Вера Коуи
Двойствен живот (2)

Глава втора

Момичето с черната кожена минипола потръпна, когато студеният вятър се провря между бедрата й, обути в съблазнителни мрежести черни чорапи. Добре, че поне ботушите й стигаха до колената. Сгуши се в якето си, макар да бе доста тънка кожена имитация, и затропа с крака. Очите й проследяваха всяка кола от потока, пълзящ нагоре към Бедфорд Хил. Обърна се и закрачи бавно назад, поклащайки бедрата си. Тази вечер не й вървеше, досега нямаше никакви клиенти, пък и кой ли ще се лута по улиците в това студено време? На всичкото отгоре май отново се канеше да завали. През такива февруарски нощи по-добре е човек да си седи у дома, пред горящата камина, с чаша в ръка, увлечен в приятелско бъбрене. В този миг опитното й око забеляза как една кола се показа от завоя и се приближи към бордюра. Стоповете й светнаха. „Слава богу — помисли си тя, — може би и този път ще ми се размине скандалът с Мики! До гуша ми дойде да ме упреква, че не успявам да събера достатъчно клиенти.“ Веднага на устните й разцъфна подкупваща усмивка и тя се наведе към прозорчето на колата, а якето й се разтвори, уж неволно, за да разкрие пищния й бюст под пуловера с дълбокото деколте.

— Търсиш ли нещо? — Усмивката й бе предразполагаща, а гласът й — съблазнителен. Той вероятно се прибира в дома си и ще иска само нещо набързо.

— Колко?

— Десет?

— За какво?

— За права поза.

— Бих искал за десетачка да получа нещо повече.

— Тогава си опитай късмета някъде другаде! — ядосано изфуча тя. Имаше неща, на които не би склонила дори и ако Мики я заплаши с пистолет в ръка. Пък и този тип, в колата, кой знае защо, й се стори от опасните.

— Откога курвите станаха толкоз взискателни?

— Я се разкарай!

Той й пожела занапред винаги сама да се оправя и отпраши с колата си, а тя отново закрачи по пустия тротоар. В джоба си имаше само петнадесет лири, макар да мръзнеше тук от цял час. Гадна нощ! През лятото за същото време би изкарала четири пъти повече… Приближи се още една кола. Тя се усмихна, осветена от фаровете, но той внезапно промени намерението си, даде газ и профуча покрай нея. Мразеше Бедфорд Хил, обаче Мики й бе обяснил, че това е част от наказанието й. Хитър си бе Мики открай време. Много добре знаеше, че тук не е както в онези тлъсти местенца, като Парк Лейн, Едуард Роуд, Шепърд Маркет. Там наистина можеш доста да припечелиш, а в този противен Бедфорд Хил най-много да закачиш някой заблуден шофьор. Или някой вманиачен тип, от онези, които знаят, че тук гъмжи от проститутки, и идват главно, за да си оплакнат очите. Но в нощ като тази беше много студено, за да го правят зад някой храст, а задните седалки на колите си остават неудобни като работни площадки. Виж, през лятото е друга работа, тогава тревата ухае приятно, листата на дърветата са удобно прикритие… Тя отново потръпна, измъкна носна кърпичка от чантата си и издуха носа си, но в този момент изневиделица се появи следващият автомобил.

— Измръзна ли, сладурче? Не искам да пипна някой грип от теб. — Ухили се закачливо. — Затова имам наум нещо по така.

Колата му беше „Ауди“, а дрехите му издаваха, че портфейлът му не е от тънките. Ели отново се наведе ниско до прозорчето, ала този път усмивката й бе още по-сърдечна, смени дори и интонацията си.

— За теб само двадесет лири — прошепна тя, с глас, подсказващ, че нима намерение да прави повече отстъпки.

Той натисна лоста и вратата се открехна.

— Скачай вътре.

— Ох, че е хубаво… Хубаво и топло, искам да кажа.

— Ха, та аз съм винаги топъл… дори горещ в някои части на тялото ми, искам да кажа. — Хвана китката й и я притисна към вече втвърдения си пенис. — Скоро и теб ще те стопля…

Без да губи от ценното си време, тя го насочи към любимото си местенце — достатъчно тъмно, за да не ги виждат от шосето, но все пак не чак толкова далеч, че да не може да избяга до някое оживено място, ако клиентът се окаже от опасните. Той се оказа доста припрян. Още не бе успяла да се съблече както трябва на задната седалка, и той се нахвърли върху нея. Макар че бе едър мъж, членът му се оказа изненадващо дребен. Бързо свърши, но изглеждаше доволен, защото веднага измъкна две десетачки от натъпкания си портфейл. Само след десет минути тя бе отново на тротоара.

Хвана последния курс на метрото до Кингс Крос, а оттам продължи с автобуса до Айслингтън. Щом отвори вратата на апартамента, видя в кухнята Мики, седнал до масата пред чаша кафе. Две от останалите момичета вече се бяха прибрали — Морийн, която държеше Едуард Роуд, и Синди, чийто участък бе Куинс Драйв. Масата бе отрупана с различни банкноти — имаше десетачки, петачки, дори и по една лира, но се виждаха и няколко двадесетачки. Мики вдигна глава и я изгледа въпросително. Огледа я студено с воднистите си очи, без да мигне, с присвити зеници. Тя безпогрешно разпозна признаците на надигащата се буря и настръхна.

— Господи, каква студена нощ — весело започна тя. — Умирам за чаша с нещо горещо. Това кафе ли е? — Тръгна към печката, върху която къкреше нещо в канчето, но внезапно пред лицето й профуча тръстиковият бастун на Мики.

— Всяко нещо по реда си. — Гласът му беше безизразен като погледа му. Тя погледна към Морийн и видя как момичето едва забележимо й кимна. Това означаваше, че шефът е в лошо настроение и трябва много да внимава.

— Ох, съжалявам, Мики… от този студ умът ми се е вцепенил… ето ги… — Отброи му осемдесет лири и ги остави на масата. — Слаба работа. Много е студено за мераклиите.

Бастунът му с трясък се стовари върху масата.

— Осемдесет лири! Цели четири часа си навън, а се връщаш само с тези шибани осемдесет лири! Къде са останалите?

— Но това е всичко, Мики, честна дума. Слаба работа бе тази нощ… дяволски студена и нямаше много мераклии. Измръзнах до кости, докато висях на онзи тротоар.

Ръката му се стрелна като мълния и той с все сила я зашлеви през лицето.

— Кучка лъжлива!

С крайчеца на окото си тя успя да зърне как Морийн и Синди се свиха и разбра какво я очаква. Той се нахвърли с юмруци върху нея. Внезапно се обърна към масата, грабна бастуна си и започна да я налага по ръцете и краката, без да престава да й крещи, че няма да търпи да го прави на глупак. Не му била нужна да седи тук и да сърба кафе. От нея се искало да работи и да печели повече, иначе той така ще я нареди, че няма да може да работи не само за него, но и за когото и да е друг. Тя се опита да се защити, дори пропълзя под масата, но вбесеният сутеньор я обърна с един замах. Наоколо се разхвърчаха чаши и пръски от изстиналото кафе, момичето се сви на топка, ужасено от ритниците му. Ала Мики не спря, докато не се задъха от умора. Чак тогава затръшна вратата на кухнята и се втурна към стаята си. Тя остана на пода, неспособна да се мръдне. Носът й кървеше, трудно си поемаше дъх, боляха я ребрата и краката. Всеки опит да се надигне я принуждаваше да стене и да охка. През черната пелена, спуснала се пред очите й, едва успя да долови, че вратата се отвори, и от устните й се изтръгна отчаян стон:

— Ох, господи…

Някой се наведе над нея.

