Вера Коуи
Двойствен живот (6)

Глава шеста

За Ели всеки четвъртък бе посветен само на книгите. Прочиташе по два романа на един дъх (дори и три, ако непознатата лейди, която посещаваше момичета в пансиона, й донасяше и трети роман). Четеше жадно, както винаги. За нея книгите бяха спасение от нерадостния живот, бягство в царството на мечтите. Спомняше си как, когато ходеше на училище, не пропускаше ден да не се отбие в библиотеката на връщане към дома на баща й.

— Боже мой! — възкликваше удивената библиотекарка. — Никога не съм виждала такова малко момиче да чете тъй бързо!

Четеше, по-скоро поглъщаше страниците през всяка свободна минута — между репетициите на училищния хор, в леглото преди заспиване, макар че баща й често я смъмряше, че ще си повреди зрението. Четеше дори и скрита в големия килер зад кухнята. В болницата тя събра всички книжлета, захвърлени в общата зала за свиждания, повечето от тях плитки любовни романчета или евтини трилъри и уестърни. Случваше се да се зачете и в някое книжле, забравено на седалките в автобуса.

А сега, докато очакваше с нетърпение пристигането на непознатата, щедра лейди, Ели се мъчеше да отгатне какъв ли роман ще й донесе. Пак ли любовен или този път ще е криминален? Но се оказа, че вместо нея пристигна съвсем друга дама — елегантна като фотомодел, макар да бе оставила зад гърба си най-хубавите си години — жена, за която галантните французи биха казали само „дама на умерена възраст“. При това облечена в такива изящни дрехи, каквито Ели бе зървала само на кориците на „Вог“, когато намери едно забравено списание в чакалнята. Костюм от туид, в свежо, макар и леко тъмнорозово, напомнящо за току-що узрели ягоди, със строга кройка и къса права пола, допълнен само с наниз от перли и обеци, също украсени с перли. Русата й коса бе късо подрязана, но великолепно фризирана. Когато се наведе напред, косата й се полюшна като камбана и се прибра изящно, когато дамата се изправи. Докато изваждаше книгите от чантата си, Ели зърна блясъка на ноктите й, лакирани в аленочервено, със същия оттенък, както и червилото й. От нея се излъчваше съвършенство, както от безупречните модели по страниците на най-нашумелите модни списания. Ели веднага си каза, че именно за такива като тази непозната лейди са предназначени луксозните щандове в най-скъпите магазини и бутици. Решила е да даде своята лепта за бедните и нещастните. Ели си помисли дали да не опита да измъкне наведнъж три романа от непознатата лейди. Може пък и да успее, както успяваше да трогне сърцето на досегашната библиотекарка, макар че според строгите правила в пансиона нямаше право да взима повече от две книги наведнъж.

Заинтригувана, Ели проследи непозната с поглед — тя се спираше пред всяко легло, дори и при тези момичета, които никога не четяха книги. Някои от девойките плетяха, една се бе увлякла в някаква сложна бродерия, до две от леглата имаше посетители. Новодошлата лейди размени по няколко думи с посетителите, преди да продължи към дъното на просторното помещение.

Когато стигна до леглото й, Ели се постара да я посрещне с най-милата си усмивка, подаде й трите книги, които вече бе изгълтала на един дъх, и смело я заговори:

— Дали няма да се намери сред книгите някой роман от Джорджет Хейър?

— Нека първо да проверя. — Гласът й напълно съответстваше на изящната й външност — кристалночист, с онова ясно и отчетливо отделяне на гласните звуци, което моментално издаваше принадлежността й към висшите класи. Самата Ели нямаше акцент, защото баща й строго я смъмряше при всеки опит да заговори с езика на улицата. Въпреки че бе живяла до седемнадесетгодишна възраст в Североизточна Англия, изговорът й с нищо не издаваше провинциалния й произход. Отначало момичетата на Мики Шонъси й се подиграваха, въпреки че тя говореше много по-книжовен английски от тях, затова се научи да произнася гърлено гласните звуци, като родена лондончанка. Но сега, смутена от изисканата и обаятелна лейди, Ели неволно заговори точно така, както я бе учил навремето баща й.

