Вера Коуи
Двойствен живот (15)

Глава петнадесета

— Нел, днес ти просто не си на себе си. Усещам, че си… как точно да го кажа… разсеяна. Но ако нещо толкова те тревожи, позволи ми да ти цитирам една престаряла мъдрост: „Споделената мъка е половин мъка“.

— Не, при мен всичко е наред — отговори Нел.

— О, стига си се опитвала да ме заблуждаваш. Спомни си с кого разговаряш. Нали знаеш, че никой не може по-добре от мен да отгатва чувствата само по изражението на лицето. Ако можеш да четеш по лицата на хората, ще опознаеш всички човешки недостатъци или достойнства. Сега ти като че ли си някъде другаде, изглеждаш ми отсъстваща и объркана. Нали дойде да ме посетиш? Оценявам жеста ти, защото болниците са нещо, което винаги съм ненавиждал. Какво става с теб? Да не се е появило някое ново лице в твоя живот?

— Какви упойващи лекарства ти дават? — прекъсна го Нел.

— От онези, които могат да ме спасят от вирусната пневмония, която ми откриха вчера сутринта. Предишната вечер си легнах напълно здрав. Спомням си, че имах среща с един прекрасен млад тунизиец. Какво тяло има той, боже мой… Това ни беше първата среща, но мога да ти се закълна, че е достоен за длетото на самия Праксител!

— Казаха ми, че си припаднал.

— Първото име, което ми дойде наум, след като се съвзех, беше твоето…

— Защото съм жена и няма да възбудя подозрения?

Филип посрещна ироничната й усмивка с невъзмутимо спокойствие.

— В моето положение съм длъжен да бъда предпазлив.

— Но нали ти казаха, че последната ти ХИВ-проба била положителна?

— Това бе първото, което им съобщих, когато ме докараха тук. Но след като повикаха личния ми лекар, аз оставих всички формалности на него. Той се погрижи да ме настанят в самостоятелна стая — най-после да има някаква полза от здравната осигуровка, която им плащам толкова години. Не мога да отрека, че Уестминстърската болница е доста по-добре уредена от останалите болници в Лондон.

— А каква е диагнозата ти? — попита Нел.

— Имам СПИН — откровено й призна той и унило сви рамене. — Вече няма смисъл да ме изследва дали ХИВ-пробата ми ще се окаже положителна. Засегната е имунната ми система и затова вирусът, причинител на пневмонията, е успял да ме повали на легло толкова бързо. Отсега нататък времето е моят най-опасен враг.

Нел остана мълчалива.

— Не се оказа това, което очаквах — продължи Филип и погали ръката й, но съвсем за кратко. Отново в малката болнична стая надвисна плътна, непроницаема тишина. Никога не бе изпитвала към Филип такава обич, каквато към Лиз, Филип също не се бе влюбил в нея, по разбираеми причини. Но бе свикнала с него. Въпреки нежеланието си, той се оказа въвлечен в живота й и когато повече нямаше да може да се обръща към него за съвет в трудните моменти, в живота й щеше да остане празнота, която никой друг не би могъл да запълни. По свой, макар и особен начин, той се бе привързал към нея и тя го усещаше с женската си интуиция. Нел отдавна очакваше със страх този ден, още откакто Филип й бе съобщил, че първата му проба била положителна, но продължаваше да таи надежда, че няма да се окаже най-лошото. Ситуацията й напомняше за последните месеци от живота на майка й. От четири години баща й бе поставил диагнозата и с типичната за него педантичност бе обяснил на по-голямата си дъщеря какво може да се очаква — Нел от месеци знаеше, че майка й няма да живее дълго, но това никак не облекчи страданията й. Познанието очевидно не може да смекчи болката при загубата на някой от близките ни, защото няма по-отчайваща мисъл от осъзнаването на отчайващата ни безпомощност пред неумолимата съдба.

Разликата беше в това, че сега бе зряла жена и разбираше много по-добре.

Пое дълбоко дъх, опитвайки се да прикрие вълнението си, преди да заговори:

— Тогава, щом дните ти са преброени, да се заемем с единственото, което ни остава.

— Имах време да премисля наново целия си живот. Утешавам се с мисълта, че всъщност няма какво да изгубя.

Спогледаха се и се засмяха почти едновременно.

— По-добре ми разкажи какво става с теб — подкани я Филип. — И без това няма за къде да бързам.

„О, да! — каза си Нел. — В цял Лондон няма по-проникновен анализатор на чувствата и пороците на хората от теб.“ От саркастичните забележки и ехидните преценки на Филип Фолкнър се страхуваха десетки хора, защото никой не можеше така ловко да комбинира традиционното клюкарство с остроумни попадения относно скритите недостатъци на околните. Но в същото време Филип бе прочут и с това, че пазеше ревниво от хорските уши и очи подробностите около своите преживявания.

— Напоследък около мен няма нищо интересно — въздъхна тя. — Дори, честно казано, започнах да се отегчавам от хорската суета.

Филип се намръщи. Лиз би споделила с него всичко, без да чака покана, и би се постарала да измоли съветите му за всяко свое предстоящо решение. Докато Нел трудно се решаваше да потърси съвет не само от него, но и от който и да е друг свой приятел. Но още повече го измъчваше принудителната изолация в тази проклета болница. Няма как, ще се наложи сам да си измисли нещо, с което да се занимава, колкото да убие времето. Времето, което всъщност го доубиваше бавно, но сигурно…

— Знаеш ли, имам една молба към теб… Би ли ми донесла от дома бележника с телефоните и адресите?

 

 

— Ходила е в Уестминстърската болница? — удиви се Марк. — Защо? Какво ще прави там?

