Вера Коуи
Двойствен живот (20)

Глава двадесета

Марк позвъни точно в девет и половина, когато Нел още оглеждаше личните вещи на Филип, подредени на масата пред нея: елегантния, старомоден часовник „Картие“, изтъркания портфейл, бележника с десетки телефони и адреси, ключодържател с инкрустиран малък диамант, масивните копчета за ръкавели от чисто злато, както и скъпия пръстен, който Филип винаги носеше на безименния пръст на лявата си ръка. Нел едва сега видя надписа от вътрешната му страна: „На очарователния Филип, за спомен от Париж, 1938 година“. А в куфара му намери един от костюмите му, коприненото му бельо, чифт обувки и една елегантна вратовръзка. От година и половина преди смъртта си беше отказал цигарите, ала не бе намерил сили да се раздели със златната си запалка „Дънхил“, също спомен от романтичните предвоенни години. Нел си спомни, че имаше изящен метален калъф за кибрит, с инициалите му, оформени с миниатюрни сапфири, но не го намери сред вещите му. Може би го беше продал или е останал някъде в апартамента му.

Още от прага Марк я попита:

— Всичко наред ли е? Някакви проблеми?

— Не, около Синди всичко е наред. Тя е при сестра си в Падингтън.

— А колко време ще остане там? — Гласът му беше напрегнат, макар че се владееше добре.

— Каза ми, че е само за ден или два. Съжалявам, Марк. Трябваше да науча къде…

— Сега това вече няма значение. Мога и сам да се справя. Но защо ми изглеждаш днес по-тъжна от всякога?

— Днес следобед умря Филип. Отидох в болницата, но вече го бяха преместили в интензивното отделение. Не ми оставаше нищо друго, освен да прибера вещите му.

— Моите съболезнования — тихо рече Марк. — Той ти беше близък приятел, нали не греша, Нел?

— Тъкмо това е най-странното, че всъщност не бяхме близки. Той беше довереник на Лиз, а не мой, но… как да ти го обясня… чувствах го като човек, без когото няма да мога да се справя, ако изпадна в беда. Защото Филип умееше, по-добре от всеки друг, да се ориентира и в най-заплетените ситуации. Много неща научих от него.

— Ще се постарая да дойда при теб веднага, когато намеря поне половинчасова пролука.

— Не, няма нужда… сега ти си толкова зает…

— Струва ми се, че вече ти обясних достатъчно красноречиво — за мен нищо не е по-важно от миговете с теб, Нел.

Тя притвори очи и замечтано въздъхна.

— Добре, ще те чакам — покорно се съгласи. — Няма значение в колко часа ще се освободиш. За теб вратата ми винаги ще бъде отворена.

Когато пристигна, неочаквано дори за себе си, тя го прегърна още на прага, за да намери утеха, опряла глава на яките му рамене.

— О, Марк… люби ме, Марк, точно сега, в този миг… изпитвам неудържима нужда да бъда обичана!

Той с радост изпълни пламенната й молба, и то така страстно, че тя за няколко мига на щастливо отдаване успя да загърби тревогите си. Но накрая, преди да се унесе в сън, сгушена в обятията му, си припомни за посещението в болницата.

— Филип много пъти е бил обичан и се гордееше с това, но пред мен призна, че той самият се е влюбвал само веднъж. Но тогава аз не успях да схвана страданието му в цялата му дълбочина, докато Лиз го разбираше само от половин дума, макар да се съмнявам дали е разкривал докрай чувствата си и пред нея. С мен споделяше само една стотна от преживяванията си, сигурна съм в това. Но въпреки всичко се разбирахме й си помагахме. Аз се нуждаех от съветите му, а той — от парите, които заделях за него, да не говорим за това, че се гордееше да го считат за духовен настойник на Клео Мондейн.

— Нещо като твой кръстник, така ли?

— Да, също като дон Вито Корлеоне!

Марк се разсмя, но дълбоко в себе си изпитваше облекчение — със смъртта на Филип Фолкнър се бе прекъснала още една от нишките, свързващи Нел с миналото й, с онзи живот, от който той копнееше да я изтръгне. Всъщност днес кой знаеше за миналото на Клео? Само клиентите й, а когато му дойде времето, тя ще се раздели и с тях.

Прегърна я още по-плътно. „И аз съм егоист като всички мъже на този свят — каза си той. — Искам Нел да ми принадлежи изцяло. Искам и да се издигна в кариерата си. Ще бъде доста рисковано, но си струва усилията, и още как! Искам да разкъсам този педофилски кръг и да смажа мазната мутра на Тони Панакулис!“ Замисли се за подготовката на акцията, насрочена за следващата нощ — полицейските екипи трябваше да обкръжат склада от четирите посоки. Откъм брега на реката, пред фасадата на пристанищния склад, ще се наложи да използват полицейски катери. А по всички шосета, водещи към склада, ще постави усилени патрули, с кучета и стрелци, готови да се втурнат по следите на тези от педофилите, които ще се опитат да избягат от блокадата. Ще са необходими и медицински екипи, за да се погрижат за децата, които ще заловят, когато полицаите нахлуят в склада, за да прекъснат среднощната оргия. Всички екипи ще разполагат с радиотелефони. Не беше забравил и за фотографите, които ще уловят лицата на пристигащите мъже, чрез камери за нощни снимки, работещи в инфрачервения спектър. Всичко бе проверил лично — проникна в изоставения склад през задния вход с максимална предпазливост, защото не беше изключено педофилите, бдителни и недоверчиви като всички криминални престъпници, да са поставили секретни постове доста време преди началото на сборището им. Откри и следи от монтаж на видеоапаратура. Очевидно не ставаше дума за някакви третокачествени видеопрожекции — кадрите бяха безупречно изпипани и кристалночисти. Тези типове явно се забавляваха повече да гледат, отколкото да участват пряко в развратни оргии с невръстни момченца, а филмите, както можеше да се очаква, осигуряваше вездесъщият Тони Панакулис. Безпокоеше го само едно — Нел му бе споменала, че в пиянското си бръщолевене Синди се бе разприказвала за членовете на педофилския кръг.