— Мога да ви предложа „Хаос в банята“ или „Бариерата на магистралата“ — заяви непознатата лейди. — Ще ги вземете ли?

— Вече съм ги чела, но ако нямате нищо по-интересно, може да ги прочета още веднъж.

— Погледнете сама. Може да си изберете някое друго заглавие.

— Давате ми право на избор, така ли?

— Естествено, не бих желала да ви натрапвам книги по мой вкус.

Ели набързо прегледа кориците — имаше разкази от Съмърсет Моъм и от Джон О’Хара, както и един разпокъсан екземпляр от „Отнесени от вихъра“. Тя вече бе чела два пъти великолепния роман на Маргарет Мичъл, но нямаше нищо против отново да му посвети няколко дни. Заедно с двете книги от Джорджет Хейър ще успее да запълни цялата следваща седмица.

— Благодаря ви — каза тя с такъв прочувствен тон, че съседката й отдясно ехидно промърмори:

— Пак започна да се прехласва по книгите…

Ели поклати глава.

— На мен книгите ми доставят огромно удоволствие.

— А пък на мен списанията са ми много по-интересни.

Непознатата лейди я изгледа с любопитство и Ели остана поразена от ясносините й очи — напомниха й за синчеца, който растеше сред алпинеума в градината на баща й. — Какво се е случило с вас? Да не сте се блъснали във вратата?

— Нещо подобно.

— Гласът ви звучи някак си глухо… о, да… простете, не забелязах, че челюстта ви е превързана.

— Беше още по-зле. Тогава въобще не можех да говоря, но лекарят охлаби шината и сега мога да говоря, но трябва да движа устните си по-енергично.

— Бедното дете… И носът ви е бил счупен, така ли? Да не сте пострадали при катастрофа?

В ясния, добре модулиран глас на непознатата лейди се долавяше симпатия и Ели се трогна от жеста й. Сестрите от отделението обикновено се държаха добре с пациентките, но главната сестра още от самото начало не хареса Ели — тя не криеше, че подозира на какво се дължат раните по лицето и тялото й, а целият персонал трепереше от главната сестра и започна да се отнася с пренебрежение към нея. На няколко пъти чу как промърмориха думата „уличница“ зад гърба й, макар че нито една от сестрите не посмя да й го каже в лицето. Само една сестра, от по-възрастните, не се страхуваше от главната и дори веднъж се зае да я утешава, като съзнателно повиши тон и рече да не обръща внимание на тесногръдите лицемерни болногледачки, но главната побърза да я смени и добрата старица вече не се появи в стаята на Ели. Оттогава нито една от жените от персонала не бе проявила съчувствие — тази непозната лейди с небесносини очи бе първата, която се държеше човешки с нея.

— Надявам се, че през следващата седмица ще ме изпишат — внезапно заговори Ели, — но само ако втората операция на носа ми се окаже сполучлива. Нещо са объркали при предишната операция и искат отново да ми го наместят, иначе досега отдавна да ме бяха изписали…

— Разбирам. Сигурно са много отегчителни дните в болница?

„Не, поне на мен не ми е скучно — помисли си Ели. — За мен времето тук е като ваканция въпреки болките и страданията.“

— Благодаря ви за книгите — бавно промълви тя. — Може би не бива да вземам толкова много наведнъж. Нали не се разрешава повече от две книги?

— О, това няма значение. Какво са две книжки за един запален читател? Ако се държите по-добре с главната сестра, ще се убедите, че не е чак толкова строга.

Ели се опита да се усмихне и непознатата лейди прихна — имаше нещо комично в движенията на устните на Ели, сковани от шината около челюстта й.

— Не се мъчете да се усмихвате. Вие сте много красиво момиче, още сте съвсем млада и тепърва ви предстоят щастливи дни. Сигурна съм, че като ви свалят шината и особено след операцията на носа отново ще бъдете по-красива от всичките момичета в тази зала.