— За бога, Ели, какво е направил той с теб… — Това бе Морийн, чието слабо и кокалесто лице й придаваше вид на тридесетгодишна, макар да бе с десет години по-млада. Гледаше Ели с ужас, в сините й очи, обикновено безизразни, се четеше състрадание и страх, че утре и нея ще я сполети същата участ.

— … ами защото съдружникът му тази вечер не дойде, затуй Мики е тъй побеснял — извинително зашепна Синди. Тя беше поредното момиче на Мики. — Нали го знаеш какъв става, ако няма на кого да си го изкара!

— Да не би да е по-добър, когато всичко му е на ред? — мрачно я попита Морийн. Синди бе на нейната възраст, ала Морийн бе по-опитната от двете и също като Паула — четвъртото момиче от екипа на Мики — изпитваше състрадание към по-неопитните в занаята. Държеше се приятелски с тях, помагаше им със съвети, обясняваше им тънкостите в професията, особено с такива начинаещи като Ели. Но обичаше да клюкарства, затова Ели винаги внимаваше какво приказва в присъствието на Морийн.

— Можеш ли да седнеш на стола? — попита Морийн, разкъсвана между състраданието към пребитото момиче и страха от наказанието, което я очакваше и нея, ако Мики я уличи в измама. Защото всички до една всяка нощ скриваха по някоя и друга десетачка от него.

— Не, не мога… боли ме… — изохка Ели през зъби. Устните я боляха и едва говореше.

— Хайде, Синди, да я отведем в леглото.

Повлякоха Ели към леглото във втората спалня, където спяха Ели и Морийн. Синди спеше при Мики.

— Иди в банята и донеси кана с топла вода и малко памук — нареди й Морийн и Синди неохотно тръгна към банята.

— Боже мой, добре те е подредил! — възкликна Морийн, докато измиваше кръвта от лицето й. — Разцепил ти е устната, а носът ти е подпухнал здравата. — Докосна го с пръст и Ели изпищя, а Морийн се разтревожи не на шега. — Уф, никак не ми харесва видът ти! Страхувам се да не ти е счупил носа или челюстта… Май ще се наложи да те замъкна до болницата.

— Не… — изплака Ели. — До утре ще се оправя… остави ме сега, искам само да поспя… да си поема дъх…

— Щом се прибере, Паула ще те прегледа — успокои я Морийн. — Нали е работила две години като медицинска сестра, та ги разбира тези работи. Тази нощ тя е на Парк Лейн, затуй ще позакъснее, но тя е най-добрата от нас, когато трябва да се лекуват рани.

Ели кимна и затвори очи. Болеше я навсякъде, носът й беше безчувствен и не можеше да диша през него. Въпреки болките трябваше да се опита да заспи. Когато към три през нощта Паула се върна, Ели вече бе заспала и Морийн отиде в стаята на Паула — най-опитното момиче в екипа на Мики Шонъси — вече от две години работеше само за него и той не смееше да я налага, защото му носеше най-много пари. Паула дори бе удостоена със самостоятелна стая и някои други привилегии като най-опитната проститутка. Двадесет и пет годишна, тя наистина бе работила като медицинска сестра, но се бе забъркала в любовна история с някакъв стажант-лекар и я бяха принудили да напусне болницата. За спомен й остана дъщеря, четиригодишна, която бе дадена за отглеждане на едно бездетно семейство, но Паула всеки месец изпращаше пари. Освен това Паула и Мики бяха някакви далечни братовчеди и той не й взимаше парите до последното пени — най-ценната й привилегия, за която другите момичета можеха само да мечтаят.

Паула седна на леглото до Ели и ахна:

— Господи, този път е прекалил! — Леко докосна подпухналия нос на спящата Ели. — Носът й е счупен, а виж и челюстта й… струва ми се, че е опасно изкривена. Нищо не мога да направя за нея, трябва да я прегледа лекар.

— Мики ще ни избие всичките, ако повикаме лекар без разрешението му.

— Ами ако с нея се случи нещо…

— Е, това ще е по-малкото зло! — лекомислено възкликна Морийн, но в следващия миг се изплаши. Ами ако опасенията на Паула се окажат основателни и се появи някой полицай? — Дали да я преместим в някаква квартира на другия край на града… Например на южния бряг на Темза? Там е пълно с болници. Ще потърсим отделението за спешна помощ. Можем да кажем, че сме я намерили на улицата… била е нападната или нещо от този сорт… — Морийн се замисли. — А защо да не кажем на Мики? Ако не му се обадим, знаеш какво ни очаква!

— Не, не бива да научава за болницата… Ще му кажем само, че сме я завели при една моя приятелка, за да се възстанови.

— Но как така? Не смея да лъжа Мики… нали го знаеш какъв е… С теб е различно, ти изкарваш повече от нас и с теб той винаги е по-снизходителен. Не искам да съм на мястото на горката Ели!

Паула разбра, че Морийн няма да се осмели да направи нещо зад гърба на Мики. А самата тя знаеше, че с Мики човек не можеше да се шегува. Припомни си как преди време се опита да мине на самостоятелна практика и той не се поколеба да я напердаши яката. Без закрилата на Мики нямаше да удържи доходния район около Парк Лейн, нямаше да може да събира парите, с които преживяваше, както и парите за издръжката на малката си дъщеря, която за нея сега бе най-скъпото същество в този вълчи свят.

— Добре. Ще измисля нещо. Но нито дума на Синди, ясно ли е? За да закрепи влиянието си върху Мики, тя е способна на всичко.

— Нито дума, обещавам — прошепна Морийн, доволна, че ще се отърве от грижите около Ели.

Паула огледа още веднъж раните на Ели, която спеше с подпухнали клепачи и отворена уста, с тъмни кръгове около очите, с белези по бузите и със странно изкривена челюст. Имаше синини по ребрата, по краката, кръв по пръстите.

— Ох, знаех си още от началото, че с това момиче ще имаме проблеми! Казах го на Мики, но той ми се изсмя. Тя не е като нас. Прекалено е образована за начинаеща в занаята.

— Но нали и ти си учила?

— Да, но аз съм много по-разумна от нея. А виждала ли си какво чете тя? Може ли момиче като нея да оцелее сред проститутките на Мики Шонъси?

— Май че Лили я домъкна тук…

— Да, знам. Но има още много други неща, за които ти не подозираш.

— Може би всичко ще се уреди по някакъв начин.

— Глупости! Още в самото начало му казах, че тя не е за нашата компания, и ако трябва, пак ще му го тръсна в лицето. Е, както и да е, сега не можем да направим нищо друго, освен да я оставим да поспи. — Тя оправи малката зелена възглавница под главата на Ели и стана от леглото.

