Бил зае мястото си сред посетителите, наобиколили бара, за да изпият по чаша след изморителния работен ден, и след десет минути я видя да влиза в залата. Веднага изруга мислено, че не се бе обзаложил с Марк, че ще я познае от пръв поглед — защото нямаше съмнение, че това бе тя — така точно отговаряше на описанието по телефона: къса, бляскава черна коса, обгръщаща бледото й като камелия лице, със съблазнителни извивки на устните и удивително красиви зелени очи — дори Бил, чак от своя ъгъл, забеляза цвета им. Нел се настани до една от свободните маси край стената. Полицаят машинално си каза, че такава елегантна копринена рокля, с цвят на слонова кост, сигурно носи етикет с името на някоя от прочутите модни къщи, а меко проблясващите перли на гърдите й може би струват цяло състояние.

„Да, скъпа… явно си се променила доста от времето, когато си се мотала около Кингс Крос — замечтано въздъхна Бил. — Съмнявам се, че ще ми излезе късметът, ако, разбира се, още се продаваш. Изглеждаш така, като че ли си се лепнала за някой приказно богат сутеньор и дори си успяла да го впримчиш в брачния хомот. Какво пък, и това се е случвало…“

Разгърна вестника, който предвидливо бе купил от ъгъла, и надзърна над него. Видя, че обектът никак не се смути от факта, че бе единственият от женски пол в бара. Нито пък й направи впечатление, че още не бе приближила до плота на бара, а барманът вече бе наострил уши, за да приеме поръчката на елегантната посетителка. Усмивката й бе тъкмо такава, каквото подхождаше на интимната обстановка — приятелска, но с перфектно чувство за дистанция. Но Бил се усъмни да е редовна посетителка в този бар от средна ръка, защото барманът не се обърна към нея с името й — което винаги предразполага клиентите към по-щедър бакшиш.

Поръча си нещо и барманът посегна към миксера, а после изля течността в стъклена чаша с ивица сол по ръба. „Текила“ — предположи Бил — или може би коктейл „Маргарита“. Той машинално посегна към своето уиски и отпи съвсем малко — напоследък, в тези дни на финансова несигурност, бюджетът на полицията бе доста орязан.

В този миг Бил забеляза как Марк се появи от въртящата се врата и се спря нерешително на прага на заведението, оглеждайки се на всички посоки.

„Сега идва най-интересното — зарадва се Бил Рос, като видя, че погледите им се пресякоха в огледалата, опасващи стената зад бармана. — Ето, засякоха се!“

Сержантът смаяно изгледа усмивката на лицето на младата жена, която ловко се завъртя на високото столче, плъзна се небрежно към пътеката и се приближи към мястото, където я чакаше Марк. Надигна се леко на пръсти и нежно докосна с устни бузата му.

— Както винаги, точно навреме — прошепна тя с глас, обещаващ най-щедра награда за безукорната точност на кавалера. После пъхна ръка под неговата и го поведе към масата до стената, доста отдалечена от позицията на Бил, но ако се обърнеше на другата страна, пак можеше да ги следи в огледалата, без да бие на очи. Което и стори, след като махна на бармана за още едно уиски. Онези двамата до стената му напомниха за един предишен случай от неговата практика, при който той трябваше да се срещне с един от информаторите си в една кръчма, преди да нахлуе обичайната тълпа от зажаднели и прегракнали футболни запалянковци. Тогава пред смаяните му очи един тип намушка опонента си с нож и изчезна през вратата, преди още жертвата да се бе строполила на пода. Дори и Бил не бе успял да запомни лицето на убиеца. В този момент Марк се настани на стола си и кимна на келнера, застанал до него с наведена глава. Ръката му беше в джоба на сакото, но сега я измъкна и бавно оправи гънките. За опитното око на Бил това означаваше, че шефът му е включил миниатюрния касетофон, скрит в джоба на сакото. Бил изчака келнерът да донесе нейния коктейл и уискито на Марк, след което се обърна към бармана и с небрежен жест го подкани да напълни чашата. Накрая се извъртя на стола така, че да не ги изпуска от погледа си.

— Началото е много обещаващо — любезно започна Марк.

— Този бар е доста приятен и много двойки устройват тук срещите си. Именно затова го избрах.

Тя по нищо не приличаше на момичето, което Марк смътно помнеше от Кингс Крос. Въпреки отчаяните си усилия, не можа да си спомни името й. „Да, никога не съм виждал тази жена — реши накрая той. Защото не е от онези, които ще забравиш още на следващата сутрин.“

— Не можа да ме познаеш, така ли? — попита го тя, сякаш бе надникнала в мислите му. Не прозвуча като предизвикателство или уловка, а само като суха констатация на фактите.

— Не. Срещал съм толкова много момичета през периода, когато бях в района на Кингс Крос…

Той застина в очакване, когато тя посегна към чантата си. Нел извади от нея фотография и я плъзна към него.

— Тогава изглеждах така.

Детективът погледна снимката, после вдигна очи към лицето й, сетне отново ги сведе към снимката. Както очакваше, долавяше се някаква прилика, но толкова смътна, че никой нямаше да я познае, освен ако не сравнява отблизо прототипа и снимката. Косата на момичето от снимката беше събрана в кок, може би набързо оформен, гримът беше несъвършен, набиваше се в очи цепката, врязана в бюста й, и беше много по-млада. Но дори и снимката от онези години не събуди никакви спомени у бившия инспектор — беше виждал десетки момичета като това на фотографията. Очевидно през изтеклите години тя се бе променила до неузнаваемост. Неслучайно се говори, че пластичната хирургия вече е способна да сътворява чудеса. Нов стил на фризурата, или може би е с перука, майсторски подбран грим. Ами ако това лице на снимката не е нейното? Никога не бе виждал жена с кожа като нейната, без никакви видими дефекти. А тези тъмнозелени очи със странен блясък не можеха да останат незабелязани. Парфюмът й… уханието му го обвиваше като мъгла… Кой може да остане безучастен към въздействието на „Джорджо“?

— Тогава се наричах Ели, Ели Литъл — подсказа му тя, взе снимката и я прибра в чантата си. — Мой сутеньор по онова време беше Мики Шонъси.

— Така ли? Да, сега си спомних. Той е в затвора от пет години. — Млъкна, като видя изненадата, която се изписа на лицето й. — Не знаеше ли?

— От онзи ден, преди единадесет години, когато успях да се измъкна от този негодник, кракът ми не е стъпвал на Кингс Крос.

— Значи Ели Литъл не е истинското ти име. — Никое от онези момичета не използваше истинското си име. Всичките улични проститутки, до една, предпочитаха псевдоними.

— Не. Името ми е Нел, затова взех името на една от героините на Дикенс.

В кобалтовосините му очи проблеснаха весели искрици.

— Ха-ха, значи от малката Нел се е получило Ели Литъл, така ли? Добре измислено!

— Да, но навремето никой, освен теб, не оцени това хрумване. Мислех си, че именно това име ще ти припомни за мен, като прибавим и спомена за оная вечер, когато получих предупреждение от теб.

— Как да ти го обясня? Не ми се е случвало много често да попадна на… момиче — езикът му не можеше да се обърне и да я нарече проститутка, — което е чело Дикенс.

Но и сега не можеше да си припомни при какви обстоятелства се бяха срещнали преди повече от десет години.

— Сега съм известна като Клео Мондейн. Това, което имам да ти съобщя, беше свързано с един от моите ангажименти към клиент, който притежава имение в Уилтшир.

Наоколо нямаше други посетители и никой не можеше да ги чуе, но тя инстинктивно понижи тон.

— Ангажимент? — Той знаеше какво имаше тя предвид, но искаше да го каже изрично, за да го има признанието й в записа.

— Все още се занимавам със същата професия, но вече на по-изискано ниво. Въобще не се появявам на улиците. Имам телефонен секретар и стабилна клиентела. Посещавам моите клиенти на посочените от тях адреси, като всички разходи са за тяхна сметка. Именно по тази причина се озовах чак в Уилтшир.

— Продължавай. — Не свали нито за миг очи от лицето й. Неволно и той заговори тихо, също като нея. За околните двамата биха изглеждали като двойка, увлечена в интимен разговор.

Тя му разказа какво се бе случило през онзи фатален уикенд в Уилтшир, какво бе чула, как бе събрала откъслечните факти, какво бе сторила и преживяла след това.

— А сега разбираш, че е много опасно за мен да се появявам в тази част на страната. Ако се изпусна само с една дума дори, или ако някой ме предаде, с мен ще е свършено. Говоря не само за професионалната ми кариера. Касае се за живота ми. Тони Панакулис е отвратителен тип… или поне ми изглеждаше такъв в онези непоносими времена, когато още работех за Мики Шонъси. Единственият спасителен изход, за който ми хрумна, бе да се свържа с теб. Кой знае защо, не можах да те забравя. Може би, защото са изключение не само проститутките, но и полицейските инспектори, които са отваряли романите на Дикенс. След мъчителна вътрешна борба най-после разбрах, че каквото и да предприема, няма да мога да избегна риска. Но не ми се искаше да доверя живота си на някой бездушен бюрократ от полицията.

В гласа й се долавяше радост, че най-после се бе решила на такава смела крачка, а той, за своя изненада, я слушаше с все по-нарастващо внимание, сякаш тя го моделираше по някакъв свой план с думите, с жестовете, с погледите си. Но не го разбра, може би защото неведнъж му се бе налагало да изслушва подобни признания. Обикновено пропастта между уличните проститутки и куртизанките, които излизат от домовете си само след предварителна уговорка с клиента, бе толкова дълбока, че нито едно момиче не можеше да я прекоси без нечия помощ, колкото и да е привлекателно, талантливо и усърдно в занаята. „Но тази жена — помисли си той — е надарена от Бога едновременно с трите качества. Готов съм да се обзаложа, че никога не слиза под хиляда лири. Но си ги заслужава…“ Като мъж, който никога в живота си не бе плащал на жена, за да легне с него, отношението му към такива като нея бе учудващо снизходително и опрощаващо.

— Нека още веднъж да подредим фактите… особено са важни за мен точните дати, дори и часове, както и описанията на лицата им.

Тя изпълни молбата му, като отговори съвестно на всичките му въпроси. Накрая, доволен от изчерпателните сведения, Марк я помоли да му даде адреса си и номера на телефона си, но тя решително му отказа под претекст, че тъкмо сега е длъжна да бъде извънредно предпазлива.

— Но нали именно затова ми е нужен твоя телефонен номер, за да те защитаваме. Не знаеш ли, че винаги се стараем да предпазваме информаторите си.