— Сред тях има такива имена, че ще ахнеш, ако ти ги кажа. — А когато забеляза недоверчивото изражение на Нел, тя се сепна за миг, но продължи разпалено: — Не, имената няма да ти ги кажа, защото не си падам по доносите, но само едно ще ти река: има двама от Камарата на лордовете, а пък колко са от Долната Камара… да не ти разправям! Единият лорд е много известен, ала най-големият майтап е със съдиите. Представяш ли си, същите тези съдии, дето трябва да осъждат перверзните типове от цяла Англия, са много по-перверзни от подсъдимите… Е, какво ще речеш, а? Тони се залива от смях, когато някой се опита да му стори кал. Та кой ще позволи да се разчуе нещо за тези тайни сборища? Ако нещо се обърка, веднага се спуска похлупакът на тенджерата и те сваряват на бърза ръка, преди да успееш да изкрещиш, че нямаш никаква вина. Имат такова надеждно прикритие, каквото в тази страна никой не е сънувал дори! Мрежата им, според Тони, е обхванала цяла Великобритания, а никой не знае колко са членовете на цялата банда… И никой не може да се опълчи срещу тях, защото всичко е в лапите им — и властта, и медиите… и всичко.

— Тогава защо им е потрябвал Тони? — попита я Нел.

— Щото са го нарочили за жертвено агне, ако случайно далаверата вземе, та се издъни някъде. Ще запушат с трупа му пробойната, та да не изтекат големите лайна, както с онази Кристин Кийлър. Помниш ли к’во писаха вестниците тогава? „Сексът в правителствените кулоари!“ Те, както винаги, ще се измъкнат сухи от водата, ама нашият Тони — никога! Щото винаги е било тъй: не дребната, а едрата риба мрежа не я лови. Ще го натопят в най-дълбокото, в Темза, по-бърже, отколкото си смъкват гащите, щом зърнат някоя дванадесетгодишна сладурана, още преди да са им потекли лигите!

Синди, в желанието си да се изфука, винаги пораздуваше нещата, ала въпреки това думите й, преразказани от Нел, накараха Марк да се позамисли. Много добре знаеше, от собствен опит, с каква ревност върхушката бранеше всеки свой член. Като начинаещ сержант бе привлечен в екипа за разследване на секс афера, примесена със скандали за подкупи. Разследването, по някакви загадъчни закономерности, неизменно се затлачваше, щом опираше, до висшите етажи на властта, но ако следите водеха към бедните прослойки от предградията — о, тогава полицаите бяха в стихията си! Ала при всяко съмнение за улики против елита след по-малко от час полицаите получаваха заповеди да прекратят разследването. С ултимативен текст, без никакви разяснения: „Да се прекратят всякакви действия по случая!“. Всички папки бяха прибрани, неизвестно къде, дори се понесоха слухове, че ги изгорили още същия ден. Заповедта бе издадена от Министерството на вътрешните работи.

„Е, нали никой не ми е наредил да стигам прекалено далеч — каза си Марк. — Но пък тогава нямахме представа с кого си имаме работа. Предполагахме само, че ще заловим банда извратени мръсници. А ето, че се натъкнахме на нещо повече от поредния сексскандал, разкрихме улики за перверзни изстъпления и дори за убийства на малолетни. Нека онези горе се опитат да потулят такава смърдяща афера! Нека само се опитат! Ако, разбира се, Синди не ни е подхлъзнала на динена кора… За съжаление, отговорът на тази загадка ще узнаем едва след като им щракнем белезниците.“

Но дори и след този опит да си вдъхне самоувереност Марк не успя да обуздае тревогата, надигаща се като мътна вълна в сърцето му.

— Тревожиш се за утрешната акция, нали познах? — попита го Нел, която, като всяка влюбена жена, вече се бе научила да отгатва настроенията му.

— Не. Всичко е обмислено, и то по-грижливо от всеки друг път. Размишлявах върху думите на Синди за мъжете, членове на този проклет педофилски кръг.

— Не й вярвай на всяка дума. Тя обича да послъгва. Мислиш ли, че щяха да й позволят да припари, ако се касаеше за нещо действително важно? Съмнявам се, както бих се усъмнила във всеки, който се разприказва на тази доста деликатна тема, освен може би ако този някой е самият Тони Панакулис. Както и да е, утре вечер ще се разбере дали Синди ни е излъгала, или не. Нека да оставим тези грижи за утрешния ден, а днес да мислим само за нас двамата. Ще останеш ли тази нощ при мен?

— Надявам се, че няма да ме приемеш като натрапник.

От телефона на Нел той уведоми дежурните си колеги, че тази нощ няма да бъде на разположение на нощните патрули, но не забрави да се разпореди двама от полицаите да поемат смяната в пощенската камионетка с надпис „Бритиш Телеком“. Не беше редно да го видят рано на другата сутрин как се изнизва от дома на най-важния свидетел по това заплетено разследване. Макар че можеше да напусне къщата на Нел в ранните часове на нощта — все още оставаха достатъчно часове, за да се любят до насита.

На сутринта тя стана с него, за да му приготви закуска.

— Нали ще ми се обадиш колкото е възможно по-скоро, след като приключите акцията? — попита го тя, опитвайки се да не издава вълнението си.

— Ще ти позвъня — обеща й Марк. — Моля те, няма нужда да се притесняваш толкова. Всичко ще мине като по ноти.

— Слава богу, че днес няма да ми остане време да се тревожа, защото денят ми ще бъде доста натоварен — длъжна съм да се погрижа за погребението на Филип…

Освен в погребалното бюро, Нел се отби и при нотариуса на Филип, който я изненада с вестта, че именно тя е определена за единствен изпълнител на завещанието му.

— Филип изрично настояваше да се избегнат досадните дрязги, които биха възникнали след смъртта му. Дори ме предупреди, че ако избере за изпълнител на завещанието си някой от… от своя кръг, останалите ще се нацупят, понеже всички хомосексуалисти, до един, са обидчиви, досущ като малки деца. Затова се спря на теб. Ти му беше много близка, но същевременно не се числиш към интимните му партньори, така че никой няма да остане огорчен. Остави писмо, адресирано до теб, заедно с още една бележка с разпореждания относно вещите в апартамента му.

— Какво ще стане с жилището му? Той е живял там повече от двадесет години…

— Да, така е, но за съжаление ще се наложи да се изплащат вноски и през следващите три години. Но не се безпокой, аз ще се погрижа за изплащането им. Имаш ли ключ от апартамента му?

— Да.

— Нали ще ме уведомиш, след като събереш и опаковаш вещите му, останали там?

— Разбира се. А с какво да помогна за погребението?

— О, за това той е оставил най-подробни разпореждания, удивително изчерпателни. Не желае нито религиозна служба, нито опечалени изпращачи. Длъжен съм да присъствам само аз, заедно с агентите от погребалното бюро. Оставил е на приятелите си сами да изберат как да почетат паметта му.

— Много отдавна ли е споменал пред вас, че предпочитал кремация?

— Точно така е посочено в завещанието му.

— А как ще постъпите с пепелта му?