— На посещение при Филип Фолкнър — докладва сержантът. — Този джентълмен, сър, е доста „известен“ в своя кръг. Не сте ли слушали за Краля на всички крале? Е, а мистър Фолкнър е известен като Кралицата на всички кралици. — Бил Рос замълча, неуверен дали началникът му е знаел, или сега научава за тайния порок на мистър Фолкнър. — А сега лежи в болницата, защото е доказано, че е заразен от СПИН. — Сержантът се смути от пронизващия поглед на старши детектив Стивънс и припряно затърси съответната страница в бележника си. — Да, ето тук съм записал най-важното от разговора с главния лекар. Изглежда, че мистър Фолкнър и нашата лейди са стари приятели. Тя има ключ от апартамента му в района около Уестминстърското абатство, защото я проследихме, когато отиде там, сама, за да му занесе в болницата някои лични вещи. Той няма досие при нас, но е добре известен сред хомосексуалистите във висшето общество в Лондон. Произлиза от благородническа фамилия, чието родословно дърво може да се проследи няколко века назад, но според злите езици, макар в акта за раждането си да е записан като син на покойния сър Хю Фолкнър, истинският му баща е от много по-високо потекло или — ако желаете да бъда искрен докрай, трябва да търсим физическия му баща сред принцовете от кралска кръв. Може би това обяснява защо през целия си досегашен живот мистър Фолкнър се е отличавал с изискани маниери и вроден вкус към всичко изящно. А що се касае до списъка на интимните му приятели, то той напомня на справочника за най-видните личности в кралството, говоря за прословутия „Кой кой е“. Ето, на този лист съм си отбелязал имената на посетителите в болницата през последните пет дни. Както сам може да се уверите, сър, сред тях фигурират доста знатни особи.

— А това известно ли е на мис Мондейн?

— Не мога да зная, сър. Тя не е била в болницата по време на тези посещения. Посещаваше го само през следобедите, а тези високоблагородни господа — предимно във вечерните часове.

— А какво показва наблюдението на мис Мондейн? Има ли нещо тревожно около нея?

— Как да ви кажа, сър… има нещо, което не мога да си го обясня. — Сержант Бил Рос остави на бюрото на шефа си няколко снимки, направени от полицая, скрит в пощенска камионетка, паркирана на отсрещната страна на улицата, точно срещу къщата на мис Елеонор Джордан. — Оказа се, че в тази загадъчна къща има и трета обитателка, за чието съществуване досега въобще не сме подозирали…

— Какво!

— Вижте сам, сър. Ето, на тази снимка ясно личи, че въпросният обект е непозната млада лейди.

Та това беше Нел, с права коса, облечена в ежедневен тоалет, по всяка вероятност от магазините на „Марк енд Спенсър“.

— По дяволите, що за загадка е това?

— Нямам представа, сър. Но съм длъжен да докладвам за още един факт, не по-малко странен — досега нито веднъж не сме забелязали от къщата да излизат или влизат заедно две или три от обитателките. На прага се появява само едната от тях, през значителни интервали от време, измерено в часове. Изглежда, че никъде не ходят заедно. Например хазайката, мис Джордан, е засичана само в някои от делничните дни, по-точно всеки вторник, сряда и четвъртък, докато мис Мондейн излиза само вечер или през уикенда, при това винаги зад кормилото на колата, регистрирана на нейно име.

— Някакви посетители или каквито и да било външни лица?

— Никакви, сър.

Марк Стивънс се съсредоточи върху фотографиите, разпръснати по цялото му бюро. От тях го гледаше открито, приветливо женско лице, без следа от грим и червило, фигурата й беше доста привлекателна — твърдите й гърди се очертаваха съблазнително под скромната тениска с едва забележимо деколте, а прилепналите джинси подчертаваха елегантно заоблените й форми. Носеше тъмни очила, но от нея се излъчваше нещо познато, макар и изплъзващо се от съзнанието му… Къде я бе виждал преди? И коя бе тя всъщност? Някаква приятелка на Клео Мондейн? Или роднина, по-млада братовчедка или нещо подобно? Да, озари го внезапно хрумване. Тя е нейната свръзка! Напомняше му на мис Джордан, но поне с десетина години по-млада. Да не би да е нейна племенница? Или помощничка на хазайката, която наглежда къщата, когато мис Мондейн е извън Лондон, а Елеонор Джордан е заета? О, Нел, въздъхна Марк, докога ще ме измъчваш с твоите загадки? Малко ли са ми останалите грижи и главоблъсканици? И защо другите две жени по цял ден не излизат навън от къщата? Е, да, и това може да се обясни — нали някой трябва да се грижи за котките, когато мис Мондейн е извън града! Но когато и тя е в е къщата? Защо ще посещават дома й, и то навярно срещу доста щедро заплащане, когато и тя е вътре в къщата?

Осени го една идея, толкова смешна, че не можа да се сдържи и се разсмя така силно, че сержантът едва не подскочи. Възможно ли бе мис Джордан, скромната и целомъдрена застаряваща мома, на външен вид напълно почтена, да е в дъното на цялата игра? Да събира парите на своите момичета, да урежда срещите с клиентите, да търси нови проститутки на повикване? Може би са намесени още момичета, но не ги пуска на изисканите си клиенти, защото още не са подходящи за тази цел? Тогава къщата, която тя посещава под прикритието на „хазайка“, е тяхната главна квартира, а останалите момичета са разпръснати по всички краища на огромния град! Да, само с една проститутка много не може да се спечели, колкото и лъскава да е тя, следователно мис Джордан крие някъде още поне пет-шест жени от антуража си, но с различни нива на „класификация“, според предпочитанията и портфейла на клиента. И накрая всички приходи се събират в обща каса, в джобовете на достопочтената мис Джордан. Да, реши той, струва си да се обмисли този вариант, а за тази цел ще се наложи още една визита при мис Клео Мондейн.

— Искам да ми се обадиш, когато Клео Мондейн се върне в къщата — заповяда той на смаяния Бил Рос. — Позвъни ми веднага щом ти докладват, че се е прибрала. Няма значение по кое време на денонощието… Знаеш къде да ме търсиш, нали, сержант?

Отново приведе глава над фотографиите, за да сравни жената с джинсите с образа на мис Джордан, доколкото си го спомняше. Най-очебийна е разликата в очилата им, реши той. Тези на мис Джордан бяха с прозрачни стъкла, може би два, два и половина диоптъра, докато непознатата на снимките носеше слънчеви очила — той извади лупата си от чекмеджето, за да провери по-щателно — да, може би марка „Рейбънс“.

