Вера Коуи
Двойствен живот (5)

Глава пета

Когато се срещна с баща си на гара Падингтън, Лиз се шокира от промяната — за броени месеци се бе състарил до неузнаваемост. Досега си бе въобразявала, че баща й, като всеки офицер, винаги ще изглежда стегнат, с безупречно изгладени и чисти дрехи, с излъскани копчета и обувки, с пригладена коса и опънати мустаци. Но сега той й се видя прегърбен, с провиснали мустаци, приведен настрани върху тежкия си бастун. Костюмът му се нуждаеше от почистване и гладене, а погледът му смутено блуждаеше сред навалицата на гарата.

— Здравей, папа — извика тя и се приближи към него, прегърна го и го целуна.

— Аха, ето те и теб… напоследък нещо не виждам добре. Може би трябва отново да сменя тези проклети очила. Но дори и с тях виждам много по-добре от Мерсер.

„Не е чудно, че изглеждаш така окаяно“ — помисли си Лиз и сърцето й се сви от болка. Той беше на седемдесет и осем, а Мерсер бе само с две години по-млад от него.

— Дай ми куфара — рече тя и протегна ръка към дръжката на куфара на баща си. — Трудно се намира място около гарата и трябва да побързаме, за да не ме глобят заради паркиране в забранената зона.

Някога той крачеше тъй бързо, че тя едва смогваше да го настига, но сега ролите им се бяха сменили — старецът уморено тътреше нозе след нея. Стори й се, че измина цял час, докато стигнат до колата й. Тя веднага потегли към центъра, доволна, че се бе отървала от глобата.

Той се зарадва на чашата с уиски, която му донесе Лиз, и дори се оживи дотолкова, че се впусна в разпалена реч срещу недостатъците на британските железници. После изпи още една чаша, след което се качи на горния етаж, за да се изкъпе и преоблече. В това време Лиз отвори куфара му със свито сърце, но се успокои, като видя сгънатото бельо, чисто, прясно изгладено — Мерсер в много отношения не беше безупречен, но поне не можеше да бъде упрекнат, че не умее да подрежда куфари.

Остави го да стои още четвърт час във ваната, след което му занесе още една чаша уиски.

— Ето, това се казва обслужване на ниво! — радостно възкликна баща й. — Мерсер никога не ми дава по вече от една-две чашки, непрекъснато мърмори, че уискито било много поскъпнало.

— Днес имаме повод, папа — каза Лиз. — Толкова отдавна не сме били заедно.

— Ами, нали ти се зае сама да уреждаш живота си, пък и като те гледам и теб, и къщата ти, май няма от какво да се оплакваш.

— Аз наистина не се оплаквам — искрено отговори Лиз.

— Май добре се плаща в тази нова професия, връзки с обществеността, нали така му казват сега?

— Да, много добре плащат.

— Чудесно, чудесно, защото от мен не можеш да очакваш много. Нали знаеш, че къщата и земята ще останат за брат ти?

— Нищо не съм очаквала, папа — рече Лиз. — Не се нуждая от парите ти, папа. Имам си достатъчно. Но как си ти с парите сега?

— Ами… армейската пенсия никога не е стигала, за да живее човек в лукс, обаче напоследък става все по-зле. Непрекъснато трябва да се харчат пари за ремонти на къщата, за градината и така нататък… За мен и за Мерсер тези разходи са прекалено тежки, затова бях принуден да се разделя с добрия стар Форбс. Не мога да му плащам както някога.

Лиз се закани да настоява пред брат си за някаква, макар и скромна, помощ, която той и тя трябваше да изпращат на баща си например на всеки три месеца. Брат й печелеше доста от ресторанта си, а също и нейните доходи не бяха за оплакване, така че само тя можеше да му праща по двеста и петдесет лири примерно четири пъти в годината. Ако брат й се съгласи с нея, всичко ще бъде наред, само че той, бъдещият наследник, би трябвало да се бръкне по-надълбоко, например да отпуска на баща си по две хиляди лири годишно. Може би за целта няма да е зле тя да замине за Уилтшир и да поговори с Мерсер насаме, без присъствието на баща й. Генералът никога не бе обичал да се занимава със сметки и Лиз явно бе наследила това от него, защото харчеше с лека ръка. Беше готова например още сега да даде на баща си и на Мерсер внушителна сума за ремонт на цялата къща, макар че това всъщност бе задължение на брат й, но жена му мразеше провинцията и щеше да вдигне невъобразим скандал, ако разбере, че мъжът й пръска пари за оня „хамбар“, както обичаше да се изразява. Сигурно щеше да го накара да я продаде, когато той наследи къщата след смъртта на генерала. „Напоследък съвсем забравих за папа“ — горчиво се упрекна Лиз, докато го гледаше как отпива от уискито си.

