Няколко седмици по-късно, в една ведра съботна сутрин, Нел пъхна пътната си чанта в багажника на фолксвагена, сложи си слънчевите очила, защото развеселеното майско слънце вече позлатяваше хоризонта, и подкара към усамотените хълмове на Уилтшир. Отиваше при новия клиент — досега се бяха срещали само пет пъти в апартамента му в Лондон. Той, както и досегашните, й бе препоръчан от напълно редовен клиент, от по-старите й партньори, който поддържаше делови отношения с новия, а Филип, от своя страна, бе поразпитал за него по своите неведоми, но надеждни канали, и я бе уверил, че няма да има никакви проблеми. А Нел с радост прие поканата му, тъй като новият й клиент не искаше нищо, освен класически секс, без никакви усложнения, приумици, маниакални увлечения или патологични ексцеси.

Той бе някъде към петдесетте, нисък, доста пълничък, с проницателни кафяви очи зад дебелите рамки на очилата си, но с необикновена за тази възраст жар за сексуални подвизи. Радваше се като дете, ако успееше да достигне рекорд по време, от който не би се срамувал дори млад мъж, в разцвета на силите си — а накрая, когато най-после се изтощи, задъхано сподели възхищението си от необикновените й умения като куртизанка. Още от първия им сеанс Нел се досети, че е почитател на източните сексуални култове като Имшак и Кама сутра, защото се стараеше да удължава времетраенето на половия акт, докато дочака пълното задоволяване на партньорката си. Името му беше арменско, което още повече затвърди това нейно предположение, защото бе научила от Лиз, че култът към Имшак е разпространен предимно в източноазиатските страни. А той остана безкрайно доволен от нейната издръжливост, макар че на моменти клиентът прекаляваше с опитите си да изпробва докъде се простират способностите й. Получи се нещо като сблъсък на две воли и по едно време Нел се усъмни дали сега не я бе поканил в усамотеното си провинциално имение с единствената цел да счупи досегашния си рекорд. Той й се извини, че я принуждава да пропътува внушителното разстояние до Уилтшир под претекст, че се опитвал да се освободи от напрежението, на което бил подлаган от месеци насам заради прекалено интензивните си делови контакти и проучвания в Лондон. Предложи на Нел така да нагласи графика на пътуването, че да пристигне в имението тъкмо за следобедния чай. Каза й още, че след като привършат с тази едва ли не свещена за англичаните церемония, той ще я разведе из цялата къща, без да се умори да й обяснява най-подробно какви подобрения внесъл в интериора през последните две години. Накрая щял да я покани на великолепна вечеря, а едва след това ще се заемат с целта на посещението й. Уговорката бе тя да се върне в Лондон в неделя сутринта.

Да напусне очертанията на шумния, пренаселен Лондон, за нея бе истинско облекчение и тя, без да бърза, се зае с приготовленията за пътуването. По пътя избираше второстепенните маршрути сред приятни тихи провинциални кътчета, далеч от шума на скоростните магистрали. Дори й остана време да спре за обяда в едно скромно крайпътно ресторантче. Погледна часовника си и се успокои, че няма да закъснее за срещата — клиентът държеше тя да пристигне в имението му непременно след четири следобед. Едва тогава щял да се освободи. Тя не се засегна от този странен каприз, защото срещу парите, които й бе обещал, Нел беше готова да паркира фолксвагена пред вратата му и в четири сутринта.

Педантичен във всичко, не само за секса, клиентът се бе погрижил тя да получи пълните му инструкции — затова тя без затруднения откри отклонението от пътя, водещо към имението му. Когато зави по третокласното шосе, й се стори, че не се намира във втората половина на двадесетия век. Къщата се оказа скрита сред хълмовете на Уилтшир като в естествен амфитеатър, сякаш притисната от ръката на някакъв приказен великан. Селото се виждаше на пет мили по-нататък по прашния път, а когато Нел зави по тясната, но добре поддържана алея, над нея надвиснаха клоните на крайпътните дървета и скриха слънчевата светлина. Накрая пред погледа й се изпречи висока стена, очевидно само на две или три години, с масивна врата от ковано желязо и телекамери, надвиснали над колоните. Явно тук доста държаха на мерките за сигурност. От решетката до вратата се разнесе метален глас, който я попита за името й, след което вратата се отвори с изщракване и пред смаяния й поглед се изпъна идеално почистена асфалтирана пътека, извиваща надясно. Нел видя къщата чак след този завой — прекрасен образец на строителството от средата на XVII век, от тъмночервени тухли, с кафяви корнизи и тераса с масивни перила, спускаща се от двата си края към просторна поляна, в дъното на която се извисяваха престарели дъбове.

„Великолепно е! — възкликна Нел, очарована от пасторалния пейзаж. — Може би е струвала страхотна цена, но си я заслужава!“ Не очакваше, че този клиент, който винаги бе ангажиран с деловите кръгове в столицата, е способен на такава любов към усамотяване. Селото бе доста далеч, а наоколо не се виждаха други постройки. Преди да спре колата пред входа, тя забеляза строително скеле откъм десния ъгъл на къщата. Явно клиентът й се бе заел с ремонт или по-точно, с реставрация на остарялата фасада, за да възвърне някогашния блясък, на старото английско имение. От предната врата изскочи иконом в бяло сако и черни панталони, който я приветства с непознат за нея акцент и веднага се спусна към пътната й чанта. В този миг домакинът се зададе по стълбите.

Очевидно се зарадва безкрайно на пристигането й, но зад безупречните му маниери се прокрадваха признаци на притеснение. Той притежаваше британски паспорт, но Нел бе уверена, че е чужденец, макар да не можеше да отгатне коя е родината му. Неговият английски беше без никакъв акцент. Освен това Нел го бе чувала да говори с лекота френски, италиански, немски и някакъв непознат за нея език, който й звучеше като арабски, с гърлени звуци и „х“, твърдо като в испанския. Още преди слугите да затворят вратата зад тях, той я попита дали предпочита да я разведе из имението си преди чая или желае първо да се прибере в стаята, предназначена за нея, за да се освежи след пътуването.

— Не, благодаря, сега с радост бих разгледала къщата.

— Това е моето убежище, далеч от градската суета, шум и мръсотия. Именно затова я купих.

— По-скоро е прекалено изолирана.

— Тъкмо това търсех. Винаги съм копнял да имам къде да се скрия от напрежението, което изсмуква силите на всеки, осмелил се да се гмурне в дълбоките води на големия бизнес. А тук цари такова спокойствие, че съм способен да забравя за всички проблеми.

— И да пречистите душата си?

Той се намръщи и за Нел стана ясно, че не е разбрал добре въпроса й. Очевидно не е християнин, каза си Нел. Изглежда, наистина е чужденец, въпреки старанието му във всичко да прилича на англичанин.

— А кога е построена къщата? — заинтересува се Нел.

— През 1692 година. Когато я открих, беше в ужасно състояние. Предишният й собственик не е имал пари дори да ремонтира покрива. А след смъртта му синът му въобще не проявил интерес към нея. Затова я купих много лесно. Беше преди две години.

Нел усети как в гърдите й пропълзя необясним хлад.

— Как се казваше предишният собственик?

— Харвил. Доколкото успях да разбера, тази фамилия е владеела къщата и имението около нея от няколко века. Аз наех архитекти и строители, за да я ремонтират основно, но като се стараят да възстановят първоначалния й вид, доколкото е възможно, разбира се.

„Боже мой! — вцепени се Нел. — Колко е малък светът…“ Припомни си бележката в „Таймс“ от 1984 за смъртта на генерала — споменаваха, че починал на 83 години. Тогава тя написа писмо до сина му, но Боб Харвил не си направи труда да й отговори. „Горката Лиз — въздъхна Нел, — добре, че не доживя да видиш какво е станало с къщата ти! За съжаление, брат ти се оказа прав…“

Вътре още продължаваха ремонтните работи, макар че някои от стаите на партера бяха готови, заедно с част от спалните за гости на втория етаж. Но когато обиколиха лявото крило, Нел погледна през отвора на централното стълбище към срещуположното крило, все още стегнато в строителното скеле.

— Ще те помоля да ме извиниш, но тази част от къщата още не е за показ. Там има няколко много приятни стаи, но все още са потънали в плесен. Сега строителите подменят подовете и поради тази причина е опасно да те заведа в дясното крило. Няма да си простя, ако пропаднеш на долния етаж през някоя изгнила дъска.

Поднесоха й чай в кокетния малък салон на партера, с копринени тапети с цвят на зрели праскови, а после домакинът я поведе на разходка из градината. Наистина мястото беше много усамотено. От възвишението зад къщата Нел забеляза дим от комини, скрити зад дърветата, обаче никъде не видя покриви. Вечеряха само те двамата в трапезарията, обслужвани само от мълчаливия иконом. Не се виждаха други слуги, но явно в кухнята имаха готвач, който си разбираше от работата, защото менюто беше превъзходно. След като изпиха по чаша кафе и послушаха музика — той държеше да спази всички правила на гостоприемството, преди да се заловят за работа, и посрещаше изискано всеки свой гост, независимо дали се касаеше за кралска особа или за скъпо платена първокласна куртизанка.

Щом се озоваха в спалнята му, тя се скри в банята, за да се подготви — според сценария, както и при предишните им срещи, трябваше да се появи без дрехи, но ухаеща на специалния парфюм, избран по негов вкус. Очевидно и той не си бе губил времето, защото от него се разнасяше аромат на първокачествен мъжки парфюм, какъвто Нел не помнеше от нито един от останалите си клиенти — странна смес от сандалово дърво и цитрусови съставки. Той поръси ръцете си с някакъв източен лосион и разтри раменете и гърдите й, преди да й подаде прозрачната нощница и пеньоара, избрани лично от него, в нежен бледолилав тон, който тя не харесваше, но нали той бе заплатил за тези фантастично скъпи дрехи от най-фина китайска коприна… Сетне тя разпусна косата си. При срещите си с него Нел винаги си слагаше черната перука от естествена коса, блестяща, мека като кадифе, и не я сваляше до момента, когато буйните движения я принуждаваха да я махне от главата си. Тази разкошна перука й струваше много, но си заслужаваше парите, защото й отиваше и се закрепваше доста лесно. Той обичаше да си играе с косите й, да увива кичурите й около голата й шия, да сравнява цвета на косата й с космите й между бедрата. Веднъж дори я бе попитал дали е съгласна да се обръсне долу, но тя веднага му възрази, защото останалите й клиенти въобще не споделяха странните му предпочитания. Но той само сви рамене и се усмихна примирено: — Е, щом така стоят нещата…

Накрая тя отново се напръска с парфюма, който чудесно прилягаше на лосиона, с който той я бе намазал, като обърна специално внимание на косата си, макар да знаеше, че после отново ще влезе в банята, за да се изкъпе още веднъж — от прекалено силното ухание на тази ориенталски пищна смесица от аромати понякога получаваше главоболие.

