Вера Коуи
Двойствен живот (9)

Глава девета

На лунната светлина вилата блестеше като скулптура от лед, заобиколена от потъналата в мрак притихнала градина, с извисяващите се кедрови и дъбови стволове, разпръснати радиално около фонтана като спици на гигантско колело. Листата им шумоляха от лекия ветрец, топъл и наситен с аромата на цветята, повечето от тях снежнобели рози, подредени в стройни редици. На оградата, откъм широката страна на фонтана, седеше жена в рокля — бяла като уханните рози около нея, ефирна и полупрозрачна, плътно прилепнала към тялото й, изящно очертаваща извивките й. Косата й беше дълга, чак до талията, почти черна на оскъдната лунна светлина. Лицето й бе бледо като мрамор, но устните — чувствени и розови, а миглите й хвърляха удължени сенки върху страните й. Тя вдигна глава, отмятайки коса назад, и загледа замечтано луната с притворени очи и наострен слух.

От далечината се разнасяше слаб, но ясен звук на пиано, сякаш роден от капризите на свирещия в листата вятър. Едрият датски дог, излегнат на тревата до нея, повдигна глава, отпусната върху лапите, и наостри уши.

— Харесва ли ти тази музика, Нерон? — попита жената. Гласът й звучеше мелодично и разнежващо. Кучето се изправи, приближи се до господарката си и я докосна с муцуната си. Тя го погали зад ушите, а той размаха опашка от радост. Някъде наблизо ударите на стенен часовник заглушиха звуците на пианото и оповестиха, че вече е четири след полунощ. Жената въздъхна.

— Вече е много късно, Нерон. Може би, ако сега се приберем в спалнята, най-после ще мога да заспя.

Тръгнаха към къщата. Едрото куче се стремеше да не изостава от нея, а тя леко опъваше нашийника. Заедно изкачиха каменните стъпала и влязоха през широко разтворения френски прозорец, който жената затвори след себе си. Кучето изправи глава, с наострени уши, и леко изскимтя.

— Какво подуши? Да не би да си чул нечии стъпки? — Жената се ослуша напрегнато. Но наоколо се стелеше плътна тишина, нарушавана само от тиктакането на стенния часовник в ъгъла. Върху черно-белите квадрати на мозайката се очертаваха само техните две сенки, които постепенно стигнаха до стълбата и изчезнаха към горния етаж. Жената и кучето поеха по дългия коридор и спряха в дъното, пред масивната врата, украсена с дърворезба. Преминаха през малкия будоар и кучето побутна с едрата си муцуна втората врата. Жената му каза: „Лека нощ, Нерон“ и влезе в спалнята си.

Леглото й беше огромно, изцяло застлано с коприна, заобиколено от четири дървени колони по границите на подиума. Дузина свещи в широки свещници разпръскваха мека жълтеникава светлина. Пламъците нежно трепкаха, поклащани от топлия летен вятър, напоен с уханието на цветята, който разклащаше ефирните завеси, висящи пред леко отворените прозорци към широкия балкон.

Жената седна пред тоалетната маса, извади четката за коса с посребрена дръжка и започна да разчесва косата си. Когато остави четката, ръката й се протегна към кристалния флакон, от който в спалнята нахлу възбуждащият аромат на скъп парфюм, с екзотичен и еротичен нюанс. Капна две-три капки на дланта си и я прокара по гърдите си. Намокри върховете на пръстите си и си сложи от любимия парфюм зад ушите и по слепоочията, за да усети приятното парене. Затвори очи и вдъхна дълбоко, но това й попречи да забележи високата фигура, която се очерта зад тънките, разлюлени завеси. Той изчака завесата зад гърба му да се успокои и безшумно пристъпи, загледан към жената, привела глава надолу. Не се виждаше ясно в мрака, защото бе изцяло в черно — панталоните, пуловерът, обувките, дори и ръкавиците му бяха черни. Но тя сякаш предусети появата му и погледна в огледалото. Зърна неясната му сянка и в следващия миг скочи от табуретката, обърна се към него и грабна флакона с парфюма от тоалетната маса. Ала той се изплъзна от ръката й и с трясък се стовари върху мраморния под. Разпиляха се стъклени късчета, потече парфюм и спалнята се изпълни с чувствен аромат. Очите й се разтвориха широко, лицето й се скова, гърдите й се издигаха и спускаха в неудържим, тревожен ритъм, прелестно очертаващи се под прозрачната й нощница, подаваща се под разтворения пеньоар. За миг двете сенки кръстосаха погледи, но след секунди тя се втурна към вратата. Ала той я изпревари, с три скока стигна преди нея до вратата, сграбчи я за китката и я повали на пода. Ужасената жена изохка и се опита да се изскубне от него, но гърбът й опря в подножието на подиума, върху който се разпростираше широкото легло. Бързо скочи в леглото и с треперещи ръце се зави в коприната, без да го изпуска от погледа си дори и за миг, втренчено и безмълвно, като заек, притиснат от лисица в хралупа. Той пристъпи към нея, наведе се небрежно, прихвана я през кръста и я вдигна към себе си. Усети как тя преглътна конвулсивно, долови тръпката, пронизала напрегнатото й тяло. Притисна устни към извивката на бялата й шия, за да вкуси бесните удари на сърцето й, от които артерията й пулсираше до пръсване. Тогава тя се изпъна назад и сви ръце в юмруци, готова да го отблъсне. Съвсем за кратко устните му се плъзнаха нагоре по шията й, преди да отмести ръцете й и с нехайно движение да ги извие зад гърба й, за да не му пречи да я обсипе с целувки — по шията, по гърдите, по корема. Забавяше го само чевръстото ровене на ръцете му, докато смъкнат пеньоара и нощницата от раменете й. Тя простена, започна да се съпротивлява отчаяно и го ухапа страстно, когато устните му се впиха в нейните. По долната му устна бликнаха няколко капки кръв, но мъжът само се усмихна под маската, прикриваща очите му. Той се наведе, пъхна едната си ръка под раменете й, другата под коленете й, вдигна я и я отмести в средата на огромното легло. Тя се сви на кълбо и застина, докато мъжът загаси всички свещи, освен тези във високия свещник на нощната масичка до главите им. После се обърна към нея, притисна я с мускулестото си тяло и я изнасили, без да отрони дори дума. Мъжът и жената под него продължиха мълчаливата, запъхтяна борба, без да чуват шепота на вятъра в завесите — тя се дърпаше, извиваше, хапеше, опитваше се да го издере с острите си нокти, но успя да изтръгне от устните му само оскърбителен смях. Всичко, което й причиняваше, го вършеше с презрение, по най-оскърбителния начин, който един самец можеше да измисли, докато обладава самката, изпречила се на пътя му. За него тя бе само обект за наслада и нищо повече. Въобще не се досещаше за нейния дял от насладата. Цялото му дивашко поведение подсказваше само едно: „Тук аз съм господарят!“. И когато се спря за миг, пулсиращ, втвърден, горещ, проникнал дълбоко в нея, той я погледна в очите и видя неистова ярост, скрита зад булото на страха й. Засмя се диво, тържествуващо, преди да поднови тласъците си.

Когато се изкачи до оргазма си, от устните му се изтръгна порой от нецензурни думи, всичките до една по неин адрес, а викът му отекна в стените. Отвън се разлая някакво куче. Мъжът се отдръпна от разголената жена под него, стана от леглото, пооправи черните си дрехи и изчезна зад завесите така безшумно и потайно, както се беше появил.