Но като видя как духът му се възвърна, как отново си припомни за генералската си стойка — макар че бе пенсиониран преди двадесет години — Лиз се успокои и му поръча такси за военния клуб, след като свършат с вечерята. Той се върна леко пийнал, затова тя му помогна да се качи на горния етаж, а на следващата сутрин го остави да спи до късно, дори му занесе закуската в леглото — истинска английска закуска, с всичките гарнитури, собственоръчно приготвени от нея.

После го заведе в изискания магазин „Хародс“, за да му купи нови ризи, бельо и две вратовръзки. Мерсер явно пестеше разходите за дрехи — Лиз видя доста кръпки по домашните му дрехи, които извади от куфара. За обяд му приготви любимото ядене с къри, а следобед го заведе на кино — избра един уестърн, защото знаеше, че генералът обича такива филми, особено ако в тях се разказва за подвизите на кавалерията. По пътя към къщата той обстойно анализира и разкритикува тактиката на генерал Къстър, загинал при прочутата битка край Литъл Биг Хорн между отрядите на правителството и седемте индиански племена, обединени срещу бледоликите нашественици. Във всекидневната баща й изпи внушително количество чай, преди да се оттегли за почивка в стаята си, и след това да се преоблече за вечеря.

Брат й и Филип се появиха заедно на вратата: Филип — както винаги с леко насмешлива усмивка, а брат й — възмутен от лекомисления приятел на Лиз.

— Не ме ли познаваш вече, старче? — весело заговори Филип, натъртвайки на обръщението „старче“. — Да не би да си се възгордял дотолкова, че да си забравил за съучениците си?

— Нима мога да забравя такъв тип като теб?

— Стига сте се заяждали! — прекъсна ги Лиз. — Папа пристигна вчера и сега се събираме на вечеря в негова чест, така че не искам караници, когато седнем около масата. И да не си посмял да заговориш за продажба на къщата! Ще дойде и този ден, така че не е зле да укротиш апетита си, пък и сега не си беден, нали? А теб, Филип, ще те помоля да престанеш с тези комплименти по адрес на младите бодигардове. Ела и си налей нещо за пиене. Искам да поговоря за малко с брат си насаме.

— Сега пък какво си си наумила? — учудено попита брат й, когато останаха сами.

— Трябва да поговорим за парите. Папа очевидно го е закъсал. Няма една свястна дреха на гърба си.

— И това те изненадва? Всичко е заради проклетата къща, толкова голяма, а всъщност е почти празна! Не може повече да я поддържа и всъщност ползва само три стаи от нея. Ако я продаде, ще живее в охолство до края на дните си. На мен тази къща не ми трябва. Казах му, че ако желае, може да ме отпише от завещанието си.

— Много добре знаеш, че това е последната стъпка, на която баща ни ще се реши, защото това е фамилното имение на нашия род от триста години! Така че сега се налага ние с теб да му помогнем.

— Колко ще ми искаш? — навъси се Боб.

— Само по хиляда лири годишно. Толкова ще му дам и аз.

— Само по хиляда ли? И на двете си деца трябва да плащам за училището. Знаеш ли колко ми струва да пратя Джереми в Итън? Не ги печатам парите, миличка. Трябва да изкарам с пот всяко пени, разбра ли ме?

Боб Харвил приличаше повече на майка им — за разлика от Лиз не бе наследил нито високия ръст на баща им, нито сухата му фигура. Беше висок малко над средния ръст и ако не играеше скуош два пъти седмично, сега щеше да е доста пълен. От закръгленото му, винаги зачервено лице никога не слизаше начумереното изражение. Сега, при новината, че ще се наложи да пожертва една хилядарка годишно, устните му се свиха кисело — сестра му помнеше от детството им, че това бе сигурен признак за недоволство. Така реагираше той винаги, когато нещо не му харесваше, а тепърва го очакваше още по-неприятно преживяване — вечеря заедно с Филип Фолкнър. През целия си живот Боб Харвил бе завиждал на Филип, дори понякога открито го ненавиждаше. В присъствието на Филип той сякаш се смаляваше — Лиз го осъзна преди малко, когато отвори вратата пред двамата. Боб изглеждаше като бедняк, принуден да износва старите си дрехи, особено пред винаги елегантния Филип Фолкнър.