След това се зае да го чака. Забави се повече от друг път, което я озадачи — нали винаги й бе повтарял, че времето е пари. И в този миг Нел чу някакви разгневени гласове.

Приближи се до вратата и я открехна съвсем леко. Вътре нямаше никой. Какво се бе случило? Явно е нещо сериозно, защото този клиент й плащаше повече от всеки друг, но стриктно държеше да получи в замяна нещо равностойно.

Нел се разтъпка нерешително напред-назад, докато видя ниска врата в една от нишите, водеща към скелето около дясното крило. В този миг нейният клиент се появи на стълбището, но се спря, за да продължи разговора си с някакъв мъж, който го изчакваше, леко приведен към домакина. Щом съзря непознатия, Нел инстинктивно се отдръпна назад към спалнята, шокирана, невярваща на очите си, защото това лице още не беше напуснало кошмарните й сънища. Лицето на Тони Панакулис. Веднага залости отвътре вратата между спалнята и коридора, загрижена как да се скрие. Най-малко би желала да се сблъска с този противен грък. От спомена за него кожата й настръхна.

Какво, по дяволите, търсеше Тони тук? И как се е запознал с Реза Доминициан — това бе името на клиента й. Какво общо може да има между един преуспяващ, вдъхващ респект бизнесмен и един от най-ловките търгаши с отблъскващите порнокасети?

Да не би Тони Панакулис вече да не се занимава с този доходен, но развращаващ бизнес? Или… и при тази мисъл сърцето й се вкамени — или самият Реза Доминициан е въвлечен в тази мръсна игра и въобще не е това, за което се представя? Но как тогава е успял да подведе Филип, който винаги проверяваше най-старателно всеки неин клиент, преди тя да се ангажира с него?

„Може би нещо греша — опита се тя да се успокои. — Може би само така ми се е сторило… или просто съм се припознала?“ Но дълбоко в душата си знаеше, че това бе опит да се хване за някоя спасителна сламка. Не можеше да сбърка отблъскващото му месесто лице, с очи, черни като маслини и устни, очертани като резен от пъпеш. Още когато го съзря зад ниското рамо на Реза Доминициан, зад скъпия му костюм, тя се бе досетила. Защото в този миг от лицето на Реза се бе стопила светски любезната физиономия и се бе появило онова алчно изражение, което бе видяла само за миг при първата им среща и тогава я бе проболо чувство на неприязън, макар и само за миг. А сега, когато разкри тайната на изумителното му богатство, това чувство прерасна в ненавист. Обикновено избягваше да си съставя прибързано мнение за някого, но този път всичко бе съвсем различно — като че ли сега виждаше за пръв път отпуснатото му лице, хитрия блясък в очите му. И тръпките, които полазиха по гърба й, този път бяха много по-силни. С шестото си чувство Нел долови, че отново е изправена пред съдбоносна промяна в живота й.

Какво всъщност се вършеше в това крило на сградата, забранено за посещения под предлог, че още се ремонтират помещенията? И защо се мотаеше тук Тони, който се интересуваше само от прожекции на порнокасети от най-долна категория? Да не би тук някъде да е скрито неговото студио? Мястото е много изолирано, добре охранявано, следователно е идеално за тази цел. Но тогава къде са „актьорите“ и „актрисите“? Не беше доловила признаци за нечие чуждо присъствие. Чиста случайност бе, че надникна в коридора към стълбището тъкмо в мига, когато се отвори отсрещната врата. „Но това не е моя работа“ — припомни си тя. Погледна часовника си — клиентът й закъсняваше вече с повече от половин час. Да не би да се е забавил само заради разговора с Тони Панакулис? Може би нещо се е объркало в снимките на порнофилмите? Каквото и да става тук, тя реши повече да не се среща с този съмнителен клиент, след като поддържаше някакви неясни отношения с Тони Панакулис — Нел бе готова на всичко — само да не се сблъсква с противния грък. Освен това не беше изключено, макар и не съвсем сигурно, че той ще я познае, макар да не се бяха срещали от единадесет години и въпреки променената й външност. Но дори и да я познае, какво би могъл да й стори? Сега тя никак не приличаше на онази деветнадесетгодишна хлапачка, уловена в капан, от който отчаяно се мъчеше да се изтръгне. Тогава той бе важна клечка в подземния свят и ако сега върти някакви сделки с Реза Доминициан, навярно е станал още по-важна фигура, но тя вече не беше така безпомощна, както в онези отдавна отминали дни. И освен другото, сега можеше да разчита на подкрепата на Филип Фолкнър.

„Трябва веднага да се махна оттук! — каза си тя. — Ако този Реза се интересува от нелегални порнофилми, то тогава не бива да имам нищо общо с него!“

Но вратата се отвори и на прага се появи виновникът за нейните тревожни мисли.

— Скъпа моя, моля те да приемеш извиненията ми… забави ме един доста продължителен разговор по телефона, от изключителна важност, който не търпеше отлагане. Зная, че те принудих да ме чакаш много дълго, но… мога ли да те помоля да ме изчакаш още малко, само още няколко минути? Ще се върна веднага щом се освободя. — Лъжата, както и всичко в него, беше напълно убедителна.

„Трябваше веднага да му изкрещя в лицето, че по-добре е въобще да не се връща!“ — помисли си Нел, макар да съзнаваше, че това би било непростима грешка. Внезапно самата мисъл за секс с този съмнителен чужденец й опротивя дотолкова, че едва се сдържа да не побегне към изхода. За щастие, тя си припомни един от най-ценните съвети на Лиз: „С какво се занимава клиентът — това не е твоя работа, никога не го забравяй! Това въобще не те засяга!“.

Затова, когато Реза се завърна в спалнята, тя го очакваше напълно готова, старателно напарфюмирана, в унесена поза, и с ловки извивки посрещна мъжествения му пристъп. Защото той се зае с такава решителност и стръв, че днес на Нел й се наложи да си припомни всичките си умения, за да издържи на изгарящата му страст. Като че ли бе осемнадесетгодишен младеж, загорял за женски ласки. За мъж на тази възраст — тя се помоли на Бога дано той не доживее до два пъти по петдесет години — неговата потентност и издръжливост бяха направо невероятни. Мислено благослови Лиз, че я бе научила на най-различни техники с таза, за които Лиз й бе признала, че е усвоила от някакъв отдавнашен свой клиент от арабските страни. „Пази се от наранявания, ако попаднеш на мъж, способен да прониква в теб стотина, че и повече пъти.“

Най-после той си позволи да достигне до оргазъм. Нел неохотно си призна, че може би е проникнал в нея не сто, а хиляда пъти. Но Реза беше на седмото небе от щастие, сияещ, самодоволен, когато наметна пищния си халат, като мъж, изпълнен с гордост от себе си и безкрайно признателен на партньорката си.

— Както винаги досега, ти си оставаш ненадмината професионалистка — похвали я той и остави на тоалетката дълъг бял плик. — И наистина си заслужаваш хонорара. — Ще ти се обадя в най-скоро време, но за най-голямо мое съжаление няма да мога да ти правя компания утре на закуска. Налага се да отпътувам много рано, преди разсъмване.

Той й се поклони, взе ръката й, целуна я и излезе от спалнята. Клео отметна завивките, смъкна перуката, събра бельото си и се скри в банята. Горещата вода й помогна да отстрани силния парфюм, от който, както винаги, получаваше главоболие. За нещастие, в леглото още се долавяше неговият аромат. Реши, че е най-разумно да отвори прозореца, за да проветри спалнята.

Дръпна завесите и се приближи към един от прозорците, но в следващия миг се вцепени — навън, иззад ъгъла на къщата, се показа някакъв мъж, понесъл през рамо килим, завит на руло. „Да не би нещо да се е объркало?“ — запита се тя. Явно не се бе излъгала, защото мъжът изпитателно огледа прозорците по протежението на фасадата. Тя се дръпна инстинктивно назад и отпусна тежката завеса, но само след миг предпазливо надникна през процепа. Мъжът още оглеждаше фасадата отдолу и тя схвана, че това не е случайно — бяха му възложили да бди за появата й на прозореца. Успокоен, пазачът махна с ръка към камионетката, паркирана на чакълестата алея с изгасени светлини и отворена задна врата. Мъжът се приближи и стовари тежкия килим в камионетката, подритна го с крак, затвори вратата, заобиколи и се настани зад кормилото. Но не включи двигателя, а вместо това освободи ръчната спирачка. Камионетката безшумно се плъзна по инерция по наклонената алея. Не включи и фаровете, а само габаритите от лявата страна — от дясната явно не работеха. Камионетката тихомълком се понесе към завоя и се скри малко преди да се чуе шумът от включването на двигателя. „Много са тактични, щом като така треперят да не ме събудят — каза си тя и понечи да отвори прозореца. — Явно Реза ги е обучил добре. Да, той наистина е способен на всичко.“

Но прозорецът отказа да се отвори — или беше залостен, или бе засъхнал от боята. Нел отиде в другия ъгъл, където имаше по-малък прозорец, и успя да го отвори наполовина. Отвън нахлу свеж въздух, а неприятната миризма започна да изветрява.

Не спа спокойно през тази нощ. Сънува тревожни и объркани сънища. Събуди се към осем, цял час преди мълчаливият иконом да донесе подноса със закуската й, но тя не посегна към претоплените пресни кроасани с масло и конфитюр от праскови. Задоволи се само с две чаши от великолепното кафе. Реши, че няма смисъл да се тревожи за загадките от предишната вечер — нали се бе справила с това, което се искаше от нея! И какво я засягаше в какво се е превърнала къщата, в която се е родила Лиз? Ще е истинско светотатство, ако са я превърнали в порнографско студио, но нали не разполагаше с никакви доказателства? Но инстинктът й подсказа, че може би тази история няма да свърши дотук. Дали да съобщи на Филип? Той не може да не е посещавал този дом. И е ненадминат майстор в дискретните проучвания. Но мисълта за нова среща с Тони Панакулис набързо охлади намеренията й. Отново си каза, че е най-разумно да се преструва, че нищо не е забелязала.

