Вера Коуи
Двойствен живот (12)

Глава дванадесета

Когато заглъхна последният звън, Нел натисна бутона и от електронния автомат се разнесе прогнозата за времето. Тя се прозя, изпъна се, усети, че котките не са притиснали краката й с тежестта си, защото тихомълком, по котешки, са я оставили сама и са слезли на долния етаж, за да посетят градината и да заровят в пясъка това, за което кучетата никога не биха се досетили. А сега, след като са чули звъна на будилника, те се втурнаха нагоре по стълбата, за да я поздравят за добро утро — Нел вече чуваше звънчетата, вързани за герданчетата им. Разбира се, щяха да й напомнят, че с нетърпение очакват закуската си. Бяха отлично обучени, придобили съвършени маниери. Когато се връщаха от градината, винаги отъркваха лапичките си и се изтягаха под най-долното стъпало в очакване звъна на будилника.

— Добро утро, любимци мои — поздрави ги тя, без да забрави да ги погали под гушите и зад ушите. — Нека да видим какво ни очаква днес. — Наметна пеньоара си и пъхна краката си в пантофките. Когато слезе в кухнята, двете котки вече нетърпеливо размахваха опашки в очакване на своите купички — Нел никога не бъркаше коя котка в коя купа ще яде — но този път първо включи чайника, преди да извади бъбречетата, нарязани на кубчета още от вечерта. После накисна купичките, останали от нощта. Но щом разтвори завесите, видя, че навън вали, и то силно.

— О, по дяволите! Как ще пътувам в такова противно време? — Приготви си кана с чай и се върна на горния етаж, за да вземе душ и се преоблече. В осем и четвърт пак слезе долу в кухнята, облечена в пола от туид и тъмнокафяв вълнен пуловер. Косата й бе отметната назад и свита на кок. Изглеждаше състарена поне с десет години от сегашните си тридесет и една, особено благодарение на скромните си чорапи и овехтелите си обувки. Отряза си две филии хляб, намаза ги с масло и мармалад. Докато закусваше, прегледа „Дейли Телеграф“ — това й бе станало навик през последните години.

Преди десет години, пет месеца след смъртта на Лиз, Нел смени жилището си — продаде къщата на Лиз и си взе по-малка в тихия квартал зад Уигмор стрийт. Агентът по недвижими имоти успя да я убеди, че си заслужава да я купи, ако иска тишина и спокойствие — от едната страна съседка й бе известна манекенка, която рядко се задържаше в дома си, а от другата — киноактьор, който също често отсъстваше, ангажиран по снимачните площадки. Задната ограда на малкия двор опираше до задната стена на къщите от другата уличка. Новото й гнездо доста напомняше на къщата на Лиз, с изключение на това, че тук имаше само една спалня, но пък в замяна сега тя разполагаше с просторно и сухо мазе. Именно в него Филип, след като плати да изработят лавици по две от стените, оставяше виното си, защото нямаше подходящо помещение в апартамента си.

След две години манекенката напусна съседното жилище и в него се нанесе някакъв фотограф, който още повече отсъстваше, а актьорът замина на продължителни снимки в чужбина. Отсреща имаше само пет къщи, защото до ъгъла се простираше някакъв склад. Понякога пристигаха камиони, за да ги товарят с кашони. Това тихо обкръжение се оказа чудесно за Нел, защото нямаше опасност някой да надзърта през прозорците й и да отбелязва кога излиза и кога се прибира от среднощните си визити, а през деня с нея всички съседи се отнасяха като към самотна дама (всъщност възпитано наименование за неомъжена жена), която предпочита усамотението и работи на час като медицинска секретарка. Припомни си обявата, която бе зърнала на витрината на една агенция на Уигмор стрийт за набиране на работна ръка: „Търси се медицинска секретарка за почасова работа, вторник, сряда и четвъртък, от 9.30 до 5 следобед, желателно е да притежава опит в поддържането на медицинска документация. Заплащане според стажа“.