— Ще бъде разпръсната в четирите посоки на света.

— Типично за Филип — тъжно се усмихна Нел.

Тя се прибра късно следобед и не забеляза камионетката на „Бритиш Телеком“, паркирана край отсрещния тротоар.

— От сутринта киснем тук — недоволно промърмори единият от полицаите в камионетката, — но не сме засекли нито едно позвъняване от телефона й. Докога ще си губим времето?

— До получаването на заповед да се прекрати подслушването. Наредено ни е да засичаме всяко обаждане.

— Но досега никой не я потърси!

— Обаче тя си остава най-ценният ни източник на сведения. Чух, че успяла да измъкне доста пикантна информация за онзи баровец, Тони Панакулис.

— Абсурд! Как е възможно такава изискана лейди да има нещо общо с онзи гаден търгаш, разпространител на най-отвратителните порнокасети?

— О, чух още, че тя самата била замесена в този бизнес.

— Я стига! Да не си превъртял?

— Искаш ли повечко подробности? Казах ти, че е включена в бизнеса, но не в онзи, който се разиграва по тротоарите. Имам предвид нещо съвсем различно — колгърл от най-висша класа, и с най-високата тарифа, разбира се. Косите ще ти настръхнат, ако ти съобщя колко е базисната й цена, да не говорим за доплащане срещу нещо по-така.

— Кой ти го съобщи?

— Казвам ти само това, което успях да подочуя.

— Хм, щом като може да си позволи такава къщурка, то за да си платиш за една нощ навярно няма да ти стигне заплата за цяла една година… — Внезапно гласът му се извиси: — Отсреща нещо се размърда! Но коя ще е тази фльорца, по дяволите?

Пред къщата спря едно такси и от него изскочи наперена едрогърдеста блондинка.

— Господ да ме убие, ако това не е онази пачавра, дето се влачи навсякъде подир Тони Панакулис. Но какво дири тук?

— Сега това няма значение. Дръж я на фокус, за да сме сигурни, че е именно тя…

 

 

Нел беше безкрайно изненадана от безцеремонното й нахлуване в къщата.

— Нали ми рече, че винаги съм добре дошла в твоя дом? — задъхано заговори Синди още щом прекрачи прага. — Сестра ми си домъкна ново гадже и се наложи да им очистя теренчето. И така, ето ме отново тук! — Неканената гостенка, уверена в гостоприемството на Нел, префуча покрай смаяната домакиня, застинала до стената в преддверието. — Нали няма да ме натопиш пред Тони?

— Не. Как можа въобще да си го помислиш?

— Е, той позвъни у сестра ми, но аз й бях обяснила да отговаря, че не съм там, така че нищо чудно и тук да е звънял.

— Цял ден бях навън. Току-що се прибрах…

— О, така ли? Тогаз всичко е наред… ах, но това не е ли било заради онзи твой приятел, който е умрял днес?

— Той ме е определил за изпълнител на завещанието си — сухо кимна Нел.

Синди разбиращо тръсна глава и небрежно добави:

— Умирам за чаша чай.

Нел изтръпна. Точно в този момент най-малко се нуждаеше от компанията на Синди.

 

 

Към осем часа всички бяха по местата си, камерите — насочени и готови за включване, радиовръзките — изпробвани, но едва към девет вечерта засякоха пристигането на първия автомобил, който паркира на пет пресечки от склада. Мъжът в него беше с вдигната яка на палтото си и със спусната периферия на шапката си, ала въпреки това успяха да го фотографират. После започнаха да пристигат и останалите, един по един. Всеки новодошъл пристъпваше предпазливо, оглеждаше се на всички страни и изчезваше в мрака през пролуката в оградата. Полицаите бяха преброили дузина тайнствени посетители, когато най-сетне се появи главното действащо лице във вечерното представление на закрито, с по един придружител от двете страни. Изглеждаше на четиринадесет години, добре сложен за възрастта си, без видими признаци на страх или за предварителна обработка с опиати. Вероятно е момче за услуги на повикване, предположи Марк, докато оглеждаше лицето му, розовеещо в прибора за нощно виждане, наперено, с глуповата усмивка, застинала на пълните му устни.

Радиопредавателят му записука. Постовете на покрива на склада бяха забелязали нещо.

— Какво има? — попита Марк.

— Шефе, няма да повярваш, но вътре всички си надянаха маски на лицата.

— Какви маски?

— Като онези, които хлапетата използват за детски игри, само че са гумени. Напомнят на героите от анимационните филми — Мики Маус, прасето Порки, Уди Кълвача… да, сега зърнах и един Супермен… е, поне един се оказа с чувство за хумор… заслужава си да ги видиш, шефе, голи-голенички, но с маски на мутрите.

— Значи ще трябва да ги разпознаваме по пишките им! — сърдито изруга Марк.

— Да надзърна ли още веднъж през капака на покрива?

— По-добре се опитай да ги заснемеш на лента.

Изчакаха, докато педофилите се размърдат. Постовете докладваха, че момчето било „поето“ от първия клиент, последва равнодушен полицейски коментар: един-двама вече се били възбудили, някои се ориентирали към орален секс, а други — към кучешката поза. Когато свършил и се оттеглил първият клиент, незабавно бил сменен от следващия на опашката, докато другият се приближил съвсем наблизо, за да може момчето да го възбуди с ръка. Оргията постепенно набирала темпо.

— Господи! — Силен вик проехтя от радиотелефона. — Нещата се объркаха! Двама се накачулиха едновременно върху момчето. Така го затиснаха, че дъх не може да си поеме…

— Не изключвайте камерите! — заповяда Марк. Искаше да се подсигури с колкото можеше повече доказателствен материал — трябваше да отреже всички пътища, за да не се измъкне нито един от тези типове от правосъдието, но сега бе възникнала опасност да се случи нещо непоправимо с момчето, затова нареди с решителен тон:

— Стивънс, до всички постове! Тръгвайте!

Отвсякъде се разнесоха ужасени викове „Полиция!“, когато вратите се разтвориха с трясък и вътре се втурнаха униформените полицаи. Голите мъже се разпиляха като ято, кой накъдето може, обезумели от паника. Някои се боричкаха с полицаите, но повечето, парализирани от страх, не оказаха никаква съпротива. След броени минути суматохата утихна. Полицаите обградиха заловените като стадо, прибраха скъпите инфрачервени камери и безценните филми — щяха да ги погледат, за развлечение, в свободното време след края на дежурството. В един от шкафовете в помещението откриха купища видеокасети, изцяло с педофилски сюжети. Пребледняло и разплакано, момчето бе отведено за медицински преглед, докато мъжете, със смъкнати маски, трескаво се ровеха в купа дрехи, преди да бъдат натоварени на камионетките. Към десет и половина сградата на склада отново опустя и притихна, само в съседните улици просветваха мигащите светлини на полицейските коли.