Всъщност и той, както и Филип, си поръчваше костюмите при нашумелия моден крояч Севил Роу, но не се бе научил как се носят дрехи с маниер, който да подчертава достойнствата на модните костюми. Със същия успех би могъл да се облече в който и да е магазин за конфекция. Боб успяваше да внуши достойнство само когато навлечеше копринената мантия и перуката, преди да влезе в съдебната зала, но както остроумно отбелязваше Филип, това се дължеше само на факта, че хората били свикнали с надутите магарета в кралския съд и отлично знаели, че с или без Боб Харвил нищо няма да се промени.

Лиз въздъхна нетърпеливо. Напоследък рядко се срещаше с брат си, защото никога не го бе обичала. Боб съчетаваше няколко недостатъка по един невероятен начин — можеше да се държи капризно и сърдито като малко дете, лишено от играчките си, или като неуверен малчуган, готов да стори всичко, за да угоди на по-силния. Същата бе и съпругата му. Лиз отлично знаеше, че трябва да покани и нея, ако иска да получи от брат си чека за тези проклети хиляда лири. Боб Харвил рядко взимаше важни решения, без да получи съгласието на съпругата си, а Лиз бе решила на всяка цена да помогне на баща си и се нуждаеше от помощта на брат си, затова реши да пренебрегне правилата за любезно и благовъзпитано поведение. Заговори му рязко, без предисловия:

— Не се опитвай да избягаш от синовните си задължения, Боб. Сега говорим само ние двамата и ако някого можеш да заблудиш, поне пред мен, пред сестра ти, няма нужда да разиграваш вечните Аси номера. Много добре зная колко пари имаш. За теб няма да е кой знае каква жертва, ако пожертваш хиляда лири за папа. Бог ми е свидетел, че не е чак толкова голяма загуба за теб. Така ще му осигурим спокойни старини.

Гласът на Лиз внезапно стана груб и безцеремонен и брат й се слиса. Обикновено тя не беше така настоятелна, отнасяше се към житейските проблеми с лекомислено пренебрежение, което винаги дразнеше съпругата на Боб — за никого не бе тайна, че сестра му и жена му едва се понасяха. „Не може да печели толкова пари от връзки с обществеността. Нямам доказателства, но такова богатство може да се натрупа само от връзки в леглото, да, тогава всичко ми става ясно…“

При тези думи на жена му Боб побесня и я заплаши, че тя жестоко ще си изпати, ако още веднъж се опита да клевети сестра му, но той самият бе чувал слухове за съмнителните занимания на Лиз. Трябваше да мисли за кариерата си, а от съдебните зали бе усвоил важния урок, че нищо не бива да се твърди, преди да има налице някое необоримо доказателство. Но сега, като гледаше как лицето й, обикновено доста бледо, бе пламнало от ярост, а устните — решително стиснати, той осъзна, че Лиз внезапно е решила на всяка цена да осигури тези пари за подпомагане на обеднелия им баща. „Всъщност почти през цялото ни детство той бе далеч и ние двамата с Лиз бяхме сами“ — сърдито си припомни Боб. Генералът и майка им често пътуваха в чужбина, а двете им деца учеха в пансионите. Боб бе израснал, без да е прекарал поне един цял месец в присъствието на родителите си. И освен това не се нуждаеше от онази овехтяла провинциална къща.

— Но защо си толкова ядосана? И защо е необходимо тъкмо днес да решаваме този проблем? — сърдито попита той.

— Защото баща ни остарява с всеки ден все повече и повече. Нямаме време за губене, разбра ли? Искам да му осигуря неговите дребни радости. Някоя чашка уиски, прилични дрехи, свястна храна. Нищо повече, въобще не става дума за някакъв лукс. Дай ми проклетата си хилядарка, за да не съжаляваш после, ако се скараме сериозно. Разбра ли ме?

Боб измъкна чековата си книжка, загрижен как ще обясни на съпругата си неочаквано възникналите разходи.

 

 

— Е, успяхте ли да се разберете? — промърмори Филип, когато Лиз и Боб се присъединиха към него в трапезарията. — Да не би пак да сте се скарали? А, ето ви и вас, генерале… Много се радвам, че отново се срещаме. — Когато бащата на Елизабет влезе в трапезарията, гласът на Филип се оживи.