— Хм, носи очила най-малко за петдесет лири, а е сложила от най-евтините тениски и джинси — замислено промърмори старши детективът. Погледна към обувките. Позна ги от пръв поглед — приличаха на онези маратонки с издаден връх, които си бе купил от Сан Диего, когато бе на курс за полицейско обучение в Лос Анджелис. Тогава бе платил цели шестдесет долара или около четиридесет лири по обменния курс, валиден преди осем години. Насочи лупата към чантата, чийто ремък непознатата бе преметнала през рамо, и кимна, доволен, че се виждаше върху катарамата едрото „Х“ — фирмен знак на най-скъпата фирма за кожени изделия, прочутата „Хермес“. А на ръката, придържаща ремъка, се очертаваше ръчен часовник — силната лупа му помогна и тук — този часовник си приличаше като две капки вода с часовника, който бе забелязал на ръката на Клео Мондейн — модел „Риоли“ на швейцарската „Картие“ с дребен сапфир отстрани и с каишка от крокодилска кожа. Навремето струваха по шестстотин лири. Облегна се върху облегалката на стола си. Значи… къщата не е бордей, а нещо като база, главна квартира или щаб на отбора. Мис Джордан периодично се отбива, за да провери кой се е обаждал на автоматичния секретар, после прибира аудиокасетата или веднага изтрива записа от нея, за да не останат следи, но след като е преписала в бележника си новите адреси на явките и датите на сеансите, а тарифите… о, те са отдавна уговорени! Другите две изпълняват заявките според графика, „спуснат“ от мадам. Не е чудно, че е така добре прикрита като безобидна медицинска секретарка. Навярно са натрупали вече купища пари и в никакъв случай няма да изпуснат тази златна мина. Хитро замислено, не може да не им се признае това! Напълно незабележима къща, при това в усамотен квартал, съседите ги няма по цял ден, няма и пришълци, нито общински служители, които да се позаинтересуват как си изкарват прехраната двете по-млади жени…

Да, повтори си Марк Стивънс, време е да си направим една малка шега. Но дълбоко в себе си не преставаше да изпитва някаква странна неудовлетвореност, по-скоро огорчение, че се бе доверил на Клео Мондейн така лекомислено, прибързано, като че ли бе неопитен хлапак. Всъщност тя през цялото време му се струваше донякъде съмнителна, но мис Джордан… Детективът бе повярвал на всяка нейна дума, толкова сериозно и прямо му бе говорила тя. Нима и тя го е пратила за зелен хайвер? Тази почтена лейди, достойна за председателка на някое дружество за подпомагане на сираци и бездомни деца? Каква игра са разиграли под носа ми, кисело си рече Марк и ядосано сви устни, неспособен да сдържа повече гнева си. Възпираше го само изгарящата мисъл, че ще стане за смях в очите не само на своя сержант и подчинените си от екипа за следене, но и на целия Скотланд Ярд, защото най-бързо се разчуваха в коридорите клюките за последните провали на шефовете… Взели са ме на майтап и кой знае колко са се кискали после в кухнята, след като Клео Мондейн или Елеонор Джордан ме е изпратила до прага! Нищо чудно и трите да се окажат мъжемразки, решени да отмъщават на по-слабите представители на силния пол за всички неправди — нали доста от заловените проститутки му бяха заявявали това в очите, но той никога не им бе повярвал. Е, каквото било, било, но сега ще й се наложи да му отговори на няколко по-парливи въпросчета, каквото и да му струва това! Бог ще му бъде свидетел, че няма да й позволи повече да го разиграва като слабоумен тийнейджър!

Когато стигна до къщата й, Марк вече бе преодолял първия пристъп на гняв. Усещаше само нараненото си професионално достойнство, защото досега никой не бе успял да го преметне така лесно, дори нехайно. Нямаше нищо против мис Джордан, както и към третата жена, непознатата с джинсите от последните снимки. Не можеше да ги обвини, че са извършили престъпно деяние. Ако са използвали къщата като нелегална агенция за проститутки на повикване, това все още не е основание да ги тикне зад решетките. Пък и според данните от наблюдението нямаше голяма вероятност това да се окаже истина. Този бизнес може да се върши навсякъде и нито една полиция не може да го обхване изцяло под контрола си. А и тя, Клео, се бе обадила доброволно в Скотланд Ярд, рискувайки не само професионалното си положение, но дори и живота си. Което, строго казано, никой не я бе задължил да стори. И бе оказала решителна подкрепа тъкмо в разгара на едно от най-заплетените разследвания в многогодишната му практика. Но въпреки това старши детективът се надяваше да я залови в някакво прегрешение, за да й даде да разбере с кого си има работа.

Сигурно бе в банята, защото му се наложи четири пъти да натисне звънеца, преди да се отвори вратата и тя да се покаже зад нея, в тъмножълта хавлия, овързала косата си с кърпа, навита на тюрбан.

— Сега пък какво има? — студено го посрещна Нел.

Сините му очи я огледаха изпитателно, а на устните му се появи самоуверена усмивка.

— Възникнаха още няколко въпроса — поде Марк Стивънс,

— За бога, защо ти позволих да ме забъркаш в тази каша… — С тези недоволни думи тя се обърна, пусна го да влезе и се запъти към всекидневната. Остави го там и отново се скри в банята, за да приключи с тоалета си. Когато се върна, завари го седнал, застинал в очакване, скръстил ръце пред гърдите си. На лицето му бе застинало строго изражение, за което би му завидяла всяка самоуважаваща се свекърва. — Престани да ме преследваш, мистър старши детектив — упрекна го Нел още от прага на стаята. — На какво дължа всичко това?

„На това, че нямаше друг начин да те видя отново — искаше да й отвърне Марк. — Ако те бях помолил за среща, щеше да ми откажеш. Нямам друг изход, освен да измисля още един малък разпит. Но всъщност ние наистина трябва да си изясним някои въпроси, защото нещата около теб, мила, стават все по-объркани.“

— Нося ти няколко нови снимки и се налага да им хвърлиш един поглед. Може да се окаже, че сред лицата на тези снимки ще откриеш някой от старите си познати.

