Вера Коуи
Двойствен живот (21)

Глава двадесет и първа

Когато Нел се върна, от Синди нямаше и следа. Освен бележката, залепена върху календара в кухнята: „Отивам да взема това-онова, докато не е станало много късно. Ще ти звънна. Синди“.

Нел въздъхна облекчено. Сега беше сама и можеше да събере мислите си. Прекалено много бяха преживяванията й през последните дни. Но защо котките ги нямаше никъде?

— Бъндъл! Блосъм! — извика тя. — Елате, милички. Аз съм тук, върнах се. — Ала наоколо се стелеше единствено угнетяващата тишина. Не чу приглушеното изтропване при всеки скок на котките от леглото, нито проскърцването по дървените стъпала, нито шумоленето, когато се провираха през краката й.

Приближи се до остъклената врата към дворчето, наведе се и отмести капака на отвора, през който котките се шмугваха. Но никой не дойде. За пръв път й се случваше това — да се върне в къщата и никой да не я посрещне.

„Не може да са изчезнали и двете…“ — каза си тя, изплашена от пустата и смълчана къща.

Не можеше да понесе мисълта, че е изгубила тези две същества, които й бяха станали по-скъпи от всички хора на земята.

„Не е възможно да са избягали — каза си тя на глас. — Нали винаги идваха веднага при мен, щом ги повикам?“ — И в този миг се досети. Гаражът! Той бе с две врати — външна и вътрешна, откъм къщата. Колко пъти бе затръшвала вътрешната врата, за да не плъзват из къщата бензиновите изпарения. И тогава провлачените им мяукания й напомняха, че ги е заключила неволно в гаража. Затова сега отиде до вратата, отвори я и запали лампите.

— Хайде, прибирайте се в къщата.

Но тях ги нямаше.

Много добре си спомняше, че не беше затворила двете котки в стаята на горния етаж — никога не го правеше, защото сърцето й се свиваше при мисълта да ги остави заключени в някоя от стаите, когато къщата опустяваше. Но напоследък й се струпаха прекалено много тревоги, така че не беше изключено да е проявила разсеяност, особено ако течението е хлопнало вратата на стаята, докато тя е била в кухнята.

Но всички врати се оказаха отворени, както винаги. И тогава леко помръдване под леглото привлече погледа й. Вдигна края на кувертюрата и ги видя, сгушени в тъмния ъгъл.

— Милички… какво ви става? Хайде, елате… всичко е наред. — Щом чуха гласа й, те се размърдаха и бавно запълзяха към нея. Тя ги взе в ръцете си, погали ги, усети как тръпнеха мъркащите им тела. — Нещо ви е изплашило, така ли е? Да не би да е онази ужасна Синди? Да не би да ви е ритнала? Знам, че днес нямаше време да се занимава с вас. Глупава идиотка! Е, а аз пък нямам време за отрепки като нея. Пет пари не давам какво ще й се случи, щом попадне в лапите на Тони Панакулис, важното е да се махне оттук! — Изправи се на крака и притисна котките до гърдите си.

— Тогава всичко ще бъде наред — чу се някакъв глас зад гърба й. — Защото тя няма да се върне.

Нел рязко се обърна и стисна здраво мъркащите котки. Откъм коридора, водещ към банята, бавно пристъпваше Тони Панакулис, небрежно усмихнат, в безукорно изгладен костюм от бледосива коприна, с пурпурна вратовръзка. Нел отдалеч подуши одеколона му. Смолисточерната му коса лъщеше предизвикателно. В дясната си ръка държеше пистолет — дребен, едва изпълващ шепата му, обаче насочен право към гърдите й.

Нел го зяпна изумено, толкова шокирана от появата му, че в първите минути остана като вкаменена на мястото си. Гласът й изхриптя, когато се насили да го попита:

— Как се промъкна тук?

— Синди ме пусна.

— Но… нея я няма. Бележката в кухнята на долния етаж…

— Тя ме завари в къщата, когато се върна, за да си събере багажа. И аз я попитах, най-любезно, дали ще ми остави ключа за къщата. Тя ми го даде. — Върху месестото му лице, напомнящо на пъпеш, цъфна мазна усмивка, от която на Нел й призля. — И тогава я пуснах да си тръгне.

Черните му като маслини очи проблеснаха за миг и Нел веднага се досети, че Синди, глупавата, но алчна Синди, която винаги се мислеше за по-хитра от всички останали, е мъртва. Разбра, че и нея я очаква същата участ, ако не измисли някакъв начин, за да надхитри коварния Тони. „Не биваше да й оставям ключа. О, господи, защо й дадох този проклет ключ! Защото с нападението всичко приключи и аз си помислих, ние двамата си помислихме, че Тони няма да се върне. Марк се оказа прав. Марк! Нали неговите хора са отвън!“ — Тя очевидно бе забравила, че Марк винаги действаше според усета си на полицай, недоверчив, свикнал да очаква най-лошото.

От внезапното облекчение едва не се разсмя, но в следващия миг се досети, че ако те бяха забелязали Тони, сега той нямаше да е вътре в къщата.

— Тя повече няма да доносничи — продължи Тони с престорено съчувствие. — Защото разбра, и то отлично, какво ги очаква доносниците. — Отново по месестите му устни се плъзна онази гадна усмивчица. — Дори и да имаше възможност, тя…

Нел го гледаше, вцепенена, вкопчила се за котките, сгушени в прегръдката й. Усетил страха й, Бъндъл, по-едър, но по-кротък от сестра си, се притисна още по-плътно към нея, а Блосъм глухо замърка.

— Възможност ли? Каква възможност? — смаяно повтори Нел. На всяка цена трябва да го увлече в някакъв разговор, какъвто и да е, докато измисли как да се отърве от него. Но мозъкът й бе скован от ужас и нищо не й хрумваше в този безкрайно дълъг миг.

Тони се ухили още по-лъчезарно.

— Мислеше се за много хитра, нали? Но май не се оказа чак толкова хитра, щом се захвана с една долнопробна проститутка. Иначе не беше зле замислено и аз за малко щях да се хвана на този номер, ако Реза не беше подушил, че нещо намирисва в цялата тази работа. Ти си му се сторила позната, ала ти не си онази Клео, с която той се е въргалял в кревата, на която е свикнал да плаща… О, не се огорчавай! Защото, между другото, той заяви, че си струваш парите. Гласът ти те издаде! Не знаеше ли, че притежаваш неповторим глас? Както и да е, но той беше абсолютно сигурен, затова препоръча да се заемем с теб, но на първо време само да те държим под око. Той не е нито глупав, нито обича да пръска пари напразно. Свикнал е да проверява внимателно всяко от моите момичета, затова те наблюдаваше през специалното огледало зад бюрото ми в деня, когато пристигна в моя кабинет, за да постъпиш на работа.