— Искаш да кажеш: доносниците, нали така? — Изгледа го предизвикателно и той се принуди да сведе поглед.

— Искам да кажа, че сме длъжни да опазим твоята анонимност. Сега мога да ти обещая само едно: сведенията, които ми съобщи, още утре ще бъдат анализирани и ако се наложи, незабавно ще пристъпим към действие. Ще ти дам номера на моя пейджър^[1] и така ще можеш да се свързваш с мен по всяко време от денонощието. Но в замяна се нуждаем от адреса ти, номера на телефона ти, както и от датата, на която си родена.

— Това пък за какво е?

— Винаги записваме рождените дати. Помага при установяването на самоличността.

Тя недоволно поклати глава.

— Не сме се пазарили така. Исках само да ти кажа какво съм научила, за да помогна да се заловят убийците на онова нещастно момче, но повече не желая да бъда въвличана в тази прекалено опасна игра. Не искам да залагам живота си на толкова несигурна карта.

Гласът й прозвуча твърдо и непоколебимо. Той разпозна безпогрешно, че този път се налага да отстъпи, че никакви уговорки не можеха да пречупят волята й. Не се дължеше на угризения заради начина, по който се издържаше — досега Марк не бе доловил у нея никакви признаци на накърнено самоуважение или на пренебрежително отношение към професията й. Пред него седеше зряла жена, отлично владееща се, уверена в преценките си, всъщност напомняща повече за преуспяваща бизнес дама, отколкото на жалка проститутка, макар че търгуваше единствено с тялото си. Той го бе осъзнал още когато бе наблюдавал с какъв маниер Нел бе седнала на стола си, преди да започнат поверителния разговор. Копринената й рокля, с цвят на слонова кост, не беше плътно прилепнала, но се извиваше съблазнително при най-лекото й движение. Щом кръстоса дългите си крака, до изострения му слух достигна нежния шепот от търкането на плътта й в коприната — най-женствения от всички звуци. А като вдигна чашата си — Нел отказа втората поръчка — той зърна меките извивки на гърдите й и деликатните очертания на зърната й под тънката коприна, само за миг, преди тя да опъне роклята си. Сексуалното й излъчване му действаше тихо и потайно, но неумолимо, като невидимо, ала мощно електромагнитно поле. Дори се запита колко взима напоследък. Сто на сто не пада под максималната такса — а той бе добре осведомен за котировките, защото, допреди три години, сред служебните му задължения се включваше и следенето на „борсата“ на млада женска плът. Щеше да е още по-сигурен в тази преценка, ако можеше да хвърли един поглед на жилището й — дори само по квартала можеше да се съди за финансовото състояние на обитателите му.

Марк се облегна назад, вдигна чашата си и огледа залата. Щом погледът му попадна на Бил, старши детективът вдигна ръка, уж за да оправи възела на вратовръзката си — това бе сигнал, предварително уговорен между тях двамата — така Марк съобщаваше на сержанта, че ще излезе от бара заедно с нея. Двукратното докосване на възела означаваше, че може да се забави с нея извън заведението. Бил изпразни чашата си, погледна часовника си и взе чантата си.

— Всъщност не е необходимо да ми казваш къде живееш. Нашите хора ще се погрижат да открият адреса ти. Защото как ще се свързваме занапред, ако узнаеш нещо ново?

— Предпочитам аз да ти се обадя, ако се добера до допълнителни подробности. — Нел недоволно сви устни.

„Но какво ли крие от мен?“ — запита се Марк и реши, че на всяка цена трябва да разбере повече за сегашната й дейност. Но трябваше да действа извънредно внимателно. Ако не го е излъгало предчувствието му, тя има влиятелни покровители и навярно е свикнала да й помагат при всяко усложнение от страна на властите. Но той, като висш полицейски служител, беше свикнал с натиска, който висшестоящото началство оказваше върху подчинените, и в повечето случаи се бе противопоставял успешно. Но не и в нейния случай.

Тя явно бе изминала доста дълъг път от времето, когато бе третокласна уличница, макар че той така и не успя да си спомни кога се бяха срещали. Но тогава тя бе евтина и достъпна. А сега бе напълно променена — много по-фина, по-изискана, с невероятно повишени критерии. И ако не бе решила доброволно да им сътрудничи, пътищата им навярно никога нямаше да се пресекат. Освен това, ако не беше тази уговорена среща, той със сигурност не би я познал при случаен сблъсък на улицата.

— Поех огромен риск, като се реших да ти дам информацията, с която разполагам. Не съм подготвена да се замесвам по-надълбоко, отколкото бях решила, преди да те потърся.

— Но очакваш лондонската полиция да се заеме с издирването на извършителите на убийство, което не е станало в Лондон. Очакваш ние да поемем цялата тежест на разследването, да проверим достоверността на тази история, която ми разказа, придружена с куп недомлъвки, докато в това време ти ще се спотайваш и няма да ни съобщиш допълнителните факти. Защото такива неминуемо ще изскочат. Не само ти, но дори и аз в този момент не мога да преценя кое ще се окаже от решаващо значение за следствието. Пристигнах на тази среща, изпълнен с добра воля и намерения за разбирателство, но очаквам същото и от теб.

О, да, очевидно той се бе променил. Още като млад инспектор Марк Стивънс преследваше целите си с непоклатима воля, но тогава беше по-любезен, по-сговорчив. А сега в гласа му не се долавяше онази мекота, с която навремето бе успял да спечели сърцето й. Гледаше я строго, сякаш беше заподозряна в някакво престъпление, а от гласа му побиваха тръпки. Освен това успя да я предизвика, а това Нел никому не прощаваше. Никак не я трогваше високият му ранг в Скотланд Ярд. Държеше на всяка цена да запази анонимността си и вече съжаляваше, че се разкри пред него така лекомислено. Но да е проклета, ако му позволи да я заплашва, все едно че пред него е онова изплашено деветнадесетгодишно момиче. Сега тя бе съвсем друга, зряла, опитна и самоуверена.

— В момента не съм готова да обсъждам повече подробности — рязко заяви Нел. — Дори започвам да съжалявам, че ти се обадих! Не забравяй, че реших доброволно да сътруднича на полицията. Нищо не ми пречеше да си държа устата здраво затворена и да се опитам да забравя неприятните преживявания, но не го сторих, нали? Потърсих именно теб, защото имам спомен за теб като за един от малцината полицаи, способни да вдъхнат чувство на симпатия, да разберат деликатното ми положение и да действат с мярка и такт. Затова, мистър старши детектив, не се опитвай да ме притискаш до стената. Може да не съм от онези, които са на почит в днешното общество, но вече не съм и онази уличница, която се стъписваше пред всеки полицай. Имам мои хора нависоко и знам такива неща за тях, че е невъзможно да ми откажат съдействието си. Казах ти всичко, което бях решила да споделя с теб. Какво общо има това с адреса ми и с датата на раждането ми? — Надигна се гневно, а столът й се обърна зад нея и от околните маси я изгледаха с недоумение. Скандална разправия между двамата любовници, решиха съседите и само след миг им обърнаха гръб. — Ако искаш да изтръгнеш още нещо от мен, старши детектив Стивънс — при тези нейни думи лицето му пламна от ярост, но той не помръдна, когато тя се надвеси над него, — ще се наложи да ме арестуваш!

Нел се втурна към изхода и едва не се сблъска с Бил Рос, който побърза да я последва, отдръпна се встрани, промърмори някакво извинение и наведе глава, за да не може тя да запомни лицето му. Марк Стивънс остана сам на масата, прехапал устни, без да откъсва замисления си поглед от посоката, в която Нел бе изчезнала.

Обаче, след като стигна до първата пресечка, Нел се опомни и осъзна, че е постъпила детински. Но вече бе късно да поправи тази глупава грешка. „С този избухлив характер все такива ще ги надробиш! — гневно се упрекна тя: — Сега само това ти липсва — да се лепне след теб някой от неговите полицаи. Той може да ти опропасти живота, дори и ако не си извършила никакво престъпление. Но само ако успее да ме открие…“ — успокои се тя.

„О, стига си се самозалъгвала! Та той е един от шефовете на лондонската полиция! Нищо чудно да ми открие полицейско досие, ако вече и това не е сторено. Глупачке, та той може да потърси телефона ти в Бритиш Телеком! Нали му даде професионалния си псевдоним? Да, но моят телефонен номер не е на това име… Нищо, това сега няма значение. Ако няма време лично да се заеме с мен, ще пусне някой от копоите си. Нали знаеше, че не е разумно да се сближаваш с шефове от полицията? Сега нищо няма да му коства да поиска справка от компютърната картотека на полицията. Говори се, че била свързана с компютрите на всички останали министерства. Ще те открие за броени минути! Но няма да ме намери като Клео Мондейн. Къщата се води на името на Елеонор. И данъците ги внасям от нейно име. Само личният ми счетоводител знае, че използвам името Клео Мондейн, а той няма да ме издаде, защото прекалено много от клиентите му извършват сделките си под чужди имена. Надали днес ще се намери някой, който да не се укрива от данъчните власти. Да, но ако това ченге реши да се добере до мен, каква е гаранцията, че няма да ми създаде неприятности и с данъчните служби? Знае достатъчно, за да оцени приходите ми, макар и приблизително, а нищо чудно да се досети и за онази част, която ми се заплаща в брой и която никога не съм декларирала… И какво ще остане от скъпоценното ми усамотяване? Ти, само ти си виновна, с твоите глупави скрупули!“ — упрекна се тя и закрачи още по-бързо, така че Бил Рос едва смогваше да я държи на петнадесет метра пред себе си. Полицаят се опасяваше, че тя ще спре някое такси, но се оказа, че му предстояла разходка от Кингс Роуд чак до ъгъла на Хайд Парк и оттам до смълчаните улички зад Уигмор стрийт. Бил едва си поемаше дъх от ускореното препускане по улиците, когато я видя да отключва вратата на една от къщите. Запомни адреса и се върна в Скотланд Ярд, за да направи справка в избирателните списъци на квартала около Уигмор стрийт.

След като узна, че Бил е успял да я проследи, по телефона Марк Стивънс поиска пълни сведения за тази къща — за сегашния и предишния собственик, датите на регистрация, имената на обитателите. Заповяда справката да бъде готова на бюрото му до края на работния ден.