 

 

Марк седеше зад бюрото си, опрял брадичка върху дланите си, докато плъзгаше поглед по списъка с имената. Трябваше да определи кои да останат в ареста. В този миг в кабинета му нахлу, сияещ, един от сержантите.

— Един от тях всичко изчурулика. Някакъв счетоводител, името му е Ярдлей. Изплаши се, че ще изгуби всичко, което бил постигнал досега — имал любяща съпруга, три деца, шеметна кариера в просперираща компания… Заяви, че след арестуването му целият му живот ще пропадне. Кълнеше се, че нищо не знае за другите видеопрожекции — онези, на които са били заснети сеансите с Били Ноули и Кевин Пийл, преди да ги убият. Каза още, че никога не е участвал в оргии, завършващи с убийство на деца — винаги използвали деца от някаква агенция като тази нощ. А ние знаем, че Били и Кевин са били отвлечени. Признава, че е педофил, но с това се изчерпва вината му. Останалите повтарят все едно и също, само един-двама отказват да проговорят, докато не пристигнат адвокатите им, но ми се струва, че ни очакват куп похвали от началството. Тази гадна афера ни отне цели две години, но нали всичко е добре, щом свършва добре…

Марк го погледна, усмихна се и му благодари, но сержантът не остана доволен от лаконичната реакция. После се утеши, като си припомни, че навярно старши детективът е прекалено уморен от нощната акция.

— Уморителна смяна беше, нали, сър? — подметна той. — Заслужихме си малко почивка.

— И аз тъкмо си мислех за същото — съгласи се Марк.

Когато сержантът излезе, той веднага посегна към телефона.

— Още малко ще се наложи да остана в кабинета — рече той, когато Нел се обади от другия край на линията.

— Чаках с нетърпение да ми се обадиш. Свърши ли всичко?

— Да, за тази нощ приключихме.

— Успешна ли беше акцията?

— О, да.

— Но защо ми се струва, че не си доволен?

— Защото наистина не съм напълно удовлетворен. Имам нужда да поговоря с някого и не измислих нищо по-добро от това да се обадя на теб.

— Синди още е тук — тихо добави Нел.

— Какво!

— Сестра й си имала нов любовник, който не искал Синди да се мотае в къщата, и затова тя се върна при мен. Не ми го заяви открито, но мисля, че се подразбираше от думите й.

— И къде е сега?

— Гледа едно от среднощните предавания. А аз съм в кухнята. Почакай за минута!

Нел излезе тихо от кухнята и надникна във всекидневната. Синди лежеше на дивана, с кесия чипс в скута си, увлечена в поредната серия на „Кръстникът“.

— Следи със затаен дъх подвизите на Ал Пачино — съобщи му Нел, когато се върна до телефона.

— Бих предпочел да се запилее някъде, където й видят очите, но да не е в твоя дом — сърдито отвърна Марк.

Нел въздъхна примирено.

— Е, няма как… нали се преструвам на нейна приятелка. — Усетила разочарованието му, тя се опита да го утеши: — Е, не е настъпил свършекът на света, нали, скъпи? Ще се срещнем веднага щом се открие възможност.

— Какво ще кажеш за утре?

— Трябва да отида в апартамента на Филип, за да прибера някои от вещите му.

— Не беше ли някъде на площад „Ешли“? До една от пресечките с Виктория стрийт?

— Да.

— Ще дойда там веднага щом успея да се измъкна оттук. Само не започвай пиенето без мен. — Нел се разсмя и прекъсна връзката.

 

 

На следващата сутрин, когато се обади в управлението, за да провери какви са последните съобщения, секретарката му — жизнена, пълничка блондинка към петдесетте — му докладва със страхопочитание, че са го търсили от Министерството на вътрешните работи. Трябвало да се яви там колкото е възможно по-скоро.

— Дяволски добре сте се справили, старши детектив Стивънс — започна заместник-секретарят на Министерството с акцент, шлифован още по време на следването му в Итън. — Разследването е било много дълго и мъчително, но си е струвало труда. — Марк предпочете да замълчи и заместник-секретарят се принуди да продължи: — Узнах, че сте заловили някакви крайно неприлични, но несъмнено компрометиращи видеозаписи.

— Да, сър. Но тъй като всички участници в порнофилмите са с маски, трудно ще ни бъде да ги идентифицираме. Но все пак има и други, по-усъвършенствани начини на разследване.

Погледът на сините му очи, твърд като сиенит, не се отклоняваше нито за миг от лицето на заместник-секретаря.

— Хм, да, разбирам. — Тонът му подсказваше, че не желае сега да се задълбават в тази парлива тема.

„Звучи ми твърде съмнително — помисли си Марк, — като глас на човек, който се старае да укрие някаква тайна.“ Спомни си, че заместник-секретарят всъщност беше доста важна, дори ключова фигура в Министерството, защото министрите идват и си отиват, но той оставаше. А този господин зад масивното бюро определено не му вдъхваше доверие — очите му гледаха леденостудено и безизразно, напомняйки на очи на някакви представители на животинския свят, за които не успя да намери точното име.

— И така, как попаднахте в дирите на тези престъпници? Защото проведохте акцията напълно изненадващо, внезапно, без никакво предварително планиране.

— Само чрез търпеливо и грижливо проучване, сър.

— Да, с търпение всичко се постига. Но не ги ли подтикнахте, поне леко, за да ускорят действията си?

— Е, и това се наложи, сър. Ако само чакаме пасивно да ги засечем някъде, никога нямаше да успеем да ги заловим.

— Но не разчитахте ли на източник на информация, внедрен сред тях?

— Да, сър, едно лице ни предложи услугите си.

— И сведенията се оказаха надеждни и достоверни?

— Да, сър, очакванията ни се оправдаха напълно.

— Но няма да ми съобщите името му?

— И ние, както и журналистите, сме длъжни да пазим нашите информатори, сър. На всяка цена.

— Естествено, естествено. — Говореше с тон, по-замислен отколкото в началото, но въпреки това съвсем гладко и несмутимо. Марк се запита дали не тренира гласните си струни всяка сутрин след бръснене. — За къде е Скотланд Ярд без своите уши и очи… нали така ги наричате?

— Понякога ги наричаме така. Но те далеч не са единствените ни оръжия, сър.