— Съмнявам се. Това, че познах Тони Панакулис, си беше чиста случайност. Никога не съм го харесвала и сега не го харесвам. Много малък е шансът хората от неговия свят да имат нещо общо с мен.

— О, пак стигаме до задънена улица! Изминаха месеци от убийството в Дорсет, а ние почти нямаме напредък. Затова за нас е ценно и най-незначителното на пръв поглед сведение. Никой не може да отгатне какво именно ще ни помогне да стегнем обръча около тях.

Тя не се зарадва на внезапното му посещение — това си личеше от километър. Изглеждаше прекалено възбудена. Докато при предишните им срещи беше доста по-спокойна и се владееше отлично. А сега, забеляза опитният полицай, тя нервно кършеше дългите си пръсти — между впрочем, има прекрасни, ръце, машинално отбеляза той и неволно си представи как биха го галили. Детективът тръсна глава, за да пропъди опасните мисли, и с мъка отклони поглед от гънките на пеньоара й, закриващ дългите й бедра. Но погледът му отново бе привлечен, защото тя рязко се спря насред стаята, за да пристегне разхлабения колан на пеньоара, а в следващия миг сякаш усети втренчения му поглед и бавно вдигна очи към него.

— Виж какво… нека да те изчакам да се качиш на горния етаж, за да се преоблечеш, а след това ще пием по чаша кафе — предложи й той.

— Не, благодаря — учтиво, но хладно го парира Нел, с едва прикрито раздразнение на домакиня, изненадана от неканен гост в неподходящ час. — Нека да свършим по-бързо, затова карай направо към целта. — Нел се обърна и се протегна към чашите и чинийките, а след това взе един поднос от шкафа. — По-добре седни тук, на този стол.

— Мога ли с нещо да ти помогна?

— Достатъчно ми е вълнението, което ми причини с безцеремонното си нахлуване. Много съм ти благодарна — язвително подхвърли Нел.

„О, като за начало е много добре!“ — помисли си Марк и се усмихна предизвикателно.

Определено не беше зарадвана от посещението му. Вероятно е била във ваната, заобиколена от мехурчетата, бълбукащи сред белоснежната пяна, галещи голите й гърди, или под душа, докато струите са се стичали по дългите, стройни бедра, а черната й коса, натежала от водата, се е увивала около бялата й шия. Имаше чувството, че се е сепнала в първия миг, когато бе отворила вратата и той се бе изпречил пред погледа й. „Всъщност и двамата бяхме изненадани“ — мислено си призна той.

След няколко минути тя се появи във всекидневната с подноса и седна срещу него. Масата беше широка и затова, въпреки желанието, между тях имаше значително разстояние. Марк не посмя да наруши неловката тишина, докато тя наливаше кафето, черно и силно, приятно ухаещо. Тишината се наруши едва когато една от котките се стрелна на дивана до господарката си и започна да търка лице с лапичката си.

— Та ставаше дума за някакви снимки — сърдито му напомни домакинята.

— Ето ги… — Той извади от чантата си още десетина черно-бели фотографии. На всяка от тях в центъра бе Тони Панакулис, но заобиколен от различни мъже. Тя ги прегледа внимателно, отдели три от тях, но когато стигна до четвъртата — на която бяха само гъркът и някаква блондинка — Марк забеляза как лицето й застина. За миг остана загледана в снимката, а после я остави на масата, без да посегне към останалите два фотоса. Накрая се върна към четвъртата снимка, взе я, отново се зае да я изучава с напрегнат поглед, подаде му я и заговори, пресипнала от вълнение:

— Запознах се с тази жена още през 1979 г. Тя беше тогава едно от момичетата на Мики Шонъси, от периода, когато и аз работех за него, но тя имаше привилегировано положение сред останалите от екипа. Името й е Синди Люис. По-късно узнах, след като успях да се отърва от лапите на Мики, че и тя го напуснала, защото той биел и нея. Тя се съпротивлявала отчаяно, успяла дори да го издере по лицето и си счупила два нокътя. На тема маникюр тази Синди винаги е била побъркана. Оставяше си толкова дълги нокти, че бяха неприятно закривени, но тази глупачка си въобразяваше, че с тях е много по-чаровна, че с тях подсказва на околните — видите ли, аз никога не мия чинии, нито бърша праха от стълбите. Като я гледам на тази снимка, като че ли не се е променила много, с изключение на това, че сега е още по-натруфена и се е изрусила, за да заприлича на Доли Партън. Което, между другото, хич не й отива.

Марк пое снимката от ръката й и се взря в лицето на непознатата жена — леко надменно, с израз, който сякаш подсказваше, че може да си позволи да изкупи най-скъпите стоки в най-луксозните магазини. На безименния пръст на лявата й ръка се виждаше едър диамант, колкото монета от пет пенса, а ноктите на двете й ръце бяха дълги и подвити като клюн на хищна птица. Може би дължината на всеки нокът надминаваше три сантиметра.

— Известна е повече под името Синди Шърли и сега е любовница на Тони Панакулис, може би вече от пет години. Оттогава е започнала кариерата си като звезда в няколко от неговите порнографски сериали. Можеш ли да ми кажеш още нещо за нея?

— Празноглава, суетна, изцяло погълната от себе си. Много е упорита и неотстъпчива, когато трябва да направи някому услуга, но доста бързо надушва откъде ще задуха вятърът. Ако с нищо не я заплашваш, способна е да се държи приятелски, е, поне на външен вид, но ако застрашиш интересите й, веднага настръхва като орлица. Доста бързо е успяла да се отърве от бандата на Мики Шонъси. По това време аз вече не бях сред тях, но узнах, че не издържала на необузданите претенции на Мики и решила да се раздели с него. Синди се вбесила след якия пердах, който отнесла от Мики, а юмруците му са като чукове, но най-вече се възмутила, когато Мики я вързал, за да не му избяга. Показала на едно от другите момичета белезите от въжетата. Той, след като я пребил и вързал, решил, че не е зле накрая да се позабавлява, и я изнасилил. Освен това Синди често послъгваше. Предупредиха ме много-много да не вярвам на приказките й още когато постъпих като начинаеща в екипа на Мики Шонъси. Последното, което бях чула за нея, беше новината, че се скрила от него някъде в Салфорд, защото не могла да му прости изпочупените си нокти. А сега, след като ми съобщи, че той бил в затвора, вече съм сигурна, че е намерила нов, още по-богат сутеньор, за да си осигури охолен живот — нещо, за което винаги мечтаеше.