От доста време оглеждаше свободните къщи в няколко лондонски квартала, когато попадна на тази къща: непретенциозна, но удобна — намираше се недалеч от центъра и това веднага я привлече, защото не обичаше дългите пътувания. От хонорарите си като елитна куртизанка печелеше много, но доста пари пръскаше по таксита и ако живееше по-далеч от Хампстед, примерно, щеше да й струва цяло състояние. Но никога не се реши да наеме кола изцяло за своя сметка. Скромната къща, сгушена между съседните, я привлече с това, че за разлика от къщата на Лиз, тази имаше гараж. Нел беше пристигнала на оглед заедно с агента по недвижими имоти, когато пред погледа й попадна обявата. Припомни си как пръстът на съдбата се бе намесил, като я запозна с Лиз, и веднага си каза, че и този път невидима ръка насочва пътя й. И без колебание подписа договора за покупка.

Отдавна се замисляше да си потърси почасова работа — просто да има да се занимава с нещо през деня. Лиз винаги я бе съветвала да спи колкото може повече, но тя бе по-възрастна от нея. Рядко й се случваше да се върне много късно от някоя визита, защото само по изключение поемаше ангажименти за цялата нощ. Нел ставаше най-вече към девет и след като разтреби къщата си, нищо не й оставаше, освен да напазарува, да отиде следобед на кино или да се пошляе из музеите или по улиците. Три дни седмично — това я устройваше чудесно. Работата й беше позната, понеже баща й навремето често я караше да му помага при попълването на картоните. Още от първата си среща с лекаря тя разбра, че няма да има проблеми с назначаването й. Той практикуваше частно, клиентелата му бе от по-заможните бизнесмени, които можеха да си позволят да излязат на пикник още от петък на обед и да се завърнат в столицата чак в понеделник вечерта, за да избягват досадните задръствания по магистралите през уикенда. Това му позволяваше да ги преглежда само от вторник до четвъртък и не му беше необходима сестра за останалите дни от седмицата. Нел се представи като Елеонор Джордан и заяви, че наскоро е пристигнала в Лондон, за да си намери работа. За да изглежда по-възрастна, подбра дрехи, които да създават впечатление, че е застаряваща мома, наближаваща четиридесетте — не забрави дори кръглите старомодни очила със стъкла без диоптри, които понякога използваше в сеансите си. Развали изисканата си фризура, върза косата си на кок и заговори с уверен маниер, който бе възприела от баща си — според версията й той бе починал преди десет месеца и тя изпаднала в безизходица. И успя да убеди бъдещия си работодател.

Лекарят, петдесет и две годишен, изискан и добре облечен, я огледа от главата до петите и прие предложението й — тя бе точно това, от което се нуждаеше: спретната, скромна, вероятно работлива и съвестна, а най-важното — не се оказа прекалено млада и главозамайваща красавица. Вярно, имаше приятна фигура, но дрехите й не подчертаваха някакви по-особени прелести. В никакъв случай няма да възбужда или дразни клиентите му — повечето от тях жени, и то на такава възраст, че всяка млада секретарка допълнително им напомняше за необходимостта да потърсят услугите на лекаря — той бе специалист по пластична хирургия. Предишната му помощничка беше привлекателна двадесет и шест годишна блондинка и всички пациентки бяха убедени, че лекарят не е безразличен към нея. Новата секретарка, далеч по-скромна и непретенциозна на външен вид, щеше да облекчи обстановката в кабинета му след напрежението, създадено от предишната секретарка. Но за всеки случай той я назначи само за един месец.

След изтичането на пробния срок Нел бе успяла да спечели доверието на лекаря и той веднага й предложи договор за постоянна работа. За него тя си оставаше Елеонор, но той нито веднъж не я нарече мис. И двамата бяха доволни от решението, а клиентите се успокояваха, като наблюдаваха как Нел уверено се справяше и с най-заплетените ситуации. Тя нито веднъж не закъсня за работа и работеше, без да се впуска в излишни разговори. Две седмици след постъпването й в документацията бе въведен безукорен ред, всички картони бяха попълнени до най-малките подробности, сметките — изпратени навреме, без нито един сгрешен адрес. Лекарят реши, че може напълно да й се довери и разреши на счетоводителя си отдавна очаквания отпуск.