Останала сама в спалнята, жената се надигна, смъкна от себе си разкъсаните остатъци от пеньоара и нощницата си и влезе в банята, разположена до спалнята. Кучето на поляната спря да лае. Жената се изкъпа и провери за драскотини и наранявания по лицето и тялото си — намръщи се, като забеляза следи от пръстите му по шията си, защото той, в миг на превъзбуда, я бе стиснал прекалено силно. Ваната бързо се напълни, тя завъртя крановете и изля във водата щедра порция благовонни масла, обърна се към огледалото, за да свали перуката — под нея се показа светлокафявата й коса, също толкова дълга, но права и нежна. Разчеса перуката, преди да я остави на поставката. След това провери температурата на водата и се потопи в ароматизираната вана. Отпусна се по гръб и въздъхна: „Отмина още една нощ, спечелих нови хиляда лири“. Раздвижи енергично краката си, около нея се пръснаха стотици мехурчета, после се потопи във водата още по-дълбоко и се запита как ли изглежда в действителност нейният „изнасилвач“.

За четвърти път тя разиграваше тази трудна за изпълнение пиеса. Още при първата среща получи инструкции, подробно описани в десетина страници, от неговия представител. После отлетя за Пиза, където я очакваше елегантен автомобил, за да я отведе сред хълмовете на Тоскана, до непозната вила в римски стил на няколко десетки мили от Пиза. Единственият й обитател се оказа една старица, която не каза нито дума, докато съпроводи красивата посетителка до спалнята за гости — в съседство с другата спалня, където трябваше да се разиграе среднощната сцена, заради която бе променена мебелировката. Една прислужница й донесе ръчно изтъкана нощница и пеньоар с фина бродерия, черна къдрава перука, дори и флакон със специално подбрания от клиента парфюм, след което й предаде молбата на господаря на имението да се запознае с кучето на моравата пред вилата и да се поразходи сред красиво оформените алеи.

Времето бе разчетено до минути. Трябваше да бъде до фонтана в четири след полунощ, да остане там, докато заглъхнат четирите удара на часовника, след което да се прибере в спалнята, определена за сцена на едноактната пиеса. Трябваше още да се постарае „съпротивата й“ да изглежда колкото бе възможно по-правдоподобна, въпреки че не я очакваше чак толкова неприятно „наказание“. Може би най-искреното в цялата сцена щеше да се окаже неговата ярост и презрението, което изпитваше господарят към жената, която щеше да изнасили. Омразата му обаче не беше престорена и в първия миг тя се шокира, преди да се досети, че той си въобразява, че покорява някаква друга, непозната за нея жена, която жестоко го е отблъснала в миналото, и този спомен е останал незаличим за мъжа с маска. Може би са изминали двадесет или тридесет години от онази реална случка, каза си тя, а ето че емоционалните белези все още не са зараснали в душата му.

Нямаше представа кой е партньорът й — свързваше се само с упълномощения му представител, който я застави да подпише клетвена декларация, че се задължава да пази тайна — на нея това й напомняше на секретните протоколи между правителствените делегации. Именно този негов пратеник пое уреждането на всички подробности — преговорите, връчването на сценария, на билетите, както и на щедрия й хонорар, заплатен в брой. Вилата се оказа на практика необитаема — тя не видя никого, освен шофьора, мълчаливата икономка, кучето и камериерката. Всички стаи тънеха в тишина със спуснати завеси на прозорците. Колата, с която пристигна от Пиза и накрая отново я върнаха там, беше с тъмни стъкла. Знаеше само, че я возят в широк, черен „Мерцедес“, нает заедно с шофьора.

Не знаеше също къде се намира тази красива и самотна вила. Очевидно клиентът имаше достатъчно пари, за да осигури пълна тайна за постановката на тази необикновена сцена. След кратък размисъл тя стигна до извода, че в дъното на подбудите му се корени яростното му желание да си отмъсти за някогашното поругаване с мъжкото му достойнство. Той мразеше жената, чиято роля играеше тя, макар тази омраза да преливаше в огнена любов. Очевидно беше обсебен от спомените за незараснала рана, за оскърблението, нанесено му от непознатата жена.

Обичаше да анализира всяка своя роля — понякога дори тъкмо това й доставяше най-голямо удовлетворение. Не беше излъгала, когато бе заявила пред Лиз, че може да се превъплъти във всяка роля. Защото това в миналото й бе единственият начин да изтърпява най-кошмарните дни в живота си — но не посмя да го сподели с Лиз.

След като обличаше дрехите, специално подбрани за представлението, и се гримираше по съответния начин, тя се преобразяваше и заживяваше с ролята си до такава дълбочина, че забравяше за истинската си самоличност.

Всичко това я възбуждаше и очароваше, отдаваше се на ролята си изцяло, от все сърце. Опита се да си представи какво се е случвало в миналото в онази разкошна вила, но при краткото си посещение, се бе убедила, че останалите стаи са заключени. Единственият ключ към разгадаването на тайните, които може би криеше тази вила, бяха рицарските доспехи, окачени над масивната камина в голямата зала на партера. Порови се из каталозите на къщите за продажби на антики и установи, че такива рядко срещани доспехи, брони и ризници досега са били притежание само на последния херцог на Тоскана, издигнал се нависоко по време на фашисткия режим, дори бил един от най-близките сподвижници на Мусолини, но напуснал политическата сцена след смъртта на Дуче. После го арестували и осъдили на смърт, но той ги изпреварил и се самоубил. Първородният му син бил разстрелян от партизаните, а най-малкият изчезнал безследно. Дъщерята избягнала отмъщението, защото успяла да стане любовница на някакъв майор от американската армия, чийто полк бил разквартируван във вилата и имението около нея през лятото и есента на 1944 г. Той я измъкнал от Италия, но след това нейните следи се губят. Майорът бил изправен пред военен съд — дъщерята на херцога била активистка на фашистката партия и дори една от любовниците на Мусолини, поне според някои слухове. Може би именно това бе жената, към която клиентът й още изпитваше яростна омраза. Нищо чудно тогава да е работил като млад прислужник в имението на херцога. Тялото, което се притисна върху нейното, не беше младо и гъвкаво. Тя не се престара в имитацията на съпротива, за да не го изтощи прекалено рано. Но в своето въображение той си оставаше млад, жизнен и страстен любовник от латински тип, а на нея й плащаха доста скъпо, за да придаде достоверност на тази сцена. И тя, естествено, вложи цялото си старание и умения — когато приключи „изнасилването“, едва дишаше от умора.

„Трябва да се държиш като онази, незабравимата за него дъщеря на херцога — повтори си тя, — защото иначе няма да успееш да я изместиш от спомените му. Ние всички сме пленници на нашето минало — тъжно се усмихна тя на отражението си в огледалото. — Нали и за мен няма нищо по-важно и вълнуващо от моето сурово детство?“

Зави се с дебелата хавлия, защото вилата беше изцяло от мрамор и без централно отопление, след което се прибра в спалнята, отредена за нея. Там я очакваше подносът със закуската й — още мокри от росата праскови, грозде, бекон с яйца, пресен, още топъл хляб, с препечена кора, увит в пъстра италианска кърпа, плюс бутилка изстудено тосканско вино. Веднага започна с бекона — физическите усилия винаги събуждаха апетита й, а докато допиваше виното си, прочете още една глава от „Гепардът“. Унесе се в сън едва когато на изток небето поруменя.

 

 

Тъкмо плащаше на шофьора на таксито, когато Лулу отвори вратата на къщата на Лиз.

— Да не се е случило нещо лошо? — разтревожи се Нел.

— Тя се безпокои много за теб. Не само тя, всички ние се тревожим, защото те очаквахме още вчера.

— Да, знам, че закъснях, но полетът от Милано се забави заради мъглата на летището. Тя как е?

— Нима не чуваш?

През отворената врата долитаха игривите тонове на боса-нова. Нел се отпусна и на лицето й разцъфна ведра усмивка.

— Да, знам, че винаги е обичала по-темпераментните танци.