— Но… нали той тогава не беше в Англия…

— Връчихме паспорта му на един тип, с когото си приличат като сиамски близнаци. Реза, откакто го познавам, използва двойника си при всеки по-специален случай, а ние се знаем от осем години. Разбира се, след като ченгетата го накарат да си плати за всичко, случило се при посещението ти в имението му в Уилтшир, той веднага ще схване каква е играта. А нашият Реза е с доста лютичък нрав. Умът му сече като бръснач. Ще се досети, че си видяла нещо през онзи уикенд, когато той се е мотал в Уилтшир… това си беше негова грешка, не биваше да се случва… затова моите хора оттогава са по следите ти и не са изпуснали нито една твоя крачка, докато ти се размотаваше с онова нафукано ченге от Скотланд Ярд. И когато включи Синди в играта, ти сама се издаде, миличка. Тъкмо това ни помогна да предугадим ходовете ти. И подхвърлихме нещичко на Синди, защото знаехме, че си пада по слухтенето зад вратите и надзъртането през ключалките. Оказа се, че улучихме право в целта, защото всичко се разви според очакванията ми — тя моментално ни доведе до скривалището ти. Как да не полудееш! Тя наговори куп глупости, но точно това ни устройваше, сега светна ли ти? Синди с такава лекота сипе заплахи наляво и надясно, че понякога ни причинява главоболия, така че решихме да те накараме да вкусиш и от двата й специалитета.

— Но с това не можеш да се измъкнеш — повтори Нел изтърканата фраза с колкото й бе възможно по-убедителен тон. Трябва да продължи да бъбри, трябва да го накарам да се разприказва още повече — трескаво си повтаряше тя, а вътрешният й глас я запита: „Ние? Кои са тези «ние»?“.

— Но ще се убедиш, че вече сме се измъкнали — самодоволно изпуфтя Тони. — Знаем всичко, което знаеш и ти. Обаче знаем и още нещо, за което ти дори още не подозираш. Сега загряваш ли как се обърна играта?

— Блъфираш! — Нел се постара гласът й да прозвучи колкото бе възможно по-насмешливо, но вече й бе доста трудно да спре треперенето му.

— Че защо ми е да блъфирам? Сега поне можем да си побъбрим честно, като две стари приятелчета, нали? Твоето ченге спретна една чевръста хайка и опандизи десетина смрадливци, от дребните риби, които си падат по игрички с дечица, а пък ние се погрижихме да му подхвърлим специално подбрани видеокасети, от онези, за които той му хвърли такова търчане. Кръгът се затвори, поне за него, защото с теб е свършено.

Нел се постара да обмисли току-що чутите признания, особено факта, че Марк е бил изигран и всичко през миналата нощ е било само хитра уловка, докато ядрото на бандата и на педофилския кръг са останали непокътнати.

— Нима си издал някое от свърталищата си? — попита го тя с тон, сякаш досега не го бе подозирала.

— Можеш да го наричаш както си щеш, но ние не сме къртици, та да се завираме в дупките — закиска се Тони. — Не и ние. Луксозна къща в града с шест спални или усамотено имение с някакви си там осемдесет хиляди декара — ето, това е нашият стил!

„О, Марк, колко беше прав! Не бива да се оставям да ме убие, и то точно сега! На всяка цена трябва да ти разкажа какво научих… О, Господи, моля те, спаси ме, Господи…“ Трескаво огледа стаята и погледът й се втренчи в телефона. Ако можеше да набере 999^[1]…

— Няма смисъл, скъпа — нежно я предупреди Тони, проследил погледа й. — Скъсах кабелите, до един. — Ухили й се победоносно. — Освен това е глупаво да очакваш, че твоите телохранители ще разбият вратата. Схващаш ли мисълта ми?

— Очаквам във всеки момент старши детектив Стивънс…

— Откажи се от тази надежда. Той се върна в Скотланд Ярд. Нали ти подметнах вече, че навсякъде имаме свои очи и уши.

Нел прехапа до кръв долната си устна. „О, господи, нима така глупаво ще свърши всичко… нима ще изгубя всичко, което постигнах, в един кратък миг? И то заради това мазно, лъскаво, гнусно копеле!“ Усети как изпод крехката черупка на страха й се надига необуздан гняв.

— Защо искаш да ме убиеш?

— Защото ни изпорти пред ченгетата, и то веднага, след като Синди се е раздрънкала пред теб.

— Но нали веднага ще се досетят, че именно ти си ме убил! Старши детектив Стивънс вече е надушил следите ти.

— Че то не е много трудно да се досети човек, щом като прекарва повечето от времето си в леглото ти. Май умее да съчетава бачкането с кефа, а?

Обидната усмивчица, цъфнала на тлъстата му мутра, рязко усили гнева й.

— Ах, да, забравих да ти се похваля, че ще си взема една бая дълга и сладка отпусчица. Ще се поразходя, по-точно ще обиколя целия свят, за да посъбера тен по плажовете. Всичко вече е уредено. А колкото до теб — наглата му усмивка внезапно се смръзна и придоби мъртвешки оттенък, — е, ти ще бъдеш обявена за жертва на безмилостен сутеньор, разярен, че си го измамила с вноските си, но кой ли ще го е грижа… нали всеки се грижи само за себе си и никой не се трогва от съдбата на другите. Да, сигурен съм, че само след три дни ще те забравят. Няма да има никакви доказателства срещу мен, защото съм се погрижил за свидетели, които ще потвърдят, че сега съм на стотици мили оттук. Нито пък ще намерят Синди — пуснал съм слух, че двамата сме заминали на околосветско пътешествие. Ти ще бъдеш само следващата жертва при подялбата на печалбите в порно бизнеса и нищо повече.

— Тогава защо ти е този пистолет?