Но най-доброто в цялата история бе умението й да не се натрапва. Лекарят забравяше за съществуването й веднага след като Нел напуснеше кабинета в края на работния ден. Нямаше представа къде живее, знаеше само, че е самотна застаряваща мома, с две котки в жилището си. Нито пък го вълнуваше личният й живот. Елеонор Джордан се появяваше в съзнанието му само когато я заварваше в чакалнята на луксозно обзаведения си кабинет, макар че в разговор с колеги често я наричаше „моето съкровище“, особено след като е изслушал поредните оплаквания от техните секретарки. Един от тях му подхвърли нехайно, че тя може да работи и в друг кабинет през свободните си дни, защото бе ангажирана само за три дни от седмицата, но лекарят само махна с ръка и заяви, че това въобще не го интересува. За него бе важно само едно — през тези три дни тя да се старае работата в неговия кабинет да върви като добре смазана машина. И тя се стараеше, така че резултатите не закъсняха. За Коледа той й подари кутия шоколадови бонбони, от най-скъпите, а когато Нел поиска да излезе в полагаемия годишен отпуск, той не намери сили да я спре, макар никак да не му се искаше да се лишава от помощта й. Въобще не запомни къде ще прекара тя ваканцията си, но разбра, че става дума за нещо между Ийстбърн или Торки или друг подобен курорт, отегчителен до смърт, но подходящ за самотни застаряващи госпожици. За жалост, нито веднъж не я бе погледнал под лупата, която използваше при прегледите си, защото тогава щеше да открие, че кожата й съвсем не е като на стара мома, наближаваща или прехвърлила четиридесетте. За него тя се бе превърнала в част от мебелировката в кабинета му, а Нел желаеше да постигне тъкмо този ефект, защото отлично знаеше какво значение има бляскавата външност и как се променят хората, когато тя се дегизира така, че да изглежда състарена и скучна до неузнаваемост. Нито веднъж не се появи в кабинета гримирана, нито пък с предизвикателна фризура. С течение на годините тя старателно имитираше процесите на естествено стареене — добавяше например по някой и друг бял косъм или очертаваше нови бръчки около очите и устните си. После, когато се прибираше у дома си след края на работния ден, измиваше косата и лицето си, за да се преобрази в ролята на Клео, напълно различна от превъплъщението си като Нел в дома си или като Елеонор Джордан в кабинета на пластичния хирург.

Клео винаги носеше блестяща коса, синкавочерна като гарваново крило, късо подстригана — по подобие на практичните прически на Лиз — която лесно се оправяше само с едно тръсване на главата. Един италиански перукер й измайстори перука от истинска коса — взета от наскоро подстригала се монахиня. Великолепната перука й струваше цяло състояние, но си струваше парите, защото никой не можеше да допусне, че Клео Мондейн е всъщност Елеонор Джордан. Освен това Нел си купи контактни лещи, с които промени цвета на очите си от сиви на наситенозелени — никой мъж не можеше да устои пред блестящо черната й коса и пред приказно зелените й очи.

Отначало се представяше като Клео само пред новите си клиенти, но постепенно те се превръщаха в стари, отдавна познати партньори и така се достигна до периода, когато никой вече не си спомняше името Нел Джордан. Популярността й нарастваше, а заедно с нея набъбваше и основната й сметка в една швейцарска банка, с филиали в цял свят, включително и в Лондон, но със седалище в Цюрих.

Доходите й бяха облагани с данъци, но тя винаги сама си попълваше данъчните декларации. Новата си къща изплащаше от специална сметка, която беше открила в една от многото лондонски банки — лихвите успешно погасяваха вноските по изплащането. Отдавна се беше разделила със спортния „Мерцедес“ като с ненужен лукс и вместо него си купи „Фолксваген Голф“. Но тази кола бе предназначена само за бляскавата Клео Мондейн, а не за скромната мис Джордан — която винаги ползваше услугите на обществения транспорт, а за да стигне до кабинета на лекаря, й бяха нужни само десет минути пеша.