Храната беше много вкусна — както винаги, кухнята на Лиз беше на ниво, а вината — превъзходни. Но си пролича, че баща й отдавна не бе имал възможността да се наслаждава на такава изискана трапеза. Тя знаеше, че напоследък той избягва да посещава познатите си семейства, защото бе извънредно чувствителен и не желаеше да го приемат по милост. Срещаше се, макар и рядко, само с двама-трима от най-близките си приятели.

Лиз забеляза, че той се храни с апетит, а и виното му хареса. За щастие, този път брат й не започна да спори с баща им, когато той заговори за наследството. Може би защото Лиз го изгледа красноречиво — тя знаеше, че Боб е мекушав и непрекъснато се страхува от реакцията на съпругата си. Напомняше на Лиз за клиентите, които хем искат да получават наслади, хем се страхуват да предприемат нещо решително, за да ги заслужат.

Лиз се страхуваше за баща си, за бъдещето, когато нея няма да я има и няма кой да му помага, пък макар и само с пари. По-добре късно, отколкото никога, каза си тя, и настроението й се развали до такава степен, че стана от масата и отиде в кухнята под предлог, че е време да се погрижи за кафето. Ръката й, машинално стиснала един от ножовете, трепереше от безсилна ярост. „О, папа, не искам да се разделяме — прошепна отчаяната жена. — Толкова много неща исках да направим заедно! Досега винаги съм те пренебрегвала, никога не съм ти отделяла достатъчно време, а след като напусна този свят, ще останеш в ръцете на жалкия ми брат, който вечно трепери какво ще каже проклетата му жена. Но нямам право да ти го кажа открито, не искам да се досетиш за останалото… А е много жалко, защото никога досега не сме били толкова близки, както сега. Но вината не е само моя. През онези години ти бе изцяло посветен на мама, докато ние с брат ми киснехме в досадните пансиони. Но след смъртта на мама аз съм за теб нещо повече от дъщеря.“ Пусна дръжката на ножа, въздъхна и грабна подноса с кафето.

Баща й уморено клюмна глава след втората чаша портвайн, а брат й се надигна, извини се и тръгна към вратата. Лиз се обърна към Филип, след като Боб бе напуснал стаята:

— Ще ми помогнеш ли да качим баща ми в спалнята му на горния етаж?

Генералът се опита да протестира, но въпреки това се облегна на ръката на Филип — дори си каза, че сега Филип замества Мерсер.

Потупа Лиз по бузата, когато тя се наведе, за да му пожелае лека нощ.

— Ти си добро момиче.

Лиз усети как сълзите се надигнаха в очите й и побърза да се извърне, след което тихо слезе на долния етаж.

— Вечерята мина добре — рече й Филип, — но сега е моментът да поговорим за нещо важно. Опасявам се, че проявяваш прекалено дълбока загриженост към баща си. Забрави ли, че досега вие двамата живеехте отдалечени един от друг? Когато стана на двадесет и една, ти се освободи от бащината опека, а оттогава са изминали почти двадесет и пет години. Ще ми обясниш ли на какво се дължи тази внезапна промяна в поведението ти?

Лиз наля бренди в две чаши и след това му разказа за състоянието си, като се стараеше да използва думите, с които лекарят от Ню Йорк й бе обяснил диагнозата. Няколко минути Филип остана мълчалив и зашеметен, само намръщеното му чело издаваше тревогата, обхванала сърцето му. Тя не помнеше някога да го е виждала толкова разстроен.

„По дяволите, ако бях малко по-прозорлив и ако не мислех само за себе си, щях да обърна внимание на тези очебийни признаци! — упрекна се той. — Как можах да не забележа, че Лиз някак си е помръкнала, по-скована от всякога! Тя, която винаги е излъчвала някаква загадъчна вътрешна светлина… А сега сякаш някой е превъртял ключа и светлината й е угаснала. И е отслабнала. Червеният копринен костюм не й стои вече така хубаво, както си го спомням от миналата година. Много е скъп, прецизно подбран и великолепно подхожда на цветовете й, ала фигурата й не е така гордо изправена, както съм свикнал да я виждам. Честно казано — помисли си Филип Фолкнър, — тя изглежда като прекарала тежка болест. Всъщност това е истина. Господи, но защо не мога да повярвам, че само след някакви си двадесетина месеца нея вече няма да има!“

В гърдите му се надигна ярост. Защо светът е пълен с празноглави глупаци, които никому няма да липсват след смъртта си, а тъкмо Лиз ще бъде сполетяна от такава зла участ? Прокле мислено несправедливостта, която цареше в този живот. Дано поне отвъдният се окаже по-добър… В очите му проблесна гневна искра, но успя да се сдържи. Много добре знаеше, че гневът никога не е бил добър съветник и нищо не може да промени, пък и той, Филип Фолкнър, никога не се поддаваше на необмислени изблици. Сега трябваше да измисли нещо, с което реално да помогне на своята най-близка приятелка, а не да разсъждава отвлечено. Обзе го срам при вида на Лиз, която се държеше много по-смело от него.