— Какво? Аха, да, досетих се. — Пръстите му се спуснаха към джобчето на жилетката и погалиха позлатения джобен часовник. Жестът трябваше да подскаже на Марк, че времето за аудиенцията бе на привършване. — И така, значи най-после успяхте да изловите всички членове на тази зловредна група?

— Не, сър. Все още не сме заловили главния им организатор.

— Организатор ли? — Марк бе удостоен с един бърз, недоумяващ поглед.

— Човекът, който е в дъното на тяхната дейност, който организира сборищата им, който набавя жертвите, а после укрива труповете им. Някакъв гръцки емигрант, от остров Кипър, нарича се Тони Панакулис. Именно той е успял да се укрие.

— Но ще го пипнете, нали? — Въпросът прозвуча по-скоро като заповед.

— Търсим го усилено, сър.

— Отлично, много съм доволен от вас, старши детектив Стивънс. Не бива да му позволите да се изплъзне. Навярно е доста опасен тип.

— Не е по-опасен от хората, които са го наели, сър.

Студените рибешки очи на заместник-секретаря се впиха в лицето му. Марк неволно се запита, още веднъж, на каква ли риба му напомня това студено, отблъскващо лице.

— Е, въпреки това дотук постигнахте много, забележително много, старши детектив, и то няма да бъде забравено от онези, които имат властта да преценяват усилията ви. Сигурен съм, че ще се издигате все по-стремително нагоре. — Последва официална усмивка и сухо ръкостискане, съпроводено с изпращане до вратата на луксозния, макар и старомоден кабинет. — Желая ви успех.

С това аудиенцията приключи.

 

 

Нел пристигна в апартамента на Филип към десет и половина, тъкмо когато Марк се бе отправил към Министерството на вътрешните работи. Беше оставила Синди да спи, но след като взе всички предпазни мерки, за които успя да се сети, за да не бъде разкрита от прекалено любопитната Синди. Дори взе в чантата си такива важни вещи като бележника на Клео с имената и телефоните на клиентите — най-опасното беше, че там фигурираше и името на Реза Доминициан. Всичко бе записано кодирано и никой, освен нея не знаеше кода, но прекалената предпазливост никога не вреди. И без това съжаляваше, че й се наложи да остави на Синди резервния ключ. „Честна дума, няма да го изгубя, но нали все ще трябва да влизам и излизам понякога? Какво ще правя, ако теб те няма? Да вися пред вратата ли? Нали всичко това е само за няколко дни, само докато се убедя, че с Тони всичко е наред. След като уредя да ме вземат за нови снимки, ще се отървеш от присъствието ми.“

Нел се изкушаваше да й сервира още една лъжа — да й заяви, че няма резервен ключ, но знаеше, че Синди веднага ще й предложи да направят копие от ключа. Затова бе принудена да се задоволи само със строго предупреждение:

— Внимавай много, Синди. Тази къща не е моя, както вече ти казах. Тук съм само временно, също като теб, но за разлика от теб, на мен ще ми дирят сметка, ако се случи нещо лошо. Всъщност въобще не биваше да ти позволявам да преспиш тук, но тъй като ми помогна, когато бях в беда, сега съм длъжна да ти се отплатя. Но ако в къщата проникнат крадци, ще попадна в извънредно неприятно положение. — Което всъщност си беше чиста истина.

Синди се бе заклела, че ще пази къщата в отсъствието на Нел, дори и с цената на живота си, а Нел остана доволна от клетвата й. Никак не й допадаше мисълта, че ключът за нейната къща — все едно ключът към личния й живот — ще остане, макар и временно, у съмнителна личност като Синди Люис. Но нали Марк изрично бе настоявал всичко да изглежда напълно естествено и непринудено в очите на Синди и на тези, които биха пристигнали да я търсят. А какво по-нормално от това да дадеш ключ на някой, който ти е дошъл на гости за няколко дни? „Да — каза си Нел, докато пътуваше в метрото, — за другите е напълно в реда на нещата, но не и за мен. Но тогава хората ще помислят, че през целия си живот съм била ненормална!“

Когато излезе от къщата си, Нел се престори, че въобще не обърна внимание на камионетката на „Бритиш Телеком“, паркирана до отсрещния тротоар — нали и тази гледка бе напълно нормална за ежедневието на всеки лондонски квартал. Но вътрешно остана доволна, че Марк е толкова загрижен за нейната безопасност, макар че Тони Панакулис нямаше откъде да узнае за убежището на Синди и нямаше защо да идва насам. Но нали Марк беше полицай, следователно си разбираше от работата.

Нел с нетърпение очакваше срещата с Марк — искаше да пристигне по-бързо при нея, изгаряше от желание да притисне глава към силната му мъжка гръд. „Ако можеше, Филип би одобрил желанието ми“ — помисли си тя. Щом влезе в просторния му апартамент — прекалено голям за сам мъж, според нея — тя извади ключовете на Филип от чантата си и се залови да проверява всички чекмеджета, шкафове и долапи. Оказа се, че Филип Фолкнър е бил доста педантичен в личния си живот — навред Нел попадаше на подаръци, останали от някогашните му любовници: кристални чаши, сребърни прибори и украшения, цигарета, табакери и запалки, албуми за снимки. Повечето от тях бяха инкрустирани с диаманти. Сред тях се търкаляха кожени портфейли с дузини. В дрешника пък попадна на няколко обемисти куфара от крокодилска кожа, останали от времето, когато не се пътуваше често по въздуха и още не съществуваше проблемът със свръхбагажа. Явно не бе пожелал да се раздели с нито един спомен за отдавна отлетялата младост, но Нел не можеше да прецени дали това е било проява на сантименталност или на скъперничество. Когато отвори последния грижливо заключен шкаф, тя ахна — пред смаяния й поглед блеснаха повече от двадесет часовника и още по толкова копчета за ръкавели и игли за вратовръзки — всичките от злато или сребро, обсипани с диаманти. Нел остана като прикована, захласната от смайващата гледка. Никога не го беше виждала да носи нито едно от тези бижута. „Само Бог знае колко съкровища е натрупал през всичките тези години“ — каза си тя на глас, преди да се заеме с подреждането им. Направи й впечатление, че табакерите до една носеха инкрустирани надписи „На Филип, с любов“.

— Да, мога да разбера защо е събирал тези „дреболии“, както ги наричаше Филип с изискано пренебрежение, но защо постоянно се оплакваше, че бил доста беден? Та тук има достатъчно, за да си осигури съществуването за още двадесет години. При това, без да се лишава от нищо. Тогава защо настояваше да му давам част от доходите си?