Спазвайки мъдрите съвети на Лиз, тя нито веднъж не посмя да раздуе списъка с клиентите си. По този начин можеше умело да балансира графика си. Освен това можеше да си позволи да вложи част от парите си в новооткрита галерия за изящни изкуства на Медисън авеню в Ню Йорк, понеже преди време се беше уговорила с един от задокеанските си клиенти заедно да измислят начин за приспадане на данъците. За съжаление, критиците се нахвърлиха върху първия художник, чиито творби бяха изложени в галерията — нарекоха ги „претенциозни боклуци, носещи трудно смилаеми послания, нахално претендиращи за изкуство от най-висш ранг, макар всъщност тези цапаници да не могат да платят дори разноските за платното и боите“.

— Той се оказа мошеник — въздъхна американският клиент на Клео, докато я отвеждаше с лимузината си на неудачната премиера на скандално приетия абстракционист в петък вечерта. Предишния ден тя бе долетяла от Лондон с конкорда. — Цялата проклета шумотевица ми напомня на приказката на Андерсен за новите дрехи на краля. Единственото ми утешение е, че всичко ще затихне още утре, защото в този преситен град всяко чудо е за три дни. Май трябваше да ти забраня да влагаш парите си в тази галерия, нали разбираш… след като вече бе обявено участието ти като спонсор, защото кой знае какви подозрения щяха да възникнат, ако внезапно се беше оттеглила, при това в последния момент. Понесоха се слухове, че зад теб се криел богат английски меценат, пожелал да остане анонимен, който решил да привлече най-добрите нюйоркски творци да излагат най-новите си творби първо в Лондон, а не в Манхатън. Затова и двамата сега трябва да се въздържаме от каквито и да било изявления пред пресата. Само ще се потопим сред навалицата и ще се стараем да изглеждаме замислени за ролята на съвременното изкуство. Съгласна ли си с мен?

— Напълно.

— Добре. Най-важното е да изтърпим първия половин час след откриването на изложбата, а после ще поднесат шампанското и всичко ще бъде наред…

За щастие, тази вечер Клео бе облякла специално доставената за случая копринена рокля от Валентино, в цвят на слонова кост, която бе зърнала на една витрина при последната си визита в Милано. Предстоеше й среща с клиент, чиито фантазии неизменно се разиграваха сред обстановка в същата тоналност — милионерът й плащаше страхотен хонорар, за да изиграе ролята на плаха девственица, тръпнеща от мисълта за предстоящото й обезчестяване и дефлориране. Но допълнена с най-скъпия й наниз от перли — наследство от Лиз, плюс перлените обици, роклята й оказа неоценима услуга и при тържественото откриване на галерията. На всичкото отгоре от нея се разнасяше божественото ухание на прелестния парфюм на Балмейн, нашумял под наименованието „Слонова кост“.

— Личи си истинската класа! Днес си неописуемо обаятелна! — възторжено я посрещна клиентът й, енергичен бизнесмен и волеви мъж, който сам бе изградил необятната си империя с цената на тридесетгодишни усилия. Съпругата му обаче остана ужасена от неочакваното увлечение на мъжа си по галериите за съвременно изкуство, съчетано с трескавото обновяване на гардероба му. Ревностна католичка, тя си живееше със старомодните представи за секса като смъртен грях, до който трябва да се прибягва само когато се налага продължение на рода, и досега упорито отказваше да повярва на слуховете за изневерите му и за склонността му да се дегизира като травестит. „Какво да ги правиш, мъжете си остават мъже…“ — кисело свиваше тя рамене и оставаше нещата на самотек. Нали си оставаше неговата съпруга, нали го бе дарила с пет рожби, сега бе заслужила правото си на тихи и спокойни старини.

Галерията бе претъпкана с богати посетители, които като че ли до един бяха чели „Панаирът на суетата“ на Текери, защото нищо не ги занимаваше повече от размахването на луксозните покани, на които бяха изписани имената и титлите им — иначе как щяха да се разпознават един друг? Защото жените до една бяха с рокли с презрамки и дълбоки деколтета, а мъжете — в скъпи костюми по поръчка. Само един мъж се отличаваше рязко от останалите. Още щом влезе в просторната зала в ослепително бели тонове — защото според художника „бялото спомагало картините да изпъкват, да засияват в пълната си красота“ — Клео остана удивена от блестящите му очи, черни като обсидиан, неповторимо топли, ласкави и загадъчно неспокойни.