След два дни настроението на Нел постепенно се оправи, и то главно благодарение на самовнушението, че той е предал сведенията й, където трябва и вече е забравил за нея. Но не успя да се отърве докрай от чувството за горчивото разочарование — той въобще не можа да си спомни за нея. И защо ли му е да помни едно невзрачно момиче, една от стотиците уличници, които са скитосвали из лондонските улици, и то преди повече от десет години? Нали сама се бе убеждавала, и то нееднократно, че една случка може да се запомни от двама души по съвсем различни начини. Нищо чудно мъжът, с когото бе разговаряла в онзи бар, и полицаят отпреди единадесет години, да са напълно различни личности. Тогава той й се стори интелигентен, приятен и внимателен, безупречно чистата му униформа му придаваше стегнат и мъжествен вид, но преди два дни, в елегантен костюм на „Армани“, тя едва успя да го познае. Не че не бе свикнала да общува с добре облечени мъже — нали тъкмо с такива се занимаваше от доста години. Работата бе в това, че тя бе запазила непокътнат спомена си за Марк Стивънс от онази вечер край Кингс Крос, а той се бе променил много оттогава. „Как не можа да го предвидиш! — горчиво се упрекна тя. — Длъжна беше да се досетиш, че колкото повече мъжът израства в службата си, толкова е по-трудно достъпен.“ Вероятно се дължи на изострената борба за по-високите постове, която поглъща всичките им сили. В тази борба побеждават само коравите мъже, а твоят някогашен инспектор очевидно е от тази порода. Помниш ли онази жена, сержант от полицията? От двадесет години беше на служба в полицията, но си оставаше с чин сержант. А той за единадесет години се е издигнал от младши инспектор до старши детектив в Скотланд Ярд! „Явно не съм попаднала на подходящия полицай — въздъхна Нел. — Трябваше да потърся някой по-нисшестоящ. Или да си държа езика зад зъбите. Сега той няма да ме остави на мира. Сигурна съм в това, защото лошите предчувствия никога не са ме лъгали.“

Изминаха още три дни и опасенията й стихнаха. „Нали му съобщих всичко по-важно, което знаех“ — утешаваше се тя. В случая останалото няма значение. Всяка сутрин изчиташе вестниците с напрегнат поглед, но нищо не откри за убийството на онова момче в Дорсет. Нито пък се обади клиентът й, Реза Доминициан. Тя също не предприе нищо, решена да изчаква развитието на събитията, без да рискува прикритието си.

Затова, когато една вечер на вратата се позвъни — половин час след като се бе върнала от работа — тя се вцепени, защото през шпионката на вратата видя лицето на старши детектив Стивънс. Той я беше проследил! „Глупачка! Пълна глупачка!“ — ядоса се тя на себе си, огледа се набързо в голямото огледало над масичката с телефона, пое дълбоко дъх и се усмихна предизвикателно. Добре, да видим дали ще успее да се справи с нея! И отвори вратата с решителен жест.

Самоуверената усмивка на Марк Стивънс помръкна, когато видя пред себе си скромно облечена жена на средна възраст.

— Да, какво обичате? — попита мис Елеонор Джордан.

— Бих искал да говоря с мис Клео Мондейн — заяви той с учтив, но твърд тон.

— Защо?

Той извади полицейската си карта.

— Аз съм старши детектив Стивънс. Миналата седмица разговарях с мис Мондейн относно едно от текущите ни разследвания.

— Е, сега не може нищо да се направи, защото тя не е в къщата — излъга Елеонор с напълно невинно изражение. — От два дни е в Ню Йорк.

— И кога ще се върне?

— Не я очаквам до края на седмицата.

— Вие да не сте нейната икономка? Тук ли живеете?

— Не съвсем. Посещавам къщата й, за да наглеждам котките й.

— Тогава може би ще може да отговорите на няколко въпроса.

— Имам строги заповеди да не допускам външни лица в къщата в нейно отсъствие.

— Аз съм полицай, мис…

— Джордан. Елеонор Джордан.

Тя видя как при произнасянето на това име в сините му очи проблесна пламъче и разбра, че той е схванал играта й, което пък означаваше, че ще последват въпроси вече към самата нея. Е, играта си струва труда, развеселено си помисли Нел, след като той целият настръхна, а нея я обхвана отдавна неизпитвана радостна възбуда.

Тя се отдръпна и той влезе в коридора.

— Току-що бях приготвила чая. Желаете ли една чаша?

— Да, благодаря.

Поведе го към кухнята и по пътя успя да долови възхищението в погледа му, докато оглеждаше луксозния интериор. Реши, че не е зле да го обърка още малко, и добави небрежно:

— Всъщност не съм икономка на мис Мондейн, защото тя е моя наемателка. Къщата е моя. — Ходът бе изигран навреме, защото тя повече нямаше какво да крие, ако бе успял да се порови в избирателните списъци на квартала. — Когато тя замине някъде, аз се грижа за къщата, както и за нейните котки.

Точно в този миг пред погледа му се изпречиха две красиви сиамски котки, разположени на поставката под прозореца, предпазливо вперили в него сините си очи.

— Тя доста ли пътува?

— О, да. През цялото време.

— По работа?

— Да. Тя е, знаете ли, консултант по връзки с обществеността. — Точно това бе записано в паспорта на Клео Мондейн и той лесно можеше да го провери, за това нямаше смисъл да лъже на дребно. Най-добрата позиция за защита е да говориш истината — Нел отдавна бе научила един от най-важните житейски уроци. Или поне да се придържа към истината, доколкото бе възможно.

— И от колко време е ваша наемателка?

— О, от доста години. — Наля чай в красивата керамична чаша, подбрана в тон с цветовете в кухнята, и седна до него. — Сложете си сам захар и мляко. Не зная как го пиете чая.

— А имате ли някакви оплаквания от наемателката си?

— По-добра не бих могла да намеря. Трудно може да й се намери недостатък, впрочем сам ще се убедите в това, когато се срещнете с нея. Най-важното е, че си изплаща вноските редовно, с предплата поне от три месеца.

— А вие наблизо ли живеете?

— Не — смело импровизира Нел. — Живея недалеч от Уестминстърската катедрала.

— Но работите някъде тук, наблизо?

Очевидно си бе направил труда и това да провери.

— Да. Работя само три дни в седмицата, като секретарка на д-р Роналд Дайзърт, пластичен хирург, на Уимпъл стрийт, вече от няколко години.

— А как стана така, че именно мис Мондейн избрахте за ваша наемателка?

— Прочела обявата ми на прозореца на моя агент по недвижими имоти. Отначало сключихме споразумение само за половин година, но после така си допаднахме, че удължихме срока и оттогава го подновяваме ежегодно. Защото тя наистина е образцова наемателка. Кой знае какво щях да правя, ако ми се бе наложило да си търся друга наемателка? Пък и цените на жилищата се повишават непрекъснато…

— А тя много ли печели?

— Не мога да ви отговоря със сигурност, но не се съмнявам, че печели добре. Мис Мондейн води доста активен социален живот. Според мен е доста търсена, и то все от видни личности. Но щом се прибере в къщата, предпочита тишината и усамотението.

— Запозната ли сте с някой от клиентите й?

Погледна го внимателно.

— От къде на къде? Те никога не идват тук. — Продължи да му обяснява търпеливо, като на бавно развиващ се хлапак: — Нали ви споменах, че клиентелата й е международна.

— А чували ли сте от нея името Реза Доминициан?

— Не. Клиент ли е? Тя никога не обсъжда с мен служебни въпроси.

Настъпи неловка пауза.

— Но сте приятелки, нали?

— Струва ми се, че вече и това ви обясних — горделиво му се усмихна Нел. — Щом ми поверява да се грижа за котките й, значи ми има доверие, нали?

Отпи от чая си и изчака той да се огледа изпитателно около себе си. От набитото му полицейско око не убегна нито безукорната чистота, нито скъпото обзавеждане, предимно от италиански производители.

— Е, остава ми да се надявам, че не сте единствената й приятелка — лениво промърмори той и изпи чая си.

— Сигурно е така, но не мога да ви услужа с нито едно име. — За миг неволен подтик на заядливост едва не я принуди да му тръсне името на Филип, но за щастие се спря навреме. Не че Филип се опасяваше от интереса на полицията към личния му живот — той имаше надежден приятел и сред висшите полицейски служители, но цялата тази история нямаше нищо общо с него, а и без неговото участие бъркотията вече беше достатъчно тревожна.

— Мога да ви кажа само, мистър старши детектив — сериозно заяви мис Елеонор Джордан, — че през цялото това време, откакто я познавам, мис Клео Мондейн никога не ми е давала поводи за безпокойство. Тя е безукорна като наемателка, много добра и търсена като професионалистка, поддържа добър ред в къщата. Нито за миг не мога да допусна, че може да е замесена в нещо незаконно.

— Нашите разследвания касаят мис Мондейн само дотолкова, доколкото могат да бъдат засегнати случайни свидетели по всеки случай в нашата практика — обезоръжаващо й се усмихна Марк.

— В такъв случай, опасявам се, че повече не мога да ви бъда полезна. — Предпазливо притисна ръка към яката на скромната си тъмносиня рокля, за да спре треперенето си, усетила, че наближава решителният момент. — Освен ако… ако не сте решили да разследвате именно мен!

— Не. Няма нищо подобно в нашите планове. Нито пък сме се заели с мис Мондейн. Исках само да поговоря с нея още веднъж и да я попитам дали ще се съгласи и в бъдеще да ни подпомага.

— О, така ли… — Тя въздъхна облекчено. — Е, тогава всичко е наред.

— Може би, когато се върне мис Мондейн, ще й предадете, че искам да се свържа с нея. Тя има телефонния ми номер, но ако го е загубила… нали била прекалено ангажирана — иронията в тона му накара кръвта й да закипи, но дългите години актьорска практика още веднъж й помогнаха да се овладее, — ще ви го оставя, за да й го предадете. — Записа номера и името си на лист от бележника си, откъсна го и го остави на масата.

— Ще й го предам веднага след като се върне в къщата — заяви Елеонор с напълно почтен вид. Както и се очакваше, той не се посвени да влезе след нея в стаята на мис Мондейн, докато тя оставяше листчето на масичката до леглото. — Ето, тук тя със сигурност ще го намери.

На масичката имаше два плика: единият от нейния счетоводител, а другият — от данъчната служба. Елеонор твърде късно надуши опасността — за щастие, и двата плика бяха адресирани до мис Мондейн. Той ги взе и ги огледа внимателно, но не откри нищо подозрително. Но понеже беше обявил, че само провежда разследване, нямаше заповед за обиск и не можеше да претърси стаята в присъствието на хазайката. Но това не успокои тревожните й опасения, че старши детективът, с развито обоняние като всички полицейски хрътки, ще успее да надуши нещо съмнително.