Ели се изчерви. Досега никой не й бе казвал, че е красива.

— Никога не съм виждала такава коса, толкова дълга и гъста… — Непознатата вдигна плитката й — Ели я бе вързала на плитка, защото свободно пуснатата коса й пречеше в болничното легло. — Напомня ми за филмите отпреди двадесет години… Ненавиждах момичетата на вашата възраст, които се мъкнеха с коси, пуснати до кръста, скриващи лицата им като було. А как вчесвате косата си, когато не е сплетена?

— Ами… на конска опашка или на кок. — Ели завистливо огледа плътната, светлоруса коса на дамата. — Не мога да я подстрижа късо, защото тогава няма да изглеждам добре.

— А пък моята е толкова гъста, че понякога се налага да я разреждам.

Жената, която лежеше на лявото легло, се върна от банята и се приближи към дамата, която тази седмица разнасяше книгите в отделението.

— Не мислите ли, че и другите имат право да прочетат по някоя книга? — обидено измърмори тя и недоволно изгледа Ели и непознатата лейди.

— О, съжалявам. Ето, моля, изберете си сама някоя книга — любезно заяви дамата, но без ни най-малко да се смути. В сините й очи проблесна закачливо пламъче, когато се извърна към Ели, сякаш двете участваха в някаква конспирация. Съседката, изпълнена с любопитство и ядосана, че бе изпуснала началото на разговора им, се престори, че избира измежду заглавията, при това толкова мудно, че Ели се убеди в желанието й да подслушва думите, които си разменяше тя с непознатата лейди.

— Ето, има много интересни романи от епохата на Регентството, от началото на миналия век — намеси се дамата. — Няма да забравя колко ми помогнаха тези романи, когато веднъж и на мен ми се наложи да лежа по-дълго. Счупих си крака, защото конят се изплаши от едно препятствие и не можа да го прескочи. Именно тогава се влюбих в романите за епохата на Регентството. Според мен най-добрият е „Залогът на Регента“.

— А аз много харесах „Графът богаташ“ — намеси се Ели и лицето й пламна от възбуда.

— О, а пък аз обожавам „Великата Софи“! Тя е била истинска лейди, но е трябвало да се роди след едно столетие.

Дамата погледна към часовника на ръката си — Ели веднага позна, че е от „Картие“, защото тъкмо този модел се рекламираше в онзи брой на „Вог“, който бе намерила в празната чакалня. „Някой ден… — въздъхна тя — и аз ще имам такъв изящен и скъп часовник…“

— Трябва да тръгвам… длъжна съм да обиколя още две отделения в болницата. Желая ви всичко хубаво, ако не се видим пак — кимна тя на Ели и се обърна към досадната съседка отляво: — Какво стана, избрахте ли си нещо за четене?

— Няма нищо като за мен. Всички по-интересни романи вече сте ги раздали. — Изгледа с ненавист Ели, която посрещна злобния й поглед, без да мигне, сетне се тръшна в леглото си и зашепна нещо с жената от другото легло, като от време на време се извръщаше към леглото на Ели.

Ели я удостои само с един предизвикателен поглед, но бързо отмести очи към новата си позната и остана поразена от напрегнатия интерес, който долови в ясносините очи на дамата. Но любопитството бързо изчезна и непознатата мило й се усмихна.

— Името ми е Елизабет Уоринг. А твоето?

— Нел Джордан.

— Съкратено от Елеонор, така ли?

Нел кимна. Никой, освен баща й, не я бе наричал Елеонор. Тя сама си избра съкратеното Ели като име, с което да скитосва из улиците — усещаше го повече като прякор, отколкото като свое име, освен това дотогава никой не я бе наричал Ели. Но сега искаше да го забрави завинаги и никога повече да не си го припомня.

— Добре, Нел, щом си такава страстна читателка, може би ще успея следващия път да ти донеса цял куп интересни романи. Искаш ли пак да те посетя?

