенда или дори за цяла седмица. След като пристигна в града, където живее клиентът, трябва да съм на негово разположение.

— Мислиш ли, че някой от тях ще ме приеме като твоя заместничка?

— Да, разбира се, но предварително аз трябва всичко да подготвя. Познавам ги добре, знам какво обичат и какво — не, знам докъде са готови да развържат кесиите си, знам от какво трябва да се пазя. Но няма да ги поставям пред свършен факт, защото никой мъж не обича това. Постепенно ще подготвя почвата, за което ще ми е необходим по-продължителен период от време, за да бъде по-безболезнено моето оттегляне и твоята поява. Надявам се, че този период ще се окаже достатъчен за твоето обучение.

— А тук идват ли клиентите ти?

— Никога! — отсече Лиз. — Тук е моят дом. Не допускам бизнесът ми да се смесва с домашния ми уют. И на теб не ти го препоръчам. Ти ще ходиш при тях, а не те при теб. Ще ги посещаваш, когато пожелаят и за колкото време искат, но заплащането съответно трябва да нараства. Веднъж се прибрах от Сан Франциско с десет хиляди долара, а тогава един долар се обменяше за 1.40 германски марки. Изкарах тези пари само за една нощ — въздъхна Лиз. — За съжаление, той вече е мъртъв… Но преди това успя да ме препоръча на свои познати, не по-малко богати.

Нел я слушаше, изпълнена с възхищение. Тази жена очевидно си знаеше цената и не страдаше от комплекси — нито за малоценност, нито за превъзходство над околните — защото гледаше напълно реално на живота и нямаше за какво да се срамува. Лиз умееше да убеждава спокойно, без въобще да повишава тон. Така говорят само хората, които умеят да постигат успехи и не се съмняват в способностите си. Не я плашеше дори и предсказанието за скорошния й край. Колко други жени биха били способни да говорят и действат така разумно, ако бяха в нейното положение? За миг Нел благодари на съдбата, че я бе срещнала с Елизабет Уоринг, преди да се озове отново на улицата или в някоя мръсна и отблъскваща фабрика, но веднага се съвзе и си припомни, че и тя може да намери сили в себе си и сама да изгради съдбата си.

— Може ли да ми разкажеш още за изискванията, които се поставят към едно момиче, което желае да стане куртизанка от по-висша класа?

— Първото и най-важното изискване е да обичаш секса, а аз винаги съм го обичала. За мен това е най-приятното занимание, несравнимо с която и да е друга дейност. И при теб ли е така?

— Не.

— Какво означава това „не“?

— Искам да кажа, че за мен сексът не е най-приятното занимание.

Лиз огорчено сви устни и дълго мълча.

— Жалко — промълви тя най-накрая, — много жалко, защото това е абсолютно задължително условие, от първостепенна важност — нищо не става на ниво, ако не се радваш от това, с което се занимаваш. Именно това помага да смъкнеш от гърба си предразсъдъците и скрупулите заедно с дрехите си, за да остане като единствена цел стремежът да даваш и да получаваш колкото е възможно повече наслада. — Стана от стола и започна да крачи из всекидневната. — На улицата от теб не се иска нищо, освен удовлетворяването на няколко чисто физиологични функции, докато моите клиенти очакват много повече — никой от тях не понася набързо свършената работа, а всеки забелязва вниманието, което аз отдавам дори и на най-дребните детайли, на амбицията, въображението и въодушевлението, които влагам от себе си. Трябва да се научиш да обичаш мъжкото тяло във всички негови форми, защото иначе ще остане само това, което една писателка нарече „непохватно опипване, след което следва смъкване на ципа и припряно изчукване“. Длъжна съм да ти изтъкна, че повечето от моите клиенти са мъже, които са прехвърлили петдесетте. С много труд и дългогодишна борба са спечелили парите си и вече са достигнали възрастта, когато сексуалните фантазии са по-важни и по-ценни от реалния полов живот. Повечето от тях са преживели по няколко брака и съответно развода, имали са любовници, някои от тях още имат, но без изключение са мъже, за които сексът е от огромно значение. Именно затова са готови да заплащат, но само ако бъдат удовлетворени изискванията им. Ако ще имаш проблеми с тази задача, по-добре ще е още сега да го споделиш с мен.