Отново се вгледа в нея, този път още по-напрегнато и изпитателно. Блясъкът й се бе помрачил, въпреки опитите й да имитира весело му настроение, дори бе започнала да говори прекалено сухо и сковано — нещо, което никак не беше типично за нея, сякаш жизнените й сокове бяха започнали да пресъхват. През целия си живот Филип винаги бе избягвал да показва страданията си пред околните, но сега мъката по Лиз го заля като океанския прилив — бавно, но невъзвратимо. Все пак успя да овладее треперенето на гласа си, когато преглътна и заговори предпазливо:

— Е, както казват поетите, всички сме смъртни, но ми се струва, че още е прекалено рано да мислиш за това, което ще се случи чак след година или две. А всъщност може да се окаже, че съдбата ще се смили и ще ти отпусне още години, нали никой не знае какво крие бъдещето.

— О, Филип, и аз се надявам само на това и така ми се иска да се окажеш прав…

Спогледаха се мълчаливо. Филип хвана ръката й, а Лиз здраво стисна неговата. Тя първа заговори, обаче гласът й прозвуча странно неуверено:

— Трябва да реша какво ще предприема, Филип. Искам да кажа… как ще използвам, по възможност най-разумно, малкото време, което ми остава. И нещо още по-важно — как да запазя начина си на живот, стила си и навиците си след тази ужасяваща вест.

— Не очаквам от жена като теб да започне да си посипва главата с пепел и да се опита да се скрие от истината.

— Но не разбираш ли, че се налага да се грижа и за баща ми?

— Няма човек на този свят, който да не изпадне в паника при вестта, че смъртта му е предстояща — тъжно се усмихна Филип. — Но въпросът е другаде — какво да се предприеме след този кошмарен миг. — Той присви устни преценяващо и изпи брендито от чашата си. — Според мен не е зле да се огледаш назад, да си припомниш неосъществените си мечти и блянове, а освен това да прецениш точно какви възможности ти остават, както и отговорностите, поне тези от тях, които не можеш да избегнеш. Не е лошо да прегледаш и сметките си, за да прогнозираш, макар и приблизително, колко още ще можеш да спечелиш и колко пари ще ти останат за месеците, когато ще трябва да се посветиш изцяло на лечението. Накратко казано, винаги в трудни мигове помага едно просто упражнение: вземи лист и молив и се заеми с пресмятания. Така се пропъждат хаотичните мисли, страховете… или поне част от тях, защото умът ти ще бъде зает с реални задачи. Но е важно да пресметнеш честно приходите си и спестяванията си, а не да събираш и изваждаш подправени данни, както правим всички преди посещението при данъчните служби.

— Но аз си плащам данъците, и то без да укривам приходи!

— Да, скъпа, знам. Същото върша и аз — спокойно отвърна Филип. Той се справяше с личното си счетоводство не по-зле от дипломираните икономисти. Лиз се замисли и разбра, че той бе реагирал по най-добрия начин на трагичната вест — не се разчувства, а се опита да събуди разума й. А тъкмо сега тя не се нуждаеше от сълзливи изблици на съчувствие.

Тя му донесе тетрадката, в която записваше приходите и разходите си, доля още бренди в чашата му и седна на канапето до него, докато той се ровеше, с молив в ръка, сред колонките от цифри. Мислеше за случилото се през деня, за току-що приключилата вечеря, за думите на брат си. При спомена за реакцията на брат й раменете й потръпнаха и лицето й се зачерви от гняв.

Но все пак изчака търпеливо Филип да прегледа всички листа в тетрадката.

— Така… — въздъхна той и поклати глава, все още загледан в изписаните редове. — Според написаното тук излиза, че нямаш много големи дългове. — Протегна ръка и пресуши чашата си. — Но нямаш и кой знае какъв капитал, освен тази къща и бижутата ти, а нали трябва някъде да живееш, да разполагаш с пари за лекарства и тъй нататък… Май ще се окаже, че ще се наложи да се лишиш от лукса и да започнеш да икономисваш, за да ти останат пари за последните месеци, освен ако не решиш да използваш безплатните услуги на Националната здравна служба. Нямаш друг изход, освен да съкратиш доста от разходите си.