— Никой не може да танцува като нея. Толкова е непринудена. — Лулу се засмя, завъртя се и плесна с ръце. — Но и аз не съм за изхвърляне, нали?

Нел въздъхна успокоено — вече си бе у дома.

Завари Лиз във всекидневната, излетната в инвалидната си количка, с която напоследък почти не се разделяше — преди три месеца краката й отказаха да й служат и тя седеше с часове, полуизлегната, със затворени очи, поклащайки в ритъма тялото си, скръстила ръце, с ангелска усмивка. Когато Нел влезе, Лиз тихо припяваше в такт с музиката.

Нел се приближи до мюзикбокса и намали силата на звука. Лиз веднага отвори очи и се огледа смутено, но като разбра кой е дошъл при нея, уплахата й изчезна, за да отстъпи на радостта.

— Нел! Най-после се прибра! Така се безпокоях за теб.

— Извинявай, че се забавих повече от предвиденото, но онзи проклет град се оказа в плен на непрогледна мъгла и летището бе затворено за няколко часа.

— Човек никога не знае каква изненада ще му поднесат на летището. Там, в Милано, разписанието често се обърква. А как се справи?

— Доста добре, получих щедър хонорар, дори може да се договорим да изиграя още едно представление, но с промени в сценария.

— Така ли? Е, това е част от лошите страни на професията ни — стараеш се много, с неимоверен труд се стремиш към съвършенството, а за отплата те отрупват с поръчки, от които понякога дори се чудиш как да се отървеш.

В гласа на Лиз прозвуча леко раздразнение. Дори силната, ободряваща мелодия не можеше да скрие факта, че състоянието й се влошаваше с всеки изминат ден. Нел тревожно се взря в лицето й. Беше отслабнало още повече, както и тялото й, кожата й губеше еластичността си, бузите й бяха хлътнали, а по скулите й се бяха появили лишеи — това бе непогрешим признак, че жизнените й сокове пресъхват. Силите й отпадаха от ден на ден и това го съзнаваше както самата Лиз, така и Нел, и Лулу, и Филип. Нима думите на специалиста по тумори от Ню Йорк, че може да изкара до две години, ще се окажат само една напразна надежда, един несбъднат блян? Току-що бе изтекла една дълга година от онзи трагичен ден, когато Лиз узна ужасяващата си диагноза, а вече не можеше да се раздели с инвалидната си количка. Ръцете й също започнаха да се обездвижват, все по-често се затрудняваше да си спомни някоя дума, а това я вбесяваше до полуда и тя още повече блокираше. В такъв момент обсипваше с удари дръжките на количката — внесена специално за нея от САЩ, с електронно управление, последна дума на техниката.

Сега само едно я успокояваше безотказно, макар Нел да се опасяваше, че може да й подейства вредно като всяко лекарство в прекалено щедри дози — Лиз слушаше в захлас разказите за последните приключения на Нел, особено когато ставаше дума за нови клиенти — като този италианец с въображаемото изнасилване. Навремето Лиз го бе открила, но вежливо отклони поканата под предлог, че списъкът с ангажиментите й е станал доста внушителен и не може да си позволи нови партньори. Обаче можела да му предложи своята достойна наследница, която тя обучавала от години, която несъмнено щяла да задмине учителката си и която тя препоръчва от една година на всички без никакъв риск. Нел трябваше да отлети за Милано и оттам да стигне с кола до Пиза. Що се касае до най-старите й клиенти, някои тя се опита да задържи, но с повечето се раздели, особено с тези, които не бяха надарени с достатъчно въображение, за да взимат участие в нейните фантастични сцени, но с новата й заместничка в главната роля. „Никоя не може да се сравнява с теб!“ — гласеше най-често отказът от удължаване на договора за сътрудничество. Единици бяха по-странните типове, като този италианец, които държаха повече на артистичността, отколкото на секса. Срещаха се, разбира се, и любители на фантастичните преживявания, които успяха да се сработят с Нел така добре, както го бяха правили преди това с Лиз. Самата Нел откри още двама нови клиенти, и то пак благодарение на познанствата с отдавнашните обожатели на Лиз.

Единият от тях никога не бе наясно какво точно желае — дори и по отношение на секса понякога проявяваше колебания — и може би затова му хрумваха доста странни идеи. Веднъж на Нел й се наложи да се дегизира като долнопробна улична проститутка, и то непременно на гъмжащото с хора Пето авеню — една от най-оживените артерии на Ню Йорк. Клиентът настояваше да се „запознаят“, докато тя се преструва, че зяпа витрините — първия път на „Тифани“, после на луксозния магазин на „Картие“, а накрая на супер шикозния „Бергдорф“. Тя се справи чудесно с новата си роля — в предизвикателна, плътно прилепваща минипола, с руса перука, с прическа от онези, които носи всяко пиколо в долнопробните хотели на Петото авеню, с дълги, аленочервени нокти и с токчета с максимална височина. В очите на Нел цялата история намирисваше на евтина пародия, но нали тъкмо това си бе наумил клиентът — не бе забравил дори да й заръча да дъвче дъвка, при това с предизвикателен израз на лицето. Според плана той трябваше да спре пред витрината, в която тя се е зазяпала, а Нел да се сепне от втренчения му поглед. Но тя няма да му обърне никакво внимание, само ще продължи да се разхожда нехайно, поклащайки бедра, но непременно в западна по ока, като се спира пред всяка по-бляскава витрина, докато не се озове пред един долнопробен хотел в Уест Сайд, който помнеше и по-добри дни, за жалост отпреди Втората световна война. Тя ще се шмугне вътре, оглеждайки се — макар регистрацията й да бе уредена предварително — и ще се качи в стаята си. През цялото време той ще я следи, а тя е длъжна с нищо да не показва, че го е забелязала. Поне до момента, когато той ще почука на вратата й.

— Колко ще ми струва? — ще попита той, когато, задъхан, ще нахлуе в скромно обзаведената хотелска стая.

— А вие какво искате да получите в замяна на парите си?

— Ами… зависи какво ще направите за мен.

— Искате ли веднага една проба набързо? — ще му се усмихне Нел и ще протегна ръка към ципа му.

Този клиент всъщност се оказа много скован и притеснителен мъж, въпреки опитите му да се представя за нещо напълно противоположно — проявяваше силен характер само когато се бореше за инвестициите си на борсата, защото бе сред най-ловките финансови акули на Уол стрийт. Отне доста от времето й — цял следобед не я пусна. От нея се искаше да изиграе ролята на напълно пропаднала, безскрупулна уличница, не само с действия, но и с цинични подмятания, реплики и жестове, а тя добре помнеше уроците от срещите си с един от предишните си клиенти в Ню Йорк — лейтенант от полицията, който от двадесет години оглавяваше екип за борба с порока, но когато не излизаше по служба, предпочиташе да се развлича извън Тринадесети полицейски район. Този полицай се оказа познат с един от най-отдавнашните партньори на Филип Фолкнър и така Нел се свърза с него. Именно от онзи лейтенант Нел научи за магазина, пълен с възбуждащо бельо — сутиени с прорези за зърната и пликчета без дъно между бедрата, черни, но с огненочервени дантели по ръбовете — и сега използва случая, за да обнови „професионалния си гардероб“. Сега, при срещите с банкера от Уол стрийт, Нел умело използваше инструкциите на онзи полицай как да променя акцента си, как да се преобразява в третостепенна курва — защото банкерът обожаваше не само вулгарното й поведение, но и френската любов, особено позата „69“.

Нел обсъди този особен случай с Лиз — която с възторг следеше успехите на ученичката си — и двете жени стигнаха единодушно до мнението, че това е бил неговият метод да си въобразява, че с нещо помага на бедните и изоставените. Очевидно съпругата му не му е позволявала подобни волности в кревата. Но тъй като си плащаше прекалено щедро, тя го обслужваше с жар, докато не усети умора в лицевите си мускули.