 

 

На следващата сутрин Мики излезе рано от къщата. Според уговорката с Паула, Морийн заведе Синди до магазина на Марбъл Арч уж за да й покаже някаква евтина, но ефектна рокля, с която можела да завърти главата на Мики. Синди, която си въобразяваше, че е най-очарователното момиче от екипа, веднага тръгна към магазина. Щом се хлопна външната врата, Паула влезе в стаята на Ели.

— Сега хоризонтът е чист. Можеш ли да станеш от леглото?

— Да, струва ми се, че ще мога…

Паула се зае да й помага в обличането, защото пребитото момиче едва раздвижи скованите си крайници.

— Спусни този воал пред лицето си и сложи слънчевите очила. Така ще скриеш белезите и синините. Не искам да привлечем вниманието на минувачите.

— Къде отиваме? — промърмори Ели.

— В някоя болница. Ще потърся лекар в най-отдалечения квартал. Не искам да рискувам да си навлека гнева на Мики. Трябва да мисля и за моята малка Черил. Ще те замъкна до болницата, но оттам нататък ще трябва сама да се оправяш. Ти си умно момиче и все ще измислиш нещо, с което да обясниш на лекарите откъде са тези синини.

Погледите им се кръстосаха и те разбраха, че повече думи не са нужни.

— Благодаря ти — промълви Ели.

Паула кимна, но нищо не отвърна, защото трескаво обмисляше подробностите и евентуалните усложнения.

Ели можеше да ходи, но много бавно и слизането от третия етаж им отне доста време — квартирата бе на последния етаж на масивна сграда от началото на века. Стори им се, че измина цяла вечност, докато завият зад ъгъла и поемат по пряката, но след като Паула хвана първото такси, което се изпречи пред погледа й, двете момичета въздъхнаха облекчено. Каза на шофьора да ги откара към Кингс Крос. Оттам с метрото стигнаха до болницата „Сейнт Джордж“, където Паула потърси една своя позната от курса за медицински сестри. Пред входа на сградата тя се спря и й каза:

— Е, Ели, вече си далеч от Мики. Съмнявам се, че ще се досети да те търси чак в този южен квартал. Спешното отделение е в дъното на онзи коридор. Те ще се погрижат за теб. Не ми се вярва да се видим някога, защото няма да се върнеш повече при Мики, нали?

Ели се опита да се усмихне, но болката в челюстта й обезобрази усмивката й в мъчителна гримаса.

— Желая ти този път да имаш повече късмет — потупа я по рамото Паула. Бързаше да се измъкне оттук, успокоена, че успя да се погрижи за Ели. Сега трябваше да се прибере час по-скоро, за да не я изпревари Мики. Ще му каже, че се е върнала с лекарствата от аптеката и за своя безкрайна изненада е открила, че Ели е избягала от квартирата им.

— Още веднъж ти благодаря, Паула — прошепна Ели. — Надявам се да не пострадаш заради мен.

— Ох, дано ми се размине — въздъхна Паула, махна с ръка, обърна се и пое към изхода. Токчетата й отекнаха по плочките на коридора. Ели постоя още малко и бавно се запъти към спешното отделение.

Каза им, че я пребил мъжът, с който живеела, но отказа да съобщи името му. Спомена, че тя го била ядосала и с това го накарала да избухне и да я бие до самозабрава. Нейна била вината, защото много добре знаела колко бил ревнив и мнителен. Дори когато се появиха трима полицаи, Ели отказа да говори повече. Поставиха шина около челюстта и носа й, бинтоваха ребрата й, погрижиха се и за останалите й рани. На въпроса на жената в полицейска униформа тя отговори, че е съвсем сама, без родители, и се грижи сама за себе си от седемнадесетгодишна възраст. Оттогава живеела с този мъж и досега всичко било наред, само да не беше толкова избухлив… Знаела, че той я обича и много съжалявала, че му дала повод да я ревнува. Да, не би било зле и той да си получи заслуженото, но нали той отново ще й се кълне в горещата си обич, веднага след като тя се върне в дома им. Лошото е, че сега, с тази изкривена челюст, не може да говори по-силно, но твърдият поглед на големите й сиви очи ясно показваше на жената в полицейска униформа, че повече нищо няма да изтръгне от нея. И понеже се касаеше за случай на битово насилие, според закона те не можеха нищо да предприемат, ако тя не поиска намесата на блюстителите на реда.

— Глупава малка крава — рече жената в полицейска униформа на другите двама полицаи, застанали зад нея. — Никога няма да ги разбера тези девойки. Още нямат двадесет, а са твърди като гранит. Бих искала да го докопам онзи хубостник, който така я е подредил, за да му тръсна обвинения по всичките параграфи в закона, които могат да свършат работа. Кой знае, може пък да го хвана и в други нарушения… Но не мога да разбера как една жена приема насилието от страна на мъжа като доказателство за неговата любов към нея.

Съзнателно говореше по-силно, за да може Ели да я чуе, макар че на Ели й се искаше в този миг да им изкрещи в лицата: „Какво общо има това с любовта? Нищо не знаете за мен и никога няма да го узнаете! Самата аз не подозирах докъде ще стигна, когато преди две години и половина слязох от автобуса на Виктория Коуч Стейшън…“

Но когато вдигна глава, тримата полицаи бяха изчезнали надолу по белия коридор.

 

 

Никого не познаваше, нямаше при кого да отиде, а в джоба си имаше само две лири и половина. Мъкнеше със себе си малък куфар, в който бе нахвърляла оскъдното си бельо, четката за коса, тоалетната чантичка и снимката, на която тя и майка й се бяха снимали. Нямаше цел, нито приятели в огромния студен град, от които да потърси помощ. Нямаше и роднини, при които поне да пренощува. Избяга от пансиона заедно с Джени — друго момиче, с участ, подобна на нейната.

След като двете размениха няколко общи фрази и непознатото момиче й разказа за патилата си, Ели я помоли да я вземе със себе си, но Джени категорично й отказа:

— Нямам нужда от спътница като теб. Много си неопитна. Нищо не знаеш за живота, с нищо няма да се справиш. Защото не си била в изправителен дом. За пети път се опитват да ме окошарят, но и този път ще успея да им избягам. Ще изчезна далеч на север, чак в Шотландия, но ще го сторя така, че да си мислят, че съм се скрила в някое от предградията на Лондон.

Впечатлена от самоувереността на непознатото момиче, Ели плахо попита:

— А как ще го постигнеш?

— Повече никакви въпроси, ясно ли е? Защото ще бъда принудена да започна да те лъжа, а не понасям лъжите. — Джени загрижено огледа Ели. — Всъщност на колко си години?

— На седемнадесет.

— Хм, не ти личи! Мислех, че си колкото мен.

— А ти на колко си?

— Скоро ще навърша петнадесет. Имаш ли родители?

— Майка ми умря, а баща ми… — Ох, нищо не знаеш ти, нищичко… Навън е тъй студено и всичко е грозно, грозно!

— А пък аз искам да се махна оттук. И то колкото се може по-скоро! Как си с мангизите?

— Ами… нямам. Но знам откъде могат да се набавят.

— Откъде? — остро попита Джени.

— В къщата, където живеех. Баща ми винаги си крие парите в метално ковчеже в най-долното чекмедже на шкафа.