— Този диамант изглежда истински, както и това палто от норка. Тони се е постарал да й осигури разкошен живот, тъкмо този, за който тя винаги е смятала, че заслужава едва ли не още от раждането си. Познаваш ли другите мъже и жени?

— Не.

— Всичките жени на снимките се оказаха бивши проститутки, регистрирани при нас, а сега са от тайфата на Тони Панакулис. — Марк млъкна, за да отпие от кафето си. — Излиза, че не си била близка приятелка с тази Синди?

— Не, никога! Просто бяхме познати и това е всичко.

— Никога ли не си я виждала оттогава? Или да си чувала нещо за нея?

— Бях я забравила напълно и сега тази фотография неочаквано ми я припомни.

— А изненадва ли те фактът, че тя живее с престъпен тип като Тони Панакулис?

— Никак. Синди не подбираше начините за печелене на пари, за нея важното бе само количеството им.

Котаракът, след като приключи с утринния си тоалет, реши да промени позата си и с един скок се настани в скута на господарката си. Нел го погали разсеяно зад ушите и котаракът веднага замърка доволно, като извънбордов двигател на моторница, изпъна задните си крачета и се протегна сладостно.

— Бъндъл, дръж се по-прилично — сгълча го Нел, но с мек тон, както се говори на любимец. Всъщност думите й сякаш окуражиха животното, защото то се надигна, за да се покатери по гърба й, и лапата му докосна тюрбана й. Преди Нел да успее да реагира, кърпата се свлече от мократа й коса и пред смаяния поглед на старши детектива се разкри кафявата й коса.

Котаракът, изплашен от падналата кърпа, веднага побягна към ъгъла.

Нел не помръдна, останала като вцепенена. Погледът на Марк се насочи към косата й — сега не беше късо подстригана и черна, а кафява, дълга и мокра. Изгледа я с вид, сякаш не вярваше на очите си.

— Значи ти си онази, която… — едва се отрони от устните му. — Ти си Клео Мондейн, както и мис Елеонор Джордан, ти си онази, не, ти си едновременно и онази мистериозна куртизанка, и скромната медицинска секретарка!

Видя как изразът на лицето й се промени до неузнаваемост, по страните й плъзна гъста червенина, а в следващия миг тя кисело вдигна рамене, сякаш казваше: „По дяволите!“. Веднага стана, отиде в съседната стая, смъкна пеньоара с гневен жест и посегна към жълтата тениска и джинсите, сгънати на стола до нея.

През отворената врата долетя смехът на Марк Стивънс.

— Моите поздравления! Успя да ме заблудиш, и то така ловко, както никой досега не е успял. Превъзходна актриса си, не мога да го отрека. Но… с коя от трите разговарях първия път? С истинската Нел?

— Да. Всъщност името ми е Елеонор Джордан, но винаги са ме наричали съкратено Нел. А другите две са мои… превъплъщения.

— И всичко това успя сама да съчиниш? Като Светата Троица? — От зоркия му поглед не убегна как тя трепна смутено и разбра, че е попаднал право в целта. — Но защо? — попита я той, след като се окопити от първоначалната изненада.

— Имах си причини, и то основателни, които обаче нямат нищо общо с твоето разследване. И ще ти бъда много благодарна, ако не разкриеш тайната ми. Нали това никому не вреди?

— Но… — заекна той.

— Мис Джордан е моето второ аз, ако ти харесва това обяснение. Абсолютната противоположност на Клео Мондейн…

— Искаш да кажеш, че в бъдеще ще живееш само под маската на Елеонор Джордан? Доста неочаквано решение.

— Но това е една важна част от мен. Елеонор е кръщелното ми име, но досега само баща ми ме е наричал така.

— Значи и Ели беше твой псевдоним?

— Да. Оттогава насетне бях известна само като Нел, дори и аз самата така се наричам в мислите си. Това е моето истинско аз.

— Обаче мис Джордан не е със зелени очи — внезапно забеляза Марк.

Тя сведе глава, разтърка очите си и когато го погледна отново, той видя, че очите й отново бяха сиви, чисти и светли, блестящи, с тъмни като антрацит пръстени около ирисите.

— Откакто изобретиха контактните лещи…

— А посивялата коса?

— Лесно се постига с помощта на специален спрей.

Той поклати глава, изумен и очарован.

— Накара ме да се почувствам пълен глупак — неохотно призна старши детективът. — Но трябва да ти призная, че най-много ме смути третата ти роля. По едно време сериозно си задавах въпроса възможно ли е в къщата да живеят три съвсем различни жени.

— Не, тук съм само аз, с двете котки.

Като чу гласовете им и като схвана, че не се карат, Бъндъл се върна при тях и замърка, притискайки гръб към крака на Марк.

— Бъндъл!

— Не, остави го. Всичко е наред. И аз обичам котки. — Марк неволно напипа най-чувствителното му място, зад ухото, като го погали нежно, а Бъндъл разпъна лапи и се изтегна до него, замъркал от удоволствие. — Благодаря ти, Бъндъл — изрече Марк с напълно сериозен тон. Котаракът погледна към него, когато чу името си, и в очите му проблесна искра на благодарност.

— Но щом си разбрал, че тук има още една непозната за теб жена, значи си ме следил през цялото време! Истина ли е това?

— Нел… трябва да ти призная, че къщата ти е под наблюдение.

— Защо? — сърдито извика Нел.

— Само да се уверим, че всичко, което ни съобщи, ще се потвърди. И аз ти вярвах напълно, преди да видя Нел. — Марк замислено поклати глава. — А после така се смутих и огорчих… Но защо ти бе нужно да полагаш толкова усилия, за да опазиш анонимността си?