— За да те поизплаша, малката. — Закиска се високо, но с това само усили възмущението й. Двете котки сякаш усетиха рязката промяна в настроението й — Бъндъл се замята, за да се измъкне от ръцете й, разтревожен от страха на господарката си и от тръпките, разтърсили тялото й. Вкопчи ноктите на задните си крака в ръцете й, тя изкрещя от болката и го запрати на пода. Едрият сиамски котарак рипна на пода, с намерението да изхвърчи през вратата, но в паниката си се хвърли право върху Тони Панакулис.

— Махни това гадно животно от мен!

Страхът му и погнусата му бяха толкова силни, че Нел мигновено съобрази — този грък изпитва панически ужас от котки. Има хора, които не могат да понасят присъствието им, не могат да останат повече от минута в една стая с тях. В този миг Нел прозря, че Тони Панакулис е именно от тази странна, рядко срещана порода и тогава й хрумна една спасителна идея.

В ръцете й Блосъм се въртеше неспокойно, искаше да последва Бъндъл и да избяга с него навън.

— Казах ти да ги махнеш и двете! — изпищя ужасеният мъж. Пистолетът все още беше насочен към гърдите й, но очите му следяха котките с трескав поглед.

— Добре… добре… — прошепна Нел, не по-малко изплашена от него, защото дулото беше на два метра от нея. Премести котката в другата си ръка, стисна я здраво — трябваше да се преструва, че иска само да удържи разбеснялото се животно — но в същото време, сантиметър по сантиметър, започна да пристъпва към вратата на банята, точно зад гърба на Тони. Блосъм съскаше заплашително, но Нел го държеше здраво и острите му нокти не успяха да се впият в ръцете й.

— Ей сега ще ги махна… ето, нали сам виждаш… — рече Нел на висок глас и се наведе, като че ли искаше да пусне котката на пода.

Щом видя как подът се приближи към него, Блосъм се напрегна и се приготви да скочи пъргаво от ръцете й, а Тони изплашено отстъпи крачка назад, през прага на банята, вперил ужасен поглед в побеснялата от страх котка. Блосъм тъкмо се канеше да забие нокти в килима, когато Нел рязко дръпна котката и я извърна право към вцепенения мъж. Обиденото животно изсъска зловещо и връхлетя върху Тони, който окончателно загуби самообладание и натисна спусъка. Куршумът се заби в стената зад гърба й, но тя дори не разбра, че е стрелял. Видя само как любимата й котка се стовари като камък на пода.

— Копеле проклето! — Тя се метна върху него, с насочени нокти, готова да одере до кръв мазното му лице. Той стреля още веднъж, но треперещата му ръка и този път му изневери и не я уцели, макар да ги деляха само няколко метра. Ръката й инстинктивно посегна към тежката бронзова статуетка на шкафа до вратата на банята. Преди Тони да успее да стреля за трети път, тя го халоса с все сила по главата. Той изгуби равновесие и се свлече назад, в безсъзнание, подхлъзна се на мокрите плочки и удари темето си в ръба на ваната. Пистолетът се изхлузи от провесената му ръка и изтрополя на плочките.

Нел се хвърли към пистолета, запокити настрани бронзовата статуетка, сграбчи го с две ръце — така бе виждала да правят героите в безброй трилъри по телевизията — и го насочи, с треперещи ръце, към лежащия в безсъзнание мъж. Очите му бяха затворени, лявата страна на лицето му беше цялата в кръв, която капеше върху костюма му от лилава коприна. Нел предпазливо пристъпи напред, допря пръсти до шията му, както я бе учила Лиз преди повече от десет години — „веднъж един от клиентите получи сърдечен удар в леглото, веднага след оргазма си, затова още на другия ден се консултирах с лекар за първите мерки при инсулт“. Усети пулса му, макар и доста слаб. Не го беше убила. Със сетни усилия се довлачи до вратата, затвори я след себе си, заключи я, а после се свлече на пода, напълно изтощена. Зъбите й още тракаха от страх.

Едва тогава видя как пред нея ранената котка ближе задното си краче.

— Блосъм… ах, Блосъм… — Нел допълзя до него и изохка, като видя раната му. — О, господи, няма ли кой да ми помогне…

Ужасът обаче й вдъхна неподозирани сили, сякаш електрически ток премина по крайниците й. С треперещи ръце се добра до шнура на телефона и пъхна щепсела в контакта на стената.

— Мистър Макгрегър, моля ви… спешно е! Да, аз съм негова пациентка… или по-скоро моята котка… казва се Блосъм. Сиамска. Да, да… ударена е с куршум в крака… какво? О… задното ляво краче… кърви силно, моля ви, ще умре в ръцете ми… много ви моля… какво? О, да, Джордан… Нел Джордан… да… Уигмор стрийт, да, точно така… моля ви, побързайте, за бога, казах да побързате…

Тръшна слушалката, изсумтя презрително, избърса сълзите си с ръце, а после, с много по-уверени движения, набра номера на полицията — 999.

 

 

Когато влезе в къщата, Марк я завари пълна с хора. Но никъде не видя Нел.

— На горния етаж, сър, в спалнята! — извика му един от полицаите.

Завари Нел седнала на пода, до някакъв непознат, който оглеждаше ранената котка. Плачеше безмълвно, без да посегне с ръка да избърше сълзите си.

— Ще опитам с всички средства да спра кървенето — каза й мъжът с мек шотландски акцент, — но трябва да отнесем животното в амбулаторията ми. Куршумът едва не е отнесъл крака му.

— Какво се е случило? — задъхано попита Марк.

Нел бавно вдигна към него сивите си очи, плувнали в сълзи.

— Онова копеле, Тони Панакулис, го простреля! — От гласа й струеше неприкрита омраза.

— Котката е доста зле ударена и трябва да побързам, ако искаме да я спасим — обади се ветеринарният лекар.

— Сигурно ли е, че ще оцелее? — попита Нел.

— Да, смятам, че не е загубил много кръв. Доста силен екземпляр е. Помогнете ми да я настаня в тази чанта. Веднага трябва да я оперирам.

— Ще дойда с вас! — Нел се опита да стане, но краката й отказаха да й служат.

— Не, ти ще останеш тук! — отсече Марк.

Тя се нахвърли върху него и го заудря по гърдите.

— Марк! Това е моята любима котка и няма да я изоставя. Не чу ли какво казах преди малко? Тони Панакулис я простреля от упор!

— Именно затова настоявам да останеш и всичко да ми разкажеш.

— Нали вече го разказах на онзи полицай? Питай него.

— Предпочитам да го чуя първо от теб.