Именно чрез него тя откри следващия си клиент в Ню Йорк — но този път от нея се изискваше да го чака в луксозен бар, в предизвикателен и скъп тоалет — между другото никой от посетителите не беше облечен в евтина конфекция — и да се оглежда за някой по-привлекателен клиент. След дълго и уморително ухажване, изобилстващо с нападения и отстъпления, маневри по фланга и военни хитрости, тя трябваше да се остави да бъде запленена от чара му, да му позволи да я почерпи с едно питие, после с още едно, докато накрая… — тук клиентът не се доизказа, но бе ясно, че двамата ще се озоват в някакъв апартамент, предвидливо нает в една сграда недалеч от бара. Накрая, според уговорката, че тя го е приела в „своя“ апартамент, той щеше да я остави, а тя да се преструва, че спи дълбоко, изтощена от огнените му ласки, но преди това той бе длъжен да подхвърли на масата плик с две хиляди долара, в банкноти от по сто долара.

— Никой не може да каже докъде се простират сексуалните фантазии на мъжете — каза Нел, докато обмисляше резултатите от пътуването си до Италия.

— Както и нямат край твоите способности да ги задоволяваш — уточни Лиз.

— Засега нашият баланс е доста обнадеждаващ — разходите ни са много по-малки от приходите.

— Не мога да си обясня как постигна такъв успех — въздъхна Лиз, — но нали няма да спреш? Защото досега никому не съм дължала пари… А ти, ти наистина си родена за големия бизнес!

— Научих се да се оправям с парите още отпреди години. Баща ми винаги пестеше дори и пенитата. О, забравих да ти покажа какво ти донесох от Италия.

Нел извади от чантата си малка кутия и я подаде на Лиз, а тя разкъса червения шнур около кутията. Докато я наблюдаваше, Нел улови познатия й израз на смущение на лицето на Лиз, защото пръстите й не успяха веднага да разопаковат елегантната кутия.

— Казах на продавачката да ми подбере нещо по-красиво, но тя, изглежда, се е престарала и е избрала най-хубавото от щанда си — обясни Нел. — Чакай… нека да ти помогна…

Дългите й, чевръсти пръсти ловко освободиха шнура и тя остави кутията в скута на Лиз, а тя възкликна очарована, щом повдигна капака:

— О, боже мой, любимите ми италиански шоколадови бонбони! Бързо, Лулу, приготви още кафе, защото тези великолепни бонбони най-добре вървят с чаша ароматно кафе…

За миг тя забрави за диетите и килограмите, защото вече се бе оттеглила от активна дейност и защото знаеше, че й остават броени месеци. Затова Лиз си позволяваше да се наслаждава до насита на любимите си лакомства, като тези бонбони например, от които толкова години се бе ограничавала, за да поддържа безупречната си фигура.

— Взех ги от магазина на летището, а не от центъра на Милано, защото полетът закъсня и трябваше да чакам на летището.

— Моля те, нима допускаш, че ще те упрекна за такава дреболия? — Лиз веднага захапа един от бонбоните и след минута той се разтопи в устата й. — Мммм… — Тя затвори очи, а на лицето й се изписа блаженство.

— А сега трябва да се кача горе, за да се преоблека. Ах, да, пак щях да забравя, че съм донесла и два пакета италианско кафе. Ще го оставя на Лулу. — Нел се отби в кухнята и шепнешком попита Лулу: — Как беше, докато ме нямаше?

— Горе-долу. Два пъти падна на пода от инвалидната си количка, защото се опита сама, без да ми се обади, да се изправи на крака.

— Какви са последните новини от лекаря?

— Беше тук преди два дни. Оплака му се от безсънието и той й предписа някакви хапчета. Взима ги по едно след вечеря. — Лулу тъжно поклати глава. — Опитва се да се държи, но…

— Нищо ли не ти каза за медицинска сестра?

— Не иска и да чуе да наемем сестра! Нали я знаеш каква става, когато се ядоса за нещо. Освен това толкова е отслабнала, че аз сама я повдигам от количката, за да я преместя в леглото й. Пък и лекарят не настояваше. Каза ми само да се старая да поддържам настроението, защото нямало нищо по-страшно от това да спадне духът й. — Лулу наля горещата вода в кафетиерата. — За уикенда очакваме да ни гостува баща й. Лошото е, че ще домъкне и кучето със себе си.

— Но Тигър е чудесно куче! Само дето е поостарял, също като господаря си.

— Да, но навсякъде след него ще ми се наложи да чистя космите му.

— Ще се опитам да убедя генерала да оставя кучето отвън, на терасата — обеща й Нел.

Лулу недоверчиво изсумтя, а Нел тръгна към всекидневната с подноса с кафето.

— Научих, че трябва да очакваме генерала за уикенда.

— Да, заедно с Тигър. Каза ми, че не можел да понася раздялата с любимото си куче, защото в негово отсъствие Тигър лаел като бесен и това влудявало Мерсер.

— На мен няма да ми пречи, защото винаги съм обичала кучетата.

— Да, затова и папа те хареса от пръв поглед. Затова и реши да ни посети отново. Винаги е обичал красивите жени, но сега аз, за жалост, не съм една от тях.

Генералът се държа като мъж, по-стегнато, отколкото очакваха трите жени. Досега Лиз бе отлагала, доколкото бе възможно, и не му бе съобщила за мрачната си диагноза, но той, въпреки шока и мъката, която веднага се изписа на набръчканото му лице, само стисна устни като стар и опитен боец, свикнал да гледа смъртта отблизо. Помоли да му донесат двойно уиски и мълчаливо го изпи, без да отмества очи от инвалидната количка на дъщеря си. Не я отрупа със съжаления, нито с лъжливи утешения, но не скри отчаянието си. Просто се примири с факта, че му е съдено да надживее дъщеря си. А брат й, Боб, досега само се обаждаше по телефона, затова пък редовно, два пъти седмично, но накрая нервите на Лиз не издържаха и при последното позвъняване тя му затвори телефона. Съпругата на брат му изпрати скъп букет, но самата тя нито веднъж не се появи в къщата на Лиз.

— Не е кой знае каква загуба — махна с ръка Лиз. — Тя винаги е била само една коравосърдечна кучка и нищо повече! Освен това отдавна ме счита за черната овца в семейството, затова е по-добре да не се виждам с нея. Пък и брат ми никога не е смеел да й се противопоставя. Именно затова отказа на папа пари за къщата. Най-много се безпокоя за баща ми. Какво ще стане с него, след като мен няма да ме има на този свят? Погрижих се част от парите ми да останат в сметка на негово име — нали имам застраховка — искам да уредя баща ми да получава по две хиляди лири годишно и преди да умра, на всяка цена трябва да убедя брат ми да внася половината от тази сума.

— Ако си съгласна, аз мога да поема част от грижите около него — предложи Нел.

— Ти? Ще го направиш ли? Ти си толкова отзивчива, Нел… но не смея да те ангажирам, защото никак не е лесно да се грижиш за един остарял войник. За жалост и Мерсер остарява, и не смея да помисля какво ще се случи, ако папа остане без своя иконом. Те са били заедно още от годините, когато не съм била родена. Ако папа пръв си отиде, кой ще се грижи за Мерсер? Но все ми се струва, че ако единият от тях остане сам, няма да издържи дълго и ще го последва. Те са като близнаци и именно това ги крепи. — Лиз се усмихна горчиво. — Ние, от рода Харвил, сме способни да се привържем към някого до гроб, ако успее да спечели сърцето ни… Освен това ние много уважаваме борбените натури, хората, които умеят да се съпротивляват.