— А колко пари има там?

— Не знам, но съм виждала доста дебела пачка банкноти.

— Има ли друг обитател в къщата?

Ели поклати глава. Баща й работеше в клиника на другия край на града, по-малката й сестра отдавна бе в един диспансер извън града и през деня къщата оставаше пуста.

— А имаш ли ключ?

— Не. — Тя никога не бе имала свой ключ, защото баща й не й позволяваше.

— А какво е това място? Голяма или малка къща, едноетажна или…

— Голяма къща, на четири етажа.

— А прозорците?

— Прозорците са с външни рамки.

— Да не са двойни?

— Не.

Джени кимна, доволна от отговорите на Ели.

— А какъв е адресът?

Смътно подозрение накара Ели този път да отговори уклончиво:

— Ще ти го кажа само ако ме вземеш със себе си.

Джени кисело се усмихна, но в очите й се долови неволно възхищение.

— Май не си толкова глупава, колкото изглеждаш. Добре. Тази вечер ще се заемем с твоята къща. Съгласна ли си? Само трябва да изчакаме да изгасят лампите и да ни настанят в леглата.

— Ами какво ще кажем на другото момиче? — Те спяха по три в стая.

— Няма да посмее да гъкне. Познавам по очите й, че е прекалено изплашена и мисли само за собствената си кожа. Но не бива да говорим пред нея, разбра ли ме?

Под внимателния поглед на Джени Ели си изяде вечерята.

— Май не знаеш кога отново ще можеш да ядеш, познах ли? — захили се тя и посегна към нощницата си. Третата обитателка в стаята, дебело и глупавото петнадесетгодишно момиче, хъркаше шумно, когато Ели и Джени станаха от леглата и на пръсти се приближиха до вратата. Двете момичета се измъкнаха безшумно и по смълчаните коридори се добраха до прозореца на партера.

Отвън ги очакваше дългата, пуста алея в градината пред болницата. Джени познаваше по-добре района от Ели и веднага пое ролята на водач.

— Разбираш ли, винаги съм била добра в ориентирането в непознати места. Спомням си, че преди седем месеца съм минавала оттук. Почакай малко, докато огледам какво може да се набави наоколо…

— Ама какво ще търсиш? — недоумяващо я изгледа Ели.

— Ще огледам съседните магазини, глупачке! За какво, според теб, ме натикаха в оня гаднярски изправителен дом? За тършуване по магазините, ясно ли ти е?

— Аха…

— Помня последния път, когато жената зад щанда повика полицията и аз отново се озовах в кафеза. Противна история, дори не ми се говори за нея, но какво ли не се случва на човек, когато няма пукната пара в джоба си… Опитах се да я умилостивя, плаках, повторих й, че три дни не бях хапвала, но нищо не помогна. Не мога да ги разбера защо вдигат такава врява за стока за две-три лири. Тях бълха ги ухапала, но на мен това ми струваше още осем месеца пандиз. Но сега по-добре да не мисля за миналото. — Момичето огледа притихналите сгради. — Хм, тук ли си живяла? — Внезапно подозрение премина през главата й. — Да не би да са те изгонили, защото си надула корема?

— Моята история е толкова дълга, че сега няма време да ти я разказвам — уклончиво отговори Ели и спря пред висока къща във викториански стил. — Ето, тук живеех.

— Добре. Нека да видим през кой прозорец ще се опитаме да проникнем вътре.

Ели затаи дъх, треперейки от страх, че в следващия миг някой минувач ще изкрещи зад гърба й, но Джени учудващо бързо откри един прозорец, който се поддаде на натиска на ножа й и се разтвори със скърцане.

— Да не си посмяла да палиш лампите! — предупреди я Джени. — Нали помниш разположението на стаите?

Чекмеджето на шкафа на баща й се оказа заключено — Ели си спомни, че той винаги отключваше с ключа, закачен на верижката към джобния му часовник, но Джени отново извади ножа, насили ключалката, отвори чекмеджето и радостно ахна, когато напипа металното ковчеже. По-късно, когато преброиха парите под уличната лампа на десет преки от къщата, се оказа, че са се сдобили с шестдесет лири и три шилинга.

— Сега имам достатъчно, за да си наема квартира и да си потърся някаква работа.

Джени нищо не отговори. „Нека да продължава да си вярва, че ще успее да се справи в този мръсен живот — помисли си тя. — Но аз няма да постъпя като нея и макар че съм по-млада, ще се уредя много по-добре. Ох, но как да я оставя сама! Такива наивни хлапачки като нея винаги си патят жестоко. Е, ще трябва да се научи да се справя и сама, само че е нужно да е по-хитра и по-смела.“ Джени реши да научи новата си приятелка първо на най-полезния урок — да си пази парите — затова щеше да задигне парите от чантичката й, когато тя я остави на пейката до нея и тръгне към гишето за автобусните билети.

Когато Ели се върна, чантата й беше на пейката, ала Джени беше изчезнала. Ели не очакваше Джени да похарчи пари за автобуса, защото вече знаеше, че Джени винаги предпочиташе да пътува на автостоп — така й излизало много по-евтино, пък и доста по-весело, бе й казала Джени и побърза да добави безцеремонно:

— Но това не е работа за такива като теб. Още на първия завой всеки шофьор ще удари спирачките и ще те завлече зад крайпътните храсталаци. Ти трябва да пътуваш с автобуса.

Ели оцени разумния съвет, но щом отвори чантата си, за да остави вътре билета си и рестото от две лири и четвърт, не намери останалите пари, а само къс омазнена хартия, опаковка от сандвича на Джени, на който бе надраскано с разкривен почерк: „Отсега нататък на никого да не вярваш!“.

Момичето бе така шокирано, че дъхът й секна. Ужаси се от мисълта, че е изгубило всичките си пари, и се свлече на пейката, сломено и отчаяно. Очите й се насълзиха, надигна се и завлачи вдървените си крака към дамската тоалетна. Надвеси се над умивалника и се разхлипа. Сепна се, защото вратата се отвори, и припряно започна да се плиска със студената вода. В този миг чу съобщението към пътниците за нейния рейс.

Потънала в мрачни размисли, изплашена от мисълта за предстоящите дни, тя не запомни нищо от това пътуване. Когато автобусът спря на гара Виктория, Ели слезе напълно объркана и безпомощна.

Огледа се уплашено. Пред нея се изпречи пълна жена на средна възраст, която търсеше с поглед в тълпата хората, които очакваше да я посрещнат на гарата. Ели видя как пътниците се засуетиха около куфарите и пътните чанти, без никой да обръща внимание на самотната жена, и заговори учтиво с непознатата:

— Искате ли да ви помогна с багажа?

— О, колко сте любезна! Няма много такива като вас. Много ще ви бъда благодарна, ако ми помогнете да пренеса багажа до онази скамейка, а после все някак ще се оправя.

Ели изпълни молбата й, но не посмя да претършува някоя от чантите. Само седна на скамейката до непознатата жена, без да откъсва поглед от нея, замислено хапейки долната си устна.