Усетил надигащата се буря, ветеринарният лекар смутено ги прекъсна:

— Няма какво да правите в лечебницата, мис Джордан. Ще се постарая да оперирам котката колкото е възможно по-скоро, само съм длъжен преди това да преценя какво е засегнато.

— Сигурен ли сте, че…

— Със същия успех можете да ме изчакате тук, както и в чакалнята ми. Ще ви уведомя веднага щом свърша операцията.

— Обещавате ли?

— Имате честната ми дума. Знам колко сте привързана към двете котки, затова…

— О, боже мой! Бъндъл! — извика Нел. — Така се разтревожих за Блосъм, че въобще забравих за бедния Бъндъл… Помня само, че успя да се изплъзне от онзи убиец и изчезна някъде. Може би се е свил от страх в някой ъгъл? Длъжна съм да го намеря.

Поставиха Блосъм в сандъчето и ветеринарният лекар го отнесе със себе си. Марк извика така силно, че всички да го чуят:

— Слушайте всички! Търси се сива котка, със сини очи, брат на ранената женска котка. Може би се е скрил някъде из къщата или е избягал в градината. Който го открие, да го донесе при мис Джордан.

— Така няма да го заловите — намеси се Нел. — Само ми кажете, ако го откриете, а после аз ще се оправя с него.

Намериха Блосъм в дъното на алеята с азалиите, сгушен до оградата. Нел го хвана и веднага се зае да утешава настръхналото животно.

— Дявол да го вземе! Такава суматоха само заради две котки! — чу Марк зад гърба си мърморенето на един от полицаите. — Тази жена не ми изглеждаше да е ненормална, от онези, които се умопобъркват по своите домашни любимци… — Марк едва се сдържа да не скастри подчинения си, но за щастие, в последния момент се досети, че никой не бива да узнава за близостта му с Нел Джордан.

— Да, знам, че ти се струвам като побъркана — каза му Нел малко по-късно, притиснала Бъндъл в скута си, — но недей да забравяш, че от дълги години Бъндъл и Блосъм са най-близките ми същества. От години живея съвсем сама в тази къща и те са единствената ми компания. — Наведе глава и добави с угрижен тон: — Съжалявам, че ти причиних толкова главоболия. Но не можах да се овладея, Марк…

— Разбирам — сухо отвърна той. — Много жени на твое място биха изпаднали в истерия, ако в къщата им нахлуе убиец. А сега ми разкажи всичко от самото начало.

Нел изпълни заповедта му.

— И ти си вдигнала тази бронзова статуетка, за да го цапардосаш по главата? — Марк посегна към статуетката, вече увита в найлон.

— Да.

— За бога, как си успяла? Та тя е много тежка!

— Не знам как стана… Просто го направих. Бях побесняла от гняв и едновременно с това — ужасена от мисълта за смъртта. Помислих си, че е убил Бъндъл, и исках да го видя мъртъв, в краката ми.

Марк остави статуетката върху шкафа и я разгледа по-внимателно — изобразяваше фигура на младо момиче, с развени от вятъра дрехи, с разрошени коси, с невинни, широко отворени очи.

— Лиз ми я подари още преди години — обясни му Нел. — Каза ми, че по нещо й напомняло за мен, но аз и досега не виждам никаква прилика. — Лицето й помръкна. — Но тогава така ми причерня пред очите, че мислех само как по-силно да го ударя.

— О, ударът е бил необикновено силен. За малко да му счупиш черепа… И сега трябва да те арестувам.

— Такъв е законът — когато някой убие някого, освен при самозащита или ако всичко се потули като нещастен случай. Но и тогава присъдата е за неумишлено убийство. А ти си ударила Панакулис напълно съзнателно…

— А как иначе трябваше да постъпя?!

Откъм врата се чу сухо покашляне. Марк се обърна и видя двама от полицаите, смутено пристъпващи от крак на крак. Припомни си, че именно те бяха дежурили в камионетката на „Бритиш Телеком“, паркирана срещу къщата на Нел.

— Какво има? — попита той.

— Все още не можем да се съвземем напълно — отговори му с виновен тон единият от двамата полицаи.

— Това е заради ефекта от газ, който е използвал срещу вас. Бързо действащ, но последиците са продължителни. Най-добре е да се приберете по домовете си, за да се наспите. Сега не сте способни да изпълнявате нови задачи.

— Наистина ли ни разрешавате, сър…

— Да. Чакам ви утре сутринта в управлението.

— С какво ги е нападнал Тони Панакулис? — попита Нел, когато двамата полицаи се оттеглиха.

— Някакъв упойващ газ. Не забравяй, че Реза Доминициан притежава компания за производство на такива средства за самозащита.

Нел потръпна.

— Мислиш ли, че той е в дъното на тази история?

— Съмнявам се. Доминициан винаги е предпочитал да остава зад завесата и оттам да дърпа конците, защото е прекалено предпазлив и хитър. Доказва го самият факт, че е предпочел да използва двойник — явно е искал да се изплъзне незабелязано.

— Значи е действал като къртица?

— Да. Но имам предчувствието, че ще успея да го измъкна от дупката, в която се е скрил.

— Допускаш ли да го е предупредил някой от върховете, някой от хората над теб?

— Сигурен съм в това. Очевидно сме изправени пред опасен, добре замаскиран противник, който притежава огромна власт. Още от самото начало на разследването той си играе с мен като котка с мишка, но мисля, че ще успея да го надиграя. Вече се убедих, че сред нощната акция в онзи изоставен склад е била само хитроумен капан, ловка инсценировка, за да ни заблуди. Противникът ми иска да ме накара да повярвам, че съм разгромил педофилския кръг и с повишението, което ми обещаха, заедно с благодарственото потупване по рамото, ще успеят да ми вържат ръцете.

— Но не успяха, нали?

Марк я изгледа с пламтящ поглед.

— Нел, две години от живота си посветих на това разследване и нищо не може да ме откаже от преследването на целта. Пък и мразя да губя битките.

— Също и аз.

— Ето че се намери тема, по която мненията ни съвпадат напълно — усмихна й се той.

Вечерта, когато всичко утихна, тя го поведе към ветеринарната лечебница.

— Марк, не ми се смей, но Блосъм всъщност ми спаси живота — каза Нел. — Затова сега съм длъжна да се погрижа за ранения ми любимец. — Оказа се, че след операцията котката спеше, все още под въздействието на упойката, но ветеринарят ги увери, че четирикракият пациент скоро ще се съвземе.