— Да, вече сама успях да се убедя в това.

Лиз замислено погледна към Нел.

— Но ти си по-особена. Ти не обичаш откритите конфликти, а предпочиташ да убеждаваш хората в правотата си.

— Е, всеки се отличава с по нещо от останалите.

— О, не мисли, че се оплаквам от теб. Ние с теб чудесно се допълваме, и то още от самото начало, защото аз пък понякога съм прекалено сговорчива. Разликата между нас е в това, че аз го осъзнавах, а ти — не. Ти се стремиш да преговаряш с човека срещу теб, но от позицията на по-силния. Това се доказва дори и от факта, че вече успя да увеличиш приходите ни с повече от десет процента.

— Всичко, което научих, го дължа на теб.

— Не е вярно. Аз ти предадох само най-същественото от моя опит, но ти успя да добавиш много от себе си и сега можеш да се гордееш с крайния резултат.

Ясните сиви очи на Нел внезапно се присвиха и тя хладно изгледа Лиз.

— Нима има някой, който да ти докладва как се справям с клиентите?

— Разбира се — не по-малко студено й отвърна Лиз. — Но дори и сега няма да ти издам името му. Напълно естествено е да проверя как се справяш. Нали съм длъжна да съм наясно за изхода на нашия рискован експеримент? Когато те изпратих на първата ти самостоятелна акция, толкова се разтревожих, че едва дочаках завръщането ти в къщата. Прекрасно бе, че изяви готовност да се справиш с всички изисквания на клиентите, колкото и да са странни, обаче съвсем друго нещо е да получим доказателство, че клиентът наистина е останал доволен.

— И отзивът за мен беше благоприятен, така ли?

— Да, при това хвалбите му нямаха край.

Всъщност Лиз едва бе успяла да прикрие ревността си, докато бе изслушала възторженото описание на насладите, с които Нел бе дарила един от най-отдавнашните и най-доходни клиенти на Лиз след първия му сеанс с Нел. Бяха разиграли сцената с първата брачна нощ, която през Средновековието по право принадлежеше на местния феодал. Лиз бе принудена да признае, че нейната ученичка се бе справила безупречно с ролята на девствена селска младоженка, дори много по-добре от самата Лиз. Не само защото беше с тридесет години по-млада от учителката си и за разлика от нея не бе принудена да скрива лицето си под полупрозрачен воал, а защото бе толкова млада, че спокойно можеше да имитира девствена, свежа девойка от имението на знатния благородник. Кожата й бе съвършена, гладка като перла, а с тези едри, като че ли бездънни сиви очи, около които се стелеше великолепната й коса, небрежно разпиляна върху копринената възглавница… Клиентът, швейцарски индустриалец на средна възраст, се затрудняваше да намери най-щедрите комплименти за разкошния подарък, който дължеше на добрата, стара Лиз. Нел, според думите му, дозирала точно, до съвършенство, възбуждащата смес от ужас и отчаяние, каквито би трябвало да изпитва селската девица, доведена насила в замъка на господаря в първата брачна нощ, а след разгорещена борба се оставила да бъде покорена от неутолимата си страст и огнените му ласки.

— След като се познаваме от толкова много години, скъпа, вече мога да си позволя да бъда напълно откровен с теб. Нямам думи, с които да изразя благодарността си за това, че ми изпрати това невиждано създание. Досега си мислех, че си незаменима, но се оказа, че съм сгрешил… Никога нямаше да повярвам, че е възможно да откриеш жена, която така да се вживява в твоите роли. — Фабрикантът поднесе на Лиз огърлица с пет реда перли, скрепени с катарама, върху която блестеше невиждано едър сапфир, и тихо промълви: — В знак на моята искрена благодарност.

Лиз усети как се разкъсва между ревността и гордостта си от надарената си възпитаничка, но накрая здравият й разум надделя. Защото само с гордост не се печелят пари. Но не успя да се въздържи и по-късно сподели, огорчението си с Филип.

— Да не би да си въобразяваш, че на мен не ми се е случвало да забравя за чувствата си, за да печеля пари? — отвърна й той. — Никога не е приятно да се оттеглиш от позициите, до които си се добрал с дългогодишни усилия, затова е напълно естествено да си сломена и потисната. Това е присъщо на всеки от нас, скъпа моя Елизабет.

Но тази нощ тя дълго не можа да заспи, упреквайки се, че се бе държала като последната глупачка, че е неспособна да се промени. Твърде дълго се бе задържала короната на главата й. И нали смяната бе извършена по нейна инициатива, нали тя сама избра Нел да заеме мястото й на трона — за никакъв дворцов преврат не можеше да става дума. Затова сега — опитваше се Лиз да се самозалъже — няма за какво да се страхува, тъй като е глупаво да вгорчава последните си дни с тревоги и мъчителни съмнения в правотата на избора си. Но не успя да заглуши разяждащите я пристъпи на ревност. „Не е справедливо! — стенеше тя, заровила лице в мократа възглавница. — Никак не е справедливо…“

През следващите два дни се държа подчертано хладно с Нел, която недоумяваше в какво се корени причината за промяната в отношенията им, още повече че не намери подкрепа от Филип, който, от своя страна, отдавна ревнуваше Лиз — след като тя започна да посвещава почти цялото си време на младата си наследница.

Един ден Лулу, след като изтърпя сърдитото хокане на Лиз по някакъв незначителен повод, огорчено сподели с Нел:

— Вече не е такава, каквато я помня от доброто старо време. Сигурно защото сега не е единствената кралица, с тълпа обожатели в краката й. Да, явно ти ще заемеш мястото й. Не очаквай да приеме с възторг тази рязка смяна на ролите, но недей пък да се притесняваш повече, отколкото е разумно. Няма как, тя е длъжна да се примири, колкото и да й струва това. Нали знае колко горчив може да е хлябът, спечелен с огромни усилия и страдания.

— Може би затова напоследък все повече се пристрастява към сладкишите — ехидно подхвърли Нел.

Нел ги остави двете в къщата и излезе да се разведри в близкия парк, въпреки че наострената атмосфера в дома на Лиз беше като оазис в сравнение с бащината й къща, в която я гнетеше баща й с неговото ледено и презрително мълчание. Ненавиждаше онази къща, ненавиждаше онези дни. Няколко дни след тази неприятна случка, в един следобед, след като се върна от киното, още щом отвори външната врата, тя чу песента на Франк Синатра — пееше за началото на тъжната есен в неговия бурен живот, за неумолимия ход на годините. Това й подсказа, че Лиз е преодоляла кризата. Певецът с кадифения си глас нежно припомняше на слушателите, че идва миг, когато трябва да се огледаш назад, да си спомниш прелестните дни на младостта. Нел се спря смутено на прага и тревожно се вгледа в лицето на Лиз, която, за радост, само въздъхна примирено:

— Да… винаги така става. Никой не е вечен на този свят…

И повече никога не заговори на тази тема.

А сега Лиз беше отишла толкова надалеч по пътя си, от който нямаше връщане, че всякакви прояви на ревност за нея губеха смисъла си, а освен това бе изпълнена с благодарност към Нел, за да си позволи да се засяга от успехите й. Нел не само че бе единствената, която печелеше пари в тази къща, но беше и нейна предана компаньонка — с нея Лиз можеше да споделя всичките си грижи, а през уикендите, когато Лулу отсъстваше, ако Нел нямаше среща с някой клиент, именно тя, Нел, поемаше цялата домакинска работа. За щастие, тя допадна много на генерала и двамата се разбираха отлично. Момичето успя да спечели дори и сърцето на стария Мерсер, който пристигна в Лондон, когато научи за болестта на мис Елизабет — според него мис Нел била тъкмо онази придружителка, от която мис Елизабет се нуждаела в тези трудни за нея дни.