— Май са забравили да дойдат да ви посрещнат, а? Или пък автобусът ни е дошъл по-рано. И това се случва, макар че по-често автобусите закъсняват. Пристигнах тук, за да се видя с една моя приятелка, но нейният автобус навярно е закъснял… Искате ли чаша чай? Ще седнем до прозореца, оттам веднага ще видим дали ще се появи моята приятелка и мъжът й.

Ели умираше за някакво топло питие. От миналия ден не бе слагала троха в устата си, но от ума й не излизаше предупреждението на Джени: „Отсега нататък на никого да не вярваш!“. Но тази жена не изглеждаше непочтена — добре облечена, на зряла възраст, с посребряла коса и майчинско лице…

— Няма нищо по-хубаво от чаша горещ чай — повтори жената.

— Благодаря ви — смотолеви Ели. — Чаша чай наистина ще ми дойде много добре. — Изпи не една, а две чаши и изяде дебело парче от вкусния ябълков пай, който непознатата жена й предложи с любезна усмивка.

— Сега се чувстваш по-добре, нали?

За пръв път през този ден Ели си позволи да се усмихне.

— Да, много по-добре, много ви благодаря.

— Не зная какво е станало с твоите хора, но вече сме тук от час и половина, а никой не идва да те посрещне. Сигурна ли си, че някой ще те потърси?

Ели се изчерви и поклати глава в знак на отрицание.

— Миличката… — прошепна жената. — Нима никой няма да дойде да те посрещне? Е, кажи ми къде живеят твоите родители и аз ще ти обясня как да стигнеш дотам.

Жената не се изненада, когато смутеното момиче смънка, че няма къде да отиде, понеже никого не познава в Лондон.

— Няма къде да отидеш! О, скъпа моя… само не ми казвай, че си избягала от дома си!

В гласа й не се долавяше упрек, напротив, сега стана още по-състрадателен, толкова нежен и съчувствен, че Ели се поотпусна и се разприказва.

— Не… не е точно така — заекна тя. Което всъщност бе чиста истина, защото тя повече нямаше свой дом.

— А къде са родителите ти? Не мислиш ли, че ще се тревожат за теб?

— Майка ми отдавна умря, а баща ми… баща ми ме изостави.

— О, бедното дете… — още по-нежно прошепна непознатата. — Но нямаш ли други роднини? Лели, чичовци или поне баба?

— Нямам. Никого си нямам.

— О, скъпа, толкова съжалявам. — Тя решително тръсна глава. — Тогава е било за добре, че си попаднала тъкмо на мен. Лондон не е място за малки и беззащитни девойчета като теб. Знам една квартира, много подходяща за теб. Там можеш да останеш колкото си искаш, докато се огледаш и си намериш подходяща работа. Имаш ли нещо против, ако се наложи да споделяш стаята с още три млади и красиви момичета?

— Не! — разгорещено отвърна Ели. Щом тази добродушна и отзивчива жена настоява, тя е готова да споделя стаята си не с три, а с тридесет момичета.

— А как ти е името, скъпа?

— Ели. — Това бе съкращението от истинското й име — Елеонор Джордан, което бе решила да използва отсега нататък, макар че майка й винаги я бе наричала Нел.

— Е, добре, Ели. Струва ми се, че е време да ставаме оттук. Трябва да се качим на още един автобус, но този път от градските. Скоро ще приключи работният ден и всички автобуси ще се натъпчат с пътници.

Тя грабна чантите си и благодари на Ели, когато момичето се наведе да вземе двата куфара. Двете тръгнаха към автобусната спирка. Жената настоя да плати билета на Ели. Пътуването се оказа продължително и Ели попита, озъртайки се с недоумение:

— Къде се намираме?

— В Айслингтън, скъпа, в северната част на Лондон. Моите познати живеят близо до следващата спирка. Те са очарователни, сама ще се убедиш, и веднага ще те харесат. Живеят много задружно и весело, без да обръщат прекалено голямо внимание на досадните трудности, от които се оплакват повечето момичета на твоята възраст.

Когато пристигнаха пред тясната и висока сграда, Ели се намръщи леко — отвън къщата изглеждаше занемарена и отблъскваща. Но жената й кимна да продължи с нея и двете изкачиха с пъхтене три етажа, за да се озоват на таванската площадка. Но апартаментът, в който влязоха, се оказа топъл и светъл, от другите стаи долиташе весела глъч и тракане на чаен сервиз. Ели въздъхна облекчено и се опита да се успокои. Нейната благодетелка отвори една от вратите в преддверието и влезе в голяма стая. Вътре светеше телевизор, а в ъгъла млада жена гладеше яркорозова блуза, на канапето до нея друго момиче, по-младо и доста по-красиво, лакираше дългите си розови нокти — на Ели й заприличаха на нокти на граблива птица, а трето момиче наливаше гореща вода от лъскав чайник.

— Здрасти, Лил! — провикна се тя към жената. — Както винаги, идваш тъкмо навреме. Дори е останал чай в кухнята. А пък тази коя е?

— Това е Ели. Бедното дете, намерих го, съвсем само, на гара Виктория. Няма къде да се приюти, няма семейство, няма роднини. Пристигнала е само с тези дрехи, които са на гърба й, и с малко багаж. Затова съм сигурна, че няма да имате нищо напротив да я приберете при вас за ден-два, колкото да се окопити и да си стъпи на краката. Ели, това е Паула, там на канапето е Синди, а момичето, което глади блузата, се казва Морийн.

Трите съквартирантки я посрещнаха така сърдечно, като че ли бяха три корабокрушенки на самотен остров, на чийто пустинен бряг внезапно се е появила четвъртата им посестрима, оцеляла сред океанските вълни, макар да са я сметнали за отдавна загинала. Весели и приветливи, те я приеха, без да я отрупват с любопитни въпроси, макар че отначало Паула се разтревожи за нещо, но се успокои, когато Ели й обясни, че наистина няма нито един близък не само в Лондон, но и в околностите му.

— Нямаш си никого! Но нали все някой се е грижил за теб досега? — недоверчиво я изгледа Паула.

— Е, имах сестра — срамежливо призна Ели, — но… но тя се разболя и я прибраха в някакъв диспансер.

— О, бедното дете… Ти май наистина никого си нямаш. Е, тогава ще останеш тук, при нас трите. Нали не възразявате, момичета? Ще спиш в стаята на Морийн. Съгласна ли си, Морийн?

— Ами то и без това леглото е двойно — безгрижно отвърна Морийн, — само искам да те попитам дали хъркаш?

— Не, не хъркам, поне така си мисля.

Лил остана за вечеря — Паула донесе голяма тенджера със спагети по болонски — и докато вечеряха, Ели трябваше да им отговори на десетките ловко зададени въпроси, вмъкнати посред разговора, на всякакви теми. Към девет часа момичетата станаха, за да се преоблекат. Изненадана, Ели ги попита със смаяно изражение на лицето:

— Но вие нощем ли работите?

— Ами че да — лаконично й отговори Синди. — При това без почивка.

— Нощна смяна, така ли?

Те се закискаха и Ели се почувства като пълна глупачка, ала Лил им изшътка и ги изгледа строго.

— Те са заети в развлекателния бизнес, скъпа, за това работят предимно вечер.

— Аха… разбирам… — Това обясняваше всичко. — А ще може ли… как да го кажа… да намерят работа и за мен? Ще науча всичко, което се изисква. Знаете ли, аз много бързо усвоявам уроците.