Той огледа стаята й, макар да прикриваше умело мислите си — и това се усвоява след по-дълъг стаж в полицията — нейното вътрешно чувство, изострено след общуване с какви ли не представители на силния пол, й подсказа, че той бе изненадан. „Е, май не ти прилича на долнопробен бордей, а? — искаше й се да изкрещи в лицето му. — Не само ти си се променил през тези години. И нищо чудно, ако се окаже, че имам доста повече книги от теб, мистър старши детектив! И което е по-важно, чела съм ги почти всичките, а някои от тях — по два пъти. А какво ще кажеш за грамофонните ми плочи, касетите и компактдисковете ми?“

— Както можете сам да се убедите, всичко тук е много чисто и спретнато. — Мис Елеонор Джордан реши, че не е нужно да премълчава достойнствата на своята наемателка.

Той не проговори, защото не бе уместно да споделя мислите си тъкмо в този миг. Откъде се взима безчувствеността у полицаите — от дългогодишната практика или специално ги обучават на това? У някогашния млад инспектор си спомняше, че най-силно я бе поразила топлата му усмивка, но когато се срещна след толкова години с него, старши детективът й се усмихваше само служебно. В този миг Марк внезапно се извърна, улови замисления й поглед и се усмихна. Синият цвят на очите му потъмня и тя машинално си помисли, че или е попаднал на превъзходен зъболекар, или е надарен с великолепни зъби. Колко ли всъщност получаваше един старши детектив? Двадесет хиляди лири годишно? Или тридесет? Може би имат добавки за извънреден труд или награди за заловените престъпници? Той очевидно харчеше доста, защото костюмът му стоеше много добре, а вратовръзката му беше от най-скъпите. Забеляза и тънкия му часовник, с каишка от крокодилска кожа, когато протегна ръка към чашата с чая. Готова бе да се обзаложи, че беше от луксозната марка „Бучерън“ — един от нейните клиенти отвъд океана имаше същия часовник.

— Благодаря ви за любезното посрещане — любезно кимна той. — Бихте ли предали на мис Мондейн да ми позвъни, като се върне в Лондон? — Кадифената ръкавица, която нахлузи на ръката си, също беше от първокласно качество, както и всичко останало по него, но това не променяше усещането й, че е обграден от нея с непроницаема стена.

— О, да, естествено — припряно отвърна мис Елеонор Джордан.

— И кога очаквате да се завърне? — привидно небрежно подхвърли той, но тя беше подготвена и за този въпрос.

— Някъде през следващата седмица. Ще ми позвъни, както обикновено, за да ми съобщи деня и часа на полета. Винаги предпочита да пътува нощем, за да си бъде у дома към девет сутринта. Щом се прибере, веднага си ляга, за да си навакса съня, затова навярно ще ви позвъни на следващия ден.

Поведе го към изхода, отвори вратата и му стори път. Отвън го чакаше колата му — великолепно поддържано черно БМВ, покрито с капки от дъжда, блестящи на слънцето.

— Довиждане, мистър старши детектив — приветливо му се усмихна тя.

— Довиждане, мис Джордан.

Тя затвори вратата, но залепи око на шпионката. Той се приближи до колата си, но не влезе в нея. Обърна се назад и огледа къщата с присвити очи, после се озърна наляво и надясно към съседните къщи.

„Така ли! — ядоса се Нел. — Искаш всички наоколо да те забележат, да те запомнят?“ Макар че с нищо не личеше, че е ченге. Единствените мъже, който посещаваха къщата й, бяха инкасаторите за ток и газ, някой техник за някакъв ремонт и Филип Фолкнър. Най-после се качи в колата, потегли към Уигмор стрийт и в дъното на улицата зави надясно.

Пое си дъх едва когато се убеди, че е изчезнал от погледа й. Сякаш камък се стовари от гърба й. Усещаше се като изцедена, но в следващия миг умората изчезна, за да отстъпи на гнева — не можеше да се отърве от усещането, че Марк Стивънс бе следил със скрита насмешка актьорското й превъплъщение. Опита се да се успокои с мисълта, че бе успяла да го заблуди, но съмненията отново я загризаха и тя с нервни стъпки се доближи до огледалото. Не… не можеше да има каквато и да било прилика между тази стара мома с посивяла коса, със семпла прическа и третокачествени дрехи, с очи, скрити зад кръглите очила, и бляскавата Клео Мондейн, красавица от класа, с дрехи, скроени по поръчка, с незабравимо, прелестно лице. Едното лице беше затворено, лишено от чар и от ефектите на методите за разкрасяване, а другото — истинско произведение на изкуството. Не, каза си тя, не е възможно да е заподозрял измамата. Пък и как ще научи, че под тези две имена се крие едно и също лице? Но докато се изкачваше по стъпалата към банята на горния етаж, Нел се изплаши от мисълта докога ще успява да поддържа тази крехка заблуда? Засега нямаше смисъл да му разкрива истината — тогава нямаше да я остави на мира с опитите си да изтръгне всичко от нея.

Докато сваляше изкуствените бели косми и измиваше грима, който така умело състаряваше лицето й, Нел още веднъж си зададе въпроса какво всъщност иска да постигне. „Нали рано или късно ще ми се наложи да отговоря на въпросите му… Но може би дотогава те вече ще са арестували някой заподозрян, ще попаднат на нови следи, водещи към убийците, и ще ме оставят на спокойствие? Дано по-скоро ги открият — каза си тя и влезе под душа. — Всичко е въпрос на шанс… но може би няма да се наложи да разкривам двойната си самоличност и ще издържа до края на онези пет години, които са ми необходими, за да осигуря бъдещето си? Както и да е, сега не ми остава нищо друго, освен да изчакам развоя на събитията.“

— Значи смяташ, че Елеонор Джордан няма представа как си изкарва прехраната нейната „образцова“ наемателка? — попита Бил Рос.

— Не, освен ако не е най-умелата лъжкиня на света. Тя е олицетворение на всичко онова, което не можеш да намериш у Клео Мондейн — свърхпочтена, много скромна и доста бедна, между впрочем. Не е от онези, които ще се съгласят да предоставят къщата си на някакви съмнителни квартирантки. А вътре мебелировката е доста скъпа и изискана, дори прекалено за непретенциозна женица като нея. Почти съм сигурен, че обзавеждането е по избора на Клео Мондейн, а не на хазайката.

— Допускаш ли тази Джордан на младини също да е била проститутка?

— Надали. По-скоро прилича на рано овдовяла домакиня, която е била принудена да си търси някаква по-скромна работа, след като е останала без средства. И дори ако е била, нямаше да подбере такива изискани съчетания на мебели, тъкани и вещи. Ти въобще имал ли си работа с куртизанки от висока класа?

Бил Рос бе принуден да признае, че доста бе преживял, но не и това, въпреки че не му бяха непознати третокласните бордеи около пристанището и гарите.

— Между тези два свята лежи истинска пропаст, както и по отношение на тарифите, естествено.

— Излиза, че според теб тази Клео Мондейн е на върха на професията си, така ли? И затова е спечелила онзи тип, Реза Доминициан, за свой клиент? Ако той е баровецът, пълен с пари, който се крие в дъното на педофилския кръг и който финансира нелегалните порно прожекции и цялото скъпо и прескъпо оборудване…

— Той е натрупал страхотно богатство само за последните две десетилетия. За него се говори, че имал дяволски късмет във всичко, с което се заемал. Един от процъфтяващите бизнесмени, от онези, за които се твърди, че олицетворявали епохата на Маргарет Тачър. След шестгодишен престой в Германия пристигнал тук тъкмо когато тя бе спечелила първите избори, през 1979 г. В паспорта му е записано, че е роден в Смирна (Измир), в Турция, също като Аристотел Онасис, само че не е грък, а арменец. Сега има акции в най-доходните ни отрасли и за единадесет години е забогатял неимоверно. Редовно цитират името му сред първата десетка в класациите за милионери, познава се с най-видни наши съграждани… да не ти изваждам списъка на постоянните посетители на имението му, съставен от полицията в Дорсет. Разбира се, винаги е олицетворение на учтивостта и изисканите маниери. Колегите ни от Дорсет го посетили, за да го предупредят, деликатно и вежливо, че в околността върлува банда обирджии и ще се радват, ако той се погрижи за охраната на къщата си. Той ги развел навсякъде, но нашите хора не забелязали нищо съмнително. Показал им дори и онова крило, за което Клео Мондейн съобщи, че било държано под ключ. Никакви признаци, че там е скрито студио за порнофилми. В гаражите намерили само два ролс-ройса и три мерцедеса, както и едно порше от най-новия модел. Никаква следа от камионетка.

Бил Рос скептично сви устни.

— Е, те си остават провинциалисти…

— Не, драги, нали бях в Брамсхил и разговарях с техния началник. Той е способен полицай и се е преместил от Лондон в Дорсет, защото съпругата му трябвало да се грижи за майка си. Каза ми, че мястото било чисто. Виждали се само строители, стълби и кофи, миришело на прясна боя, но нищо подозрително. Обходили всички помещения. Ако е имало някакви следи, вероятно са ги премахнали. Съмнения пораждала единственото електрическата инсталация в имението — колегите открили мощен генератор, който може да захранва осветление дори и за нощни снимки. А в една зала зад драпериите намерили трифазни електрически контакти, с които може да се подава ток за къщите на цяла една улица.

— Следи от гуми?

— Никакви. Обаче Клео Мондейн спомена, че камионетката била паркирана на тревата, а по време на „проверката“ тя вече била грижливо окосена. Или специално са се погрижили дори и за тревата, или там е обичайно да поддържат градините в идеален ред. — Марк замислено поклати глава. — Не… явно сме изправени пред отлично организирана банда, която разполага с много пари. Сега те или ще преместят базата си някъде другаде, или ще изчакат всичко да утихне, преди да подновят дейността си. Сега най-полезно би било, ако Реза Доминициан отново покани своята куртизанка. Именно затова искам да поддържам денонощна връзка с нея. Ще я посетя веднага щом се върне от Щатите. — Марк Стивънс погледна към листа, оставен на бюрото му от сержанта. — Не виждам телефонния номер на Клео Мондейн. А се съмнявам, че клиентите й се свързват с нея чрез хазайката й, затова провери дали номерът й е от онези, които, по настояване на собственика, не се отпечатват в указателите. На всяка цена ми е нужен. Иди в пощата с обичайната история, че искаме помощ за много трудно разследване, но не ги притискай прекалено. Не искам да започнат да проявяват ненужно любопитство. А защо не е регистрирана в избирателните списъци? В тях фигурира само името на мис Джордан. Или Клео Мондейн всъщност не обитава онази къща, а я използва като квартира за срещи с клиенти? Но тъкмо този адрес е записан в шофьорската й книжка, както и в паспорта й. Тук нещо не е наред. Поразрови се и виж какво ще изскочи. Нещо крие тя от нас. Искам да разбера какво е то.