Гардеробите му бяха претъпкани с костюми, лодени и обувки, с ризи и копринено бельо от най-високо качество — бяха толкова много, че с тях Нел можеше още утре да открие магазин за изискана мъжка мода.

— Нима всичко това е получил заради греховната си любов с най-богатите мъже в Англия? — запита се Нел, недоумяваща пред загадката, която бе животът на Филип Фолкнър. — Нали винаги обичаше да повтаря, че на принцовете не бива да се вярва. Може би за това е решил да трупа съкровища? О, Филип… — Изпълни я дълбока, неутешима тъга. — Никога не си бил щастлив, познах ли? Май Лиз и този път ще се окаже права — винаги си имал десетки познати, но твърде малко приятели…

Сега на Нел се падаше всичко, което Филип бе наследил от Лиз, плюс още нещо — часовникът в салона — скъпоценна антика от XVIII век, от орехово дърво, с фина дърворезба.

Извади писмото, което бе получила от нотариуса, разряза дебелия плик с ножа за книги и погали гальовно сребърната му дръжка, обсипана с рубини. Спомни си, че Филип винаги отваряше с него писмата си. Последното му писмо се оказа кратко, само един лист.

„Този часовник винаги ми напомня за преходността на времето, както и за преходността на живота. Ако натиснеш с пръст вазата, изобразена от дърворезба в долната част на часовника, ще се отвори скрита вратичка — задейства се чрез пружина. Вътре, в тайника, ще намериш моите дневници.

Да, знам, че винаги съм твърдял упорито, че разумният човек не би запазил писмени свидетелства за каквото и да е, но ако не го повтарях, и то многократно, кой щеше да ми има доверие и да ми поверява най-съкровените си мисли и чувства?

Имах намерение да напиша мемоари. Тези дневници бяха предназначени да опресняват паметта ми, ако бях седнал пред белите листи, за да опиша бурния си живот. Но животът реши другояче, както винаги се случва с всеки от нас. Може би съм заслужил, с греховете си, това наказание.

Поверявам дневниците си на теб, прочети ги, наслаждавай се на всеки ред в тях. Може би ще останеш смаяна от живота, който съм водил на младини — това бе много преди да те срещна. Ако желаеш, можеш да ги публикуваш. Ще разбереш какво съм имал предвид, когато откриеш в тях имена от най-знатно потекло. Това са хората, които съм срещнал в моя житейски път. Както сама знаеш, аз бях буквално навсякъде. Не успях да посетя само онова непознато царство, откъдето все още никой не се е завърнал, за да ни разкаже за него. Е, това е още едно предизвикателство, този път последното, нали?

Ще те очаквам в това непознато и загадъчно царство…

Сбогом, Филип.“

Дневниците му се оказаха побрани в десет тома, грижливо подвързани с плътна, макар и вече потъмняла кожа. Филип очевидно е поръчал да ги оформят по специална поръчка — на корицата на всеки том бе изгравиран гербът на рода Фолкнър и латинският надпис: „Ex Libris Philip Hugh Delacy Faulkner“ (Екслибрис на Филип Хю Делъси Фолкнър).

Нел разгърна всички томове, докато попадна на един, с надпис „1979 г.“ — годината, в която се бе запознала с този странен мъж, комуто никога досега не бе имала стопроцентово доверие, но когото едва сега, след смъртта му, започваше да разбира.

В дневника имаше всичко — тя се изчерви и затаи дъх, когато попадна на страниците, в които той описваше как се бе запознал с „деветнадесетгодишната уличница“ — евтино бижу, захвърлено на тротоара, гласеше безжалостният коментар на автора на дневника. Но по-надолу откри и по-благосклонни коментари по свой адрес. А по-нататък, с всяка следваща страница, тонът му към нея постепенно се смекчаваше. Нел зачете в захлас описанието на Филип за бъдещето на култивираната проститутка — оценяваше високо способността й да се откъсне от грубата покварена среда, в която бе отраснала, макар че посочваше само малка част от събитията през онази отдавна отминала година. Дори леко прекаляваше с оптимистичните си прогнози относно възможностите й, преобразена в тройната роля на Клео, Елеонор и Нел.

Обаче Филип никога не се бе научил да гледа, за разлика от Марк, суровата житейска истина право в лицето. Това бе донякъде странно за такъв познавач на пороците и на скритите страни в живота на съвременниците, какъвто безсъмнено беше Филип Фолкнър. Нел се замисли и стигна до извода, че причината е в прекомерното внимание, което Филип е отдавал на собствената си особа. Особено му е помогнала комбинацията от прекомерна чувствителност, остър и наблюдателен ум, плюс доброволно наложената изолация, за да прозре всички пороци и недостатъци на хората, с които е общувал. В дневника си Филип бе описал как си е представял бащата на Нел: студен, невлюбчив, затворен в себе си, себелюбив и безчувствен деспот, затова Филип бе стигнал до извода, че първата жертва на бащата на Нел е била майка й, която напразно е жадувала за нормална, топла и безкористна човешка обич.

„Да, Филип безпогрешно е отгатнал истината — каза си Нел, когато прочете тези безмилостни редове, — но не е стигнал до най-важното — за баща ми най-важното беше да не позволи някой да накърни правата му като пълновластен господар в семейството. И умееше да се възползва от тези свои права по-добре от всеки друг.“ Зачете с трепет следващите страници. Според Филип тя бе избягала от бащиния си дом, всъщност превърнат в затвор за нея и за сестра й, защото Нел е копнеела за простор, сред който да изяви артистичните си стремежи — Филип я описваше като рядко талантлива, самородна актриса — и тъкмо това я е подтикнало да се заеме с трудната роля на скъпоплатена проститутка, способна да изиграе най-трудните роли. Така Нел е спечелила най-доброто, което могат да предоставят тези две професии. В нея се преплитали два свята — светът на баща й, в който Нел непрекъснато търси своето отмъщение, и нейния вътрешен свят, в който тя се е реализирала в десетки неписани роли, въпреки че недотам интелигентните й клиенти са се интересували главно от сексуалните моменти. „Колко е странно — сепна се Нел, — че този мъж ме е разбирал така дълбоко през всичките тези години и въпреки това никога не е успял да проумее за какво е копнеело сърцето ми. Докато на Марк бяха необходими само няколко дни, за да разбере какво искам и веднага ми го предложи… Може би причината се е криела в това, че Филип никога не се е нуждаел от обичта ми, за него аз съм била като опитно зайче и нищо повече?“ Нел си спомни, че Филип никога не делеше хората на приятели и врагове — за него всички, до един, бяха грешници, изтъкани от противоречия, пълни с пороци, и го забавляваше единствено умението му да открива пороците им от пръв поглед.