Към десет и половина Нел беше напълно готова за път, два пъти провери дали не е забравила нещо в спалнята, отмести завесата и затвори прозореца. Икономът пристигна, за да вземе пътната й чанта и да я изпрати до колата й. Тя му подаде банкнота от пет лири. Както се очакваше, никъде нямаше следа от Реза. Нито от други гости или слуги. „Сигурно съм сънувала някакъв кошмар“ — каза си тя.

Понеже беше неделя, движението беше претоварено, но Нел реши да не губи време и натисна педала за газта. Искаше час по-скоро да се отдалечи от тази подозрителна къща. Всъщност местността беше много красива и ако все още неин собственик бе генералът, тя с радост би му гостувала. Но Боб Харвил и непоносимата му съпруга я бяха продали на този чужденец, който, ако предчувствията на Нел се оправдаеха, щеше да се окаже спонсор на продуцента на най-гадните порнофилми. Горкият генерал! В гроба щеше да се обърне, ако можеше да види отнякъде в какво свърталище се е превърнал неговият дом! А Лиз щеше да прихне от смях. На Нел й се стори, че чува гласа на покровителката си:

— А в какво са превърнали библиотеката?

Тревогата й стихна чак когато се завърна у дома. Котките излязоха в преддверието, за да я посрещнат. Чакаха я и неделните вестници. А най-добрата изненада бе дебелият плик — отново бе осигурила пари за своя „фонд“. Спомни си за Тони Панакулис и се успокои с мисълта, че той надали би могъл да я познае — сега тя бе напълно променена. Затова реши да си наложи повече да не мисли за неприятния грък, само ще зачеркне Реза Доминициан от списъка на клиентите си, а при следващото му обаждане ще се извини, че е претоварена с ангажименти в чужбина. Разбира се, ще трябва да измисли убедителни подробности, но нали Филип е ненадминат и в това отношение…

Отново си зададе въпроса, дали въобще е разумно да спомене на Филип за подозренията си. Знаеше, както и той, че един или двама от най-близките приятели на Филип бяха натрупали страхотни пари от порнофилми — макар че Филип никога не би го признал пред нея. И ако тя възприеме най-деликатния подход, може би с помощта на Филип ще разбере нещо повече за играта на Тони Панакулис — докъде се простира влиянието му и финансовите му възможности, какво го свързва с Реза Доминициан, ако въобще между тях има делови отношения. „Всички знаят колко са предпазливи тези типове — отчаяно си каза тя. — Тогава какво е събрало тези двамата в бившата къща на бащата на Лиз?“

Парите?

Да, защото това е единственото, на което и двамата са посветили живота си. Но Нел реши, водена от вродения си инстинкт за свръхпредпазливост, да не уведомява полицията.

Измина една по-спокойна седмица и тя почти забрави за тревогите си. След още една седмица си спомняше още по-бегло, а след третата ги изтри окончателно от паметта си. Една вечер, два месеца след последната й среща с Реза, Нел се настани на канапето пред телевизора в очакване на най-новия филм на Алфред Хичкок. Нагласи възглавниците зад гърба си, остави шоколадовите бисквити и чашата с кафето на масичката, а двете котки побързаха да се сгушат в скута й. Криминалната хроника, изпълнена с призиви на полицията за сътрудничество при издирването на откраднати коли още не беше приключила. В първия миг Нел не обърна внимание на кадрите, но тъкмо когато посегна към шоколада, на екрана изписаха съобщение за намерен труп на тринадесетгодишно момче в набързо изкопана яма в гората Уоръм, графство Дорсет, недалеч от магистралата В-3075. Мястото се пазело в тайна. Предполага се, че ямата е била разровена от язовци или лисици, макар да била покрита с листа и клони. Освен това съобщиха, че момчето било жестоко изнасилено, преди да бъде удушено. Полицията търсела свидетели, които са забелязали камионетката, чиито следи са открити край ямата в неделя, 22 май, към един и половина през нощта. Според местните ловци на язовци, които били не много далеч в същата нощ, камионетката паркирала със загасени светлини поне половин час по-рано, но когато ловците я наближили, шофьорът веднага я подкарал. Забелязали, че десният габарит не светел. Полицейското управление в Дорсет умолява всички, които са били в този район в ранните часове на 22 май, да се обадят на следния телефон… Пред широко разтворените, изпълнени с ужас, очи на Нел се изписа телефонният номер. „Вероятно става дума за микробус, тъмен на цвят, от подобен тип. Номерът на колата не е разпознат.“

Показаха силует на микробус, много приличащ на микробуса, в който онзи мъж беше метнал килима, навит на руло.

— Полицейското управление в Дорсет ви предупреждава, че се касае за необикновено жестоко престъпление и всяко сведение, колкото и да ви се струва незначително, ще бъде от огромна полза за нашите екипи в търсенето на извършителите. Затова, моля, обадете ни се, ако някой може да ни помогне. Както обикновено, в единадесет и петнадесет часа ще ви запознаем с повече подробности.

Нел усети как нещо топло се разля по бедрата й — кафето се изливаше от чашата, защото ръката й трепереше. Веднага остави чашата на масата, отмести котките и съблече пижамата си.

— По дяволите… — Огледа почервенелите си бедра, но още не можеше да се съвземе от шока, затова не усещаше болката от изгарянето. — Не! — изкрещя тя и котките изплашени се свиха зад завесата. — Не може да бъде… Това е някакво съвпадение, да, така е… — Но бързо отиде до чекмеджето и измъкна пътната карта. Измери разстоянието между къщата, край която бе видяла камионетката, и гората в Дорсет. „Петдесет и шест километра“ — прошепна тя. Разстояние, което се покриваше спокойно за един час.

Остана там, загледана слисано в картата, но пред очите й изплува камионетката, със зейналата задна врата, мъжът, помъкнал килима на руло през рамо, мъртвешката тишина наоколо. Не е включил двигателя не от прекалена загриженост за нейния сън, а за да не го забележат, досети се тя. Коленете й се подкосиха и тя се отпусна в най-близкия стол. „Не бързай, първо обмисли всичко — заповяда си ужасената жена. — Не съди прибързано. Такива камионетки има с хиляди, а кой знае колко имат повреден десен габарит?“ Но като си припомни всички подробности в полицейското комюнике, застина от страх и едва не прехапа пръста си. Винаги бе разчитала на шестото си чувство! Очевидно лошото предчувствие не я беше подвело.

„Трябва да им позвъниш! — обади се вътрешният й глас. — Това е твой дълг. Хм, но така ли е в действителност? Та какво мога да им докладвам? Че съм била в усамотена къща в Уилтшир, на делово посещение при мой клиент през уикенда? О, нима не знаете? Аз съм колгърл, тоест куртизанка, екстра категория, и работя само с подбрани богаташи… Та някъде след полунощ, малко преди един, забелязах такава камионетка, паркирана на поляната пред къщата, а някакъв мъж натовари в нея килим на руло и щом потегли… тихо и потайно, бих казала… ми направи впечатление, че десният габарит не светеше. О, да, за малко да забравя. Там зърнах, чиста случайност, нали разбирате, един друг тип, за когото се шушне, че снима порнофилмчета в същата къща, и то в дясното крило, в което ме предупредиха да не си пъхам носа. Как ви звучи като за начало?“

Но това наистина можеше да им послужи като отправна точка при разследванията.

„А какво ще им отговоря, ако ме попитат дали съм готова да свидетелствам в съда? Тогава какво? Да разбия живота си, да съсипя кариерата си?“

Скочи на крака, объркана и настръхнала.

„Не, не мога… не смея! Това ще опустоши всичко! Какво ще стане с мен? Ако се получи някакъв страхотен гаф, ще трябва да се простя с всичко, което съм постигнала с толкова усилия! Ако компрометирам само един от клиентите си, останалите веднага ще ме забравят. А това за мен е равносилно на самоубийство! Не, длъжна съм да мълча като риба, каквото и да ми струва! Нали ми остават още само пет години, за да се осигуря завинаги. Тогава ще се оттегля, ще прекратя всякакви контакти. А освен това онази история няма нищо общо с мен! Пък и не разполагам с неопровержимо доказателство, че в килима е бил скрит труп… а само с подозрения, основани на мои предчувствия. И този проклет Тони Панакулис! Защо да открехвам вратата към миналото? Защо да не си гледам само бизнеса? Да вървят всички по дяволите… Не е честно! Никак не е честно!“

С рязък жест изключи телевизора — вече никакъв филм не й се гледаше. Но не можа да заспи. Въртеше се в леглото, а тревогата и съмненията я разяждаха отвътре и по едно време Нел се отказа от опитите да заспи. Но умората я обори и тя се унесе в неспокоен сън. Сякаш виждаше как някаква ръка разстила килима и в самотния гроб се изтърколва крехкото детско телце, как язовци и лисици ръфат ръцете на тринадесетгодишно момче… Изхлипа в съня си и се сепна. Седна в леглото и се огледа мрачно. А защо непременно дете? На такава възраст? Да не би и то да е избягало от дома си като нея преди години? „Стига! — заповяда си тя. — Нали знаеш докъде може да те доведе паниката, особено ако е комбинирана с истерия?“

Стана, отиде до барчето и си наля джин в една чаша, но този път добави по-малко тоник. Две-три глътки и всичко ще е наред. Нали сама се беше издигнала от утайката на живота, нали имаше ясен план за бъдещето си? „Но сега — повтори си тя — съм длъжна да реша какво да предприема. Дали да продължавам да се успокоявам, че ченгетата се опитват да изкарат мухата слон? И да продължавам да се самозалъгвам, че случайно съм била свидетелка на нещо съмнително, което обаче не е реално доказателство? Или пък да се вслушам в гласа на съвестта си и да съобщя в полицията всичко, което знам? Но в никакъв случай не бива да се свързвам с полицейското управление в Дорсет! На всяка цена трябва да остана надалеч от всичко, свързано с графство Уилтшир. Тогава… да позвъня в Скотланд Ярд? Хм… в отдела за борба с порока? Или направо в отдел «Убийства»! Кой се занимава там с нелегалните порнофилми и въобще с преследването на порнографията? — Уморено подпря глава с двете си ръце. — Само не избързвай! Нека да обмисля всичко още веднъж, защото залогът е много голям, а след това ще взема решение.“

Потърси спокойствието, което й вдъхваха нейните любимци — грабна двете котки, зае се да им обяснява най-подробно какво я измъчва, като ги галеше и потупваше, а те мъркаха в скута й, доволни, поклащайки глави, за да я утешат, че всичко ще отмине и ще бъде забравено. За награда Нел им сипа в купичките по една свръхщедра доза от храната за котки, от която винаги държеше в къщата солиден запас.