— Не, Филип, не мога да се лиша от всичко, което обичам… — простена тя.

— Но ако тези данни са верни…

— Разбира се, че са верни, но те нямат нищо общо с това, което ме очаква и което ми остава да изживея. Тук просто са записани доходите ми, а аз зная как могат да се увеличат.

Филип остави молива на канапето и я изгледа недоумяващо.

— Ще си потърся ученичка.

— Какво? — Той едва не заекна от изненада.

— Ще си потърся ученичка. Именно това ми подсказа една от репликите на брат ми тази вечер. Той спомена нещо за младите стажант-адвокати, които изучавали професията, като присъствали на най-заплетените дела и подпомагали опитните юристи в ровенето в документацията, в търсенето на свидетели и съдебни актове и прочие…

— Искаш да кажеш, че ще си потърсиш момиче, за да чиракува при теб?

— А защо не?

— И на какво ще го обучаваш, ако смея да попитам? Как да се оправя с клиентите в леглото?

— Не, ще му обясня всичко за изкуството да се държи, да живее като куртизанка — поправи го Лиз, без да обръща внимание на насмешливия му поглед.

Настъпи тишина, докато Филип обмисляше смайващата й идея.

— И на коя ще предадеш уменията си? Къде ще я търсиш? Не мисля, че това, което искаш да оставиш в „наследство“, ако ми позволиш този израз, ще интересува повечето от момичетата от занаята, макар че кой знае… — Той сви рамене. — Е, може да се намери подходяща кандидатка, но няма да е лесно.

— А ти не си мислил за такава идея?

Той се усмихна тъжно.

— Успя да ме трогнеш, но трябва да ти напомня, че областта на моите занимания е, как да го кажа, доста особена.

— И моята област е доста специфична, нали?

— Да, ти се нуждаеш от много специална ученичка.

За миг Филип я изгледа замислено.

— Знаеш ли, Лиз, може и да успееш, но ще й искаш ли „такса за уроците“? Искам да кажа, само ще я упражняваш или искаш да спечелиш от тази идея?

— Ще се споразумеем да делим по равно, докато аз се грижа за нея, докато е под крилото ми. А когато тя се научи сама да лети със своите крила, всички приходи ще бъдат само за нея. Пък и тогава аз вече няма да имам повече нужда от пари.

— Аха… разбрах… — Лицето му се проясни. — Искаш да си осигуриш разтуха и подкрепа за последните месеци?

— Естествено, че това ще бъде много важно за мен.

Усмивката му смени неодобрителната гримаса.

— Ех, Лиз, ти явно никога няма да се промениш! Отначало се изплаших, че си готова да изоставиш интереса си към живота и да се потопиш в скръбни мисли, в приливи и отливи на отчаяние и безнадеждност, но сега съм безкрайно радостен, като слушам как разумно обсъждаш с мен един доста остроумен вариант да спечелиш пари въпреки… хм… доста обезпокоителната ситуация. — Размаха заканително пръст като пред непослушно дете. — В първия миг си помислих, че си изгубила здравия си разум.

— Ти си се разтревожил? Филип, та аз не помня някога да си се тревожил за нещо!

— Скъпа моя приятелко, нали с теб винаги сме наричали нещата с истинските им имена. Не очаквам да посветиш последните си месеци на изкупление на минали грехове или да се втурнеш да вършиш само добри дела. Както и аз, между впрочем. Много по-важно е да ти намерим интелигента ученичка, която бързо да усвои всички тънкости на професията ти.

— Да, времето ми е ограничено — съгласи се Лиз.

— Е, да, така е — въздъхна Филип. — Но съм длъжен да ти напомня, че можеш безрезервно да разчиташ на подкрепата ми, защото нямам по-близка душа от теб и само пред теб мога да говоря напълно откровено.

Лиз се трогна от признанието му, защото спрямо останалите Филип бе щедър само на съвети.

Той се надигна от канапето, отиде до масичката с напитките и доля още бренди в двете чаши.

— И така — продължи той, но този път с делови тон, — откъде ще започнем търсенето на бъдещата ти възпитаничка?