В дневника си Филип бе отделил толкова място на хорските пороци, че Нел нито веднъж не срещна възхвала на добродетелите на познатите на Филип. Този печален извод се потвърждаваше с всяка следваща страница — макар че поради ограниченото си време тя прелистваше доста набързо дебелите томове, пълни със злъчни коментари, посветени главно на мъжете, които бяха страдали за обичта му, които го бяха отрупвали с богатства, щастливи само от една нощ с него, които бяха изтърпели безброй унижения, компромиси и страдания, за да се доберат до плода на забранената любов. В един миг тя се вцепени и дълго не можа да помръдне с ръка. Боже господи! Нима и той е бил с него! Не, това не е възможно! Но се оказа, че е истина. Безжалостното, хладнокръвно перо на Филип описваше подробно сексуални сцени, лични качества и недостатъци, за които е абсурдно да се говори сред висшето общество. Редовете се нижеха пред смаяния й поглед. Острите, точни думи не жалеха никого от някогашните му любовници — освен един. Това бе единственият случай в живота му, когато Филип повече е обичал, отколкото е бил обичан. Това бяха най-прочувствените редове в многотомния дневник, изпълнени с копнеж и любовна мъка, защото обектът на чувствата на Филип се оказал хетеросексуален — не криел симпатиите си към Филип, но не откликнал докрай на страстните му призиви.

„О, Филип… — въздъхна Нел, превъзмогнала вроденото си отвращение към хомосексуалните преживявания у мъжете, защото остана смаяна от дълбочината на чувствата на Филип. — Не си ли знаел, че рядко, ужасно рядко се среща щастието в любовта? Нали се броят на пръсти щастливците, намерили партньор, който да им подхожда напълно, който да ги задоволява докрай? Това ли е причината тези страници да са пропити с неизцерима тъга? Затова ли винаги приемаше с хладен цинизъм всички думи за силата на любовта?“ Внезапно й хрумна, че Филип е бил на 44 години, когато се е влюбил за пръв и последен път в живота си.

На вратата се позвъни. Сърцето й изтръпна, когато отвори и видя Марк. Прегърна го и го целуна така страстно, че той застина в недоумение:

— Какво става с теб?

— Обичам те, Марк. Толкова съм щастлива, че не мога да се отърся от опасението дали няма да се събудя в следващия миг и да разбера, че всичко между нас е било само един красив сън.

Едва тогава забеляза, че изглежда угрижен и посърнал. Очевидно нещо не беше наред.

— С радост бих приел едно питие — въздъхна Марк. — Предпочитам нещо по-силно.

— Разбира се. Влез и седни на дивана. Само след минута ще се върна при теб.

Донесе му чаша уиски и той жадно отпи. Остана мълчалив и замислен, но накрая се сепна и заговори неловко:

— Съжалявам… но нещо не съм в настроение. Не, вината не е у теб. Ела, седни до мен.

Тя се настани на коленете му, а той я целуна бавно и нежно. Отпусна глава на рамото й, притвори очи и заговори:

— Идвам направо от министерството. Повика ме заместник-секретарят. Подхвърли ми кокал като на гладно куче, после ме потупа по рамото и ме похвали с нещо от рода на: „Браво! Добро куче!“.

— Но защо си така ядосан? Да не би по кокала да е нямало и грам месо?

— Никога не съм одобрявал жертвоприношенията.

— Нищо не разбирам — учудено сви вежди Нел. — Но нека първо да ти донеса още една чаша.

Марк надигна втората чаша, но този път отпи по-малко, преди да започне да й разказва за подозренията си.

— Оказва се, че сме попаднали на следите само на по-дребните риби. Не мога да се отърва от съмнението, че някой ги информира за плановете ни… Иначе как да си обясня, че нито една от засадите ни не успя да ги залови? Досега не успяхме да открием нито един от онези високопоставени личности, за които ти е споменала Синди. През миналата нощ съобщиха за още един труп на дете. Оказа се, че момчето е избягало преди два месеца от изправителен дом и това е известно на колегите от отдела за действия с малолетни нарушители. И този път се сблъскваме с изнасилване преди умъртвяването. Но е било още по-малко на възраст от онзи Дарън Хенри, момчето от Даръм. Да, при педофилите често се срещат какви ли не извращения, но съм готов да се обзаложа на каквото пожелаеш, че те не са преките извършители. Защо Синди се е похвалила пред теб, че в играта са замесени доста важни клечки, а се оказва тъкмо обратното? Ако не е знаела лицата им, поне е чувала имената им — нали винаги си слагат маски, ако предвиждат включване на видеокамерите?

Нел остана смълчана, но слушаше напрегнато разсъжденията на Марк.

— Не, според мен за това Синди не те е излъгала. Иначе защо ще се крие Тони Панакулис? Изпратихме наши екипи на всички подозрителни места — в клуба му, в апартамента му, но от този грък няма дори следа! Кой може да го е предупредил? И защо ще наемат момче на час за сеансите си? Досега педофилски кръг никога не се е занимавал с деца, наети на час. Тук нещо не се връзва, Нел. Но инстинктът ми подсказва, че ще се добера до нещо, само ако не изпусна вярната следа! Нищо чудно в това объркано разследване да се преплитат интересите на доста личности от елита, щом като започнаха да предлагат помощ колеги от всички отдели в Скотланд Ярд — а това никога досега не се беше случвало… И всички повтарят в един глас: „На всяка цена трябва да запазим мълчание пред онези хиени, журналистите! Представяте ли си каква олелия ще се вдигне, ако драскачите изтипосат на първите страници плачещи майки, ако пуснат тлъсти заглавия като например… Животът и на вашето дете е в опасност?“. И ме потупват по рамото, хвалят ме, че съм бил много способен детектив, че били изцяло на моя страна и прочее… а всъщност само ми губят времето.

Нел беше така слисана от думите му, че за миг изгуби дар слово.