Никога досега не се бе впускала в авантюри с нов партньор, когато се появяваше някъде, придружена от настоящия си клиент, защото той й плащаше за този отрязък от времето и тя му принадлежеше до изтичането на срока, посочен в контракта. Но докато обхождаше загадъчните платна и се опитваше да вникне в смисъла им, тя усещаше впит в гърба си изгарящия взор на неговите блестящи, пронизващи очи. Държеше в ръка чаша, пълна с шампанско — никога не прекаляваше с пиенето по време на работа — и след като хвърли дискретен поглед към часовника на мъжа пред съседното платно, тихо пристъпи към клиента си. Той бе в центъра на група мъже и тя не посмя да го приближи, само отмина съвсем наблизо, така че да усети полъха на скъпия й парфюм. Хвърли му, крадешком, мимолетен поглед, а той кимна едва забележимо по посока към изхода от залата. Тя излезе през вратата, без да размени нито една дума с някой от останалите посетители, макар че долови как и мъжете, и жените се извръщаха след нея. Клиентът й тихо спомена нещо от рода на: „Тя е от известна лондонска галерия… може би напролет ще организира голяма изложба…“, но с никого не я запозна, въпреки че именно това очакваше от него, а остави хората да тънат в догадки, както винаги, когато в кръга от стари познати изневиделица се появява ново лице.

Предишният й клиент от Ню Йорк беше много по-дискретен и никога не се появяваше с нея на публични места, понеже съпругата му здраво стискаше вървите на семейната кесия и при най-слабия намек за връзката му с Клео той щеше да остане без пукната пара. Затова сега така я смути втренчения поглед на непознатия мъж. Дали не се бяха срещали някъде преди? Или е подочул нещичко за нея? Ако я е виждал с друг клиент, сигурно се досеща за професията й. Умението й да измъква нечувано щедри хонорари от мъжете се дължеше не само на вродените й дарби, но и на дискретността й — за една проститутка няма нищо по-фатално от това да я разпознаят тъкмо в мига, когато тя за нищо на света не желае да се случи това, защото тогава няма да може да се отърве от нахални кандидати, при което често се стига до фатални последици. За това побърза да излезе от галерията и да дочака навън лимузината на клиента. Не след дълго той се появи от изхода и докато се качваха в колата, Нел дискретно се огледа през задното стъкло, но нямаше и помен от мъжа с пронизващия поглед или поне така й се стори.

Пристигнаха в малка, но кокетна и най-важното усамотена къща в Гринидж Вилидж — убежището, където клиентът й водеше любовниците си, където държеше специалните си костюми за задоволяване на необузданите си фантазии, където бе стаята с огледалата — сцената, на която се разиграваха тези фантазии.

Веднага се качиха на горния етаж, но докато тя грижливо сгъваше дрехите си, той бързо смъкна своите и се втурна в банята. Тя отново се преобрази като Клео. Измъкна острия бръснач, който винаги носеше в чантата си, след като Филип й бе обяснил как да си служи с него. Приближи се до мъжа, който вече се бе настанил, чисто гол, пред тройното огледало на тоалетната маса, подобна на онези, които използваха актьорите в гримьорните си, осветена до заслепяване от шест ярки лампи. Бавно прокара бръснача по лявата му буза, но след острието не остана синкава следа по кожата, което доказваше, че по лицето си нямаше нищо, освен лек слой фон дьо тен. След това пристъпи към основната си задача — започна с нанасянето на плътен слой крем под очите му, за да скрие дълбоките сенки.

Огледа го, остана доволна от резултата и се зае с останалата част от лицето му. Първо го намаза с плътен фон дьо тен, после положи тънък слой безцветна пудра, която придаваше лек блясък на кожата му, а накрая съвсем нежно подсили тена на скулите му. Кремът и пудрата нанесе чак до основата на врата му, дори намаза с пудрата горната част на гърдите му, до там, откъдето започваше изкуственият му бюст. В цепката между гърдите му постави повече пудра, за да увеличи блясъка на плътта. После се премести към очите — положи основата, сенки от три нюанса, а накрая подсили очертанията им с козметичен молив, преди да прикрепи изкуствените мигли и да ги оформи с два слоя от спиралата. Последни останаха устните му — сега Нел взе от масата специалната четчица, за която бе обиколила половината козметични салони в Ню Йорк, за да я открие най-накрая в магазин на Трето авеню, специализиран за продажба на театрални гримове и други реквизити. Тази четка имаше остри ръбове, което й помогна да подсили набъбналостта на устните му — след минута те напомняха на устни, ужилени от пчела. Завъртя стола към огледалото и той остана доволен от отражението си, дори прошепна куп благодарности с подутите си устни и игриво завъртя очи, без да пести закачливите искрици в тях.