— Добре, добре, скъпа, ще се погрижим и за теб. Първо да се настаниш, да си починеш, пък после всичко ще се уреди.

Към десет вечерта пристигна Мики Шонъси — представиха го на Ели като „братовчед на Паула“, което всъщност си беше самата истина. Добре облечен, представителен ирландец, с тъмночервена коса и с напевен акцент. Очите му, красиви като на всички ирландци, бяха сини като езерата на Киларней. Той много се заинтересува от Ели. Когато момичетата излязоха, той седна до масата в кухнята, наля си кафе и побъбри с Ели и Лил. Накрая Лил стана и напомни на Мики да я изпрати до дома й — не искала да върви сама по тъмното, при това с тези тежки чанти и куфари, макар да живеела само през няколко преки.

— А ти си легни — майчински я посъветва Лил, докато събираше багажа си. — Момичетата няма да се върнат преди три, дори четири след полунощ. Можеш да заключиш вратата, защото всяка от тях си има ключ.

— Благодаря ви! — отговори разчувстваното момиче и грабна ръката на Лил. — Истинско чудо бе нашата среща. Не знам какво щях да правя, ако не ви бях срещнала.

— Няма нищо, сега се погрижи за себе си. Няма да е много лесно сама да се справиш в град като Лондон. И не забравяй да заключиш вратата след нас.

— Ще се отбия да те видя — обеща й Мики. — Доста често идвам тук.

Ели изми чиниите — нито едно от момичетата не се бе постарало да ги измие, само ги бяха накиснали в мивката, а след това разтреби кухнята. Подреди и спалнята, защото завари куп разхвърляни дрехи, списания, гримове и кремове. Окачи дрехите на закачалките в гардероба — до една крещящо ярки според нейния вкус — и събра бельото. Досега не бе виждала такива черни дамски чорапи — или мрежести, или много тънки и прозрачни. Всички обувки се оказаха с високи токчета. Тя никога не се бе качвала на обувки с високи токчета — баща й мърмореше, че били вредни за ходилата, но сега веднага изпробва един чифт, поразтъпка се из спалнята, но бързо се олюля. Явно не бе свикнала с токчетата и веднага реши, че никога няма да си купи такива неудобни обувки.

Но леглото се случи много удобно, не помнеше друг път да е спала в такова меко и широко легло. Отпусна се, радостна, че този път Джени не се оказа права, като я съветваше никому да не вярва. Нали ако не беше добрата, отзивчива Лил, сега тя нямаше да е в това приятно и топло легло…

Всъщност леглото бе доста омачкано, чаршафите отдавна не бяха прани и гладени, възглавницата — дунапренова, ала тя се почувства в безопасност. Едва се държеше на крака от умора и може би това бе причината да си мисли, че е попаднала едва ли не в рая. Нали, ако Лил не я бе скрила тук, сега можеше да дреме в някой от полицейските участъци като безпризорна. Лил не забрави да я предупреди, че полицаите патрулират из цял Лондон и особено около гарите, за да прибират всички подозрителни новопристигнали.

Ели реши, че може да остане при тези любезни и мили момичета поне докато новите й хазяи я изтърпят, а тя още от утре ще потърси работа и щом събере малко пари, ще се изнесе в самостоятелна квартира. Баща й не се месеше в работите й още откакто тя бе на единадесет, така че защо трябваше сега да мисли за него? Най-важното ще е да си намери работа. Може би сервитьорка или продавачка. От баща си бе запомнила доста медицински термини, така че можеше да постъпи като момиче за всичко дори в някоя аптека. Трябва да се хване с нещо, с което ще може да се справи. Може би няма да е зле да попита Мики — изглеждаше й доста отракан. А защо пък да не си опита късмета в развлекателния бранш, като Морийн, Синди и Паула… Прозя се, намести възглавницата и в този миг се почувства много самотна. Замисли се къде ли е сега сестра й, как би могла да я намери. Зарови лице във възглавницата и сълзите й потекоха. „Ще те намеря, Маргарет, и ние двете отново ще бъдем заедно… Ще те открия, където и да си, ще ти обясня всичко, което се случи с мен, и то така, че да можеш да ме разбереш и оправдаеш…“

Уморена, тя се унесе в сън и когато, към два след полунощ, Морийн се прибра в спалнята, Ели спеше непробудно.

 

 

В леглото, в болницата, Ели си спомняше с тъга тези отдавна отминали дни, смаяна от разкритието каква наивна и простодушна глупачка е била, когато за пръв път бе дошла в Лондон. Та тя нищо не е разбирала! Дотогава всичко в живота определяше баща й, макар че в дома й, на Уорик Роуд 17, животът бе доста скучен и еднообразен. Именно там е бил нейният дом, нейният свят, но тя въобще не е подозирала колко различен и жесток е външният свят. Доста скъпо й струваше този урок.

Момичетата и Мики й се струваха като красивия принц, заобиколен от трите добри феи. Водеха я на разходки из града, възкликваха съчувствено, когато тя им се оплакваше от безсърдечния си баща, позволяваха й да изпробва тоалетите им, обаче нито веднъж не й позволиха да облече някоя по-дръзка минипола или да изпробва гримовете им.

А животът в бащиния й дом беше еднообразен и човек можеше да умре от скука. Често оставаше сама, защото баща й се интересуваше само от себе си и не можеше да разбере, че дъщеря му се нуждаеше от повече топлина. Сестра й, Маргарет, също се държеше доста хладно с нея! Самата Ели много я обичаше и дори се стремеше да я защитава от суровия им баща, но Маргарет не откликваше на опитите за сближаване. Всичките съученички на Ели си имаха приятелки, канеха ги на гости, излизаха заедно, само на нея това бе забранено. Баща й винаги заявяваше кисело, че не му е приятно да вижда непознати физиономии в дома си.

С пациентите му положението беше напълно различно, освен това нямаше опасност някой от тях да дойде на гости за вечеря. Ели не можеше да разбере защо хората посещават кабинета на баща й, след като той се държи толкова студено и отчуждено. Как понасяха надутото му самомнение, че той и само той най-добре знае как се лекува всяка болест? Може би хората обичат да изпълняват безпрекословни нареждания, защото така се освобождават от отговорността, особено когато се касае за тяхното здраве.

— Бог ми е свидетел, че маниерите му са направо непоносими! — чу веднъж тя как възкликна някакъв раздразнен пациент. — Студен е като ледник, но пък съветите му нямат цена, а това, в края на краищата, е най-важното, за което ходим при лекарите. Ако не беше толкова добър в професията си, никога нямаше да стъпя в кабинета му!

Ели не разказваше много за недостатъците на баща си, но за останалите обитатели на къщата не след дълго стана ясно, че е била лишавана от елементарна нежност и топлина. Паула, която беше номер едно в екипа на Мики, поразяваше Ели с познанията и осведомеността си. Освен че бе по-умна от другите две момичета, тя привличаше Ели и със способността си да гледа реалистично на живота, да се ограничава неизменно в рамките на възможностите си и да се възползва дори и от най-незначителните си предимства. Така Ели неусетно започна да й подражава — слушаше, наблюдаваше, копираше от нея, като се стараеше това да не бие на очи.