После се качи на горния етаж, за да намаже с козметичен крем краката си, зачервени от разлятото горещо кафе, преди да си облече най-късата нощница, до над обгорената кожа. Сетне пак слезе долу, разтреби всекидневната и се опита да изчисти петната от кафето по килима и по лимоненожълтата копринена дамаска на дивана. След като премахна петната във всекидневната, Нел се отби в кухнята, за да си свари нова доза кафе, но този път добави малко бренди в чашата си и се отпусна, замислена и смълчана, на стола до масата в малката си кухня.

Не след дълго стигна до извода, че няма друг изход, освен да рискува всичко, което е постигнала досега — добре замаскираната си кариера, благополучието и бъдещето си, свободата си дори — и да се подчини на гласа на съвестта си, като разкаже на полицаите всичко, което знае по този ужасен случай. Но нито дума за целта на посещението й в Уилтшир. Това никой не бива да узнава. Или ще им каже какво е видяла, или ще им подскаже да се заинтересуват от сделките на Реза Доминициан. И да изиска от ченгетата гаранция, че името й никъде няма да бъде замесено. Но най-много я тревожеше съмнението, че те ще поискат да узнаят много повече за случая, а тя почти нищо не знаеше. Тогава как ще ги убеди в искреността си? А да се яви на делото като свидетел… о, това за нея ще е равносилно на самоубийство!

Опитът от досегашните й срещи с полицаите се свеждаше само до онези отдавна отминали дни, когато получи предупреждение за проституиране от онзи висок, русокос инспектор, с небесносини очи. След това се бяха срещнали само веднъж, по случайност, и той й се бе похвалил, че е повишен и сега работи за Централния следствен отдел. Тя бе забелязала как тогава очите му леко се присвиха и сякаш бе почувствала плъзгането на опипващия му поглед по тялото си. Нима не беше безразличен към нея? И още нещо не можеше да забрави от тази отдавна отминала среща — той бе единственият й познат, който веднага се досети, че бе избрала псевдонима Ели Литъл под влиянието на романа на Чарлз Дикенс. Но полицейското управление в Дорсет можеше да се окаже на съвсем различно мнение по отношение на нейните морални качества и да й създаде куп неприятности, затова Нел още веднъж се убеди, че в никакъв случай не бива да пътува сега за Уилтшир. Нищо чудно, казваше си тя, още някой да се е натъкнал на проклетата камионетка с повреден заден десен габарит в най-ранните часове на онази неделя. Нали наблизо живеят хора, има къщи, ферми, село на някакви си пет мили. Освен това по пътя има мотели, бензиностанция, кръчми, а може би и ресторанти… Хората обичат да се веселят до късно в събота срещу неделя, защото няма да стават рано на следващата сутрин. Не може да е нямало някакво движение по пътищата въпреки ранния час. А повреден габарит неизменно ще привлече вниманието на всеки шофьор! Кой знае колко коли са се прибирали към гаражите си зад камионетката, а тя не може да вдигне висока скорост и нищо чудно поне две-три коли да са я изчакали по тесния път. Да, точно така е станало. Как не се досети по-рано! Те са натискали клаксоните и са запомнили камионетката, посоката и часа. И какво ще им струва да дадат показания?

„О, Джордж, помниш, че тъкмо там, след онази веселба в кръчмата на Пийт, се изтормози, докато задминеш проклетата камионетка. Още тогава не ми хареса тая работа, ама кой да се сети, че вътре мъкнат труп, увит в килим, че да звънне на ченгетата още от бензиностанцията, онази, зад двата остри завоя? Щяха да ни снимат на първата страница на «Сън», представяш ли си? Я да им звъннем още сега, може пък ние да сме първите, които са я разпознали, а? Помня, че беше малко след един след полунощ, защото си сверих часовника, когато чух да удари един от някаква камбанария.“

„Да, все някой ще им позвъни“ — каза си тя и на душата й поолекна. Но когато включи телевизора за късните новини, въпреки многобройните обаждания не се бе намерил някой, който да е познал камионетката. Полицията отново отправи призив за съдействие.

„О, господи! — въздъхна Нел. Вече й се повдигаше от цялата тази история. — Нима няма друг изход, освен да им се обадя? Да, ще им се обадя. Не, няма да се обадиш, в никакъв случай! Но… ами ако нещо подобно се бе случило с Маргарет? Тогава как щеше да се чувстваш?“ Изправи се вдървено, сякаш бе кукла на конци, отиде до телефона и набра номера, който още мигаше на синия екран. Отсреща някакъв глас произнесе уморено: „Отдел Произшествия“. Нел заговори, умело имитирайки шотландски акцент, който не говореха истинските англичани, тоест родените на юг от реката Тайн^[1]:

— Обаждам се във връзка с издирваната камионетка. Видях я. Едва не ме удари. Изскочи ми отдясно, тъкмо на завоя между Комптън Еймиъс и Литъл Бърн. Летеше с доста висока скорост и за малко да ме цапардоса. Е, и аз не пълзях като костенурка, но… нали разбирате, посред уикенда човек се поотпуска… Май че изскочи от някаква отбивка към частно имение, защото нямаше пътен знак… аха, чакайте, сега се сетих… беше към един без двадесет, в нощта срещу неделя. Да, спомних си го, защото си погледнах часовника, а между другото, когато ме задмина най-нахално, ми се наби в паметта, защото на всичкото отгоре му бе загаснал десният заден габарит. Този тип е заплаха по пътищата и си заслужава да го окошарите. — Затвори, пое дълбоко дъх, защото наговори наведнъж последните три фрази, и се облегна на стената. Сърцето й биеше до пръсване. Вдигна ръка, за да изтрие потта от челото си. Плъзна се по стената и седна на пода, сгушила глава между коленете си. „Ако са ме записали, няма да познаят тембъра на гласа ми — успокои се тя. — А освен това никой не подозира, че съм шотландка, пред никого от познатите си не съм се отпускала да говоря на нашия диалект… А да проследят откъде се обаждам? Не, сега са прекалено заети, за да се занимават с мен! Пък и не говорих много дълго.“ Все още не можеше да повярва, че се бе осмелила да се обади в полицията, че успя да наговори на един дъх всичко, преди да осъзнае, че в мига, в който бе набрала номера на ченгетата, вече се беше замесила в играта.

„Да, вярно, сторих тази глупост — упрекна се тя. — Но нали трябва да им се помогне? Посочих кръстовище колкото бе възможно по-близо до къщата на Реза, казах им и по кое време точно е станала срещата. Сега те са на ход. Повече нищо не мога да направя, ако не искам сама да си сложа главата в торбата. Длъжна съм да мисля преди всичко за себе си, нали?“

През следващия ден изпълняваше толкова разсеяно задълженията си, че лекарят загрижено я попита какво не е наред — никога не я бе виждал така самовглъбена. Винаги, когато пристигаше в кабинета си, той я заварваше отрупана с картоните от изтеклата седмица, а сега гледаше отнесено в пространството и дори сбърка името на една пациентка. Това й се случваше за пръв път — да размени картона с еднакви фамилии на пациентките, но с различни малки имена. Разтревоженият пластичен хирург сякаш едва сега проумя каква безценна работа му бе вършила мис Джордан.

Когато една от най-доходоносните му пациентки се усмихна презрително и я нарече: „Мис Еди-коя си…“, той хладно я поправи: „Името й е мис Джордан, мис Елеонор Джордан“ и до края на лечебната процедура се държа подчертано студено с пациентката си.

— Загрижен съм за теб, Елеонор — започна той, когато двамата останаха сами в кабинета. Всъщност бе загрижен най-вече за себе си и за лекарската си репутация. Вече обмисляше наум към коя агенция за секретарки да се обърне, за да смени мис Джордан. — Разбирам, че нещо те измъчва и не можеш да се концентрираш. Сякаш не си ти… — Тя изглеждаше както винаги: спретната и скромна до крайност, та чак да ти доскучае, но въпреки това не успя да прикрие безпокойството си. Той бе почти сигурен, че тя живее сама… или най-много с възрастната си майка. Всъщност не можа да си спомни, затова я подпита тактично:

— Да не би в дома ти да се е случило нещо неприятно?

За да спечели време, мис Джордан внимателно нагласи очилата си, преди да му отговори:

— Благодаря за загрижеността, но вече съм по-добре. Не биваше да допускам това… но повече няма да се повтори.

— Да не би да те боли главата? Може би един аспирин ще ти помогне. Имам първокласни аналгетици.

— Не, благодаря. Избягвам да взимам лекарства.

— Да не би да членуваш в някаква секта, която забранява употребата на лекарства? — запита смаяният лекар.

— Не, никъде и никога не съм членувала: не само в секти, но и в каквато и да било организация. Но не вярвам, че е разумно да се поддържам с помощта на хапчетата, когато нещо ме притеснява.

— Тогава чаша чай? Няма по-добър лек от горещия, силен чай. Защо двамата да не изпием по чаша?

Лекарят не вярваше, че чаят ще е достатъчно средство, за да възстанови настроението, и работоспособността й, ала в този миг не можа да измисли какво друго да й предложи. Все пак той бе пластичен хирург, а не психоаналитик. Досега тя се бе справяла чудесно със задълженията, а и той така свикна с нея, че само мисълта как ще намери и как ще свикне с нова секретарка го изнерви и го принуди, за пръв път, да се замисли за личния живот на мис Джордан. „Бедната жена — каза си той. — Що за живот води тя? И какво я очаква? Безрадостната участ на всяка стара мома, спретната и въздържана във всичко, но безутешно самотна, лишена от съпруг и деца, от топлотата на семейното огнище…“ Но не смееше да я заговори на тази свръхделикатна тема, защото се досещаше, благодарение на опита, натрупан от десетките си пациентки, че тя би реагирала със студена неприязън. Затова реши да ограничи опита си да й помогне само до няколкото общи фрази, пропити със съчувствие и загриженост. За негово облекчение, Елеонор се надигна от стола и тръгна към миниатюрната кухня с думите:

— Да, може би сте прав, чаша чай ще ми помогне да се възстановя. А не желаете ли чаша течен шоколад?