— Нима допускаш, че ни е подхвърлила лъжлива следа?

— Не. Склонен съм да й вярвам. За да се свърже с мен, на нея й се наложи да пожертва анонимността си. Мислех си, че познавам всички куртизанки в този град, но тя е била много дискретна и досега нямахме представа за съществуването й. А оттук следва, че или тя крие някаква тайна, или пък предлага такива услуги на клиентите си, че й се налага да взема извънредни мерки, за да не се разчуе за нея.

Бил Рос присви устни и подсвирна учудено.

— Не бих казал, че такава жена може да остане незабелязана.

— Тогава защо е толкова потайна? Мис Джордан ми спомена, че сега Клео Мондейн е в Америка, но не й стана много приятно, когато се опитах да науча нещо повече за квартирантката й.

— Работата се усложнява от това, че нямаме досие… нито на името Ели Литъл, нито на името Клео Мондейн.

— А ти провери ли отпечатъците от чашата, която ти дадох?

— Да. Няма данни за такива отпечатъци в дактилоскопичната картотека.

Те се спогледаха.

— По дяволите! — ядоса се Марк. — Това съвсем обърква положението. Какво е истинското й име, в края на краищата? И откъде се е взела? Не понасям загадките, Бил. Обичам да ги разгадавам, а тази ми подсказва, че тук има нещо важно.

— Да се отбием при Шерлок Холмс на Бейкър стрийт? — подигравателно се ухили Бил.

След два дни екип на полицията в Дорсет нахлу в ателието за видеокасети под наем в Свейнейдж, прикрито под фасадата на търговска кантора. Зад канцеларията откриха второ помещение, без прозорци, където продавали видеокасети с порнофилми срещу такса от две лири. Следствието установи, че на по-специалните клиенти било позволено да влизат откъм задния вход. Оттам следите насочиха полицаите към друг, доста по-голям склад, чиито лавици се оказаха претъпкани с порнокасети с най-гнусните перверзни сюжети, които е способно да измисли само някакво неописуемо извратено съзнание. Полицаите ги прибраха като веществено доказателство и след внимателно изследване ги предадоха направо в прокуратурата. Възложиха на един от полицаите да класифицира касетите и да запише разновидностите на перверзните случаи, за да съставят по-стегнат доклад за целите на следствието.

— Не мога да издържа повече на тези сцени! — сърдито промърмори полицаят. — Пет часа подред превъртам касета след касета… Ако не го бях видял с очите си, никога нямаше да повярвам, че човешки същества са способни на такова падение! Но не е нужно да се гледат още — стига ти да позяпаш три-четири и после всичко започва да се повтаря отново.

— Хм, но я виж това! Къде можеш другаде да се полюбуваш на такава гледка! — възкликна по-младият му колега, приковал поглед в екрана, изпълнен от пищна блондинка с невероятни пропорции, закършила таза си с непостижима еластичност, яхната от изпотен мъж със зачервено лице.

— Та това е направо невъзможна поза! — изкрещя след малко по-младият, но въпреки съмненията блондинката и този път се справи с лекота. Камерата се приближи, за да фиксира близкия план, и леко потрепна — очевидно е била закрепена на рамото на оператора, защото и преди тази кулминационна сцена се наблюдаваха незначителни колебания на кадрите, — а после се отдалечи от действащите лица, за да се насочи към килима на фона на буйните пламъци в камината, върху който се появи втора двойка, която трескаво започна да сваля дрехите си.

— Задръж за малко. А сега върни назад с десетина кадъра…

— Какво има? Досега минахме десетки подобни сцени…

— Ето! Остави ме да го разгледам. — Младият полицай грабна приставката за дистанционно управление от стола, където я бе оставил началникът му, и превъртя касетата до кадъра, в който камерата бе вдигнала фокуса си над камината, а не към решетката пред нея. Тук именно той натисна бутона за стопкадър и се приближи към екрана на телевизора.

— Познах го! — извика той. — Виждал съм тези оръжия на някаква стена, и то съвсем наскоро… да, този едър щит и тази бойна секира, заедно с меча, с някакъв надпис на латински върху дръжката му… Не мога да го прочета, увеличението е недостатъчно, но съм сигурен, че е същият меч… да, в онази голяма къща, която претърсихме… там, където ремонтираха стаите. Не мърдай от този кадър, искам да го покажа на шефа.

Когато доведоха началника на местното управление, той се взря намръщено в екрана и след миг кимна доволен:

— Да, имаш право. И аз си спомних тази камина, с оръжията на стената над нея. Голяма работа свърши, Джоунс… да, сега си спомням още по-ясно — там цялата стена бе окичена с такива средновековни мечове, щитове, брони. А камината бе с такива размери, че можеш да опечеш два вола едновременно. Чудесно, Крауфорд. — Обърна се към другия полицай. — Отваряй си очите, Мейсън. Гледай за детайли от мебелировката, за особености в интериора, а не в секссцените. И ако забележиш нещо изобличаващо, незабавно ще ми докладваш, ясно ли е? Не забравяй да записваш номерата на касетите и метража от брояча, за да не се лутаме с възпроизвеждането на конкретните кадри. Нали после ще искаме в лабораторията да приготвят уголемени копия на отделните кадри…

— Слушам, сър — мрачно козирува сержант Мейсън, който трудно се оправяше с купа видеокасети, разхвърляни из цялата стая. Слава богу, че с тази отвратителен бълвоч скоро ще се заемат онези от лабораторията.

— А да сте забелязали кадри с участието на непълнолетни изпълнители? — попита шефът.

— Не, сър. Поне досега всичко е в рамките на традиционното, ако въобще може така да се каже… — отговори по-младият полицай. Беше се нагледал на кадри с най-различни животни, групов секс с представители на всички раси и какви ли не племена, верижни изнасилвания, садомазохизъм, педерасти, травестити, лесбийки и какво ли не още, но всички сюжети бяха изпълнявани само от невероятно надарени мъже и неутолими жени. Никъде досега не бе засякъл участие на невръстни деца.

— Продължавай с огледа — нареди му шефът на полицията в Дорсет, след което излезе от помещението с въпросната видеокасета в ръка. Копие от нея трябваше да бъде на бюрото на старши детектив Марк Стивънс в Скотланд Ярд най-късно утре до обед, заедно с обяснение къде и на коя дата е конфискувана.

— Излиза, шефе, че твоята позната, Клео Мондейн, не ни е подвела — замислено отбеляза Бил Рос, след като двамата изгледаха копието на касетата.

— Така ми се струва и на мен, Бил, но след още една-две проверки ще бъдем напълно сигурни. Лошото е, че не мога още днес да се свържа с нея — нали не се е върнала от Щатите.

— Е, след като се доказа, че сведенията й се потвърждават, за какво ни е нужно да поддържаме връзка с нея?

— Всичко ще зависи от резултатите от следващите ни акции. След като разполагаме с тази изобличаваща видеокасета, трябва да засилим наблюдението върху нашия приятел, Реза Доминициан. Искам да го притиснем до стената с необорими доказателства, защото вече не се съмнявам, че е замесен в тази гнусна афера. С показанията на Клео Мондейн и с тази видеокасета може да предявим иск за обиск пред прокуратурата, но искам да заловя всичките му помощници, цялата разпространителска мрежа. За целта се нуждая от още сведения: откъде е пристигнал на Острова и с кого се среща. Искам номерата на автомобилите му, данните от паспорта му, списък на прислугата му и на най-честите му гости, плюс второстепенните му познати, списък на клубовете, ресторантите и въобще местата, които посещава. С една дума, тотално следене на обекта. Той има доста влиятелни познати и задачата ни в никакъв случай няма да е от лесните. Налага се да пипаме предпазливо, без никакви шумотевици в пресата. Ако го подплашим дори и само с една погрешна стъпка, ще се скрие вдън земя и после десет години няма да можем да го открием. Имаме вече адреса му в Лондон, но ако се опита да напусне страната, ще предупредим колегите в Дорсет и те ще го арестуват. Искам да знам всичко за него, Бил. Този мъж е много опасен, защото действа нашироко. Съобщи ми веднага, ако от Дорсет ни доложат, че са открили следи за блудства с непълнолетни — това е изключително важно за следствието. Но защо имам предчувствие, че перверзните им деяния с деца са покрити с още по-строга тайна, само за малцина посветени, групирани в тесен педофилски кръг за подбрани богаташи? Ах, да, щях да забравя… необходимо е да се обърне специално внимание на Тони Панакулис. Да не го изпускате от поглед. Той е стар наш познайник, но искам да докажа връзките му с Реза Доминициан. Именно затова се налага още веднъж да се срещна с Клео Мондейн. Длъжен съм да измъкна от нея дори и най-малките и незначителни на пръв поглед подробности за Реза Доминициан и други нейни клиенти, свързани с него. Необходими са повече снимки, документиращи неизвестните страни от живота на Реза — от семейството му, приятелите му, деловите му партньори, с една дума, от всичко, свързано с него. Най-добре е да вземеш Дейвис със себе си, защото той е особено находчив, когато се касае за разнищване на крупни финансови афери. Но освен него пусни по следите му и онези двамата, Скот и Кинг. Те са най-добрата ни преследваща двойка и ще ни докладват за всяка негова стъпка 24 часа в денонощието. А Тони Панакулис ще е най-добре да го оставим на Тино Констънт, защото и двамата са гърци. Искам към края на разследването да бъда напълно наясно с дейността на Реза и на Тони. Не забравяй, че не разполагаме с много време, защото подобно мащабно разследване ще погълне значителна част от бюджета на управлението. Ще се наложи да се работи денем и нощем, Бил, докато ги пипнем за яките тези типове, затова трябва добре да си отваряме очите и да преценяваме грижливо всяка от следващите ни стъпки.

Погледът на кобалтовосините му очи се кръстоса с погледа на Бил, който остана удивен от блясъка им.

— Шефът здравата е захапал този случай и няма намерение да се отказва — съобщи сержантът на колегите си. — Иска главите им и никакви оправдания няма да го задоволят. Отсега предвиждам доста часове извънреден труд за всеки от нас, но ако и това не даде резултат, очаквам доста от нас да се простят с отпуските за тази година. Ясно ли се изразих, момчета?