Морийн, номер две в йерархията, имаше добро сърце, но четеше прекалено много жълтите вестници, пълни с плиткоумни съвети и блудкави истории. По характер беше отстъпчива и с нея лесно можеше да се споразумее човек, стига да не се касае за нещо рисковано. За разлика от Паула, Морийн нито веднъж не се опита да се противопостави на Мики, но щедро даряваше Ели със съветите си. Най-лошото бе, че Морийн се страхуваше прекалено много от Мики. Но образоваността на Ели я караше да я гледа със страхопочитание, защото тя самата бе слабо образована. А пък Синди към никого не се отнасяше с уважение. Животът й бе посветен изцяло на грижите за собственото й благополучие. Веднага щом схвана ролята на Мики в преразпределението на териториите, тя се постара да очертае своя периметър и ревниво бдеше да не бъде изместена от някоя от съквартирантките си. Започна да се прехласва по Мики и оставаше сляпа за недостатъците му. През първите две седмици следеше зорко като ястреб новодошлото момиче, готова да покаже ноктите си, ако Ели се опита да заеме мястото й в леглото на Мики. Успокои се едва когато се увери, че нищо не я заплашва. Оттогава престана да обръща внимание на Ели, считайки я за прекалено наивно и непрактично момиче, което само си е губело време да чете и да учи. Според Синди на едно момиче са му нужни единствено физически данни, за да впрегне в мрежата си някой глупав мъж (тя смяташе, че освен обожавания от нея Мики, всички останали мъже ги бива само за секс и за печелене на пари), който, ако жената си е на мястото, ще й подсигури с всичко необходимо за един сносен живот, така че тя да не е принудена да работи.

От трите момичета само Синди си вършеше работата с въодушевление — за нея сексът бе необходимост, като кислорода, а щедрото заплащане го правеше още по-желан.

Много по-късно, когато си припомняше тези отдавна отминали дни, Ели проумя, че през цялото време всички в квартирата на четвъртия етаж са я тласкали постепенно, обмислено, към нейния упадък, към примирението с мисълта да се присъедини към техния начин на живот.

— Харесваш ли момчетата, мъжете въобще? — случайно я попита Мики една вечер, когато останалите три момичета се приготвяха за „нощната смяна“.

— Никого не познавам. Баща ми казваше, че съм прекалено малка, за да се срещам с момчета.

— Ами тогава защо не излезеш, да се огледаш, да срещнеш някой симпатичен мъж? Не те ли вълнува тази идея?

Ели го погледна и в едрите й сиви очи внезапно се появи сянка на надвисващо прозрение.

— Искаш да кажеш… като Паула, Морийн и Синди, така ли да те разбирам?

„Хм, доста бързо схваща“ — помисли си Мики.

— Ще помисля. — Мики предпазливо отклони въпроса й. — Може би ще успея нещо да ти уредя.

Ели се загледа през прозореца, трескаво обмисляйки дали да го попита за най-важното. След дълга пауза се реши, преглътна сковано и въпросът сякаш неволно се отрони от устните й:

— А плаща ли се добре?

Паула учудено вдигна вежди към Мики и той внимателно огледа стройната фигура на Ели.

— Зависи… зависи на какво ще заложиш.

Ели го погледна в очите и попита:

— За какво намекваш?

Момичетата се спогледаха. Такава безцеремонна откровеност бе нещо необичайно дори и в техните кръгове, където можеха да се чуят какви ли не реплики и оценки. „Може би — помисли си Мики — не е чак толкова неопитна, макар да изглежда неузряла.“

И тогава той й обясни играта. Тя нито се изчерви, нито отвърна погледа си от пронизващите му очи, не показа, че се страхува или отвращава. Накрая Паула не издържа и се намеси:

— Щом баща ти е лекар, сигурно ти е говорил за половия живот?

— Да — сухо и лаконично отвърна Ели.

— Но не ти е разрешавал да го правиш с момчетата, нали? — недоверчиво я попита Синди.

— Не.

— А ти как мислиш… ако се научиш да го правиш, ще можеш ли да доставяш удоволствие на мъжете? — уж неволно подметна Мики.

— Аз… — Ели прехапа устни. — Аз мога поне да опитам.

— С тази твоя външност няма да имаш трудности. Мъжете харесват хубавите момичета като теб и нищо чудно да изкараш доста пари. — Той се спря, остави я да осмисли думите му и продължи: — Защото ние похарчихме много пари за теб, Ели. Храна, квартира, водихме те къде ли не, пътувания, билети и прочие — а онези две лири и половина, с които дойде при нас, не стигат дори веднъж да напълним пазарската кошница. Пресметнах, че само през последната седмица сме похарчили за теб петдесет пъти повече от твоите две лири и половина.

Ели го изгледа смаяно.

— Нямах представа, че толкова много… — Гласът й се разтрепери.

— Е, ти си ни задължена и това е всичко. — Той погледна към Паула, която веднага схвана подканата и се зае да подклажда огъня.

— Можеш да си върнеш всичко, което си изхарчила, с печалбата само от две-три нощи — обади се тя с престорено равнодушен тон.

Ели се залови за думите й като удавник за сламка.

— Да, това ще уреди всичко между нас, нали?

— Няма проблеми. Тогава ще се отнасяме с теб като равна на нас и освен това ще ти останат пари за харчене… за дрехи, за гримове, за развлечения, за всичките тези неща, които са ти били забранявани от баща ти. Ще живееш като нормално, модерно момиче, а не като Пепеляшка в кухнята.

— Но…

— А ние ще те научим на всичко. Защото за нас отдавна няма тайни, нали, момичета?

— Дори знаем повече, отколкото е необходимо — обади се Синди.

Очите на Ели се разшириха от учудване, в гласа й се прокрадна съмнение:

— Но вярвате ли, че мъжете ще ми плащат добре за сексуални услуги?

— Да.

Настъпи тягостно мълчание. Всички очакваха решението й и от това колебанията в душата на Ели се усилиха още повече. Не можеше повече да се отлага мигът на посвещението й в най-древната професия. Нямаше накъде да бяга — Мики се бе постарал да заварди всички възможни пътища за бягство и спасение. Той очакваше от нея да се залее в сълзи — та тя бе тъй неопитна. Такива момичета, когато се сблъскат с жестокия избор, често устройваха неописуеми сцени. Но тя не пророни дори една сълза. Само сведе поглед към дланите си, нервно кършейки пръсти. Тогава Мики видя как тялото й потръпна в безпомощен жест и тя отчаяно махна с ръка. Жестът можеше да се тълкува като израз на примирение със съдбата, но след малко Ели изправи глава. Кръвта се бе отдръпнала от лицето й.

— Добре — тихо отрони тя с безцветен глас, сякаш съобщаваше, че е готова да я опаковат в някакъв кашон, за да изпратят в далечно пристанище. — Ще бъде както желаете.

 

 

„Каква глупачка съм била! — мислеше си Ели сега, разкъсвана между презрението и съжалението заради безпомощността си. — Те отлично са знаели какво вършат, само аз съм си въобразявала, че решението е зависело от мен.“ Още през първия месец тя навлезе дълбоко в трудния и рискован живот на уличните проститутки и макар да изкара много повече, отколкото дължеше на Мики за онази първа седмица, той продължи да й удържа пари за „неизбежните разноски… за всичките тези дрешки, които съм ти накупил, за фризьорката, за гримовете, за квартирата…“.