Сега трябваше да се заеме с дрехите му: плътно прилепнал копринен жакет, по ръбовете с дантелени волани, с дълги, яркочервени жартиери и черни чорапи. Той сам си обу високите кожени обувки, специална поръчка, с невероятно високи токове и каишки, плътно стягащи глезените му. Всъщност всичко по него бе специално изработено, на баснословни цени. Обувките сякаш сами подсказваха: „Ела и ме обладай!“. Накрая дойде редът и на перуката — руса, бухната и вкоравена от прекалено щедрата доза лак за коса. Нел му помагаше при всяка стъпка от сложния ритуал около преобличането, докато той скептично свиваше устни или недоволно въртеше глава, опъваше гръдния си кош, за да провери как изпъква новият му бюст — моделът се сменяше при всеки сеанс — като ту повдигаше гърди, ту галеше едрите тъмнокафяви ареоли около зърната, изпробваше най-различни пози пред тройното огледало, имитираше стойките на прочутите фотомодели. Последната поза бе с дълго кехлибарено цигаре в лявата ръка, капризно извита в невъзможен ъгъл, плюс шалче от шифон около врата, с десен на нежни хризантеми.

Нел си каза, че изглежда много смешен, сякаш флиртуваше с изображението си в огледалото — от опитния й поглед не убегна втвърдяването на члена му, докато наместваше пликчетата си. Това бе сигнал за нея да пристъпи към основната си задача. Тихо се измъкна от стаята — той въобще не я усети, защото бе изцяло погълнат от образа в огледалото, но при връщането си тя шумно разтвори вратата, за няколко секунди го огледа, без да каже дума, и тогава избухна. Нахвърляше се върху него с обидни думи, присмиваше му се, обсипваше го с люти подигравки, гавреше се с женствените му вкусове и претенции, като постепенно засилваше жестокостта в упреците си. Това го възбуждаше все повече и повече и накрая той едва обуздаваше ерекцията си. Това й подсказа, че бе настъпил моментът да му изкрещи:

— Що за същество си ти? Приличаш на жена толкова, колкото и восъчните фигури в музея, но и за мъж не те бива! Обзалагам се, че нямаш представа какво да правиш с него! — Посочи с показалец към набъбналия му пенис.

— Аз ли не знам какво да правя? — изрева той и се нахвърли върху нея. Свърши много бързо, почти мигновено, защото беше превъзбуден още преди да я възседне. Остана безкрайно доволен от акта с нея, но след кулминацията си се сгърчи като поразен от гръм и тя се изплаши дали няма да се наложи да повика лекар. Когато, най-после, успя да успокои дишането си, той изтощено прошепна:

— В името на бога, Клео, никоя жена не може да се сравнява с теб! Няма друга, която да умее така ловко ме да накара да забравя за всичко останало… От няколко месеца пишката ми не ми служеше за нищо, освен за пикаене. Изигра ролята си по-добре, отколкото съм си въобразявал в най-смелите си мечти! И наистина си заслужаваш парите. Имаш ли нещо против да те включа във ведомостта на заплатите, които раздавам на моите хора?

— Много добре знаеш, че приемам само пари в брой.

— Естествено, това се подразбира при професия като твоята. Не по-зле от теб знам колко глупаци бяха заловени по номерата на банковите им сметки и на кредитните им карти. Аз имам намерение да те запиша на годишна издръжка още от датата на първата ни среща.

— На колко ще мога да разчитам? — предпазливо попита Нел.

— Какво ще кажеш за сто хилядарки годишно?

Нел успя да прикрие изненадата си, като се престори, че обмисля нечувано щедрото предложение.