— Да, ако желаете… — машинално отвърна Нел, все още смутена от любопитната искра, която за миг бе проблеснала в сините очи на непознатата лейди. Вече бе уморена да я оглеждат като някакво екзотично животно в зоологическа градина, макар че като проститутка бе свикнала с какви ли не типове. Искаше само да я оставят на мира. С радост би посрещнала нечие искрено и сърдечно внимание, но и този път се оказа, че е предмет на незадоволено любопитство и нищо повече. Явно вече бе крайно време да се маха от тази болница и да се уреди някъде по-далеч, където никой не я познава.

Сбогува се учтиво, но хладно с непознатата лейди, обърна се на другата страна и разгърна „Хаос в банята“.

 

 

— Виждам, че не жалите време за нашата примадона — ехидно подхвърли една от сестрите, когато Лиз влезе в сестринската стая, за да съобщи, че е приключила с обиколката си.

— Примадона ли? Защо я наричате така?

— Защото тя не е нищо повече от една долнопробна проститутка, озовала се при нас след здрав пердах от нейния сутеньор. — Сестрата презрително сви устни.

— Но… не ми прилича на проститутка — уклончиво промърмори Лиз.

— О, стига, нали знаете, че на този свят нищо не остава скрито-покрито. Такава е и такава ще си остане, докато е жива!

— А как разбрахте, че е проститутка? — полюбопитства Лиз.

— От полицаите. Два пъти идваха, за да я убеждават да даде показания.

— Хм, този неин сутеньор, изглежда, никак не се е шегувал. Счупена челюст, плюс счупен нос…

— Сама си е виновна, че се е навряла между шамарите. — Явно сестрата не гореше от симпатия към Нел.

Лиз повдигна рамене.

— Да… всеки сам си заслужава участта. О, да, щях да забравя! Обещах утре да й донеса още няколко книги… тя очевидно много обича да чете, така че, ако не е неудобно, може би ще дойда и утре.

— Какво разбирате вие от страданията на простосмъртните ни пациентки, мис Уоринг? — Сестрата, изглежда, бе узнала, че Елизабет Уоринг беше много близка с един от директорите на болницата, благодарение на чиято намеса й разрешиха да посещава отделенията с благотворителна цел.

— Знам как се чувстват горките жени, защото и аз съм лежала в болнична постеля! И не сте вие тази, която има право да ми държи сметка! — скастри я Лиз и затръшна вратата зад себе си.

 

 

Следобед на следващия ден Нел бе потънала в „Бариерата на магистралата“, когато усети, че някой отпусна нещо тежко на леглото й. Вдигна очи и видя купчина книги върху одеялото на сини и бели квадрати, а над тях, усмихната, я гледаше Елизабет Уоринг, с ръце, пълни с нови, лъскави списания.

— Не ме гледайте така втренчено — смъмри я тя. — Нали ви обещах, че ще ви донеса нещо по-интересно…

— Да, но толкова скоро… пък и никога не съм очаквала такава щедрост!

— Така и така имах път към болницата, затова реших първо да намина към вас и да се разтоваря поне малко, защото тези книги тежат ужасно.

Нел протегна ръце към книгите. Всичките, до една, бяха съвсем нови. Оказаха се последните издания на десетина световноизвестни писатели, английски и американски автори, истински бестселъри, напълно неизвестни за нея.

— О… та това е истинско съкровище! — възкликна удивеното момиче. За миг забрави да контролира движенията на лицевите си мускули, и изумена, Лиз видя лицето на хлапачка, загубила родителите си, вместо старателно усвоената маска на зряла жена.

— Имам една приятелка, която абонаментно получава от търговската къща „Хетчърд“ всички нови издания, но след като ги прочете, няма къде да ги сложи, защото библиотеката й отдавна е претъпкана, така че ги измолих от нея за нуждите на болницата — излъга Лиз хладнокръвно, защото бе купила тази сутрин книгите от най-близката книжарница.

— Но как ще ги прочета, като ми казаха, че в понеделник ще ме изпишат?