— Добре, че сърцето й се оказа необикновено издръжливо — допълни ветеринарят.

— Кога ще мога да я прибера у дома?

— Нека изчакаме още един ден. Искам да съм сигурен, че няма инфекция. Ще понакуцва с раненото си краче, вече й поставих шина, но няма да окуцее напълно. — Помоли Нел да намине към него на следващата сутрин. По пътя към къщата си тя успя да запази самообладание, но щом влезе във всекидневната, веднага се отпусна изнемощяла на дивана. Събитията през последните дни я бяха изтощили до краен предел.

— Нуждаеш се от едно питие — предложи Марк.

— Да, имам нужда от подкрепително.

Той й подаде чашата с джин и тоник.

— Уф, сега е по-добре — въздъхна Нел. — А какво е станало със Синди? В суматохата въобще забравих за нея.

— Намерили я в подножието на стълбището в къщата в Айслингтън, където живеели двамата с Панакулис. С прекършен врат, с пречупено токче на едната обувка. Намерили токчето по средата на стълбата, за бито в килима, с който са покрити стъпалата.

Нел отвори очи и подскочи от изненада.

— Но той ми каза, че няма да я преследва! И аз си помислих, че това означава…

— Няма съмнение, че именно Тони Панакулис е прекършил врата й. Но съм сигурен, че никога няма да можем да го докажем — патологът ми докладва, че не са открили отпечатъците му по кожата й. — Марк въздъхна уморено. — Засега можем да го съдим само за заплаха за убийство и за изстрела срещу твоята котка.

Нел се вцепени от изненада.

— Значи аз съм виновна, че Синди е мъртва… аз с моите напразни надежди. Защото непрекъснато си пъхах носа в нейния бизнес, защото я наливах с уиски тук, на тази маса, и в кухнята, за да изкопча нещо от нея… — Лицето й почервеня, в очите й проблеснаха сълзи. — Очевидно баща ми ще се окаже прав — аз не ставам за нищо. Всичко провалих… И то, защото не слушах съветите на по-умните от мен!

— Глупости! — сърдито изръмжа Марк толкова рязко, че тя изплашено млъкна и го погледна сепнато. — Синди много добре е знаела в какво се е набъркала. Не забравяй, че двадесет години се занимавам с такива престъпници. Била е любовница на човек, който е натрупал милиони от търговия с женска плът, от продажби на порнокасети. Знаеш ли колко пъти е записано в досието й, че е била арестувана за проституиране?

— Но в името на Бога…

— Не намесвай Бога в тази мръсна игра с човешките съдби. И не се сравнявай с отрепка като Синди Люис!

— О, а какво съм аз, според теб? И двете бяхме уличници. Затова Тони бе решил да нагласи смъртта ми да изглежда като отмъщение на някакъв измислен мой сутеньор, вбесен, че не си е получил пая…

— Но ти никога не си имала сутеньор, пък и никога не си допускала външни лица в къщата си. Обаче той не е знаел това и ние ще се постараем да го използваме в обвинителния акт срещу него. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да гние този негодник в някоя килия до края на дните си!

Нел остана поразена от яростта, изписана на лицето му, от гневния поглед на сините му очи, които само преди два дни я гледаха толкова нежно.

— Няма да стане. Вече мислих и за това, Марк. Теб те очаква отдавна жадуваното повишение, а аз може да опропастя цялата ти кариера. С моето минало ще е истински абсурд още да се надяваш да спечелиш доверието на тези, в чиито ръце е бъдещето ти. И ако това се случи, никога няма да си го простя! Прекалено много те обичам, за да… — Изплашената жена затули устата му с ръка, за да спре възражението му. — Не! Не казвай нищо, скъпи! Само помисли какво те очаква, ако се разчуе за нашата любов. За теб ще бъде фатално…

— Нищо подобно! Има много начини полицията да скрие половината от свидетелските показания, така че, кълна ти се в това, твоето име въобще няма да се появи на първите страници! Нима още вярваш, че ние в Скотланд Ярд сме толкова наивни, че да признаваме пред вестникарите за всичките си източници на информация?

— Добре, няма да даваме публичност на случая, но нали делото ще стигне до съда и ще ме призоват като свидетел. Представяш ли си как ще реагира адвокатът на Тони Панакулис! „Погледнете я, господа съдии, тази жена, чиято професия е да продава тялото си на първия срещнат! И не се подлъгвайте по външността й. Защото тя не е нищо повече от най-обикновена проститутка!“ Нел поклати глава и въздъхна унило. — Няма да стане, любими мой, колкото и да го желаем и двамата…

Марк се наведе към нея и побърза да стисне ръцете й в своите.

— Нищо не разбираш от съдебни дела! Първо, много се съмнявам, че въобще ще се стигне до съд. Защото не разполагаме с никакви доказателства, че Панакулис е убил Синди.

— Но нали той ми заяви в лицето, че…

— Адвокатът му ще го обясни като версия, специално разработена, за да те заблуди. Ако е достатъчно ловък — а можеш да ми вярваш, че Реза ще осигури на Тони Панакулис най-опитния адвокат в цяла Англия, така ще извърти фактите, че довереникът му ще изглежда чист и невинен като херувим. При тези неясни доказателства подобна задача няма да затрудни дори и някой начинаещ адвокат. Знам, много добре знам, че той е убил Синди, но за пред съда моето убеждение няма никаква стойност… Никой не се съобразява с добрите намерения на полицаите, от значение са само необоримите улики. Засега можем да подведем Панакулис под отговорност само за заплахите спрямо теб и за незаконно притежавано оръжие. Вярно е, че ако се явиш в съда, за да свидетелстваш против него, това ще ни помогне извънредно много, ала и то няма да е достатъчно, за да го тикнем завинаги зад решетките… Помни ми думата, че тъкмо така ще стане.

— Не е много обещаващо — мрачно отрони Нел.