— И така, какво желаете да сготвя за уикенда? Ще пристигне ли този път и Мерсер в Лондон?

— Не. Той замина при дъщеря си в Шефилд. Не му завиждам, защото не се разбира със зет си… Затова се е наложило баща ми да вземе Тигър със себе си.

— Тогава ще отида до месарницата на Морган. Той ще ми даде кокали за кучето. Но какво да купя за нас… Нали генералът обича ростбиф?

Лиз си взе още един от италианските шоколадови бонбони.

— Да, тъкмо с това го угости Лулу при предишното му идване в Лондон. Добре, щом така предпочиташ, нека и сега да обядваме ростбиф, заедно с всичката гарнитура, която се полага на такова вкусно меню. Не е лошо да има и оризов пудинг. Или не, още по-добре ще бъде да е крем брюле. Ти го правиш много добре.

— Добре. Но понеже днес е неделя, трябва да проверя с какво разполагаме в хладилника. Генералът ще пристигне, както винаги, в петък вечерта, нали?

— Да, по-точно в петък следобед. Пристига на гара Падингтън в четири и половина.

— Ще го посрещна.

— Вземи някакво одеяло да загърнеш кучето. Може да се окаже, че ще му е студено на перона.

От няколко месеца Лиз не шофираше, затова сега Нел я закара до дома на Филип. А той, както винаги, бе наел за случая красив млад камериер, който придружи Лиз от колата до салона на втория етаж. Но тъй като Лиз вече се задъхваше дори и при съвсем кратко придвижване, наложи се и Филип да се притече на помощ. Затова с течение на времето тези посещения в разкошно обзаведения апартамент на Филип ставаха все по-редки. Преди последната им визита Нел успя да убеди Лиз да облече по-представителен тоалет единствено с цел да я разсее, да я накара поне за малко да забрави за болестта — излъга я, че навън е много студено и трябвало да си сложи кашмиреното палто, макар и двете да съзнаваха истинската причина — Филип не биваше да я вижда съсухрена и скована, само по джемпър.

Нел си припомни първите седмици, когато хората узнаха за диагнозата на Лиз — безкраен поток от посетители, сред които мнозина не я бяха виждали от няколко години, защото повечето от клиентите й бяха от хората на големия бизнес, вечно заети, пътуващи до четирите края на света. Накрая тя не издържа на тези демонстрации на съчувствие, някои искрени, но някои лицемерни, и помоли повече да не я посещават. Тъкмо тогава по лицето и тялото й се появиха първите по-забележими симптоми. А сега тя се срещаше единствено с Филип — обядваха заедно веднъж седмично — плюс още няколко от най-старите й познати, на които можеше да разчита, че няма да й досаждат със сълзливи сантиментални излияния. Пак се пиеше шампанско, пак се лееше приятна музика, дори и веселието не липсваше на масата им. Единствено Филип и Нел забелязваха усилията на Лиз да изглежда както преди, без да издава горчивата си мъка пред гостите.

Така дойде денят, когато предишните й клиенти престанаха да й се обаждат.

— Е, това трябваше да се очаква — хладно рече Лиз и сви рамене. — В края на краищата, за тях аз бях само една скъпоплатена прислужница. И освен това знам прекалено много за скритите им слабости и пороци, а това не може да не ги изнервя. Ще се успокоят едва когато разберат, че съм отнесла тайните им със себе си в гроба.

Но в гласа й се долавяше горчива нотка. Някои от най-старите й клиенти, като например онзи аржентинец, още й напомняха за годините, когато бе започнала да налага името си. Той отклони предложението да приеме Нел като нейна заместничка и единственият му жест на признателност бе да изпраща цветя на Лиз. Всяка седмица от близката цветарница оставяха в къщата на Лиз огромен букет от камелии.

— Да, сега си спомням, че той обичаше да ме нарича Маргарита…

— От „Дамата с камелиите“?

— Именно, само че тя е умряла от туберкулоза…

Лиз държеше камелиите в стаята си и Нел често се насълзяваше от мъка, когато улавяше замисления й поглед, прикован в нежните очертания на цветята.

Иначе Лиз бе доволна, че всички грижи в къщата бяха поети от Лулу, Нел и Филип. Интересуваше се само от успехите на възпитаничката си и можеше да я слуша с часове, когато й разказваше за приумиците на поредния клиент. Лиз не четеше много романи, но обичаше да прелиства списанията. По едно време се залови с един гоблен, със средна степен на трудност, обаче търпението й не след дълго се изчерпи, пък и пръстите й постепенно губеха подвижността си. Слушаше музика с часове, а понякога дотътряше инвалидната си количка пред телевизора — особено когато всичко друго й бе опротивяло. Най-много я разсейваха старите филми, затова Нел стана една от най-редовните клиентки на студиото на площада за видеокасети под наем. Лиз обожаваше отдавна залезлите кинозвезди като Бет Дейвис и Джоан Крауфорд, Грета Гарбо и Катрин Хепбърн — за нея казваше, че великолепно партнира на Спенсър Трейси. Но в периоди на повишена раздразнителност й помагаше единствено пълната тишина и покой — Лулу знаеше това и бързо спускаше завесите в спалнята на Лиз и оставяше на масичката кутия шоколадови бонбони, след което се изнизваше на пръсти през вратата. Притихналата Лиз оставаше с часове в този мек и успокояващ унес, замислена единствено над загадката за това дали има отвъден живот и дали той ще е по-приятен от настоящия.

Но се случваха и кризи, когато обезумялата от болки и отчаяние Лиз запокитваше на пода всяка вещ, до която стигаха треперещите й ръце — тогава не помагаше нищо, освен силните успокоителни лекарства. Веднага я слагаха в леглото, тя послушно заспиваше, но се събуждаше след няколко часа в пристъп на разкаяние и угризения.

— Това не съм аз — отчаяно мълвеше болната жена. — Та нали в училище всички ми завиждаха за веселия ми нрав, никой не помнеше да съм се скарвала с него, дори имах и прякор, Слънчевото момиче… А ето сега докъде стигнах! Нима онова прекрасно време е отлетяло безвъзвратно? За бога, какъв ли прякор биха ми лепнали сега, ако можеха да ме видят отнякъде? Не исках да става така, не исках да дежуриш край леглото ми като медицинска сестра…

— Не се измъчвай напразно, Лиз — тихо се обади Нел, седнала на стола до леглото. — За мен е приятно да стоя до теб.

Очите на Лиз отново се насълзиха. Трябваше да прехапе устни, за да не рукнат сълзите по изсъхналите й страни.

— Но виж ме на какво съм заприличала! Сега съм само една развалина, а не човек, Нел, о, Нел! Особено напоследък не мога да се позная…

Всички в къщата се суетяха само около Лиз. Лулу бе незаменима — за щастие, силният й характер и вродената й издръжливост вдъхваха кураж и утеха на останалите. Тя сама с лекота вдигаше и преместваше олекналата Лиз, помагаше да изтърпява кризите, неуморно събираше запокитените на пода вещи и дрехи.

— Какво да се прави? — свиваше рамене Лулу. — Кой знае как би се държала някоя от нас, ако беше на нейно място!

Всеки път, когато Нел се връщаше от поредния клиент в Америка, тя носеше подаръци за покровителката си, от които Лиз изпадаше в детски възторг — дългосвирещи плочи, най-вече от последните хитове на пазара, купища списания със светски скандали и последните хрумвания на модата, или фъстъци с най-новия вид шоколадово покритие, бутилка джин „Тенкрей“ или копринени възглавнички от скъпите нюйоркски магазини като „Блумингдейл“, натъпкани с какви ли не лековити билки. Но Лиз се радваше най-много на разказите за последните завоевания на Нел, макар, тъй като се бе превърнала напоследък в запалена фетишистка, да слушаше с напрежение и горчивите признания за неуспехите и провалите. Нима започваше да се побърква като онзи неин клиент, „обущаря“, който бе вманиачен да притиска лице към обувките.