— Няма нищо неясно, вече ти го обясних. Клео е онази, която печели парите в този дом, а Елеонор е само нейното второ аз, ако ти допада това обяснение. Нали с нещо трябваше да се занимавам през деня? Щом като Елеонор не е нанасяла никому вреда, а пък на мен ми е било приятно да играя нейната роля, какво лошо има в това?

— А налагаше ли се да се превърнеш в Клео Мондейн?

— Да. Тя няма нищо общо с Ели Литъл. Тя няма минало, няма проблеми, има само бъдеще.

— А онази твоя приятелка, която, както ми каза, е починала… тя също ли бе включена в тази игра?

— Да.

— А Филип Фолкнър?

Той видя как ясносивите й очи внезапно потъмняха.

— Значи и там си ме проследил!

— Нали знаеш, че разследвам убийство — отвърна той с категоричен тон. Само за миг бе изчезнал приятелски настроеният Марк Стивънс, изместен от старши детективът от Скотланд Ярд.

Тя сведе клепачи, наведе се напред, към чашата си, и той зърна очертанията на гърдите й под тънката памучна тениска. Едва сега осъзна, че не носеше сутиен.

— Филип също имаше дял в това представление — неохотно призна тя, но в следващия миг нещо й хрумна и тя вдигна поглед към него: — Но може би е излишно да ти обяснявам, защото вече си успял да проучиш и него.

— Да.

— Той беше най-близкият приятел на онази жена, която ме прие в дома си… едва ли не от улицата. Беше… как точно да го класифицирам… да, беше неин наставник. А след смъртта й стана мой учител и съветник. Защото на Филип му е известно всичко или почти всичко за хората. Но е непоправим сноб. — И предусетила въпроса му, надигащ се в гърдите му, Нел побърза да го изпревари: — Не. Той нищо не знае за това, което е между нас. Все пак не е мой изповедник, в края на краищата. — С това пояснение тя ясно му даде да разбере, че той е бил духовен наставник само на Клео Мондейн, но не в останалите й две роли.

— Добре — кимна Марк. — По-добре е той да не знае нищо, защото може да не успее да опази тайната.

На лицето й отново разцъфна усмивката, типична за Клео.

— Сега се убедих, че и той не е успял да се скрие от твоите агенти.

— От криминалната полиция трудно може някой да се изплъзне. Макар че и той, също като теб, се е старал да действа в пълна дискретност, дори и това да го е застрашавало от конфликт с полицията. Но успяхме да се доберем до списъка на интимните му приятели и останахме изненадани от внушителния брой високопоставени, личности.

— Ако можеше да те чуе, Филип не би се сдържал да подметне, че това е единствено негова заслуга и че доста от тях не могат да се похвалят с по-голямо постижение от това, че са били негови партньори.

Те се спогледаха и се разсмяха едва ли не до сълзи. После тя седна отново до него, но този път малко по-надалеч, за да го предупреди да не се приближава прекалено.

— Значи затова толкова се забави, преди да отвориш вратата? Защото е трябвало да смениш дегизировката си? — досети се той.

— Позна.

— И колко време, средно, ти отнема всяко преобличане?

— Различно, зависи понякога и от настроението ми. Защо, да не би да има още някакъв закон, за който да не съм чувала?

Той реши да опита друг подход.

— А когато избяга от свърталището на Мики Шонъси, не се ли страхуваше, че ще те открие?

— Да, но се поуспокоих, след като научих, че Синди го е издала на полицаите.

— И оттогава не си имала контакти с никой от обкръжението му?

— С никого не съм поддържала връзка.

Тя се почувства неудобно от изпитателния му поглед, но постепенно осъзна, че той си оставаше полицай и нямаше начин да се промени. Явно следваше плана си и беше безсмислено тя да се опита да отклонява отговорите.

— Струва ми се, че си се подложила на операция при някой от добрите пластични хирурзи, нали? — Той най-после стигна до един от най-вълнуващите въпроси. — И това е причината, поради която не те познах при срещата ни в онзи бар.

— Да, и това ми се наложи да преживея. Защото Мики бе счупил носа и челюстта ми. Имах и фрактура на ябълчната кост, под лявата скула. За щастие, хирургът се оказа истински майстор в професията си. За съжаление, това не е единствената причина, поради която не си ме познал. Ти просто не си ме запомнил, това е.

Нямаше никакво намерение да му прости този горчив факт.

— И така си се била променила, че дори и Синди не е успяла да те познае на улицата?

Тя извика още преди той да беше доизказал въпроса си:

— Не! Стига! Не искам да ме намесваш в тази история още по-дълбоко!

Гласът й прозвуча рязко, изпълнен с негодувание, а сивите, й очи потъмняха като буреносни облаци.

— Години ми трябваха, за да изпълзя от онова смрадливо тресавище. И не признавам никакви еснафски разсъждения от рода на „който си е бил крадец, ще си остане завинаги крадец“! Успях да се очистя от цялата тази мръсотия, да загърбя миналото, да изпълня дълга си като честна жена, мистър старши детектив. Поех страхотен риск, като ти се обадих и ти съобщих всичко, което бях видяла в онази нощ. Освен това, ти помогнах да разпознаеш онзи тип, казах ти всичко, което знам за Синди Люис. Какво още искаш от мен?

— Искам да доведем докрай разследването и да пипнем онези убийци на невръстни деца! Искам да натикам зад решетките всичките перверзни негодници, които изнасилват малки момчета! Дори искам да ги сполети същата участ, макар законът да не ми дава право да ги удуша с тези две ръце!

Гневният блясък в сивите й очи се омекоти, а кръвта започна да се възвръща по лицето й.