— Да, напълно съм съгласен с теб. Но такъв е реалният свят, в който сме принудени да живеем. Нима не разбираш, че онези подлеци, които се спотайват зад гърбовете на Панакулис и Доминициан, нямат никаква изгода случаят да бъде отнесен до съда? За тях това е смъртна опасност. Според мен Панакулис е предприел всичко на своя глава. Вбесил се е и е решил да си отмъсти — такива са гърците, неразумни като всички ориенталци. Но понеже е бил уверен, че ще те убие, си е позволил да ти наговори такива неща, които никога, при никакви обстоятелства, не би признал пред друго лице, което и да е то. Не е очаквал, че твоите котки ще му сервират такъв неприятен сюрприз, нито пък е допускал, че ти ги обичаш до полуда — за тип като него такава любов е неразбираема. Не… колелото вече се завъртя и нищо не може да го спре. Журналистите надушиха нещо, носят се слухове, разбира се, доста преувеличени. Защото залогът е много висок. Онези от върховете отново размахват старото, добре изпитано плашило: „Следствена тайна! Застрашена е сигурността на гражданите в столицата! Длъжни сме да опазим живота на невръстните деца! Да не допуснем още майчини сълзи над ковчезите със зверски убитите им рожби!“. — За пръв път Марк си позволи да изругае в нейно присъствие. — Тони Панакулис знае прекалено много, за да позволят да бъде подложен на съдебни разпити. Той е невероятен подлец и негодник, ала онези горе са още по-подли дори и от него и го държат в ръцете си. Помни ми думата, че ще дойде денят, когато тихомълком ще му видят сметката. Затова е не само опасно, но и напълно лишено от здрав смисъл да те намесвам в съдебен процес. Ще мине време и всичко ще утихне.

— А в това време ще изчезне и Клео — кимна Нел.

Марк усети как сърцето му подскочи от радост, но само й отговори сдържано:

— Да. Сега може би вече настъпи моментът да вземеш окончателно решение. Според мен… вече не се нуждаеш от тази роля.

— Както и от ролята на Елеонор. И без това тази роля, най-скучната от трите ми превъплъщения, отдавна ми беше дотегнала. Никога вече кракът ми няма да стъпи в онзи лекарски кабинет.

— И ще остане само Нел, нали? Тогава ще бъда на върха на щастието — въздъхна Марк.

Нел хвана ръцете му и ги притисна до гърдите си.

— Марк, Марк, какво щях да правя без теб? Ти преобърна живота ми, из основи…

— Защо си въобразяваш, че само твоят живот се е променил?

— Нима! — Нел умело се престори на изненадана. — И как стана това? Може ли да ми разкажеш, но с пълни подробности…

„Най-после — каза си Марк по-късно, когато Нел заспа на гърдите му — имам всичко, за което може да мечтае един мъж.“ Старши детектив Стивънс беше доволен, че хората му успяха да обезвредят педофилския кръг, макар да не можеше да докаже всичките престъпления. Инцидентът в дома на Нел не вдигна шум в пресата — служителите от аварийната служба, дежурещи на телефон 999, бяха уведомени, че им се забранява да дават сведения за разследването на бандата на Тони Панакулис. Наоколо нямаше съседи, от които да плъзнат слухове за нахлуването на полицията в къщата на мис Джордан. В болницата съобщиха само, че пациентът е пострадал при злополука в жилището си, а един полицай веднага застана на пост пред стаята, в която бе настанен Тони Панакулис — когато пациентът дойде в съзнание, първото, което поиска, беше телефон, за да позвъни на адвоката си. До половин час край болничното му легло се събраха трима адвокати, начело с един от най-добрите юридически съветници в Ситито. Колелото се завъртя и вече никой не бе в състояние да го спре. Добре смазаната машина на правосъдието пое казуса и го задвижи по каналния ред, а всички знаеха, че когато заговорят жреците на Темида, и боговете мълчат. Но Марк беше доволен от развоя на събитията — така Нел оставаше настрани от шумотевицата около предстоящото дело.

Дори и съдиите да се решат да предявят към Тони Панакулис обвинение за незаконно притежание на оръжие и заплаха за живота на мис Джордан, Марк бе готов да се обзаложи, че в крайна сметка ще го оправдаят. Всички знаеха, че Панакулис беше криминален тип, но нали досега нито веднъж не бе осъждан, благодарение на високопоставените си закрилници, а това силно затрудняваше позициите на обвинението. Дори можеше да се размине, без да му съставят досие в полицията. Марк знаеше, че е имало случаи дори да се обявят за изгубени досиета на криминално изявени типове. Трябваше ли да посъветва любимата си жена да се яви в съда? Така и така щяха да потулят цялата история под претекста, че въпросът е прекалено деликатен, за да бъде предмет на публичен процес. За опитния старши детектив Стивънс крайният резултат от сега беше предрешен — престъпниците само щяха да се надсмиват над ревностните блюстители на морала.

В просъница Нел се размърда неспокойно и Марк я погали, за да я успокои. Лицето й беше зачервено, а клепачите й потръпваха. Може би още изживяваше насън кошмарните сцени отпреди няколко часа. Марк знаеше, че това е напълно нормална реакция — нали само преди няколко часа тя беше на косъм от смъртта. Слава богу, кошмарът свърши! А освен това тя най-после реши да скъса с другите си две самоличности, за да остане само Нел, истинската, неподправената Нел Джордан. Той си припомни обяснението й защо са й били тези превъплъщения: „Когато се вживявам в ролята, аз се превръщам в друга личност. Това вече не съм аз, а Клео. А на нея й е позволено всичко онова, което на мен ми е забранено. Така тя, Клео, може да дава израз на чувствата, които аз, като Нел, винаги съм потискала дълбоко в себе си. И понеже под маската на Клео не съм самата аз, а някаква съвсем друга личност, именно това придава абсолютна достоверност на образа на Клео“.

Но сега, след като бе поела отговорността за всичко, след като бе намерила сили да се отърси от миналото си, пред Нел оставаше само един изход — да се откаже от ролите си под маските на Клео и Елеонор, а той не искаше нищо повече от нея, освен още едно, но може би най-важното условие — да остане завинаги при него.

Марк се надяваше да не се стигне до процес — високопоставените покровители на Панакулис непременно щяха да спуснат завесата на пълна секретност над случая. Това щеше да му позволи да предпази Нел от унизителните разпити в съда, от мъчителните подмятания за нейната професия. Сигурен бе, че ако закрилниците на Панакулис преценят, че нищо не застрашава тяхната „къртица“, никой няма да се занимава с неговата Нел. Всичко това, разбира се, щеше да се окаже за сметка на справедливостта, но дългите години, прекарани в лондонската полиция, отдавна го бяха убедили, че тя, справедливостта, твърде рядко възтържествува напълно — така, както той би желал.