След една седмица Клео изслуша съобщението, записано от телефонния й секретар, с което Марк Стивънс я молеше да му позвъни, за да уредят още една среща. В първия миг я пронизаха нервни тръпки от мисълта, че той очевидно нямаше никакво намерение да изчезне от живота й. Като за начало се бе добрал до телефонния номер на апарата й, който, по нейно изрично настояване, хората от Бритиш Телеком не бяха включили в телефонния указател.

Нел прелисти внимателно всички вестници, но никъде не откри нито ред за загадъчното убийство в Дорсет. Нищо не съобщиха и в полицейските хроники по телевизията, освен призивите за помощ между два поредни рекламни клипа. Защо тогава Марк настояваше за още една среща? Нито пък бе получавала известия от Реза, поради което тя не разполагаше с по-нова информация. А щом нямаше какво ново да си кажат, срещата губеше смисъл. Набра телефона му в Скотланд Ярд, решена да пресече веднъж завинаги опитите му да й досажда.

— Не става дума за нови сведения — отряза я той с онзи суров тон, който пазеше за подчинените си, когато се налагаше да им припомня правата и задълженията им. — Исках само да ти покажа няколко снимки, за да се опиташ да разпознаеш някое от лицата. За предпочитане е пак да се срещнем на някое по-уединено място. Какво ще кажеш да прескоча до дома ти?

— В моя дом!

— Нали знаеш, че съм цивилен детектив?

— Да, също като лейтенант Коломбо от американския сериал! — сърдито отвърна Клео. — Забравихте ли какво се бяхме разбрали, мистър старши детектив? Не желая да се въвличам в полицейски разследвания!

— Няма такава опасност. Имаш думата ми, че нищо няма да ти се случи. А ако искаш всичко да изглежда по-непринудено, защо да не се срещнем някъде навън и да ме доведеш в жилището си като близък приятел от младини?

„Господи, какъв упорит характер! Такъв ли е бил винаги и във всичко?“ Струваше й се, че е непоклатим като скала и всичките й усилия да го помръдне са предварително обречени на неуспех.

— Добре — неохотно се съгласи тя. — Да кажем… за петък вечерта.

— В колко часа?

— В шест става ли?

— Ще бъда там.

Странно, но поканата му я въодушеви, макар да не искаше да си го признае. Той наистина се бе променил много от годините, когато бе обикалял улиците около Кингс Крос. Нищо чудно да се мисли за най-опитния полицай в Англия и да очаква с нетърпение, когато ще залови всички педофили в имението на Реза в Дорсет, за да го покажат по телевизията. Къде бе изчезнал нейният познат инспектор, с обезоръжаваща усмивка и непресторена загриженост? Да, неслучайно се казва, че работата в полицията променя хората до неузнаваемост… Неволно си припомни първия урок как да се държи с полицаите още преди да й разрешат да излиза сама по улиците на лов за клиенти.

— Някои от тях са непоносими копелета — предупреждаваше я Паула. — Достатъчно е само веднъж да ги погледнеш накриво и веднага се лепват за теб. Мразят проститутките и ги наричат само с най-обидните думи: курви, пачаври или нещо от този род… Говорят ти с такъв тон, сякаш си ги настъпила по мазолите. И понеже се чукаш за мангизи, не те броят за човек. Макар че няма да се откажат, ако им предложиш един сеанс гратис. Но дори и след като бутнеш на някое ченге на аванта, пак не бива да му имаш доверие. Имах такъв случай, когато още бях начинаеща в занаята. Каза ми, че ще гледа на всичките ми прегрешения през пръсти, ако свърша оная работа с него. При това, без да се изръси нито грош. А когато ме засече с двама свои колеги, след двете предупреждения, тъкмо той ме натика в ареста, без окото му да мигне. Аз кипнах и всичко изтърсих на шефа му, а моят човек ме заплаши със съд, загдето съм уронвала престижа на офицер от полицията! Копеле мръсно! Намерил се кой да ми дърдори за престиж! Но и той си намери майстора… Една печена мадама от Парк Лейн напъхала касетофонче в чантата си, от ония, портативните, дето ги влачат по интервютата, и записала предложението му да я защитава от лошите хора срещу солидна порция ласки от нейна страна. Тия мерзавци от Отдела за борба с порока понякога са по-порочни от всички улични негодници, затова си отваряй очите на четири! И не се води по ума им. Гледай ги само в очите, а не в устата. Може да ти наприказват много умни приказки, да ти изглеждат безкрайно симпатични, но туй си е вятър и мъгла! Слушай какво ти приказвам и стой по-надалеч от тях!

Тогава Нел се бе вслушала в съвета на Паула и упорито избягваше всякакви контакти с полицаите. Но защо всички момичета от квартала бяха влюбени в него? Нямало по-готино ченге от него в цял Лондон — това бе преобладаващото мнение, а никоя прослойка не познаваше така мъжката половина от столичаните, както момичетата от улицата. Дори се молеха да ги арестува тъкмо той, Марк, а не някой от колегите му с дървенишки маниери. Може би загадката се криеше в обаятелните му сини очи? Или в странно вежливите му обноски? Припомни си как се бе поддала на спонтанния порив в онзи бар и го бе целунала, дори бе хвърлила бегъл поглед към отраженията им в огледалата, опасали цялата стена. Но тогава този приятелски жест бе напълно оправдан. Досега неизменно бе внимавала с полицаите, винаги се бе старала да ги избягва, защото при най-малкото съмнение в репутацията й на дискретна куртизанка, която никога не е била разследвана от полицията, щеше да изгуби цялата си клиентела. Нали Филип десетки пъти й бе повтарял: „Преди всичко трябва да пазиш дискретност“.

А ето че сега очаква посещение на висш полицейски служител в дома си. „Трябва да съм си изгубила ума!“ — отчаяно въздъхна Нел.

Точно в шест той позвъни на вратата и тя го посрещна, предрешена като Клео, в пълния си блясък. В строгата, плътно прилепнала роля от тежка бяла коприна, със свободно пуснати ръкави и дълбоко деколте, с грациозни сандали на бос крак, но с изряден педикюр, в тон с маникюра й — с предизвикателно червен оттенък, също като червилото й. Черната й коса блестеше омайващо, а очите й гледаха премрежено, подчертани от прецизно нанесения грим. Ухаеше на великолепен френски парфюм.

А той бе облечен в един от всекидневните си костюми — бежови панталони от фин памучен плат, карирана риза и велурено сако. В лявата си ръка придържаше голяма кесия от кафява амбалажна хартия и по нищо не личеше, че е старши детектив от Скотланд Ярд.

Щом влязоха във всекидневната, тя го попита какво предпочита — алкохол или кафе.

— Искам нещо да пийна. Видях, че имаш бутилка уиски, „Уайлд Търки“. Моля те, само с лед, без сода.

— Бил ли си в Щатите? — попита го тя, учудена, че е запознат с обичаите на американците.

— Изпратиха ме там за шест месеца, за да изучавам методите им за действие в сложната обстановка на големите градове — първите три месеца в Ню Йорк, а останалите — в Лос Анджелис. А ти как прекара в Ню Йорк?

— Доста весело — смело излъга Клео. — Хазайката ми спомена, че си ме търсил тук — продължи тя и му подаде чашата. Ръцете му бяха едри, но добре оформени, с дълги пръсти и добре поддържани нокти. Нямаше нито пръстени, нито брачна халка.

— Имаш много твърдоглава хазайка. Но през цялото време не се умори да те хвали.

— Тя е безукорна във всяко отношение. — Клео си наля малко джин и доста повече тоник в чашата.

— А тези мебели? Твои ли са или нейни? — Марк махна с ръка към притихналата трапезария, уютна с топлите тонове на мебелировката, в цвят на слонова кост, жълто и черно, украсена с четири вази, пълни със свежи цветя.

— Всичко е мое. Наех тази квартира немебелирана.

— Значи и книгите са твои, до една? — продължи той и посочи лавиците над шкафовете от двете страни на камината.

— Да. — Гласът й звучеше напълно искрено, когато го запита: — Някога да си попадал на по-образована проститутка, мистър старши детектив?

— На няколко пъти. Познавах една, която беше завършила икономика и после се зае да следва философия, но се оказа, че печели много повече с изследванията си на тема „Как да докараме партньора до оргазъм“, макар че дори и тя не можеше да гарантира стопроцентов успех.

— Хм… никога не съм срещала такава чародейка…

— Не е чудно. Тя отдавна не работи в Лондон. Тук вече изчерпа възможностите за кариера и сега практикува в Париж, но има клиенти не само там, но и в Брюксел, както и в Рим. Нищо чудно да е решила да обхване цялата Европейска общност. — Лицето му остана сериозно, също и интонацията му, но Клео не реагира на шегата му, защото не можеше да откъсне поглед от кафявия плик, който Марк бе оставил на масата пред тях.

— Това ли са веществените доказателства, с които искаш да се запозная?

— Да.

— А имаше ли реална полза от сведенията, които ти съобщих? Или не ти е позволено да споделяш това с мен?

— Да, имаме напредък, но, за съжаление, все още не е достатъчен, за да предявим обвинения. — Остави чашата си на масата и се наведе към нея. От набитото око на Клео не убегна фактът, че нямаше гънки от тлъстина над кожения колан, с който бяха стегнати панталоните му, за разлика от всички нейни клиенти. Но нали той бе с десетина години по-млад от най-младия й клиент? Нито пък имаше зачервени участъци по кожата по брадичката си. Очертанията на челюстите му бяха отчетливи и макар по лицето тук-там да се забелязваха първите бръчки, те се подчертаваха само когато пускаше в действие неотразимата си усмивка. А очите му… очите му днес бяха по-сини от всякога. Какво бе споменала за него едно от момичетата на Парк Лейн по негов адрес? „Би трябвало да го кръстят «ченгето с небесносините очи». А с тези очи… мога да се обзаложа, че никоя няма да му устои…“ А приятелката й бе допълнила: „Да, но май няма да те огрее, миличка. Той не е изпаднал дотам, че да се нуждае от моите или от твоите сексуални умения. Не е от онези, които с радост ще се възползват от полицейската си униформа, за да се заемат с някоя от нас, и то безплатно…“.

Марк вдигна глава, улови втренчения й поглед и за миг-два двамата се гледаха право в очите, но след това той отвори плика и дългите му пръсти измъкнаха пред нея, като колода от карти за игра, куп снимки, голям формат. Нел се зае да ги разгледа, бавно и съсредоточено, но не можа да изтрие образа му, запечатал се в съзнанието й, очите му, сини като небето. Ала в един миг се сепна, защото от поредната снимка я гледаше лицето на Реза Доминициан.