Лиз придърпа стола до леглото.

— А къде живеете? — нехайно подметна тя.

— Ами… ще си опитам късмета в някое от общежитията към благотворителните дружества…

— Мили боже! Не мисля, че веднага ще намерите стая.

— Тогава ми остава да се обърна към църквата или към общинските служби за бездомници.

— Аха, разбирам. Вие сте вярваща, така ли?

— Не, не съм религиозна, но ако се стигне дотам, че да потърся някой от приютите на църквата, няма да се поколебая.

Лиз се изненада от внезапната промяна в интонацията й — гласът й сега звучеше като глас на зряла и изстрадала жена — и безпогрешно разпозна причината за горчивината в тона й — очевидно Нел Джордан бе останала без пукната пара.

— А как ще си изкарвате прехраната? — попита тя, като се постара въпросът й да не прозвучи прекалено любопитно.

— Май ще се наложи да се захвана с нова професия — предпазливо отговори Нел.

— И какво ще предприемете, щом като сте решили да не се връщате повече при старите си приятели?

В очите на Нел проблесна гневна искра и тя сърдито отмести глава, но Лиз не се смути.

— Не очаквах, че сте толкова чувствителна. Но просто не мога да разбера защо някоя жена ще продължи да живее с мъж, който я малтретира, и то с такава жестокост.

— А не си ли задавате въпроса, че може да няма къде другаде да отида?

— Винаги има и друго решение, дори и ако единственият изход е да потърсите помощта на полицията. Ако се оплачете в най-близкото полицейско управление, сигурно ще успеят да ви помогнат по някакъв начин. Е — въздъхна Лиз, — може би вече сте взели решение и не е нужно да го обсъждате с мен. Макар че аз дойдох при вас с друго предложение.

Нел бе дотолкова изненадана, че забрави за подозренията си.

— За какво предложение говорите?

— Напоследък имах възможност да се занимавам с благотворителна дейност — хладнокръвно започна Лиз с предварително подготвената си версия, изпъстрена с доста измислици. — При една от обиколките си в тази болница ми казаха за вас, къде да се подслоните, след като ви изпишат, а аз имам адреса на една напълно прилична квартира, където можете да отседнете, поне на първо време. — Видя как на лицето на Нел се изписа скептично недоверие, но въпреки това упорито продължи според плана си: — Всичко това е чиста случайност, но къщата, която ви предлагам да посетим, е доста приятна, а хазайката е много любезна.

— Не вярвам, че ще мога да си платя наема. След като се измъкна от тази противна болница, няма къде другаде да отида, освен в някой от приютите за бездомници, поддържани от църквата или от социалните служби.

— Не, наемът никак не е скъп. Хазайката дори се гордее с факта, че подпомага хора, изпаднали в мизерия. Каза ми още, че това е много по-благородно от всички престорено милосърдни прояви на благотворителност.

— А ще рискува ли да приеме квартирантка от така наречените „пропаднали“ жени? — недоверчиво попита Нел.

Лиз отметна глава назад и звучно се засмя.

— Мили боже, разбира се, че това не бива да й се казва! Нали знаете, че тъкмо такива благочестиви дами на почтена възраст най-много държат на викторианските добродетели, макар че, ако перифразираме Дороти Паркър, на този свят всичко може да изчезне, но пак ще остане поне една „паднала“ жена.

Нел схвана шегата и се опита да се усмихне въпреки шината около челюстта си.

— Да, на мястото на тази дама и аз бих постъпила така.

Лиз продължи с енергичен тон:

— О, ще бъде много жалко, ако не приемете предложението ми. Уверена съм, че там ще се чувствате добре. Тя е много отзивчива и не обича да се бърка в живота на квартирантките си.

— Но защо сте така уверена, че аз непременно ще се съглася с предложението ви?

— Мила моя, забравихте ли защо се озовахте в тази болница? Тук са ви докарали в толкова тежко състояние, че се е наложило да повикат от полицията екипа за борба с проституцията.