— Да, моля. — Той предпочете шоколада. Постепенно се успокои, защото тя мълчаливо изпи чая си, на външен вид му се видя успокоена и той се върна в кабинета си, твърдо решен за в бъдеще да й обръща повече внимание, защото от помощта й зависеше и неговата работа с пациентите.

Тесният килер на някогашния апартамент сега бе преустроен в кухня, снабдена само с най-необходимото: котлон, чайник, малък бюфет и умивалник. Нел се огледа в огледалото. Обикновено Елеонор изглеждаше леко бледа — винаги си слагаше съвсем лек слой безцветна пудра, без да придава блясък на кожата — но днес под очите й издайнически се очертаваха сенки, явно резултат от безсънната нощ, а очертанията, нанесени с козметичния молив, този пък не бяха така изрядни, както преди. Изглеждаше изпита и измъчена. Нищо чудно, че той бе забелязал промяната в нея. Но как можеше да си наложи да не мисли за това, което се бе случило в Уилтшир? Дали полицията се е задействала по следите, за които им бе подсказала? Дали са претърсили къщата на Реза? И какво са открили там? Дали въобще са стигнали до къщата му? Дали някой там не е организатор на цялата програма, например онзи мълчалив и съмнителен иконом? Ами ако вече са успели да се отърват от камионетката? Въпросите клокочеха в съзнанието и не й даваха миг покой. „Не биваше да се стига дотам! — упрекна се тя и нервно отметна един кичур назад. — Сигурно онзи иконом не се е усъмнил, че съм научила нещо, за което не е трябвало да научавам. Аз се държах точно така, както се очаква от една куртизанка. Забрави ли, че през цялото време не ми позволяваха да се разхождам свободно из имението? Реза отлично знае коя съм аз, но ако го принудят да ме опише, той дори няма да може да каже на полицията какъв е цветът на очите ми. Нали всичко съм обмислила предварително? Не съм сторила нищо, което да е свързано по някакъв начин с онази трагедия! И се виждаме доста рядко с Реза, по веднъж на три месеца. Успокой се, няма опасност за кариерата ти. Нищо лошо не те заплашва, успокой се, хайде, успокой се…“

Приготви си кана с чай. Страховете й се поуталожиха, макар и само временно, и тя се опита да не мисли повече за загадката в Уилтшир, на която бе станала неволен свидетел. Но не можа да сдържи любопитството си. Прочете „Дейли Телеграф“ от първата до последната страница, но нищо не откри за убиеца, затова през обедната почивка, когато остана сама в кабинета, се измъкна навън и купи по един от всички жълти вестничета. В тях, на вътрешните страници, намери кратки съобщения, че търсенето на убиеца продължава, но засега няма напредък.

Тази събота Нел имаше ангажимент с един лорд, свързан чрез роднински връзки с няколко царстващи династии, който бе директор на половин дузина компании, заемащи ключови позиции в икономиката на страната. Той обичаше да го „масажират“, но бе толкова известен, че за него беше прекалено рисковано да се среща с „масажистки“ в реномираните публични домове. Затова предпочиташе да плаща на Клео и да се срещат в апартамент в един уединен квартал, нает от него специално за тази цел. На пръв поглед изглеждаше като офис на третостепенна компания и по тази причина Нел го посещаваше само преоблечена като невзрачна чиновничка, с очила и кафява перука, с чанта в ръка, но пълна не с книжа, а с „работния инструментариум“ на Клео. Нямаше портиер, но тя имаше копие от ключа. Когато се появяваше задъханият клиент, тя го посрещаше вече преоблечена, готова, изпълнена с очакване, преобразена в ролята на Клео, с нейната блестяща черна коса, в пеньоара от черен сатен, с опънати черни чорапи и обувки с високи токчета. Срещаха се само през следобедите. Той винаги бе възбуден и готов за действие, а тя узнаваше на следващия ден от пресата, че предишния ден той е взел дейно участие в заседанията на Камарата на лордовете или някаква правителствена дискусия. Изглежда, че след като го изцедеше до капка в следобедните часове, мозъкът му се освежаваше след „масажа“ и лордът бе способен до късно вечерта да разисква по най-заплетените въпроси на политиката на консерваторите.

— В миналото имаше неколцина блестящи и много убедителни оратори, Клео — споделяше той с нея, докато си почиваха в леглото. — Но сега не се съмнявам, че всички те бледнеят пред теб в изкуството да се убеждава. Ще се споразумеем ли за всяка сряда през следващите три месеца? Пак тук, по същото време?

Когато си замина, Клео отново подреди нещата си в чантата. Но в този миг погледът й попадна на вестника, забравен от клиента върху един от столовете. Заглавието на първата страница „Малолетна жертва на педофилски кръг“ я накара да затаи дъх. В статията се разказваше за нелегално сборище на извратени типове, чиито следи бе надушила полицията в Дорсет. Те принуждавали децата да се снимат в порнофилми и след приключването на снимките ги убивали по най-зверски начин.

Името на последната жертва било Дарън Хенри. Момчето изчезнало от дома си в градчето Камдън преди три месеца, след училище. Казало на родителите си, че ще си опита късмета с игралните автомати в близката дискотека. Майка му имала още три деца, по-малки от Дарън, които отглеждала сама. Полицията подозирала, че Дарън е бил завербуван от педофилите, за да бъде изнасилен, преди да го удушат. Към статията имаше и снимка на злочестото момче. Имаше къдрава коса и самоуверена усмивка.

Нел гневно смачка вестника и благодари на небето, че бе видяла статията след сеанса с лорда, защото в противен случай трудно би изиграла ролята си като Клео. Гордееше се, че в тази роля умееше да потиска чувствата си, освен да изчаква търпеливо края на поредния сеанс. Така поддържаше професионално ниво при всички ситуации, колкото и да бяха странни понякога. Нел и Елеонор изчезваха, когато на сцената се появяваше Клео, но сега всичко беше по-различно, защото Нел беше много засегната — винаги бе изпитвала непреодолимо отвращение от секс с малолетни. Именно затова позвъни на полицията в Дорсет. След като преживя толкова душевни сътресения, Нел вече не беше същата, а това, за съжаление, можеше да повлияе и на професионализма на Клео.

По пътя към дома — вървеше пеша, за да се опита да събере мислите си — тя стигна до извода, че повече не може и не бива да остане безучастна. Знаеше достатъчно, за да насочи полицията по истинската следа, водеща към мъжа, който бе убил онова тринадесетгодишно дете, знаеше името, както и мястото, вероятно трупът на детето е бил увит в онзи килим. Не можеше да се скрие в дома си като катеричка в хралупа и да ги остави да се отърват от възмездието. Кой знае още колко деца щяха да съблазнят и убият? Но не желаеше да съсипе своята кариера, да опропасти добре организирания си живот.

„Колко усилия, колко години ми бяха нужни, за да стигна до това ниво! — ожесточено спореше тя със себе си. — Постигнах толкова много, постигнах това, което се отдава на едно от всеки хиляда момичета. Изплатих всички разноски за къщата и за мебелировката. Вярно, продавах тялото си и се надявам поне още пет години за него да се намират щедри купувачи. Но ако отида в полицията, ще трябва да им разкажа каква съм в действителност. Ще се наложи да обясня какво съм вършела в онази къща, откъде съм узнала за камионетката, какво знам за миналото на Реза. И те непременно ще заподозрат, че и аз съм взимала участие в порнографските филми. Ще съм принудена да разкрия всичко, с което съм се занимавала през последните години… Тогава защо се криех с цената на толкова усилия? И какво ще стане с мен след това? Само да проговоря, и всичките клиенти ще ме напуснат като прокажена. Да, скъпо ще ми струва този експеримент!“

„Но нали ще бъдеш завинаги обречена на страдания, ако не го направиш! — упрекна я смразяващият вътрешен глас. — Тук не става дума само за невръстните жертви. И не само за порнографските филми. Нали в тази гнусна афера са замесени възрастни мъже, които копнеят за извратени наслади. За бога, Нел! Повечето хора ще те осъдят за начина, по който си печелиш парите, обаче онова, с което са се заели онези типове, е абсолютно непростимо престъпление! Онова нещастно момче е било обект на отвратително блудство, преди да бъде удушено. Какво значение имат тук твоите дребни проблеми? Това са ненормални, отблъскващи, долни престъпници — може да се изброят още много епитети — и никой няма да бъде достатъчно силен за мъже, които изнасилват невръстни момчета. Мили боже, ако някой знае нещо за този инцидент, това си само ти. Спомни си за Маргарет…“

Закрачи като побесняла по улиците, все едно че някой я гонеше по петите. Обхвана я паника. Струваше й се, че невидими очи я дебнат от всеки ъгъл. Не знаеше дали в същия миг някой няма да се опита да нахлуе в къщата й, за да се спотаи там и после да се нахвърли върху нея. Прибра се задъхана и разчорлена. „Така до никъде няма да стигна! — рече си тя и се насочи към масичката с напитките. — Трябва да се стегна, преди да съм се алкохолизирала напълно…“

В този миг й се стори, че нещо прошумоля пред прага и тя застина с чаша в ръка. Ослуша се напрегнато, но нищо не чу и веднага се завтече в преддверието, за да се убеди дали случайно не е забравила да заключи външната врата. Успокои се малко, като провери ключалката, но за всеки случай, с трепереща ръка, постави и металната верижка.