— Не, не искаме сведения само за него. Много повече ни интересуват сега хората, с които е свързан — обясни й Марк Стивънс. — Някое от тези лица не събужда ли някакви, макар и най-бегли, спомени у теб?

Прегледа ги още веднъж, много внимателно, усещайки напрегнатия му поглед, вперен в лицето й, което й пречеше да се концентрира, но накрая въздъхна недоволно:

— Не. Не съм виждала нито един от хората на тези фотографии. — И това бе чиста истина. Вдигна глава от снимките и се загледа в искрящите му небесносини очи.

— Някой от тях да е бил твой клиент? Бивш или настоящ?

— Нямам бивши клиенти, мистър старши детектив, освен ако не са напуснали вече този грешен свят.

Още веднъж погледите им се кръстосаха. Той я гледаше изпитателно, а пред нейните очи се мержелееше само синевата в неговите очи. Имаше чувството, че ако протегне ръка, изгарящият му поглед ще опари пръстите й.

— А този Реза… можеш да ми кажеш още нещо за него? — продължи Марк, без да сваля очи от нейните. — Може ли да се твърди, че е по-особен?

— Не. Той е напълно предвидим. Още в началото постави изискванията си и оттогава не ги е променял. И много се дразни, ако нещо не е така, както го е замислил.

— А не се ли изненада, когато те е поканил да го посетиш в Уилтшир?

— Да, изненадах се. Дотогава се срещахме само в Лондон.

— Тук, в тази къща? — Той извади от джоба си фотография, на която се виждаше къщата на Реза Доминициан в квартала „Челси“.

— Не. Винаги се срещахме в един апартамент на „Сейнт Джон Ууд“.

— Ще ми дадеш ли адреса?

Тя му го продиктува и Марк го записа в бележника си.

— А имаш ли ключ от този апартамент?

Тя замълча и той се принуди да продължи:

— Ще направим копие от твоя ключ и ще ти го върнем, но трябва да ме разбереш — длъжни сме да проследим всички нишки.

Тя стана и се запъти към горния етаж. Марк чу бавните й стъпки нагоре по стълбите. Веднага се изправи и се приближи към лавиците с книги. Прокара пръст по кориците, за да провери дали няма нещо скрито между тях. Оказа се, че Клео има доста консервативен вкус по отношение на авторите — за своя изненада той откри много автори от епохата на класицизма, от Монтен до Мери Маккарти. В двата открити шкафа под лавиците Марк намери нейните компактдискове и дългосвирещи плочи, оставени до скъпата уредба. И тук диапазонът от имена и заглавия беше внушителен — Франк Синатра, Кармен Макрей, Еди Горми, малко известния Блосъм Дайъри. Имаше и записи от класиците: Стравински, Равел, Дебюси, Арън Коуплънд, Бетовен, Брамс, Берлиоз. Зарадва се, като видя плочите с любимия му Стефан Сондхайм — в своята къща Марк имаше почти всичките му творби. Внезапно стъпките й отекнаха на площадката на горния етаж и той побърза да се отдалечи от библиотеката, като взе преди това от горната лавица томчето с „Панаирът на суетата“ от Текери.

Искаше да й каже нещо, но като видя строгото й изражение, веднага върна книгата на мястото й. Тя остави ключа на масата пред него с недоволен жест.

— За кой ли път съм длъжна да ти припомня, че сега животът ми изцяло зависи от теб.

— Ще бъдем безкрайно предпазливи — обеща й той. — Разбирам какъв сериозен риск си поела, мис Мондейн… Между впрочем, това не е истинското ти име, нали?

— Не. Но го използвам в професията си, а моите контакти с полицията се ограничават само в тази област.

Той се усмихна многозначително.

— Звучи забавно… Е, както и да е. Ще ти върна ключа колкото е възможно по-бързо.

— Пусни го в пощенската ми кутия — студено отвърна тя. — Има ли още нещо, за което съм длъжна да разговарям с теб?

— Да. Пак повтарям въпроса си: нима нито една от тези физиономии не събужда никакви спомени у теб? — Той отмести първата партида снимки от масата и извади втората от книжната кесия.

— Това тук е Тони Панакулис — посочи тя към една от снимките. Онази нощ, в къщата на Реза, Нел бе зърнала неприятното лице на Тони само за миг, но бе уверена, че е бил той. Още носеше маслиненочерната си коса плътно прилепнала, изпъната назад, лъщяща, сякаш обилно намазана с брилянтин. Винаги й напомняше за презрял плод — ако разкъсаш с нокът кората му, навън ще рукне влажната пулпа. И устните му… винаги издути, сякаш се кани да изпрати някому въздушна целувка. При всяка среща с него я побиваха тръпки. Както и сега, макар да го виждаше само на снимка.

— А познаваш ли мъжа до него?

— Не.

— Или някой от тези тук?

Тя ги разгледа внимателно.

— Не… почакай… — Взе една от снимките, на която бяха уловени няколко мъже на излизане от един от нощните клубове в Сохо. Един от тях пристягаше колана на кръста си и ръката отчасти закриваше лицето му, но нещо във физиономията му й се стори познато. — Струва ми се… не съм сигурна, но май че тъкмо този тип мъкнеше на гръб онзи килим, свит на руло. Да, по начина, по който косата пада върху челото му, и носът му… да, и онзи в Уилтшир имаше счупен нос. — Тя замислено сви устни. — Тогава лицето на онзи мъж бе отчасти скрито от килима, но според мен си прилича с този тук, на снимката…

— А забелязваш ли нещо особено в косата му, като оставим настрана начина, по който падала върху челото му?

— Не… — намръщи се Нел. — Освен че е кестенява, за друго сега не мога да се сетя. В края на алеята имаше лампа и той мина покрай нея. Тогава лампата освети косата му и аз си казах, че ми напомня за цвета на кайсиевия мармалад. — Тя вдигна очи към него, видя замисленото му изражение и смутено попита: — Нещо не е наред ли?

— Ти току-що идентифицира Джинджър Телфорд, известен съдружник на Тони Панакулис. Наркотрафикант, пласьор, момче за всичко, особено за по-мръсната работа. Като прибирането на труповете.

— Значи ще го арестувате?

— Не още. Засега разполагаме само с твоите свидетелски показания за него и за Панакулис, а тези типове са майстори в изфабрикуването на неопровержимо алиби. Без да им мигне окото, ще убедят съдиите, че са били на стотици мили от къщата на Реза Доминициан. Нужно ни е по-надеждно доказателство…

— Искаш да кажеш, че не е достатъчна думата на една проститутка?

— Да — откровено отговори Марк.

Тя се облегна назад, взе чашата си и я пресуши на един дъх.

— Е, щом е така, ще направя всичко, което е по силите ми, освен, разбира се, ако не си решил да ме подлагаш на допълнителни проверки. — В гласа й прозвучаха вледеняващи нотки.

— Ти ни помогна извънредно много и аз съм ти дълбоко благодарен. Зная, че поемаш огромен риск.

— Така ли? — усъмни се тя.

— Да. И ти обещавам, че ако има някакъв начин да те измъкна от тази опасна игра, веднага ще го сторя.

— Нима няма да искаш да се явя пред съда, за да дам свидетелски показания?

— Надявам се да съберем достатъчно улики, за да отпадне необходимостта да се появяваш в съда.

— Но май не си напълно уверен.

— В моята работа нищо не е напълно сигурно. — Той й се усмихна и тя замръзна, с поглед, прикован в сините му очи. — Но поне едно е абсолютно сигурно: можеш да ми вярваш докрай.

— Именно затова се обадих тъкмо на теб. — Изрече го импулсивно, преди да помисли, че не биваше да му го казва. Сега той ще реши, че тя се опитва да го приласкае, да го съблазни и какво ли не още… Затова небрежно сви рамене и побърза да добави: — През всичките тези години само двама офицери от полицията се отнесоха с мен като с човешко същество и ти си единият от тях.

— А кой беше вторият? — попита той.

— Беше жена-полицай. Помня само, че я наричаха Ма, нещо като „майчето“, защото се отнасяше майчински към по-закъсалите от нас. Патрулираше в района на Кингс Крос.

— Да, досещам се, че говориш за Ма Паркс.

— Аха… май така се казваше… забравила съм. Но не знам дали вече не се е пенсионирала?

— Да, още преди осем години.

— Е, сега разбра защо позвъних тъкмо на теб. — Сведе поглед и видя, че чашите са празни. — Искаш ли още по едно?

— Да, благодаря. Не ми предлагат много често такова хубаво уиски.

— Купих го, защото понякога и на мен ми допада.

— А тогава защо се наливаш с джин и тоник? Та това е кощунство! Доброто, отлежало уиски трябва да се пие само неразредено, без никакъв лед. По-добре е да се поднася предварително изстудено. Ако искаш да си разваляш вкуса с нещо второстепенно, купи „Джак Даниелс“ или „Олд Грендед“.

— Добре, ще запомня съвета ти.

„Как обичат мъжете, до един, да се правят на експерти… — въздъхна Нел. — При това няма значение в каква област. Само шест месеца е прекарал в Щатите и вече знае всичко за уискито, което там се предлага в десетки разновидности и етикети.“ Но му наля двойна доза и си помисли, със злорадо задоволство, че доста ще се изпоти, докато шофира из задръстените лондонски улици. Подаде му чашата с усмивка, а в отговор той също й се усмихна. Оказа се, че не е изгубил неповторимия си чар, по който навремето си падаха всички момичета от улиците в Кингс Крос.

— Май доста време прекарваш в Щатите, познах ли?

— Поне десетина пъти в годината прелитам над океана, но никога не се задържам дълго. За някой уикенд или най-много за една седмица. Само този път се забавих повече. Зависи от желанията на клиентите.

Настъпи неловка пауза. Марк се престори, че е съсредоточил цялото си внимание върху чашата си от великолепния уотърфордски кристал.

— А ще бъде ли нередно, според теб, ако те помоля да ми обясниш как успя да се издигнеш от улицата до сегашното си положение? — Лекият трепет в гласа му го издаде — този въпрос не беше от професионалните, този въпрос бе чисто личен. За пръв тя усети, че той се интересува не на шега от нея.

За да спечели време, взе чашата си, отпи, изчака сместа от джин и тоник да навлажнят пресъхналото й гърло, преди да му отговори:

— Имах страхотен късмет, че срещнах една забележителна лейди, която тъкмо се готвеше да се оттегли от активна дейност и искаше да предаде на някое начинаещо момиче всичките си умения, познания и най-важното — клиентите си. Тя… се зае с обучението ми, промени ме изцяло, всъщност тя ми създаде напълно нова самоличност, дори успя да ми вдъхне самочувствие. Всичко дължа на нея.