Припомни си драматичните събития от изминалия ден и усмихнат поклати глава. Кой би повярвал, че тя ще има такъв късмет! Да попаднеш на престъпник, страдащ от патологична фобия към котки — това бе невероятно съвпадение. И как се бе осмелил да влезе, и то сам, в къща, в която има не една, а две котки? А Нел не само че бе успяла да се възползва от фобията му, но и бе съумяла да го удари по главата с доста тежката статуетка. Каква жена! Гордееше се с нея, възхищаваше се от смелостта й, но най-голяма радост му доставяше обстоятелството, че сега тя лежеше до него, отпуснала разрошената си глава на рамото му. Нима имаше право да се оплаква от съдбата си?

„Но кой би предположил подобен драматичен финал на това тъй дълго разследване — отново се замисли Марк. — Ако майка ми можеше да ме види сега отнякъде, сигурно би загубила дар слово!“

Засмя се тихо, под сурдинка, за да не я събуди, но Нел се размърда неспокойно, а Бъндъл, свит на кълбо в краката му, недоволно надигна глава.

Ченге и проститутка, да, това бяха те двамата. По-точно: старши детектив, с претенции за още по-висок пост в йерархията, и елитна куртизанка, от най-скъпата категория. Но веднага тръсна глава и си каза, че отсега нататък миналото ще престане да съществува за тях, дори и да са били по-контрастни от Лаурел и Харди. Както вече не го интересуваха и предстоящите усилия на адвокатите да изкарат Тони Панакулис по-целомъдрен от гръцки светец. Само да ги оставят на мира, него и Нел.

„Боже мой! — сепна се озадаченият мъж. — Колко пъти досега съм се влюбвал или поне съм си въобразявал, че съм бил влюбен… А когато всичко свърши, за мен тя все още си остава загадка. Да… Може би именно в това се крие магията на любовта?“ И затова предишните жени в живота му не бяха успели да запълнят мъчителната празнота в сърцето му. Те само бяха надзърнали в нея и се бяха отдръпнали, изплашени от тази празнота. Но ето че се бе появила Нел и бе успяла да го изпълни докрай. Вече не си задаваше въпроса защо Тони Панакулис й беше хвърлил око — та кой мъж би устоял пред нея?

 

 

Нел не възнамеряваше да присъства на кремацията на Филип. Спомни си как той, със саркастичната си усмивка, неподлежаща на имитация, й бе заявил веднъж:

— Ларошфуко е бил съвършено прав, когато е заявил: „Пищните погребения са повече проява на суетата на живите, отколкото израз на почит към мъртвите“.

Неволно си зададе въпроса, ако Тони Панакулис бе успял и утре предстоеше нейното собствено погребение, кой би застанал край зейналия й гроб?

Марк, разбира се. Но още кой? Нямаше приятели, понеже пред никого не можеше да обясни доста странния си начин на живот. И никога не й бяха липсвали, защото още от детството си бе свикнала със самотата.

Но сега я побиваха тръпки само от мисълта за суровото последно желание на Филип — човек е длъжен да има поне един близък в този жесток, бездушен свят, поне едно рамо, на което да се облегне в мигове на изпитание. Реши, че все пак е длъжна да отиде на погребението, и позвъни на нотариуса на Филип, за да му съобщи за промяната в плановете си. Той не й възрази, дори се зарадва, че няма да бъде само с агентите от погребалното бюро.

Марк я придружи до крематориума. Заяви й с категоричен тон, че отсега нататък няма да я оставя много-много сама, освен, разбира се, когато е дежурен. Не обърна внимание на възраженията й — от опит знаеше, че всеки шок отминава доста бавно, и искаше да е до нея, ако гледката на Филип, положен в ковчега, я изкара от равновесие. Знаеше, че беше силна духом, но не чак дотам.

Така те се изправиха, хванати за ръка, пред ковчега, който служителят от, крематориума докара с подвижната платформа. Зад тях бяха само нотариусът и собственикът на погребалното бюро. Нямаше цветя, въобще нищо, освен ковчега, който, пак според изричните указания от завещанието на Филип, беше от най-скромният вид.

Ковчегът пое самотния си път към въртящата се врата, придружен единствено от служителя от крематориума. Марк усети конвулсивното изтръпване на ръката й, преди Нел да се обърне рязко и с нервна крачка да се упъти към изхода.

— Ужасяващо погребение! — възнегодува тя, когато и двамата излязоха от мрачната сграда. — Но такъв си беше Филип. Не понасяше сълзливите сцени, както и мелодраматичните натури. Обзалагам се, че сега ни се надсмива някъде отгоре.

— Но ще ти липсва, нали, Нел? — Това беше повече констатация, отколкото въпрос.

Тя пое дълбоко дъх и въздъхна примирено.

— И да, и не. Ще ми липсва мъдростта му, усетът му към всичко елегантно, язвителните му, но винаги точни преценки. Но никак няма да ми липсва песимистичното му отношение към живота. — Обърна се към Марк и му се усмихна топло. — Отсега нататък никога няма да се съобразявам с мнението на Филип, че достойните неща в този живот едва се броят на пръсти. И много съм ти признателна, Марк, че дължа на теб тази промяна. Сега разбираш ли защо не му казах в болницата за нас двамата? Не можех да му позволя и това да отрови със злъчните си коментари…

Според последното желание на Филип те посетиха апартамента му, за да изпият бутилка шампанско в негова памет. Нел измъкна от хладилника бутилката и извади от шкафа две високи кристални чаши.

— Тези чаши са истинско произведение на изкуството — оцени ги Марк. Отпи от шампанското. — Също като това вино!

— Всъщност през целия си живот Филип не пиеше нищо, освен шампанско, заплащано, разбира се, от богатите му приятели. Затова не е чудно, че никога не го пестеше.

Марк завъртя чашата в ръката си.

— А ти не съжаляваш ли, че се разделяш с този охолен живот, в който скъпото френско шампанско е част от ежедневното меню? И сега не печеля малко, а още по-добре ще бъда след повишението, но все пак съм длъжен да предупредя отсега, че да си полицай… това далеч не е най-доходната професия.