 

 

Нел се срещаше с него само в следобедните часове — по изричното му настояване — винаги в черни чорапи, с лъскав копринен колан, също черен, разбира се, в тон с дълбоко изрязания й сутиен, който не сваляше до края на сеанса. Смахнатият клиент искаше тя да се преобува пред него — той предварително й бе купил над две дузини обувки, внимателно подбрани, всичките в еднакъв стил — винаги с високи токчета, с каишки, чак около глезените й, от златисто ламе и с диамантени катарами. Нел се разполагаше в дълбокото кресло, а той заставаше на колене в краката й, галеше глезените й и целуваше коленете й, докато лицето му почервеняваше като божур, а в очите му се появяваше странен блясък. При всеки сеанс й подаваше чифт нови чорапи, а тя бавно смъкваше старите, запокитваше ги с театрален жест в кошчето, обуваше новите и се заемаше да „изпробва“ поредния чифт обувки с невероятно високи токчета — без да пести грациозните си извивки, след което пристъпваше напето по килима, а той лежеше върху него, проснат в средата на стаята и я съзерцаваше отдолу, изпотен, но безкрайно щастлив… Тя го смушкваше леко с токчето в слабините, там, където свършваше ципът му — този клиент, за разлика от всички други, не желаеше да се разголва — и той се възбуждаше до такава степен, че понякога тя се опасяваше да не получи инфаркт — стенеше, гърчеше се на пода, задъхваше се като астматик, но според изричните му указания тя в никакъв случай не биваше да спира да се кълчи над тресящата се фигура. Най-после, когато той свършеше, тя бе длъжна да изчака, докато той не напъха отново обувките в кутиите им — тя повече нямаше право да ги докосва. После я съзерцаваше как смъква чорапите си, а той домъкваше леген с топла вода, нов калъп сапун, за да измие краката й, бавно и самовглъбено. После ги избърсваше с мек пешкир и се заемаше с педикюра й — задължителният цвят на лака за ноктите й бе пурпурният. Ципът на панталона му се издуваше до пръсване от ерекцията, погледът му блуждаеше, той дишаше накъсано като след маратонско бягане. Смотолевяше някакво извинение и изтърчаваше в банята да се облекчи, а тя използваше паузата, за да се облече. Не след дълго той се връщаше от банята, успокоен и щастлив, но много изтощен.

Имаше и друг откачен клиент, който, по собствените му думи, се подвизаваше в музикалния бизнес. Преди първата им среща той й позвъни и й съобщи, че ще я приеме в грамадната си къща в Сънингдейл — камериерът му я доведе на втория етаж и я остави пред вратата на спалнята му. Тя почука на вратата и видя едно познато лице — един от най-прочутите певци през последните петнадесет години. Оказа се много учтив. Заяви й, че прекарал последните шест месеца в изтощителни турнета, но жена му останала в къщата им, за да наглежда децата им. Липсвала му до болка, затова реши да прибегне до услугите на някое от момичетата на повикване. Накара Нел да сложи перуката, която той измъкна от гардероба, както и специално подбраните за нея дрехи, а след това я гримира така, че да му напомня на жената от снимката на нощната масичка. Дори и за парфюма не бе забравил. Намали осветлението и се нахвърли върху нея, въодушевен от илюзията, че най-после ще може да обладае жена си. Но се оказа, че всъщност иска от нея само да го прегърне в леглото и да го гали, докато най-после той така се възбуди, че повече не можеше да се сдържа. Припрените му движения й подсказваха къде иска тя да го докосне и Нел безукорно изпълняваше всичките желания. Накрая й призна, че за пръв път попада на жена от нейния занаят, която да имитира съпругата му до съвършенство. Помоли я да го включи в списъка на клиентите си, които се ползват с приоритет при всяко повикване и й плати двойно.

А следващият се оказа запален почитател на търговете с антикварни предмети и настояваше тя да го придружава на аукционите. Възбуждаше го наддаването — можеше да я люби само ако преди това е успял да изтръгне от съперниците си някоя ценна вещ, при това на умерена цена. Но ако се провалеше на търга, не се докосваше до нея — макар че и тогава не забравяше да й плати полагаемия се хонорар. Оказа се, че си позволяваше да легне с партньорката си само след успешен търг — неуспехите така го обезсърчаваха, че дори и умелите й ласки не можеха да му помогнат да се окопити.

— Невероятен чудак! — съгласи се Лиз. — Но си спомням как старата ми бавачка си повтаряше, че „всеки си е луд посвоему“.

Но веднъж Нел попадна на един доста опасен клиент и за съжаление не успя лесно да се отърве от преследванията му. И този й бе препоръчан от неин по-стар клиент, при това от списъка на Лиз, с пълни гаранции за почтеност в поведението и платежоспособността.

Клиентът изпрати автомобил с шофьор, за да отведе Нел в красива къща с изглед към Хампстед Хийт — в триетажната къща те двамата се оказаха сами. Той я заведе на третия етаж, в едно помещение, което Нел още от прага разпозна, че е някогашна детска стая. При това детска стая на момиче. Всичко бе в розово, навред се виждаха дантели и ресни, а книжките и играчките подсказваха, че детето е на около девет години. На леглото бе оставена детска нощница, тъмносива, от най-фин бял сатен, цялата в басти и бродерия. Клиентът я помоли да му разреши да разпусне косите й, за да ги среши с четката. В огледалото Нел следеше как той се възбужда все повече и повече, но ужасяващото подозрение се избистри в мозъка й едва когато той я подкани с подкупващ глас:

— А сега нека да позволиш на татенцето да те сложи в креватчето и после ще си поиграем малко, нали, мойто момиче?

Хвана ръката й и я притисна към члена си. Тя рязко я дръпна, халоса го в гърдите, той се просна на пода и докато се надигаше с пъшкане, тя успя да грабне дрехите си и да избяга от детската стая. Смъкна нощницата в преддверието на партера и с трескави движения навлече дрехите си, преди да изхвърчи като стрела през вратата.

От луксозния автомобил нямаше и следа, затова тя изтича до Хампстед и спря първото такси. Цялата трепереше, но улиците бяха задръстени от движение, защото бяха в час пик, и Нел успя да успокои дишането си. Влезе съвсем тихо в къщата — знаеше, че по това време Лиз е в леглото си, надникна предпазливо през вратата и въздъхна облекчено, като видя, че Лиз още спи. Нел се промъкна в банята и се зае яростно, до зачервяване, да търка местата по кожата си, до които онзи тип се бе допирал.

А на Лиз, на следващия ден, докладва съвсем лаконично:

— Този клиент не става, защото се оказа педофил.

Не уточни, че обект на извратените му желания се оказа собствената му дъщеря. Само зачеркна името му от списъка.

При повечето от визитите си Нел се придържаше към списъка на Лиз — с малки изключения, но тъкмо тогава ставаха най-големите гафове. Като онзи „клиент“, зад който се оказа цяла сюрия мъже, зажаднели за женска плът — нещастниците си бяха въобразили, че ще могат да се възползват от услугите й, и то срещу единична такса! Или пък случаят, когато в суперлуксозната вила — по-скоро дворец — на един нашумял певец тя завари басейна претъпкан с дрогирани и пияни двойки в най-разнообразни пози, всичките в Адамово и Евино облекло.