— Не искам да взема момиче от улицата. Трябва ми момиче без опит в професията, като чисто бял лист, за да мога от нея да създавам истинска куртизанка от висша класа. Може би не е зле да притежава известен опит, но да не е многогодишен, освен това е задължително да бъде млада — да кажем около двадесет години, и, разбира се, да притежава обаяние, плюс индивидуалност, като в случая хубавото тяло е по-важно от красивото лице. — Лиз отпи от брендито си. — Нито един от клиентите ми няма да остане доволен, ако му заведа някоя глупачка. Трябва да умее да разговаря на всякакви теми, при това колкото по-интелигентно, толкова по-добре, макар че всички мъже предпочитат да приказват самите те, вместо да изслушват партньорките си. Освен това да умее да се превъплътява в какви ли не роли, ако иска да изкара внушително възнаграждение и непрекъснато да я търсят все по-богати клиенти.

Филип сви устни и поклати глава.

— Надявам се, че разбираш какви трудности могат да възникнат. Представи си, че търсенето ти отнеме месеци и не ти остане време да я обучиш както желаеш?

— Именно затова ще започнем търсенето още от утре.

Филип се замисли.

— В момента не се досещам за подходяща кандидатка. Остави ми да се поровя в паметта си, а също и в бележника си с телефонните номера. Докъде ми позволяваш да стигна в търсенето?

— Нима не знаеш, че винаги съм имала доверие на преценките ти?

— Да, но тази задача е доста особена и… никак не е лесна. Защото, скъпа моя, ние с теб всъщност търсим някое твое копие, обаче аз силно се съмнявам, че природата е успяла да те имитира успешно. — Той поднесе ръката й към устните си и нежно я целуна.

— Ако ме накараш да се разплача, никога няма да ти простя! — В гласа й се прокрадна трепет и вълнение.

— Нима са ти останали сълзи?

— Кой знае, може би са ми останали, макар че и в това се съмнявам… — Тя се изправи, смутена от думите му за нейното копие. — Да, ще се наложи да те помоля да си вървиш. Иначе ще се разрева пред теб и после ще ме е срам…

— Стига, Лиз, не се разчувствай прекалено! Ние с теб просто завършваме една глава и започваме друга.

— При това последната — тъжно се усмихна тя. — А аз така обичам книгите, в които краят е щастлив…

— Ще направя всичко, на което съм способен — обеща й Филип, докато тя му помагаше да облече палтото си от кашмирска вълна. — Но не очаквай чудеса от добрия стар Филип.

— Не вярвам в чудеса — успокои го тя, — иначе още тази нощ щях да започна да се моля пред Библията.

На следващия ден, неделя, след прощалния обяд Лиз остави баща си да поспи половин час и го откара до гарата, настани го в купето и му обеща в най-скоро време да го посети в Уилтшир.

— Този път, папа, наистина ще дойда. През следващите две-три седмици имам да свърша нещо важно, но след като приключа, непременно ще взема влака. — Прегърна го пламенно и се притисна с все сила към гърдите му. — Щом се прибереш, не забравяй да ми позвъниш, за да съм спокойна, че пътуването ти е преминало без неприятности. Нали Мерсер ще те посрещне в Бродууд?

— Да, да, ще ме чака на перона. Благодаря ти за приятния уикенд, Лизи. — Наричаше я така, както никой друг, още от детството й. Потупа я по бузата. — Ти наистина си рядко добро момиче.

Зачервена от похвалата, тя остана на перона до мига, в който влакът изчезна в далечината, след което, замислена и притихнала, се прибра в дома си. Прекара няколко часа в любимото си кресло, когато внезапно, посред пороя от разбунтувани мисли, й хрумна едно име и тя посегна към телефона.

Но щом вдигна слушалката, тя видя сигнала за съобщение, записано от автоматичния секретар. Оказа се, може би под въздействие на странното разбирателство между нея и Филип, че в съобщението той цитира същото име, за което тя се бе досетила току-що. Затова веднага щом се свърза с него, тя го помоли да я очаква тази вечер в клуба „Клермон“ — Филип членуваше и в този клуб — защото имаше шанс там, сред масите за покер, да намерят личността, чието име бе хрумнало едновременно и на двамата. Там всички я познаваха и макар че не бяха от същия кръг, от който Лиз си подбираше клиентите, срещаха се мъже от средните богаташи, които преди години й плащаха доста добре, за да преживява сносно. Така Лиз и Филип се озоваха сред игралната зала, оглеждайки се привидно разсеяно, но всъщност търсеха своя обект сред многото млади компаньонки, насядали по масите около богатите джентълмени, които биха задоволили изискванията им. Когато се качиха в таксито, за да се приберат в дома на Лиз, те се спогледаха въпросително.