Сви се в леглото си, но дълго не можа да заспи, само лежеше, с очи, приковани в тавана. В четири сутринта слезе в кухнята, свари си кафе и едва сега проумя изстрадалото признание на великолепния белетрист Скот Фицджералд, че „… към четири през нощта навън е тъмно като в нашите души…“. Прибра се в спалнята, за да подремне, но към осем часа отново слезе на долния етаж, защото в просъницата си успя да чуе тупването на вестниците, които разносвачът оставяше пред прага. За безкрайно нейно огорчение, този път, освен „Сънди Таймс“, разносвачът по погрешка й бе оставил и един от булевардните таблоиди. Досега бе разтваряла някой от тези жълти вестничета само за развлечение, но днес дъхът й секна в гърлото още щом погледна едрото заглавие на първата страница: „Изстраданата молба на майката: открийте и накажете убийците на моя син!“. На снимката се виждаше същото детско лице — същата къдрава коса, сърдечната усмивка на тринадесетгодишното момче, но статията беше посветена повече на майката — на нейната мъка, скръб, отчаяние, на молбата й някой да помогне на издирването, колкото и да са незначителни сведенията. В статията, написана от опитното перо на печен криминален репортер, се подхвърляше, че детективите били близко до разгадаването на случая, но се намекваше още, че може би се касае за серия от убийства на малолетни. Открити били още няколко трупа, на десетки километри от плиткия гроб на Дарън, но обстоятелствата, за които не се даваха подробности, се оказали доста сходни и това внушавало подозренията, че се касае за добре организирана банда, действаща в широк мащаб.

— Тези типове са извънредно опасни — заявил един от старшите инспектори, натоварен с разследването. — Трябва на всяка цена да ги спрем, преди да са убили още някое дете. Обръщам се към всички да ни помогнат в усилията да заловим престъпниците, да ни докладват за всичко подозрително, което са забелязали в областта, в която бе открито тялото на момчето. До ямата е била забелязана съмнителна камионетка и ние вече получихме едно много полезно обаждане, което ни помогна да се ориентираме, но ако някой знае още нещо, умолявам го да ни позвъни. Всички свидетели ще останат анонимни. — Отново следваше телефонният номер, вече познат на десетки хиляди читатели и милиони телевизионни зрители.

Това окончателно провали плановете й за спокойна неделя в уютната домашна обстановка. Обикновено закусваше по-бавно от делничните дни, защото четеше дебелите неделни издания, а после се заемаше с домакинска работа. В неделя винаги си приготвяше нещо по-специално, а следобедът прекарваше на дивана, прелиствайки бележника, в който записваше доходите си. Накрая се отпускаше в топлата вана, след което измиваше косата си. Вечерта сядаше пред телевизора и избираше нещо по-забавно от програмите на шестте канала, за които беше абонирана, макар понякога да посягаше към някой роман или видеокасета.

Всичко се дължеше на статията на първата страница. Именно тя я накара да излезе от къщата си, без никакви планове, за да се впусне в изтощително препускане из улиците. Именно статията бе обсебила мислите й и не можеше да намери миг покой. По едно време се опомни, защото краката я заболяха, спря се, облегна се на някаква ограда, огледа се изтощено и за свое удивление осъзна, че се намира в онази част на огромния Лондон, в която кракът й не бе стъпвал след бурната й раздяла с Мики Шонъси. Пред нея се простираше Куинс Драйв, недалеч бе пресечката със Севън Систърс Роуд, едно от предпочитаните места, когато си печелеше препитанието по улиците. Оттогава не бе идвала тук и сега с любопитство огледа промените, настъпили през последното десетилетие. Имаше нови метални огради, вероятно за да ограничават достъпа на колите до отсрещната сграда, което със сигурност е принудило сутеньорите да изтеглят своите момичета от този участък, който в миналото бе снасял добри печалби.

Нел изтръпна. Как ненавиждаше годините, които бе прекарала тук, пристъпвайки уморено от крак на крак до премаляване в очакване на някой закъснял пияница! За нея Куинс Драйв си оставаше месомелачка на човешките души. Пазар на евтина плът, защото тук не идваше нито един от онези с тлъстите портфейли. Затова и тя беше евтина. И се усещаше евтина.

„Лиз ме измъкна от това блато — каза си тя, докато се оглеждаше за такси сред потока от устремени коли. — Е, добре, може би го е сторила, както казваше Филип, само за да уреди бъдещето си, но в същото време ме спаси от гибел. Слава на бога, че Лиз се бе нагърбила с доброволната мисия из болниците. Казваше, че искала с нещо да се отплати на хората. Да, може би сега е мой ред да се отплатя. Като съобщя на полицията за всичко, което съм узнала, макар и поради случайно стечение на обстоятелствата. Да, длъжна съм да им помогна. Та онези деца са били убити по най-зверски начин. Не можеш да останеш безучастна, нали? Защото ако има някой, който да ненавижда мъжете, които блудстват с малолетни, това си именно ти, нали? Спомни си за Маргарет… Заради нея си длъжна да го направиш. Макар че… Бог ти е свидетел, че това е много слаба отплата заради нея. Единственият начин да измиеш вината си е да направиш нещо, което ще облекчи полицията. Разкажи им всичко, което знаеш, кажи кого трябва да търсят, направи нещо, по дяволите!“

Да, това ще им помогне да ликвидират Тони Панакулис. Защото е редно този гаден тип най-после да си получи заслуженото! Още тогава Паула ти бе казала, че той от години се занимава само с порнофилми, в които главните действащи лица са деца. А ти знаеше, че той е замесен в този смрадлив бизнес, затова си длъжна да предприемеш нещо!

Разкъсвана от съмнения, отчаяна от собствената си нерешителност, Нел махна с ръка на първото такси, което се изпречи пред погледа й. Прибра се в дома си изморена, объркана и сломена. Сънят упорито избягваше да я приюти в ласкавите си обятия. Стана от леглото и нервно закрачи из спалнята. Дори не й се ядеше нищо, макар друг път храненето да й бе помагало да уталожи напрежението. Отново се качи, задъхана от умора, на горния етаж, и се просна в леглото си. Унесе се в някакво подобие на сън, защото кошмарите упорито отказваха да я оставят на мира. Присъни й се, че някаква ниска, дебела жена, в униформа на полицейски сержант, я хваща за лакътя, после я смени красив и млад полицейски инспектор, а тя отчаяно се опита да се изтръгне от ръцете му, но за неин ужас единия й крак стискаше Филип, а другия — Мики Шонъси. Тя се разпищя в съня си и още по-отчаяно се задърпа. Струваше й се, че в следващия миг тримата мъже ще я разкъсат. Събуди се, плувнала в пот, огледа се с изумен поглед и разбра, че се е свила на кълбо в омачкания чаршаф, притиснала одеялото под себе си, заровила двете си ръце под възглавницата. Устата й беше пресъхнала, а вкусът й нагарчаше.

Остана пет минути под душа, преди да се заеме яростно да търка зъбите си с четката. Почувства се малко по-добре. Котките я придружиха, прескачайки по две стъпала наведнъж, а тя ги сграбчи и двете, занесе ги в леглото, после слезе в кухнята, приготви си бъркани яйца, изяде ги с две филии хляб и накрая изпи две чаши чай. Това още повече я успокои, така че вече бе събрала сили да потърси в телефонния указател номера на полицейското управление за района около Кингс Крос.

Преписа го в бележника си, грабна чашата с чая, отпи една глътка и се загледа втренчено в номера. Ако попадне на онзи красив млад инспектор, да, с него може да си позволи да бъде откровена. Но кой можеше да й гарантира, че няма да се натъкне на онази жена в униформа на сержант от полицията? Но може пък да е напуснала, защото тя бе споменала, че още тогава, през 1979 г., вече имала двадесетгодишен стаж в полицията. Нали жените ги пенсионираха след двадесет и пет години служба? Обаче инспекторът… виж, там работата бе съвсем друга — той беше млад и стегнат мъж — глупаво е да отрича, че не й хареса още тогава. Но най-важното бе, че само той успя да я разбере. Ако му разкаже всичко, в разговор на четири очи, защо той да не се свърже после с колегите си от управлението в Дорсет? Да, така ще бъде най-безопасно за нея. Защото, ако тя се свърже директно с ония ченгета в Дорсет, ще се наложи да се прости с кариерата си! Най-добре е да стои далеч от тях. Кой знае докъде се простират пипалата на Тони?!

Още тогава, през 1979 г., се носеха слухове, че Тони не пестял пари, за да подкупва някакъв много важен, висшестоящ полицейски служител, с което се обясняваше защо се отърваваше от ареста. Кой знае колко нависоко се е издигнал неговият човек сега, след единадесет години? Не, по-добре е да се свърже с някое от полицейските управления в Лондон, а те ще предадат сведенията й, където трябва. И няма да си каже името. Затова ще настоява още от самото начало, дори ще им поиска писмена декларация, че няма да я замесват, иначе ще откаже да им сътрудничи. Ще стане, както ченгетата обичаха да казват, анонимен информатор.

Да, докато не й гарантират анонимността, дума няма да обели. Нито пък ще отиде в управлението на Кингс Крос. Защото знае колко полицаи има в този район. Не, те ще трябва да се срещнат с нея в нейната част на града. И никакви униформи. Само в цивилни дрехи. Той или ще приеме всичките й условия, или ще трябва да се лиши от сведенията, с които тя може доста да облекчи усилията му — както неговите, така и на колегите му. „Да, така ще постъпя — каза си тя, докато набираше номера. — И на всяка цена трябва да се държа твърдо. Нали Филип винаги ме съветваше да не отстъпвам при сделките…“. — Пръстът й отпусна телефонната шайба и тя постави слушалката в гнездото. Припомни си как в съня й Филип я убеждаваше да не се обажда в полицията, защото и той се бе съюзил с бандата на Мики Шонъси. Хм, поведението на Мики беше разбираемо, но на човек като Филип? Е, да, нали първата грижа на Филип винаги е била собственото му благополучие и безопасност! Той нищо не предприемаше, преди да се е убедил, че няма да пострада.

Стори й се, че вижда пред себе си присмехулния му поглед, свитите му устни, смръщените му вежди, че чува поучителния му глас:

— Бъди по-хитра, безкрайно хитра… Никой не е длъжен да им сътрудничи, освен ако не е изпаднал в безизходица, но в твоя случай, хм… Ти сама трябва да решиш какво желаеш по-силно, но същевременно си длъжна да прецениш дали загубите няма да се окажат стократно повече от печалбата. Ако го направиш, но не се разчуе, че ти си им подала тази безценна информация, всичко ще бъде наред. Само че нищо не ти гарантира, че няма да се доберат до теб. В наши дни, когато всичко се излага на показ, шпионите са навсякъде. Ако попаднеш в лапите на онези жалки вестникари, жадни за всякакви сензации, особено за сексскандали, те ще те продадат за някаква смешно малка сума. Обаче уважавам стремежа ти да помогнеш на обществото, скъпа, и се възхищавам на смелостта ти.

— А ти, Филип, ако беше на мое място, щеше ли да го направиш? — запита го тя в мислите си.