— Пия шампанско само когато аз си го купя, с мои пари — откровено му заяви Нел. — Още баща ми, който трепереше над стотинката, ме приучи на спестовност и лишения. Дори и сега не харча повече от една четвърт от това, което изкарвам. Повечето пари съм вложила в една швейцарска банка — един от моите клиенти, ох, исках да кажа от бившите ми клиенти, е банкер в Цюрих. А като домакиня съм доста икономична и никога не пръскам пари напразно. Така че поне на първо време няма да сме зле. Или няма да искаш само ти да внасяш парите в семейството?

— Вече ти казах, че не се вълнувам от отговора на този въпрос. Обичам силните жени. А още по-добре е, когато имат солидни банкови сметки — усмихна й се той.

Внезапно нещо й хрумна:

— Марк, аз всъщност още не знам къде живееш?

— В едно от общежитията на правораздавателната система. Така се случи, че още баща ми, като млад юрист, е живял там, а преди него — моят дядо. Сградата е доста стара, но апартаментът ми в нея е достатъчен за самотен мъж, като мен, удобен е и ми харесва. Само че, за съжаление…

— Какво?

— Там не се допускат жени. Още спазват старомодните закони, останали от осемнадесети век.

— Тогава ще дойдеш да живееш при мен — предложи му Нел, изпълнена с надежда. — Или пак трябва да разчитам на намесата на Провидението, за да те убеди, че повече е опасно да оставам сама в къщата?

— Няма да се успокоя, докато не разбера как ще се развият събитията около Тони Панакулис. — Подаде й чашата си, за да му налее още шампанско. — Според мен сега не ни остава друг изход, освен да изчакаме да се улегне прахът след битката, да потвърдят новото ми назначение и да оздравее Блосъм. Междувременно няма никаква причина да не се виждаме всеки ден, по-точно — всяка вечер. Не смятам, че сме успели да се опознаем достатъчно, нали, Нел?

Лицето му оставаше сериозно, въпреки дяволитите искри в сините му очи. Тя обаче не беше в настроение за шеги.

— Да, идеята е доста добра — съгласи се Нел. — Вече мислих как да устроя живота си, искам да кажа, нашия живот. Благодарение на теб преодолях много заблуди и започнах да се отърсвам от оковите, наследени от миналото ми. Преди малко подхвърли, че още не се познаваме достатъчно, така ли? Доста дълго живях сама и сега съм пак сама. Никого си нямам, освен двете котки. Може би затова ги обичам толкова силно…

— Да, вече го забелязах.

— … но вече съм жена с установени навици, някои от които може би те дразнят, макар че не го издаваш. Никога не обичам да се връщам назад — щом с нещо е приключено, оставам го зад гърба си и не се връщам към него. — Отпи от шампанското, за да събере още смелост. — Опитвам се да ти обясня, че… че след като се опознахме така добре, но ако ти… ако ти все пак ми заявиш, че не си подхождаме и че няма смисъл да продължаваме, ще те разбера, и че въпреки всичко ще те запазя завинаги в сърцето си, защото научих толкова много. У мен нещо се пречупи, искам да кажа, много се промених напоследък… — Погледна го тревожно. — Разбираш ли какво искам да ти кажа, Марк?

— Да.

Каза само една дума, но тя беше напълно достатъчна.

Слушаше я напрегнато, без да откъсва очи от прелестното й лице, докато тя вече си задаваше ужасяващия въпрос как занапред ще живее без него, как ще се лиши от радостния изблик, от който сърцето й подскачаше всеки път, когато той се появяваше на прага й.

— Има още нещо — продължи тя. — Ако се откажа от ролите на Елеонор и на Клео, ще ми остане много свободно време. Затова съм решила да се заема с някакъв курс за подпомагане на жени, а също и на деца, които са били подложени на сексуален тормоз от техните бащи. Струва ми се, най-добре ще им помогне някоя като мен, която знае от собствен опит какво означава това.

— Напълно съм съгласен с теб.

— Но ако се изисква някаква диплома, първо ще трябва да се заема с учене… всъщност май никога не съм ти признавала, че винаги съм мечтала да уча в университет.

— А защо да не се заемеш?

— Не, Марк, не съм ламтяла за диплома или някакви почести, защото винаги съм изкарвала много повече, отколкото би могла да ми осигури дори и най-престижната титла. Вече съм спестила доста, така че ще мога да си позволя да следвам, където си пожелая.

— Изцяло съм съгласен — кимна Марк, с тон, който й прозвуча като утешителен.

— Не възразяваш, нали? Искам да кажа… няма да имаш нищо против, ако зарежа миналото си окончателно, ако го погреба заедно с Филип и никога вече не извърна поглед назад?

— Не, никога няма да възразя. Към каквото и да се устремиш, аз ще бъда щастлив, ако съм до теб. Дотогава, докато сме заедно двамата.

— Но… ако работите не потръгнат така благоприятно, както се надяваш…

— Що за чудо си ти? Защо винаги мислиш за най-лошото? — Усмихна й се мило и ледът в сърцето й мигом се разтопи. — Ако нещо се обърка, напук на очакванията ни, веднага ще се стегнем и ще се справим, и то така добре, както ние с теб винаги сме се справяли.

Той каза „ние“. Само тази съвсем проста думичка я накара да забрави за всичките си страхове. Поне едно не може да се отрече: че Марк притежаваше в изобилие умението да вдъхва увереност, като мъж, който знае какво иска, какво може и как да го постигне. „Колко съм щастлива, че сега е до мен! — каза си тя. — Може би тук наистина има пръст съдбата, както ми каза той. Иначе как да се обясни, че след толкова много години не успях да забравя нито името му, нито лицето му? Сякаш съм знаела, че ще имам нужда от него един ден.“ Спомни си как веднъж бяха разговаряли, двете с Лиз, за секса и за любовта. Лиз се опитваше да обясни на Нел разликата. Измъчена от неразбирането на Нел, Лиз накрая тръсна глава и рече:

— Ще го разбереш, когато решиш уравнението на живота.

— И какво е то?

— Едно плюс едно е равно на едно.

Тогава Нел се беше усмихнала снизходително.

— Това е математически невъзможно.

— Че кой ти говори за математика?

Марк, който не откъсваше поглед от изразителното й лице, веднага я попита озадачено:

— Какво е толкова смешно?

Тя се усмихна щастливо, от което той съвсем се обърка.

— Мислех си за едно доста трудно математическо уравнение.

При изумлението му тя избухна в смях. Изправи се и му подаде ръка.

— Хайде да отидем да видим Блосъм. А после ще се върнем у дома, където ще ти покажа как се решават най-трудните уравнения…