— Но сега има къде да отида.

— В някое окаяно общежитие, в общо помещение заедно с още десетина момичета като теб? Та нали там трябва да се подчинявате на какви ли не правилници и разпоредби, да треперите за оценките, които ще ви поставят служителките от службите за социално подпомагане…

— Просяците нямат право да бъдат претенциозни. — Думите й прозвучаха напълно логично. По време на краткия им десетминутен спор Лиз научи повече за характера на своята избраница, отколкото при всички досегашни разговори.

— Моята приятелка не очаква да изпросвате от нея прехраната си, а да се захванете с работата, която тя ще ви намери, и така ще можете да заплащате квартирата и храната.

— И с какво ще трябва да се заема? Да не би да очаквате от мен да произнасям проповеди пред проститутките от квартала?

Лиз стисна зъби и успя да овладее гнева си.

— Сигурна съм, че все ще се намери някакво занимание, което да ви хареса. Но първо трябва да измислим нещо подходящо за вас.

Нел не можеше да се раздели с подозренията си. Спомни си, че досега всичките й страдания се дължаха главно на лекомислените й постъпки, породени от прекалената й доверчивост и наивност. Имаше чувството, че отново ще я вземат за глупачка и ще й нахлузят някаква примка, от която после няма да има измъкване.

— Помислете върху предложението ми. Не вярвам да намерите по-изгоден вариант — рече Лиз и стана от леглото на Нел. — Утре пак ще намина да ви видя, ако не съм прекалено заета, и ще поговорим по-подробно.

Нел реши да не се съгласи с предложението на непознатата лейди, дори с риск тя да я сметне за неблагодарница, защото в никакъв случай не желаеше за трети път да я измамят. Предишните два провала й бяха предостатъчни и не желаеше повече някой да се отнася към нея като към провинциална глупачка. И защо тази непозната внезапно прояви такава загриженост? И защо тъкмо към нея, безпомощна и напълно самотна в огромния град? Нали и онази Лил отначало се държеше много мило с нея, едва ли не майчински… Ели изтръпна при спомена от онези дни. Как е могла да бъде толкова наивна? Кой знае дали и тази лейди няма да се опита да я изиграе? Да, само това ще е, иначе защо ще е тъй любезна и мила? Не, тя, Нел, няма да дава и пукната пара за някакви си благородни принципи на добро поведение и морал! Нали помнеше първия жесток урок, който бе усвоила, когато напусна баща си: „Отсега нататък на никого да не вярваш!“. Кой знае, може би непознатата лейди е съдържателка на таен публичен дом, излязла на лов за свежа стока? „Да не би да си въобразява, че аз съм нещо като нешлифован диамант? Че се нуждая само от малко полиране и ще потече река от печалби? Не, това няма да го бъде!“

Лиз спокойно изчака редуването на емоционалните й състояния, защото всяко от тях променяше изражението на Нел и лесно можеше да се отгатне. „Изглежда, това красиво момиче, изтегнато в болничното легло, е прекалено чувствително, което никога не е било предимство за една улична проститутка — мислеше си тя. — И нещо в израза на очите й ме кара да вярвам, че не е чак толкова твърдоглава, за каквато се опитва да се представи.“ Лиз протегна ръка и леко погали упорито вирнатата брадичка на момичето, а сините й очи се впиха в нейните.

— Аз съм на ваша страна — тихо рече тя. — Моля ви, имайте ми доверие.

Нел я проследи със замислен поглед. Днес бе облечена с изящен костюм в морскосиньо, с дълъг жакет и къса пола. „Може би струва повече, отколкото бих могла да изкарам за цял месец! Какво може да разбере тя за моя живот, за моята мизерия, за моите проблеми?“

Взе книгата и я разтвори на страницата, където бе оставила един лист от тетрадка, но за своя изненада установи, че романът бе престанал да я интригува. Мислеше само за разговора с непознатата лейди, защото, въпреки категоричните си думи, тя все още не бе направила своя избор.