Нел мълчеше, замислена за бъдещето си, но когато заговори, не започна с това, което Лиз очакваше от нея.

— Мога да разбера някоя жена, която се съгласява да легне с някой клиент, защото е подтиквана от нуждата за пари. Но да го прави, защото не може без секс! Е, това не мога да го разбера!

— Тогава излиза, че двете с теб сме изправени пред сериозно затруднение.

— Но защо? Ти спомена, че аз ще бъда длъжна да играя своята роля. Добре, ще я изиграя, но само за това, за което ще ме наемат. Мога да изнеса достатъчно добро представление, което да задоволи всеки мъж, решил да похарчи хиляда лири. — Нел се усмихна язвително. — И аз разбирам нещичко от сексуални фантазии.

„О, да, разбирам — каза си Нел. — И мога много да разкажа. Например как той започна да се гаври с мен, когато бях още съвсем малка… Тогава фантазиите ми бяха единственият начин да се скрия от ужасната действителност.“

— Да, зная всичко за сексуалните фантазии! — ожесточено повтори момичето, със зачервени бузи и с пламнали от ярост очи. — И ако някой мъж поиска това от мен, ще направя за него всичко, което му хрумне в извратения му мозък! Затова нека да започна с най-трудния от всичките ти клиенти. И ако се оплаче, че не е останал доволен, ще те помоля веднага да потърсиш друго момиче!

Гласът й трепереше от вълнение. „Да, едва сега може би започвам да я разбирам по-дълбоко — успокои се Лиз. — Явно тя е объркана емоционално, но иначе е съвсем наред. И когато ние двете се справим с проблемите й, това момиче ще затъмни всичките свои връстнички. Сигурно е погребала дълбоко в душата най-проникновените си чувства и сега, когато се налага да се докосне до тях, избухва като експлозив… Да, тя е необикновена. Усетих го още при първата ни среща, усетих го и когато я видях изцяло облечена в черно. Видях и промяната в лицето й, докато се оглеждаше в огледалото ми — лицето й светна, очите й се разшириха, сякаш виждаше някоя непозната в отражението, а в тялото й се появи онази неподправена грация, която винаги съм обожавала в някои жени, но за жалост такива се срещат извънредно рядко… А как само завъртя полата си, как разкърши бедрата си, как сведе клепачите си… да, тя въобще не се нуждае от изкуствени мигли, това е напълно ясно… толкова е сексуална, че всеки мъж ще бъде готов да й даде сърцето си, да не говорим за кесията с парите. Обаче първо трябва да разбера, при това на всяка цена, какво я измъчва. Може би в момента тя самата не го съзнава. Но ще се опитам да я предразположа. И когато тя осъзнае проблемите си — Лиз инстинктивно започна да налучква къде се крие ключът към сърцето на момичето — вродената й чувственост ще й помогне да се справи с всичко, с което ще я сблъска животът, дори и тогава мен вече да ме няма на този свят.“ Загледа се в красивото, но напрегнато лице на Нел, в настръхналото й тяло. Дожаля й, че може да бъде погубено това великолепно тяло, това обаятелно момиче, ако бъде оставено на произвола на случайността, ако дълбоко стаените емоции продължават да го разяждат отвътре.

— Всъщност си мечтала да станеш актриса, нали? — предпазливо се обади Лиз.

— Да.

— Но баща ти не ти позволи, познах ли?

— Той настръхваше само щом чуеше тази дума.

— Така… и тогава ти си решила, че единственият изход е някой ден да заживееш сама, за да реализираш фантазиите си?

— При това, без да подозират клиентите ми.

„Никой от тях не ме разбра — помисли си тя, но не го изрече на глас, защото прецени, че сега не бяха подходящи нито моментът, нито мястото. — А аз съм способна да изиграя такова представление, че да секне дъхът на който и да е клиент! Но тогава, в детството си, аз сама си бях учителка.“

— Мога да го направя — промълви Нел. — Само ми дай възможност.

Обаче Лиз не се нуждаеше от повече убеждаване.