— А защо, мислиш, първо се обадих на теб? — сърдито го контрира тя и се облегна назад. Вдигна очи към него, но в погледа й се четеше не толкова гняв, колкото предпазливост. Той знаеше, че тя бе преценила внимателно възможностите му, че бе наясно колко по-силен бе той от нея, защото зад него се извисяваше цялата сила на законната власт. Тя беше безпомощна в сравнение с високопоставените си клиенти — те веднага биха отрекли всичките й обвинения, пък и без помощта на полицията тя едва ли би могла да докаже правотата на обвиненията си. Нейната роля всъщност бе доста скромна — тя само бе улеснила следствието — и сега бе напълно логично да не желае повече да рискува. Но той побърза да разсее заблуждението й:

— Нямам никакво намерение да те заплашвам — тихо поде Марк. — Нямам и право да сторя това. Не мога да те принудя да направиш каквото и да било против волята си. В полицията това е забранено. Нито пък мога да те изнудвам по някакъв начин. Мога само да те помоля за помощта ти. Ако можеш по някакъв начин да си уредиш среща с тази Синди, да я поразпиташ как е, с какво се занимава, вероятно ще успееш да ни помогнеш, и то неимоверно много. Но за целта е необходимо да приготвиш някаква по-убедителна версия за годините, които си прекарала след скъсването с Мики Шонъси. Кой знае, тя може дори да реши да те срещне с Тони Панакулис. Нали знаеш, че сега работи за него? Но… — побърза да я успокои той, доловил надигащия се гняв в погледа й — в никакъв случай не искам да намеквам, че си длъжна да работиш за него. — Настъпи кратка пауза. — Но ако той поиска това от теб, може да ти се удаде да узнаеш нещо около него, което сега много ни интересува.

— А ще се наложи ли да се свързвам и с партньора му, мистър Реза Доминициан? — саркастично попита Нел.

— Нали ти казах, че сега той не е в Англия. Освен това Доминициан е в дъното на играта, но не е от тези, които лесно ще излязат на сцената. Съмнявам се дали въобще има пряко участие в подготовката на онези порнофилми.

Каза го със сериозно изражение, но тя успя да оцени скрития хумор в думите му. А небесносините му очи не се отделиха нито за миг от лицето й. Смутена от пронизващия му поглед, Нел се опита да се овладее и да се усмихне непринудено, но не успя напълно. Обаче повика на помощ многогодишния си опит в отношенията с мъжете и успя да потисне внезапно появилия се импулс да обвие ръце около врата му.

— Какво ще кажеш за този план? — предпазливо продължи той. — Нали разбираш, че съм длъжен да проверя какво се крие под всеки камък, а можеш да ми повярваш, като ти кажа, че през последните години ми се наложи да обръщам доста камъни. Не съм толкова горд, че да ме е срам да те моля. Защото, тъкмо сега се нуждая отчаяно от помощта ти и ти си най-силното ми оръжие, с каквото досега не съм разполагал. Само чрез теб мога да проникна в обкръжението на този извънредно потаен и опасен тип. Истински късмет е, че познаваш сегашната любовница на Тони Панакулис, нищо, че не сте се виждали от доста години. Нямам намерение да те поставям в опасна ситуация. Не съм чак толкова лекомислен. Но ако обмислиш предложението ми…

Тя се замисли, а той мълчаливо изчакваше решението й, без да може да свали поглед от лицето й. „Колко е красива — помисли си той. — По-нежна, по-човечна от Клео, нищо че е облечена във всекидневни дрехи, а не в бляскав вечерен тоалет. Лице като нейното не може да се забрави… Очите й са изключителни, както и кожата й. Сега дори гласът й ми звучи другояче. Гласът на Клео беше полудрезгав, за да възбужда по-силно мъжете… Гласът на мис Джордан беше колеблив, някак си извинителен, а сега Нел говори напълно нормално, със своя естествен тембър.“ Именно от този миг всъщност той започна да я цени като актриса от първостепенна величина. Но сега бе сигурен, че не разиграваше сцена, защото Нел не се нуждаеше от преструвки. Това бе истинската Нел, която никой не познава отблизо. Може би само Филип Фолкнър е бил изключение, но друг… надали. Каква странна приумица — три жени в едно тяло. При това три напълно различни женски образа. Обаче Нел беше основата на този загадъчен триъгълник — сигурен беше в това. Оставаше му само да разбере защо й е трябвало да си измисля останалите две роли. И нищо не можеше да му попречи да го разбере, защото го желаеше страстно, с цялото си сърце.

Припомни си една отдавна забравена случка от началните години на службата си в полицията. Още не бе станал начинаещ инспектор. По време на курса в Брамсхил един от инструкторите го бе предупредил да внимава най-вече с красивите млади създания от женски пол, когато службата му налага да влиза в по-тесен контакт с някоя от тях. „Пази се да не те заслепи страстта. Виждал съм не един или двама обещаващи млади полицаи, които после горчиво са се каели заради миг лекомислие. Трябва да избираш между това да бъдеш мъж и да бъдеш полицай! Ще изминат години може би, но все някой ден ще се убедиш в правотата ми.“

„Като сегашния миг“ — каза си Марк и протегна ръка към чашата си.

— Колко време ти е нужно, за да вземеш решение? — попита я той.

— Не ме притеснявай. Аз сама ще ти се обадя — отговори Нел и се опита да смекчи нервния си тон с извинителна усмивка.

Той обаче не се трогна от жеста й.

— Но не се бави. Докато пилеем усилията си да проверяваме всички версии, времето тече и кой знае още колко деца ще бъдат изнасилени и умъртвени.

Видя как в очите й нещо проблесна, но бързо изчезна.

— А откъде намират те тези деца?

— Децата, в повечето случаи, са бездомни, избрани сред редовните обитатели на улиците. Някои са се съгласили заради пари, но има и подлъгани с други методи.

Нел потръпна и стисна устни.

— И повечето от тях са били момчета, а не момичета, така ли е?

— Да, повечето, но сме попадали и на момичета. От онези, които отказват да се подчиняват на родителите си, бягат в Лондон, за да се доберат до „свободата“, както си въобразяват. Както и от онези, които вече са преживели първото изнасилване. — Марк млъкна и уморено пое дъх, преди да продължи с мрачната хроника. — Досега сме открили пет трупа и сме разследвали най-внимателно възможните причини за смъртта на всяко дете. Но не можахме да установим какво се е случило с още двадесет деца, за които няма никаква следа, откакто ни е съобщено за изчезването им. Някои от тях са изчезнали отпреди няколко месеца, дори има три случая от две или три години. Може да има други причини, за да не са били открити досега, обаче може и те да се окажат сред жертвите на този педофилски кръг. Не е възможно човек да се изпари и да не останат никакви следи. Нямаш представа колко мъчителни са обясненията, които сме длъжни да даваме на отчаяните им родители. Да, понякога не е за завиждане да си полицай в днешно време…

Тя изправи глава и го погледна право в очите.