Веднъж попадна на мъж, чиято мечта се оказа да съблазни жената на най-добрия си приятел. Очевидно тя не му обръщаше внимание, защото бе влюбена в съпруга си. Нел бе длъжна да поеме нейната роля, да изслуша пламенното му любовно признание, да стопи леденото си изражение — задължително през първото действие — и да отприщи вулканичните си чувства, едва сдържани досега поради моралните предразсъдъци. Нел трябваше да призове на помощ целия си актьорски талант, защото клиентът се оказа от капризните и изискваше сексуални услуги от висша класа — трябваше да изиграе сцена, наситена с изгарящи страсти, и да го изцеди до капка. За щастие, той се оказа привлекателен и сравнително млад — някъде в средата на четиридесетте — така че това поне облекчаваше задачата й, пък и бутилката шампанско помогна, изпразнена още в първия половин час. Най-голямата трудност се оказа, че пенисът му бе от най-дребните, които бе срещала във вече немалката си практика. Висок бе над метър и осемдесет, но имаше пишка като жълъд, която във възбудено състояние достигаше размерите на коркова тапа за вино. Няма жена на света, която би могла да изпита наслада, ако се реши да легне с този мъж. Нел му заяви откровено, че в случая той дава парите, затова е от значение не нейната, а неговата наслада и малък или не, тя е длъжна да си свърши работата както си му е редно, за да си заслужи парите. И ги заслужи.

Може без преувеличение да се каже, че в този случай тя надмина себе си. Фазата на началното съблазняване й отне десет пъти повече време, отколкото при стандартните процедури, но съумя да го докара до оргазъм. Възторгът му се оказа безграничен, радостта му — неописуема. Връчи й нечувано щедър бакшиш и незабавно се записа като редовен клиент — дори настояваше да се срещат всяка седмица поне по веднъж.

След всеки сеанс той се издигаше до седмото небе от радост, а Нел се успокояваше, въпреки че самата тя оставаше неудовлетворена, независимо от това, че той й плащаше нечувано щедър хонорар. Всъщност тя почти никога не стигаше до оргазъм, освен ако не се изискваше в сценария. Някои клиенти настояваха и тя да получи своя дял от върховното удоволствие, но повечето дори не се досещаха за това. Но дори и тези от първата група нямаха представа, че доста често трепетите й, охканията й, гърчовете й, та дори и настръхването на кожата й са само майсторски изиграни преструвки. Нали думата акт, освен в секса, се използва и в театъра? Понякога се питаше дали би спечелила номинация за Оскар, ако се раздаваха престижни награди в нейната професия. Защото тя неусетно се бе превърнала в първокласна професионалистка. Учудващо бе колко много мъже понятие си нямаха от секса. Повечето настояваха за реализирането на някакви техни мечти и фантазии, понякога доста налудничави. Като този, който си припадаше за стриптийз, но изпълняван единствено за него — но преди това тя бе помолена да се облече в униформа на гимназистка. Накрая, когато Нел оставаше чисто гола, трябваше да почне да го души с вратовръзката, част от униформата на гимназистките от неговия роден град — Нел така и не запомни името на това провинциално градче. Едва тогава той стигаше до оргазъм.

Или мъжът, който си припадаше да я къпе във ваната. От нея не се изискваше абсолютно нищо. Той приготвяше всичко в банята, до последната, най-незначителна подробност — дори се бе снабдил с цифров електронен термометър, последна дума на японската техника. Собственоръчно й сваляше дрехите, сгъваше ги акуратно, подбираше сапун и сюнгер от претъпканите шкафчета. Най-бавно сапунисваше бюста й. Обливаше я отвсякъде със струята от подвижния душ, после я подсушаваше, сякаш тя бе тримесечно бебе, напудряше я — тогава старанията му се концентрираха главно върху окосмяването й по пубиса. И мълчеше през цялото време.

Нел не понасяше само тези мъже, които искаха да бъдат унижавани, да бъдат шибани с камшици и вериги. Но си налагаше да преглътне отвращението и да изтърпи до края на сеанса. Още през първата година от кариерата й репутацията й се утвърди, което се оказа много ценно, защото Лиз постепенно се отдръпваше от активна практика и оставяше всичко в ръцете на Нел.

— Какво готвиш? — попита я веднъж Филип, когато я завари да разбърква нещо в тенджерата в богато обзаведената кухня на Лиз, напомняща по-скоро за химическа лаборатория.

— По рецепта на един от моите клиенти. Неговото хоби е кулинарията.

Филип взе една лъжица и опита от тенджерата.

— Мммм, вкусът му е превъзходен… Дано твоят човек е така добър и в останалото!

Нел се досещаше, че от известно време насам Филип не одобряваше прекалената й самостоятелност. Той трудно се примиряваше, че тя не споделя всичко с него, и то така задушевно, както бе свикнала Лиз — Нел решително се въздържаше да обсъжда с него перипетиите с клиентите си, независимо че помнеше с колко мъже Филип я бе свързал в началото — та нали именно той й бе преподал толкова важния урок: за една изискана куртизанка няма нищо по-важно от умението да бъде дискретна.

— Тук всички сме проститутки — горчиво й възрази той, когато се увлякоха една вечер в спор за най-разумната тактика на поведение. — Нека да не забравяме, че сме длъжни да си носим кръста.

Отначало, докато тя бе съвсем неопитна и Филип й разказваше за всяка подробност в занаята, тя му бе доста симпатична, защото го слушаше в захлас. Но той, изглежда, не можа да се примири с прекалено бързия й напредък. А когато започна сама да си намира клиенти, от богати по-богати, Филип побърза да я предупреди, че е благоразумно първо да се посъветва с него, преди да се ангажира с някой банкер или президент на компания. Нел се стъписа, когато той настръхна при новината, че тя си е открила самостоятелна сметка в една банка — при това за броени минути, защото отдавна бе на „ти“ с президента на управителния съвет.

Триумфът й бе неоспорим — Нел с лекота намираше нови клиенти. Затова реши да използва псевдоним, с който да се представя пред новите си партньори, които нищо не знаеха за миналото й, защото не фигурираха в списъка на Лиз. Хареса си името Клео Мондейн. Също като Ели Литъл, и това име бе подбрано със скрит смисъл — Клео от Клео де Мерод, легендарната френска куртизанка, а Мондейн от демимонд^[1]. Но понякога, когато й се обаждаше клиент от по-старите и я търсеше с името Нел, тя забравяше за новия си псевдоним.

Клео се отличаваше много от досегашната Нел — Клео бе много по-самоуверена, летеше само с най-реномираните авиокомпании, при това задължително в салоните за първа класа, и никога не се задоволяваше с нищо, което не е свръхлуксозно. Клео умееше с лекота да се преобразява в плаха, непорочна девственица или да се чука нахакано като последната курва. Но в новата си роля на изискана куртизанка, под псевдонима Клео, Нел разгърна напълно таланта си на актриса. Дори Лиз не можеше да повярва на очите си, като я наблюдаваше как се преобразява в най-различни роли, защото въображението на Клео нямаше граници.

— Не забравяй, че на този свят едно е сигурно — напомняше й Лиз. — Мъжкият член. И това обстоятелство ще бъде валидно и за теб, в новата ти роля като Клео. Фантазиите ще се сменят непрекъснато, все по-необуздани и странни, но винаги ще се стига до прастарото умение за задоволяване на самеца. Никога не забравяй това.

И тя не го забравяше, независимо дали се представяше като Нел или като Клео. Непрекъснато усъвършенстваше уменията си и скоро достигна до такова съвършенство, че играта в леглото стана за нея нещо напълно естествено, като дишането. Когато играеше ролята на Клео, тя мислеше, действаше, говореше, обслужваше клиентите си като куртизанка от най-висока класа. Но когато приключваше сеанса и смъкваше перуката, след като изтриваше грима от лицето и сваляше от гърба си специално подбраните дрехи, тя си оставаше предишната Нел.