— Само ако нямам друг изход и само при условие, че успея да си осигуря анонимността. — Да, тъкмо така би гласял отговорът на мъдрия Филип Фолкнър. — Защото срещу теб са опасни главорези, а не някакви начинаещи хлапаци. Това, с което се занимават, се отхвърля от обществото като безкрайно гадно, отвратително, непростимо. Но нещо ги импулсира да го вършат въпреки неимоверните трудности и опасности. Отдавна съм разбрал, че повечето от педофилите са хора, готови на всичко, за да постигнат целите си. Освен това при тях убийствата са нещо неизбежно, защото са длъжни да не оставят свидетели. Помисли още веднъж, преди да решиш да се напъхаш в това смърдящо блато.

— Вече всичко съм преценила — мислено му отговори Нел. — От няколко дни насам нищо друго не върша, освен да мисля, да мисля, докато главата ми се пръсне.

— Напиши им анонимно писмо — посъветва я неговият глас.

— Не. Няма да имам нито минутка спокойствие, ако полицаите не ми гарантират сигурността. Защото ще се нуждая от тяхната закрила, ако се реша на подобна лудост. Освен това днес техническите методи са много усъвършенствани и кой знае дали няма да стигнат до мен, ако бандитите измъкнат това писмо от полицията. Ще умра от тревога, ако трябва денем и нощем да треперя дали утре няма да позвъни на вратата някой неочакван „гост“. Ако се реша да го направя, трябва да го кажа на ухото на някой полицай, на когото мога да имам доверие, без да оставям писмени доказателства.

Знаеше, че след тези нейни думи Филип би се усмихнал снизходително:

— Да, разбирам, искаш да се подсигуриш, но едновременно с това да облекчиш съвестта си.

Нел се ядоса, но постепенно гневът й стихна. Да, призна тя пред себе си, Филип би имал право да й каже именно тези думи.

— А може би искаш да се спазариш с тях, за да не те преследват по закона за проституцията? — Ехидният тон я жегна в ребрата. — Да ги помолиш за опрощение на миналите ти грехове?

— Имам си свои причини да постъпя така! — Възбудена, Нел неволно произнесе на глас тези думи. — Причини, за които ти дори не подозираш!

— О, така ли? — Увлечена във въображаемия спор с Филип, Нел умело имитираше саркастичния му глас. — Е, това явно е нещо дълбоко скрито в теб, нещо интимно, до което никога не си ме допускала.

„И никога няма да те допусна!“ — закани му се тя, посегна към телефона и без колебание набра номера.

— Полицейско управление Кингс Крос.

— Извинете, че звъня така внезапно, но не знам дали можете да ми помогнете. Бих искала да разговарям с инспектор Стивънс.

— С кого?

— С инспектор Стивънс.

— Нямаме инспектор с подобно име, мадам.

— Но той работеше при вас, сигурна съм в това.

— Кога е било това, мадам?

— О… доста отдавна, през 1979-а.

Чу се учудено подсвирване.

— Оттогава доста хора напуснаха и още толкова постъпиха, мадам — търпеливо й обясни непознатият полицай.

— Тогава можете ли да ми съобщите къде е преместен?

— Почакайте една минута…

Нел зачака, със слушалката до ухото си, докато от среща се обади друг глас:

— Желаете да говорите с инспектор Стивънс, така ли?

— Да. Той беше… той ми помогна много преди години и бих искала отново да се срещна с него, ако е възможно.

— Тогава го потърсете в Скотланд Ярд, мадам. И не го търсете като инспектор Стивънс, а като старши детектив Стивънс.

— О, така ли!

— Мисля, че ще го намерите най-бързо, ако наберете 230 1212 и попитате за старши детектив Стивънс. Напусна участъка на Кингс Крос още преди десет години.

Нейният симпатичен инспектор се беше издигнал доста по стръмната служебна стълбица.

Кой знае дали, след толкова години, въобще си спомня за онази малка проститутка, която на двата пъти беше предупредил? Тогава се отнесе с нея добре, но сега… като старши детектив? Никак не й се искаше да звъни в полицейската централа. Нищо чудно да си помислят, че го търси някоя бивша любовница. Когато посегна към телефона, си въобразяваше, че ще й се наложи само да притича набързо до Кингс Крос, да изиска от него да се закълне, че ще запази името й в тайна, да му разкаже на четири очи какво знае по случая и след това завинаги да изчезне от полезрението на полицията.

„Не, не мога да си позволя да се появя в Скотланд Ярд. Това ще съсипе кариерата ми! Достатъчно е само един от клиентите ми да ме зърне на входа и с мен е свършено! Да, той трябва да се срещне с мен на някое изолирано място — реши тя. — В края на краищата аз съм тази, която му прави неоценима услуга, нали така? На неутрален терен. В някой бар? Или може би в хотелска стая? Някъде, където ще мога да се смеся с тълпата? Нека той да избере мястото. Нали е старши детектив, редно е да ги разбира тези неща…“

Но тези разсъждения, кой знае защо, не й вдъхнаха спокойствие. Дали се е променил? Ами ако въобще не може да го познае? Не, много ясно си спомняше мъжественото му лице. И как можеше да го забрави — ако в онази нощ не бе проявил снизходителност към нея, тя щеше да има досие в полицията, което щеше да я съпътства до края на дните й. Оттогава Нел не можеше да се отърве от чувството, че му е задължена. „Е — успокояваше се тя, — сега се открива чудесна възможност да платя дълга си към инспектор, грешка, към старши детектив Марк Стивънс.“

Дотук добре, но ако той не се окаже така отстъпчив и реши да я арестува по подозрение, че е замесена с бандата педофили по-дълбоко, отколкото може да се съди по признанията й? Нали именно на него тя дължеше липсата на полицейско досие на свое име в картотеките — ами ако той реши да й припомни този факт? Тогава той й направи неоценима услуга, нарушавайки полицейските разпоредби. За него тя може би е била само далечен епизод, който е забравил още на следващия ден, защото не му е бил от полза при изкачването по стъпалата на кариерата. Пък и нищо чудно сега да гледа към още по-високите стъпала.

В такъв случай той ще се възползва от нейната информация и радостно ще потрива ръце. Залавянето на онзи убиец на деца е достатъчно сериозно основание на полицията да поиска от телевизионния екран сътрудничеството на цялата нация. „Нима сама ще се набъркам в това блато, от което после няма да има измъкване? О, господи! — измъчено изохка тя. — Не знам какво да правя… Наистина не знам какво да правя…“

Остатъкът от вечерта тя прекара в размисъл, но си легна, смутена и раздвоена, без да е решила какво да предприеме, съсипана от противоречивите си желания. Заспа на минутата и се събуди едва на другата сутрин, когато в просъница чу подрънкването на бутилките с мляко в колата на млекаря.

Сутрин не четеше вестници, защото й стигаше вечерният „Ивнинг Стандарт“, Но днес измени на навика си и купи от будката на ъгъла по един от всички таблоиди, които можа да намери. Всички разказваха най-подробно вчерашната случка, а сърцераздирателната молба на нещастната майка се повтаряше на всички първи страници, украсена с нови детайли.

— Това е безсмислено — рече тя на котките, когато седна до масата в кухнята с чаша кафе в ръка. — Надали ще има полза от тези жалостни призиви. — Котките се сгушиха в краката й с примигващи сини очи. Но щом у нея отново се надигна безпокойство, те сякаш предугадиха промяната в настроението й, защото чевръсто рипнаха и се настаниха в своя ъгъл, а Нел стана и отиде до телефона, монтиран на стената, за да набере номера на Скотланд Ярд.

Когато попита за старши детектив Стивънс, отсреща я попитаха:

— Кой го търси, моля?

— Името ми е Ели Литъл. — Досети се, че това име нищо няма да обясни на полицая и побърза да добави: — Познавах преди години старши детектив Стивънс, когато беше още само инспектор в района на Кингс Крос.

— А във връзка с какво го търсите, моля?

— Имам за него полезна информация.

— Един момент, моля.

Тя зачака. Най-после един по-различен глас се обади от слушалка:

— На телефона е Стивънс.

Нел пое дълбоко дъх, преди да каже:

— Съмнявам се дали ще си спомните за мен, но ние се срещнахме преди години, когато бяхте инспектор в района около Кингс Крос.

— Напуснах този район към края на 1979-а. — Тя едва сега позна гласа му. Маниерът му на говорене се бе запазил — отривист, ясен и приветлив. — Да не би да е било във връзка с някое конкретно произшествие?

— Как да ви кажа… може и така да се класифицира. Вие спряхте с колата си пред мен на Йорк Роуд, обвинихте ме в проституция, но после ме освободихте само с предупреждение. — Тя не спомена за втората им среща на Парк Лейн. Засега това предисловие бе достатъчно.

— Вече не работя в Отдела за борба с порока. — Тонът му не се промени, ала Нел усети, че той бе изгубил интерес към обаждането й.

— Но нали ще можете да предадете, комуто трябва, информацията, която мога да ви предложа?

— Информация за какво? — В гласа му още не се усещаха нотки на любопитство.

— За онова тринадесетгодишно момче, намерено в гората Уоръм, графство Дорсет.

Настъпи смразяваща тишина.

— Да — отвърна той с напълно променена интонация. — Това мога да ви го обещая, и то още сега. Какво общо имате със случая?

— Зная къде е станало убийството, зная и датата, а освен това имам свое обяснение за причините.

— Защо не се обърнахте направо към полицията в Дорсет. Те разследват този случай.

— Имам си причини, при това доста основателни, за да не желая да се замесвам с каквото и да било в тази част на страната. Ако желаете да узнаете нещо повече, нека да се срещнем някъде, и аз ще ви разкажа всичко, което зная.

Без да губи нито минута, Стивънс подходи делово:

— Къде и кога? — Нел му съобщи името на едно малко известно заведение на Кингс Роуд. Насрочи срещата за тази вечер, в шест и половина.

— А как да ви позная?

— Косата ми е черна, късо подстригана, на бретон, очите ми са зелени. Ще бъда облечена в копринена рокля, с цвят на слонова кост, с наниз от перли. О, да, щях да забравя! Използвам „Джорджо“. Разбирате ли нещо от парфюми?

— Този го разпознавам.

— Добре, тогава до шест и половина. — Нел остави слушалката.

Марк Стивънс се наведе напред и изключи касетофона, който бе задействал в мига, когато непознатата по телефона бе споменала името на жертвата — Дарън Хенри. Пренави лентата в касетата и го пусна за прослушване.