— Няма нищо подходящо за нас — казаха и двамата в един глас.

— Прекалено е елементарна — гласеше окончателната присъда на Филип.

— И не умее да се прикрива — допълни Лиз. — А освен това доста често посяга към чашата.

— Но това се дължеше на джентълмена, с когото е дошла тук — промърмори Филип. — И аз щях да обръщам чаша след чаша, ако се налагаше да го придружавам.

— Каквато и да е причината, ще зачеркна името й от списъка на кандидатките.

През следващите две вечери Лиз и Филип огледаха още две от компаньонките в друг лондонски клуб, но отново останаха разочаровани. Едно от момичетата им се стори прекалено ловко и обиграно в изкуството да се завладяват мъжете, а другата се оказа ориентирана само към чуждестранна клиентела, често пътуваше в чужбина, а след като бе прекарала последната година в Щатите, бе усвоила опростените маниери и говор на богатите магнати отвъд океана.

— Не — решително отсече Лиз. — Външността й е изумителна, а тялото — невероятно, но не мога да търпя този стил на поведение. Това, което е подходящо за баровете в Далас, никак не подхожда за клубовете в Довил. — Лиз презрително сви устни. — И трите дами, с които се занимавахме досега, са прекалено опитни, прекалено… как да го кажа… специфични и няма да се съгласят отсега нататък да се стараят да променят стила си и поведението си. Изглежда ще се наложи да престана да се целя толкова нависоко, ако искам да попадна на момиче, което изцяло ще се съобразява с изискванията ми.

— Надявам се, че няма да стигнеш дотам, че да се заемаш с някоя напълно неопитна хлапачка?

— Но по-добре да търся нещо по-свежо, пък макар и неопитно, отколкото да подбирам презрели плодове.

— Да не би да си избереш някоя от долнопробните измамнички, които кръстосват по тротоарите?

— Не, за бога! Но защо да не потърсим момиче от сиропиталищата или от пансионите за бездомници. — Лиз си припомни името на един от тези пансиони. — Там момичетата не са на повече от двадесет години и нищо чудно, ако попаднем на някоя красавица.

Филип се съгласи да отложи посещението в пансиона с един ден, защото Лиз имаше среща с един от най-старите си клиенти, вече толкова остарял и немощен, че искаше от нея само да го третира като любимо домашно куче, включително и това да връзва каишка за врата му. Нарочно го прие в разхвърляна стая и още с влизането му го накара да се заеме с разтребването. През цялото време не спираше да му говори обидно и снизходително, както се говори на някой умствено недоразвит, а не на изпълнителен директор на голяма международна компания. Заплаши го, че ако не изпълнява безпрекословно всичките й нареждания, ще го нашиба безмилостно с камшика си.

Запотеният мъж трескаво бършеше последните остатъци от прах от мебелите, когато тя надяна бели ръкавици, за да провери дали някъде не е останала някоя прашинка. Винаги успяваше да намери някакъв недостатък в работата му, затова следваше командата да й донесе четката за коса, после му заповядваше да се наведе и тогава започваше да го налага с бодливата страна на четката си за коса. Възбудата му нарастваше с всеки неин удар, но той продължаваше да й подлага гърба си, ръцете си, раменете си, задника си, за да стене от болка и от сладострастие. После я молеше да го докосне по набъбналия член и когато тя му отказваше с рязък тон, той започваше да крещи от ярост. Ала Лиз с безсърдечна, каменна физиономия обличаше пеньоара си, посочваше му вратата и го изпращаше превъзбуден при съпругата му, която нямаше представа на какво дължи внезапно повишения сексуален апетит на мъжа си, но на другия ден отрупваше приятелките си с хвалби за невероятната му потентност.

Всичко се дължеше на невероятния й усет за фантазия, но това, естествено, се пазеше в строга тайна, защото нищо не биваше да помрачи безупречното име на уважавания и способен банкер и мениджър. Плащаше й щедро — както за умението й да пази тайни, така и за яките удари с четката, така че в случая Лиз гордо можеше да заяви, че си изкарва възнаграждението с пот на челото. След сеанса, макар и запъхтяна, тя остана доволна от внушителния хонорар, но след малко си спомни, че най-важната задача още не е решена, и отново се замисли.