— Трябва да е била забележителна жена.

— Да.

— И сега се ползва от заслуженото си право на отдих?

— Не. Тя е мъртва.

Двамата отново млъкнаха. Тя още бе под впечатлението на внезапно повишения му интерес към живота й и очакваше следващите въпроси. Както всяка нормална жена, Нел не желаеше да го допуска до всички свои тайни. Оставаше й да се надява, че той ще се досети, след толкова години разпити на жени от всякаква категория, и така ще избегнат размяната на неприятни реплики.

— А ти как успя да се издигнеш така бързо в полицията? — Тя реши, че е крайно време да отклони темата.

— Постъпих с отлична диплома от университета и от Кеймбридж се озовах направо в Брамсхил… — Той й описа накратко преживелиците си след онези години, които бе прекарал като скромен инспектор в Кингс Крос.

— А сега този отдел, който оглавяваш в Скотланд Ярд, той само с порнография ли се занимава?

— Да. Както и с по-тежките случаи на педофилия. Подобни на случая с Дарън Хенри.

— И напредвате ли с това разследване?

— За съжаление, още не сме готови да започнем с арестите. Вече имаме доказателства, че сме изправени пред отлично организирана банда, финансово добре осигурена, посветила се на изработването и разпространението на нелегални порнофилми от най-гнусно естество, но се оказа, че в нейните рамки е законспирирана друга подгрупа, вътрешен педофилски кръг, които заснемат по-други филми, още по-отвратителни, само за собствена консумация. През последните две години са открити труповете на пет деца в различни краища на Англия. Всичките са били убити по същия начин, както и Дарън Хенри, след като са били изнасилени. — Той се спря и уморено избърса челото си. — По-точно казано, след жестоки сексуални мъчения.

Тя се опита да стане, но краката й се подкосиха и отказаха да й се подчиняват. Искаше й се да скочи и да побегне нанякъде, но успя да си наложи да застане до количката с напитките и да напълни отново чашите.

— Имаме работа с отвратителни, безскрупулни, подли типове — продължи Марк Стивънс с уморен тон. — Съжалявам, че ти създавам такива тревоги, но нали в центъра на цялата история се оказа един от твоите клиенти. Сигурна ли си, че той винаги е имал…

— Нормални сексуални предпочитания ли?

— Кой знае? Може би е решил да те използва като прикритие. Нали не се срещаш много често с него?

— Четири или пет пъти в годината. Той вече не е в първа младост, обаче сексуалните му апетити, изглежда, не са повлияни от годините. Никога, повтарям, никога не съм забелязала у него признак на извратени сексуални наклонности. Дори ми се струва, че се отвращава от всичко перверзно.

— Но това ще го спре ли да влага пари в този недостоен бизнес?

— Не — непоколебимо отвърна тя. — Защото за него най-важното на този свят са парите, и то многото пари.

„Сега е моментът да проверя старата легенда, че никой не може да преценява мъжете по-добре от опитните проститутки“ — каза си Марк.

— А защо си толкова уверена?

— Защото Реза Доминициан и към секса се отнася така, както към бизнеса си. На няколко пъти трябваше да променяме датите на сеансите, защото той беше зает с някакви неотложни делови ангажименти. Обича да получава най-хубавото срещу парите си, но още повече обича самите пари. — Тя леко смръщи чело, сякаш се опитваше да внесе ред в мислите си. Марк търпеливо я изчака. — Той е от онези мъже, които никога няма да зарежат бизнеса заради удоволствията, затова, ако е имал възможността да натрупа милиони от порнофилми с педофили, не би се колебал дори за миг.

Марк Стивънс кимна разбиращо. Това заключение напълно съответстваше на последните сведения, получени от Холандия. Реза Доминициан се оказа замесен в търговията с порнофилми в тази страна, макар в миналото да бе живял в Германия, може би за прикритие. Следователно той е бил във вихъра на нелегалната търговия много преди да се пресели в Англия.

— Нямаш ли още информация за него, която може евентуално да ни бъде от полза?

Красивите й зелени очи, дълбоки и тъмни като водите на Атлантика, се насочиха право към неговите, докато му отговаряше, спокойно и самоуверено:

— Никога не се интересувам от личния живот на клиентите си. Знам само това, което те самите са решили да споделят с мен, мистър старши детектив, а Реза Доминициан не е от тази категория. Той ми плаща само за сексуални услуги и нищо повече. Нека да приключим дотук.

— А защо?

Ако бе разгневена от въпроса му, тя с нищо не го показа.

— Защото той обича секса в най-традиционния му вид. Няма време за садомазохистични ритуали, нито за някакви фантастични сцени. Дори веднъж ми подхвърли, че става дума за стандартно общуване, между мъж и жена. И не предпочита да ми размътва главата с емоционални бъркотии. Иска само секс и само за това си плаща.

— А знаеш ли, че имал съпруга в Смирна?

— Не.

— Женен е повече от тридесет години. Знаеш ли още нещо за миналото му?

— Знам, че сам е постигнал всичко, което сега притежава, и много се гордее с този факт. Изглежда, че познава отлично Западна Европа, а по въпросите на Европейската общност е направо експерт. Чувала съм го да разговаря на няколко езика. — Тя се спря и се замисли. — Май че с Тони Панакулис говореха на гръцки. На другата нощ се досетих, че са говорели на матерния език на Тони. А отнякъде бях чула, че работи много с някаква банка в Цюрих…

— Това е само една от банките му. Защото има и влог в банка на Каймановите острови, както и в една в Хонконг. Има фирми, регистрирани в безмитни зони. В Панама е регистрирал холдингова компания. Всъщност бизнесът му е много разнообразен, като някогашната византийска империя, в която е влизала и Армения, родината на нашия общ приятел. Досега не сме успели да открием от колко компании притежава акции, но неговият брокер е един от най-активните на лондонската фондова борса. Убедени сме, че той дава пари на Тони Панакулис. — От набитото му око не убегна внезапната тръпка, която я прониза, когато той спомена последното име. — Преди малко ми каза, че той ти звънял периодично, през всеки три месеца?

— Да.

— Ако пак ти позвъни, внимавай да не го подплашиш с някоя необмислена дума. — Махна с ръка, когато тя отвори уста, за да протестира. — Сега е крайно опасно, ако той заподозре нещо около теб.

— И какво още се иска от мен?

— Ние ще се постараем нито за миг да не го изпускаме от очи.

Ужасена, Нел скочи на крака и изкрещя в лицето му:

— В никакъв случай! Това ще бъде фатална грешка!

— Не, защото моите хора няма да се провалят.

— Но няма начин аз да не се окажа замесена! И ще попадна между два огъня… Нима не разбираш от дума? Не мога да поемам дори и най-незначителния риск. Ако се компрометирам, край на легендата, че съм най-дискретната куртизанка в Лондон!

— Това няма да се случи. Давам ти пълни гаранции. Длъжен съм да те информирам, че моите хора не само него, но и теб ще следят, с цел да те опазят от нежелани усложнения.

За миг се спогледаха и тя се успокои донякъде от твърдата увереност, която се четеше в погледа му.

— Но той още не ме е потърсил, тогава защо да не прибереш хората си?

— Независимо от това няма да сваля охраната ти.

„Толкова я чувствам близка и едновременно с това — далечна — каза си Марк. — Тя жадува за справедливост, но не иска да пострада репутацията й. А оттук следва, че печели доста. Може би два пъти, дори и три пъти повече, отколкото аз изкарвам в полицията. От пръв поглед се вижда, че живее на широка нога. Но може ли някой да я упрекне за това? Всъщност в тяхната професия се срещат какви ли не категории — има жалки създания, които едва преживяват и са готови на всичко, но има и изискани куртизанки, пред които немеят и най-богатите мъже на света. Както казват американците, всяка колгърл от класа си струва и последния цент, колкото и да е висока цената й. Но пред себе си нямам гърл, момиче, а жена, истинска жена, невероятно запазена и неопетнена духовно, въпреки професията й. Как е успяла да се опази от цялата тази мръсотия, с която е заобиколена отвсякъде?“

Марк си припомни още една дума, любима на американците — жена от класа. Сексуално елегантна. Отличаваща се от обикновените и невзрачни жени. Разбра го още когато я видя в бара. Погледът й го опияняваше като наркотик от най-чиста проба, като тройно дестилиран кокаин, който му бе предложила онази неуспяла кандидатка за Холивуд, а той, глупакът, веднага я сряза с думите, че може начаса да я арестува за употреба на наркотици. Но онази случка бледнееше от усещанията, разтърсващи го сега, защото срещу него седеше най-обаятелното създание, което бе виждал през живота си. А след толкова години в лондонската полиция Марк Стивънс бе видял доста жени.

Всъщност коя бе тя? И откъде бе дошла в Лондон? Нел нищо не бе споделяла с него за миналото си. Знаеше само, че е била изхвърлена от дома си, за да се озове на улицата, напълно сама и безпомощна. Искаше му се да я помоли да му разкаже повече, да сподели с него всичко, което бе преживяла през онези отдавна отминали мрачни години, но не се осмели. Ала защо не можеше да се отърси от усещането, че тази Клео Мондейн, седнала срещу него с чаша в ръка, сама се е създала, и то от нищото, като феникс, но изисканото й лице се крие съвсем друга жена, недостъпна за останалите, дори и за него, старши детектив Стивънс.

Спомни си, че вече бе преживял нещо подобно. Имаше един странен случай в практиката си — изтъкната университетска преподавателка, считана от колегите си за образец на напредничаво мислене и освободен разум, през нощите тайно се превръщаше в безскрупулна проститутка. Може би и Клео Мондейн има свой втори, тайнствен живот. На пръв поглед тя изглеждаше напълно нормална проститутка, обаче изостреният му полицейски нюх му подсказваше, че тук се крие нещо. Сигурен бе в това, макар да не можеше да каже за какво точно става дума, както бе сигурен, че утре слънцето отново ще изгрее. Изпита непреодолимо желание да разкрие тайната й, и което бе още по-важно за него, да разкрие нейната същност, нейните съкровени чувства, желания и мисли.

Бележки

[1] Еднопосочен радиотелефон, който звъни, когато някой иска да му позвъните, като на малък екран се изписва номерът на повикващия абонат. Не може да се водят разговори по пейджъра. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Вера Коуи Двойствен живот (14)

Метаданни

Данни

Двойствен живот

Двойствен живот

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава четиринадесета

Вера Коуи
Двойствен живот (14)