— Не искам да слушам повече нито дума за това! — извика тя така силно, че котаракът изплашено подскочи. — Рискувах работата си, като ти се обадих, за да ти кажа всичко, което знаех. Все ми се е случвало да науча нещичко за деца, изоставени на милостта на сексуално безскрупулни мъже. И още много знам… — Нещо в изумения израз на лицето му я накара да спре насред фразата — професионално студеният му поглед. — Ако беше в моята професия, щеше да ти се наложи да научиш още повече мръсотии, коя от коя по-отвратителна, но всичко това бледнее пред изнасилването на невръстни деца.

— Случвало ми се е да се разправям с тринадесетгодишни проститутки — сухо я прекъсна той.

— Също и аз, но първите клиенти са били винаги техните собствени бащи!

Потръпна от отвращение, гласът й секна, но нещо се разкри изпод логичното й неодобрение — едва доловимо трепване в гласа й му подсказа, че има нещо дълбоко скрито зад гнева й. Забеляза също, че тя побърза да прикрие този спонтанен изблик, сякаш изтриваше грима от лицето си с влажна кърпа, ядосана, че му бе позволила да надникне в нейната светая светих. „О, винаги ли ще попадам на едно и също? — каза си Марк. — Има мигове, когато яростта измива маските и ние разкриваме неподправената си същност. И щом заври водата, парата избива през пролуките. Както и сега. Нищо чудно доста да се е напатила, когато е скитала по улиците. Може би прекалено много, а е била толкова млада, и съвсем сама, без ничия подкрепа.“ Но въпреки внезапно връхлетялата го вълна от състрадание и нежност, дълбоко в себе си той знаеше, че неминуемо ще разкрие тайната й, ще разбере защо бе хвърлила толкова труд, за да играе едновременно три различни женски роли.

Изправи се неохотно. Искаше му се още да поговорят на тази парлива тема, искаше да й помогне да се успокои, за да не стори някоя фатална грешка в предстоящите дни. Защото тя още не подозираше докрай в каква опасна игра се забъркваше.

— Добре — въздъхна Марк, решил, че още не е настъпил решаващият момент. — Ще те оставя да си помислиш, преди да вземеш решението си. Вече разбра какво искам от теб. — Погледна я още веднъж в очите. На всяка цена искаше да я накара да разбере думите без никакви двусмислици.

Тя не издържа на тежкия му поглед и отклони очи, но той разбра, че е разбрала молбата му.

— Ще измисля нещо — неясно смотолеви Нел.

— Да ти се обадя ли след уикенда?

Тя кимна сухо. Той разбра, че тя с нетърпение очакваше да я остави сама. Искаше да събере мислите си, да стъпи на здрава почва, да се огледа назад, преди да вземе съдбоносното решение.

„Аз съм виновен! — упрекна се той, докато вървеше към колата. — Само защото се разприказвах за изнасилените деца и жени…“ Гневът му се измести от задушаващо чувство на вина, непоносимо мъчително. Вече бе напълно уверен, че зад самоуверената й красива външност се крие чувствителна, наранима душа, нещо повече — многократно наранявана в миналото, може би дори още в детските й години… Но въпреки това не искаше да приеме помощта му. Може би именно затова й бе хрумнала странната приумица да съчини сценарий за три женски роли, като в ролята на Клео бе напълно противоположна на Нел, която пък, от своя страна, нямаше нищо общо с образа на Елеонор. Клео бе лошата, Елеонор — добрата, а отзад Нел дърпаше конците.

Всичко това му се струваше прекалено усложнено и го дразнеше обстоятелството, че някъде се късаше логичната нишка, която би му разяснила докрай тази загадка.

 

 

Нел отнесе чашите в кухнята, изми ги, остави ги да изсъхнат. Вършеше всичко машинално, защото мислите й панически се мятаха, като онази мишка, която Бъндъл бе изненадал и с която си поигра, докато бедното създание едва не припадна от страх. За негов късмет Нел успя да хвърли един парцал отгоре й, стисна я с лопатката и метлата и с гнуслив жест я изхвърли навън, зад къщата. Но сега кой щеше да спаси нея? Сама си беше виновна, с глупавото си поведение, след като бе позволила да я хванат натясно, както онази мишка беше приклещена от котешките лапи в ъгъла!

Спря се, потопила ръце в сапунената пяна, защото от внезапното хрумване дъхът й бе секнал. Той я смущаваше, това бе ключът на загадката! Не се чувстваше спокойно в негово присъствие, мислеше прекалено много за него, както и той за нея. Дори да разговаряха на най-безобидни теми, във въздуха тегнеше някакво напрежение. И какви глупости му наговори, по дяволите, какви щуротии! Но той я накара да мине в отбрана, той я притискаше до стената! Не помнеше друг мъж да бе оказвал такова непреодолимо въздействие върху нея. С нито един клиент не се бе чувствала така объркана. Всъщност и това си имаше обяснение — нали, когато бе с някой клиент, тя владееше положението. Но с Марк Стивънс всичко бе съвсем различно. Той следваше своя път, безмилостно и неумолимо. Ех, ако беше жива Лиз, щеше да я предпази от погрешни стъпки. Тя винаги знаеше как да намира изход и от най-безнадеждните положения.

„Което означава, че трябва да скъсам с него, веднага, веднъж и завинаги! Истинска лудост ще бъде да се срещам със Синди Люис. Не мога да го убедя да се откаже от плана си, но да се срещна още веднъж с него… не мога да понеса това! Не трябва на никого да отключвам вратата! Защото, мила моя — каза си тя, — отсега нататък си като в обсадно положение…“