— До мен достигнаха слухове, че в тези гадни педофилски игрички са замесени доста важни особи, но досега ги отхвърлях като недоказуеми и най-важното — безпочвени клевети. Нали знаеш колко злобни и завистливи са хората, особено когато одумват тези по върховете? Но, от друга страна, добре известно е как ревностно пази върхушката правата на всеки свой член. Готови са да защитават дори предатели на нацията, ако те са от техния кръг. Тогава защо да не поемат под закрилата си някакви привидно невинни сексуални маниаци? Не искам да ставам прекалено мнителен, но вече подозирам, че съзнателно се опитват да отклонят вниманието ни от истинските виновници, като ни насочват към по-дребните риби. Нали знаеш старата истина, че когато залогът е доста висок, нищо не бива да се оставя на случайността. Цели две години ги дебна и те винаги се изплъзваха, винаги ме изпреварваха. Едва миналата нощ успях да обърна резултата в своя полза. Сега се добрахме с десетки изобличаващи порнокасети — за нас онзи изоставен склад до брега на Темза се оказа златна мина! — В гласа му неочаквано прозвучаха остри тонове, сякаш стържеше шмиргел. — Някой ме разиграва като последен глупак, но да пукна, ако му позволя повече да се подиграва с мен! Този склад е служел като сцена за техните оргии, но не и за онези, от най-висшия кръг, а аз искам да заловя именно тях! Но тази нощ няма да се окаже изстрел в мрака, Нел, помни ми думата! Инстинктът ми на ченге ми подсказва, че най-важните събития предстоят. Отрепките, които заловихме снощи, съвсем не са онези, които търсим заради убийствата на момчетата. О, те сега ще се окопаят вдън земя, сигурен съм в това, но още по-лошото е в това, че един тях се оказа клиент на най-скъпоплатения адвокат в цяла Англия, който изкарвал повече дори от продуцентите от телевизията! Дори бил правен съветник на правителството! Но ще го замъкнем в съда, заедно с гнусния му клиент, а там ще им зададем такива въпроси, че и Господ няма да го спаси!

Гласът му трепереше от гняв.

— Знаеш ли снощи какво ми тръсна право в лицето една нагъл педераст, проституиращ по тъмните улички? „Докога ще преследвате само нас, мистър старши детектив? Защо не опандизите и онези дъртаци, които ни плащат, за да им го духаме?!“ Сигурен съм, че онова момче са го примамили с щедра сума… не вярвам да са го заставили насила… — Продължи с още по-горчив тон: — Едва сега започвам да разбирам колко тесногръди са законите срещу проституцията. Нали и в този прастар занаят, както и при всяка законна сделка, участват двама — купувач и продавач. Защо да се наказват само продавачите?

— Защото са предимно жени — отвърна Нел, — а всички закони се коват от мъжете.

— Длъжен съм да се извиня от името на всички мъже — мрачно промърмори Марк. — Нямаме право да ви наказваме заради това, че задоволявате нашата неутолима похот.

— Не, не става дума за теб — побърза Нел да го успокои, — макар че как би постъпил ти, ако беше на мястото на някой от хилядите мъже, които всяка вечер поемат по улиците с мисъл да се поразвлекат? — Усмихна се така иронично, че сърцето му се сви. — Каквото и да се говори за проституцията, но тя е неоспоримо доказателство за несъвършенствата в мъжката психика. Но щом сме започнали тази парлива тема, искам да ти покажа какво открих в дневниците на Филип. — Тя му подаде онзи том, в който бе открила най-потресаващи сведения.

Първата му реакция беше стъписваща — той категорично отказа да повярва:

— Не! Не може да е вярно, че и той е от тях!

— Обаче, както сам виждаш, може!

Марк прелисти още няколко страници.

— Мили боже! Та това е ужасно! Знаеш ли каква власт притежават тези хора? — Зачете, задъхан, следващите страници. — Не, това просто не мога да го повярвам! — Негодуванието му отстъпи пред възбудата, която го обхващаше все по-силно. — Те си въобразяват, че като са ми дали поста старши детектив, ще ме купят окончателно, ще ме накарат да си кротувам на бюрото, заринат в преписките, за да не си пъхам носа в техните гнусотии! Но много се лъжат, защото нищо няма да ме спре. Ще формирам специален полицейски екип и никому няма да докладвам какво съм открил. — Нел го изгледа с разширени от почуда очи. — Да, точно това съм длъжен да сторя… на следващото съвещание няма да разкрия картите си. Искат да ме натикат в глуха улица, но няма да успеят! Слава богу, че Филип Фолкнър се е постарал всичко да документира. — Марк погали признателно един от томовете. — Но най-вече съм ти задължен на теб. Да, Нел, дължа ти много, безкрайно много! Ти още не разбираш на какъв страхотен риск се подложи, за да помогнеш на разследването. А ето, че се оказа и приятелка на този загадъчен мистър Фолкнър, на човека, който е криел тайните на някои от най-нашумелите скандали напоследък. — Прегърна я така силно, че едва не я задуши.

Нел се опита да се освободи от прегръдката му.

— Но как е могъл Филип да харесва такива истории? — удиви се Нел.

— Ти да не би да си му споменала, че си замесена в полицейското разследване за педофилския кръг?

— Не! Нали ти обещах, че няма да отроня нито дума, пред никого! Но ако чак толкова се съмняваш, прочети последните страници в дневника му! Между другото, мислиш ли, че трябва да ги покажем на някого?

— Не, разбира се, но засега сме длъжни да пазим тези скъпоценни дневници като зениците на очите си.

— Точно така и ще направим. Но да не забравяме, че голяма част от фактите в дневниците всъщност се основават само на слухове. Аз разполагам с доста свободно време. Ако искаш, мога да проверя внимателно всеки ред. Освен това Филип често сипеше прекалено язвителни и ехидни коментари за хората около себе си — това ще го потвърдят всичките му познати.

— За това аз ще имам грижата. Забрави ли, че съм старши детектив от Скотланд Ярд? Ще се постарая всичко да бъде проверено двойно и тройно, ще разровим всички досиета. Ще ги предложа за публикуване само когато се уверя, че нямаме пред себе си клевети и с нищо непотвърдени нападки.

Нел поклати глава.

— Значи има вероятност това да се окаже поредният скандал, който няма да види бял свят?

— Разбира се, че няма да стане така. Нищо не желая така горещо, както да докажа дори и на най-висшестоящите особи в страната, че никой не може да стои над законите. Отвращава ме самодоволното, дори наглото поведение на някои личности, които се мислят за богоизбрани, които вечно се крият зад неотменимите си привилегии!

— Но това може да съсипе кариерата ти!

Марк се усмихна дяволито.

— Напротив, скъпа, това ще ми помогне да се издигна още едно стъпало по-нагоре.

Изненадана, Нел го дари с един възхитен поглед.

— Нима и това си успял да включиш в плановете си?

— Когато, едва двадесетгодишен, поех по най-долните стъпала на стръмната стълба на полицейската кариера, мечтаех да стигна до самия връх. Но сега нека да оставим тези дневници в скривалището на Филип Фолкнър и да се посветим изцяло на нашите чувства. Времето ни е прекалено ценно, за да го пилеем само по спомени за миналото.