— Чуй това — рече той на полицая от другата страна на бюрото.

Щом записът свърши, Марк Стивънс го пусна още веднъж.

— Е? Позна ли я? — попита го сержант Бил Рос.

— Не. Досега съм задържал и арестувал толкова много момичета, че не мога да си спомня за нея. Как й беше името? Ели Литъл… — Повдигна недоумяващо вежди. — Може ли жена с такъв глас да носи такова простонародно име като Ели Литъл?

— Не. По-скоро би се наричала Илейн. Защото гласът е изискан, школуван, добре модулиран, с изискан акцент. Не мога да си припомня да съм се сблъсквал с нея, когато работех в Отдела за борба с порока, но си заслужава да се поровя в архивите за 1979-а година, дори и за началото на 1978-а.

— Надали ще се намери нещо за нея. Много вода е изтекла оттогава.

— Но ако все пак открием нещо?

— Тогава задачата ни ще се облекчи, но сега най-важното е и ти да се явиш навреме на срещата, точно в шест и половина. Може би тя ще спази обещанието си и ще дойде. А от теб, Бил, искам да се настаниш в някой ъгъл и да огледаш останалите посетители.

— Нима очакваш някаква засада или някаква друга неприятна изненада?

— Никой от нас не може да знае това предварително, обаче засега следите от убийството на онова момче от Дорсет вече водят доста нависоко. През последните осемнадесет години това е петият подобен случай, с доста сходен почерк на престъплението. Не е изключено да сме изправени пред неизвестна, но мощна, добре прикрита и умело организирана банда, чиито главатари не се спират пред нищо. Знаем само, че следите водят към някакъв педофилски кръг. Сигурно е поне едно — тези маниаци робуват на перверзната страст да увековечават на филми своите „подвизи“. Нищо чудно да се окаже, че тази Ели Литъл е взимала участие в отвратителните им сеанси. Или пък е отказала да им се подчинява и се е озовала в задънена улица.

— И затова тя иска среща с теб?

— Нямам представа какво ще поиска от мен. Нали и ти чу, че за нищо на света не желае да се обърне към полицията в Дорсет.

— Сигурен ли си, че въобще не можеш да си я спомниш?

— За бога, Бил, улиците в този град са пълни с проститутки. А кварталът около Кингс Крос е един от най-известните в това отношение. Нима очакваш да помня имената и физиономиите на всяка, която съм арестувал или предупреждавал?

— Но тя очевидно те е запомнила.

„Както винаги, пак на него му излезе късметът“ — кисело си припомни Бил Рос, разкъсван между възхищението и завистта. Марк Стивънс бе отгледан от майка, която обожаваше единствения си син, и може би от майчиното преклонение Марк бе придобил умението да печели сърцата на жените главно с дарбата си да вдъхва доверие. Това караше всички мъже около него да позеленяват от завист. Вече със сигурност можеше да се твърди, че кариерата му е успешна: на тридесет и осем години той бе един от най-младите старши детективи в Скотланд Ярд. Баща му беше известен адвокат, но майката беше тази, която най-много подтикваше Марк да се стреми към успехи в службата си. Амбициите й по отношение на сина й бяха безгранични и макар че синът й донесе от Кеймбридж диплома за юрист с пълно отличие, тя го посъветва да се откаже от адвокатската тога и да отиде в полицията — там, според думите й, умните глави били много по-малко, отколкото в съдилищата, и така синът и по-лесно ще изпъкне сред сивата маса.

Марк се яви на обичайното встъпително събеседване, висшите полицаи веднага го одобриха и за две години стигна до чин сержант. Тогава го изпратиха в полицейския колеж в Брамсхил, където младият полицай премина съкратения курс за повишаване на квалификацията си. На двадесет и пет годишна възраст вече беше инспектор. Изслужи две години в управлението на Кингс Крос, в Отдела за борба с порока, а после го прехвърлиха към Централния следствен отдел. След още две години на Уайн стрийт той кандидатства за главен инспектор. Успя и този път. Така получи назначение в управлението в Падингтън за период от три години. След още две години го преместиха в Скотланд Ярд, повишен в длъжност старши детектив към Отдела за особено тежки престъпления. Към задълженията на този отдел се причисляваха и разследванията на произшествия с педофили, които често завършваха с ликвидирането на малолетните свидетели.

Всичките му началници го считаха за извънредно способен и личното му досие бе изпълнено с похвали. Отзивите за работата му като детектив бяха отлични, защото, както се изразяваха в полицията, той „имаше нюх към надушването на следата“, умееше да чете между редовете, за разлика от мнозина от колегите си, и нито веднъж не успяха да го подведат нарушителите, сред които интелигентните и находчивите съвсем не бяха изключение. Освен това Марк умееше в един миг да предразположи задържаните към откровения с помощта на вродения си чар, а в следващия — да ги вцепени със смразяващо точните си обвинения. Най-много го привличаха заплетените случаи — никой не умееше по-търпеливо от него да извлича нишка след нишка от заплетеното кълбо, изглеждащо на пръв поглед объркано до умопомрачение. Харесваше му прякора Синеокия, който му лепна първият му началник и който оттогава използваха всичките му колеги.

Когато наближи четиридесетте, Марк Стивънс с основание можеше да се надява, че към четиридесет и петата си година ще получи званието главен старши детектив, равностойно на чин полковник. Оставаха му само две стъпала да изкачи и никой в отдела не се съмняваше, че ще успее, защото съдбата бе пожелала на поста главен секретар на Министерството на вътрешните работи точно през този период да бъде назначена жена — никой в отдела не се съмняваше, че чародейните сини очи на Марк Стивънс и този път щяха да докажат, че не се е родила жената, която да устои на излъчването им.

Но понякога, в мигове на раздразнение, невинното изражение на сините му очи изчезваше, за да отстъпи на пронизващия поглед, леденостуден като ветровете в Северния Атлантик. Очите му контрастираха предизвикателно с леко посивелите коси над слепоочията. По-голямата част от косата му си оставаше руса. Марк бе започнал да побелява още когато навърши тридесет, но, слава богу, годините не бързаха да оставят неумолимия си отпечатък нито върху лицето му, нито върху фигурата му. Оставаше си все така слаб и строен, висок над метър и осемдесет и пет, с дълги крака, които въздействаха на жените може би дори по-силно и от очите му. Бил въобще не бе изненадан, че анонимната информаторка не е забравила някогашния инспектор от Кингс Крос, макар оттогава да бе изминало почти едно десетилетие — опитният полицейски сержант знаеше от собствен опит, че жените не сваляха поглед от лицето на прекия си началник. „След като веднъж се изправиш пред него, повече никога няма да го забравиш“ — казваха те за Марк Стивънс, но само зад гърба му. Защото старши детектив Стивънс не понасяше привидно невинните забележки, че успява да се справя по-добре от всеки друг в Скотланд Ярд с най-заплетените случаи единствено благодарение на чара си. Понякога само се преструваше, че е склонен да захапе въдицата, но в девет от всеки десет случая парираше опитите на задържаните да кокетничат с него и със сух тон им напомняше за следващите въпроси от разпита. Затова никой не се съмняваше, че цялата си любов той бе запазил единствено за професията си и никоя жена не би могла да я измести, въпреки че мнозина бяха опитвали. Повечето се отказваха още на втората седмица, отчаяни от непрестанното му отсъствие в късните часове на нощта — често му се случваше да го будят в леглото в най-неудобните моменти. Последната му приятелка беше една неуспяла кандидатка за Холивуд, която се оплака в полицията, че някакъв маниак я обсипва със заплашителни писма. Тя бе истинска красавица и никой не можа да си обясни защо заряза внезапно всичките си обожатели, за да се прехласва по един преуморен и вечно ангажиран с разследвания инспектор от полицията. Но накрая и тя не издържа. Заредуваха се скандал след скандал — киноактрисата не можа да се примири с мисълта, че завинаги й е отредено второто място в сърцето му, защото първото бе запазено единствено за професията му. Но най-много я вбесяваше фактът, че никой в управлението не се разбираше с жените по-добре от Марк Стивънс, никой не умееше като него да размеква сърцата им, затова, ако в някое дознание имаше замесена жена, неизменно изпращаха него. Започна да го упреква с остри думи, че дори когато останат насаме, той не мисли за нея, а за досадните си полицейски задачи за утрешния ден. Актрисата скъса с Марк след доста бурна разправия и побърза да се хвърли в обятията на някакъв скучаещ и богат, макар и престарял, лорд. Оттогава, вече повече от шест месеца, единствената жена, с която Марк разговаряше извън службата, бе майка му.

— Хм, тогава… — обади се смутено Бил, не смеейки да наруши вглъбяването на началника си — как ще действаме този път? Да приложим обичайната процедура за двойно следене, така ли, шефе?

— Да. Трябва да сме сигурни дали е решила самостоятелно да се свърже с нас или зад нея се крие някой опасен тип.

— Както при последното разследване?

— Да, по всяка вероятност и сега ще действаме така, дори още по-предпазливо. Ти ще имаш задачата да подсигуриш тила.

— А знаеш ли къде се намира този бар?

— Да. — Марк смръщи вежди. — Мястото е доста шумно и лъскаво, посещават го само празноглави богаташки синчета, които умират да бъдат забелязани, но те обикновено се появяват там доста след шест и половина — дотогава още не са навлекли вечерните си тоалети. Надявам се, че преди седем ще бъде достатъчно тихо и полупразно, а това е особено важно за нас. Очевидно тя познава добре този бар.

— Излиза, че тя още е в играта, така ли?

— Но не в онази, която е разигравала по тротоарите около Кингс Крос. Там играта е много по-загрубяла.

— А тази вечер каква игра ще се разиграе?

— Тази вечер само ще я изслушам. При това най-внимателно. Нека да оставим първите стъпки на нея. Ако се опита да ни разиграва, няма да успее да ни се изплъзне.

— Добре. А аз междувременно ще надникна в картотеката на регистрираните проститутки, просто така, за всеки случай.

Бележки

[1] Реката Тайн, както и река Туийд, в продължение на векове са бележели границата между двете кралства — Англия и Шотландия. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Вера Коуи Двойствен живот (13)

Метаданни

Данни

Двойствен живот

Двойствен живот

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава тринадесета

Вера Коуи
Двойствен живот (13)