Струваше й се, че никога няма да успее да му се издължи, докато накрая започна да проумява, че от този капан измъкване няма да има. Бяха я уловили като птичка в клетка. Мики на бърза ръка изостави любезностите и съчувствията, превърна се в коравосърдечен работодател, който не се колебае да прибягва до наказания, ако я улови в някакво прегрешение, като най-тежкото бе да му носи по-малко пари от очакваната сума. Тя откри, че той е пристрастен към кокаина, чиято цена растеше ежеседмично, а това никак не спомагаше да се укротява избухливият му нрав.

Опита се да спести някоя лира, но се оказа много трудно, защото Мики редовно пребъркваше джобовете й. Той лично купуваше презервативи за момичетата си — хвалеше се, че при покупка на едро му излизали доста по-евтино — и така тя успя да скъта съвсем оскъдна сума. Не смееше да рискува с повече, защото Мики знаеше отлично колко би могла да изкара в своя участък и ако му носеше по-малко, нищо хубаво не я очакваше.

Ели не се опита да потърси сестра си, докато не стана на осемнадесет — сега вече не можеха да я заплашват като малолетна с изправителния дом. Още на следващия ден тя позвъни на мисис Робсън, прислужницата в дома на баща й на Уорик Роуд 17, която, без да прекрачва строгите правила за поведение, наложени от него, се опитваше да внася поне малко радост в живота на дъщерите му. Ели излъга за местонахождението, като каза, че живее при кръстницата си, и веднага попита какво става с Маргарет. Рязко прекъсна опитите на мисис Робсън да научи нещо повече за живота на Ели, защото знаеше слабостта на прислужницата към клюкарстването. Ели бе позвънила от телефона на някакъв бар и затова не можеше да води продължителен разговор, но успя да научи най-важното: Маргарет не била в диспансер, а в клиника за душевноболни. Мисис Робсън й съобщи адреса и телефонния номер на клиниката. Ели й благодари и прекъсна връзката, за да се спаси от настойчивите въпроси, после набра номера на клиниката, изчака да повикат лекуващия лекар и узна, че сестра й е физически напълно здрава. Да, позволявали посещения, но след уговорен по телефона час за визитация. Маргарет отново изпаднала в криза и трябвало да я приберат зад стените на клиниката. Когато Ели попита що за криза е преживяла сестра й, лекарят й обясни, че се касае за буйни пристъпи през неопределени интервали от време.

Смаяна, Ели остави слушалката и се отпусна на стола до най-близката маса. Маргарет да буйства! Кротката, плаха, свенлива Маргарет! Не… не… това не е истина. Макар дълбоко в душата си да съзнаваше, че се заблуждава. Нали и тя самата се бе сблъсквала в новата си професия с толкова много хора, кротки и смирени като сестра й, които отчаяно се стремяха към промяна, към някакво вълнуващо, преобразяващо изживяване. Май ще трябва да се прости с мечтата някога да живеят заедно, двете сестри, сами, без деспотичния им баща. Върна се в къщата, без да помни по кои улици е минала, и през следващите дни бе тъй притихнала и сломена, че Мики се изплаши, че се е разболяла. Дори прояви загриженост към нея — нещо доста необичайно за Мики. Един следобед, когато тя въобще не стана от леглото, той дотолкова се разтревожи, че реши да пожертва няколко лири и позволи на Паула да повика лекар, който обяви, че Ели страда от лека форма на депресия.

— Очевидно е живяла прекалено напрегнато. Нека да си почине, може би не й достига сън, за да се възстанови. Наскоро е загубила доста от теглото си.

— Но… да не е пипнала нещо? — полюбопитства Мики.

— Не, няма нищо телесно, освен слабеенето. Може би е преживяла някакъв шок.

— Шок ли? Какъв шок?

— Научих, че много се е притеснила за съдбата на сестра си — намеси се Паула.

— Е, това обяснява всичко. Почивка, повече сън, силна храна и два пъти дневно от тези витамини. Кажете й да дойде в кабинета ми след две седмици, за да й предпиша още нещо, ако се наложи.

Когато лекарят си замина, Мики попита Паула:

— Какво беше това за сестра й?

— Ели научила, че са я вкарали в някаква психиатрична клиника. Май нямало много надежди, че сестра й ще оздравее.

— Хм, това обяснява всичко… Макар че не може да отсъства прекалено дълго.

„Егоистично копеле!“ — изруга Паула и отиде в стаята й. Завари я заспала в леглото, с хлътнали бузи и сенки под очите, бледа като платно. Придърпа одеялото й и се заслуша в тежкото й дишане. Замисли се колко бе преживяла Ели, откакто попадна в екипа на Мики. „Само Бог знае защо реши да постъпи така — помисли си Паула. — Какво ли не съм видяла, но никога досега не бях попадала на момиче като тази Ели…“

Когато след седмица Ели се съвзе, повече нито веднъж не спомена името на сестра си, но в мрачното й мълчание се спотайваше непоколебима решителност. От останалите единствено Паула забеляза тази промяна в поведението й, но нищо не каза на Мики и на другите момичета.

 

 

„Безкрайно съм задължена на Паула — повтаряше си Ели, докато плахо се наместваше, за да облекчи болката от счупените си ребра. — Но най-важното е, че сега съм свободна!“ Затвори очи и усети как стаята около нея заплува в унеса на болезнените спомени. Две и половина години робия, безкрайна върволица от мъже, без да запомни нито едно лице… „Не, това повече никога няма да се повтори! Каквото и да ми струва, ще се измъкна от тази дяволска клопка! И поне две седмици с нищо няма да се занимавам. Та кога за последен път съм имала почивка?“ — припомни си тя. Баща й не одобряваше безделието, за него това бе проява на ненужна и вредна екстравагантност. Това я подсети за нещо. Бавно се надигна и протегна ръка към чантата си. Зарови с ръка в джоба на чантата, където бе оставила две банкноти по двадесет лири. Парите си бяха нейни, а не на Мики. Може да си купи някое списание или шоколад. На душата й олекна, когато пръстите й докоснаха банкнотите. А когато оздравее напълно, ще печели само за себе си. Повече няма да позволи на нито един мъж да заграбва парите й, които печелеше с толкова унижения и рискове. „Никога!“ — закле се Ели. Защото нямаше да забрави жестоките уроци на Мики Шонъси. Закани се също, че за нищо на света няма да се лишава през нощта от благословената ласка на съня, а през деня ще яде, и то само най-доброто, дори и по четири пъти на ден. Най-хубавото в цялата история бе това, че Мики не подозираше къде се е скрила. Вярваше, че Паула няма да я предаде, нито пък Морийн. Опасно бе само със Синди, но тя също не знаеше скривалището й. Значи е приключено с този най-мрачен, непоносимо тежък период от живота й. И повече никога, никога няма да се повтори. Решена бе да избира сама какво ще предприема, без ничия намеса. Защото само тя има право да разполага с живота си. Сега най-важното бе да реши с какво ще се заеме оттук нататък.