— Добре — рече тя след кратък размисъл. — Нямам нищо против да опитаме.

— Чудесно, мойто момиче! Ще ти изпратя парите още утре сутринта. Но първо искам да се уверя, че няма да има проблеми с прехвърлянето на сумата, нали ме разбираш?

— Да, и то много добре.

Той кимна, доволен, че така бързо се споразумяха.

— Обичам да имам най-хубавото, което мога да купя с парите си, без да съжалявам за разходите, а в моя бележник ти си на първо място. — Погледът му попадна върху часовника му, безумно скъп модел на Филип Патек, оставен на нощното шкафче до леглото. — По дяволите! Закъснявам! С жена ми бяхме решили този уикенд да прекараме извън страната, а ако закъснея повече от обичайното, тя ще се усъмни и ще започне да души. Но ще поддържаме връзка, нали?

— Естествено.

Помогна му да свали изкуствения си бюст и копринените чорапи, почисти лицето му с тоалетно мляко, прибра фалшивите мигли в кутийката им, а перуката остави на поставката в шкафа под огледалото. След това партньорът й се изкъпа и се преоблече. Той пръв напусна смълчаната къща, а Нел, след като изпра и простря чорапите му — специално изработени за него, по петдесет долара за чифт — тихичко се измъкна през външната врата, огледа се предпазливо и взе от ъгъла такси до хотела, където за уикенда й бе запазен апартамент. Прибра се в него и отново се превърна в Нел Джордан.

Първо се изкъпа, без да забравя за обичайните хигиенни процедури, после облече любимата си пижама от нефритено зелена коприна, вече поизносена, защото бе купена още от Лиз, но тя не бе харесала цвета й и нито веднъж не я бе използвала. Но Нел хареса пижамата не само защото обожаваше нежния допир на коприната, но и заради спомена за щедростта на Лиз. Никой не й липсваше така силно, както незабравимата й покровителка, единствената личност, която се бе грижила за нея. В хотелския апартамент имаше малка кухня, затова не беше необходимо да звъни на румсървиса за кафе. Направи си й сандвич с бекон, който вчера предвидливо бе купила от магазина на Уулф на Лексингтън авеню. Добави в чинията два домата, зеле и туршия. Нагласи се удобно на дивана пред телевизора и докато гледаше сутрешното повторение на последната серия от телевизионния сериал, изяде всичко с апетит, та накрая дори и пръстите си облиза. В Ню Йорк предлагаха превъзходни сандвичи и при всяко свое посещение в огромния град тя не пропускаше случая отново да им се наслади. Но този път закуската не й стигна и преди да налее кафето, тя си отряза солиден резен от сладкиша с извара, какъвто можеше да се намери само в Манхатън. Когато отиде да измие чашата и чинията, видя през прозореца, че навън е започнало да ръми.

— Нека да вали, ако ще и цял ден! — нехайно си каза тя. — Днес никъде няма да излизам…

Мисълта за стоте хиляди долара годишно я изпълваше със сгряваща топлина. И освен това той не бе капризен клиент. Честно казано, Нел го харесваше, въпреки странните приумици, които я принуждаваше да върши с него, когато оставаха насаме, макар че, Господ да я убие, ако можеше да проумее защо му бе нужно всичко това… Знаеше, че той сам се бе издигнал от едно никому неизвестно градче в Ню Джърси до свърталището на финансовите акули на Уолстрийт, за да се докопа до солидни дялове в няколко проспериращи компании, и сега бе толкова богат, че се наместваше във все нови и нови отрасли. Притежаваше компания за автомобилни превози, няколко местни радиостанции, четири провинциални вестника и още толкова телевизионни станции в различни щати, а на всичкото отгоре държеше контролния пакет на все повече разрастваща се грамофонна фирма. И такъв баснословно богат човек да си припада по сцени, в които е преоблечен като проституиращ травестит… Все пак поне в кулминационния момент се показваше като истински мъж, за разлика от други нейни клиенти, които се разгалваха с удивително майсторски изработени изкуствени пениси. Разбира се, за тези глезотии Нел им взимаше солидни допълнителни такси.

— Никой не може да обясни защо някой предпочита това, а друг — онова — въздъхна Нел, загледана през опръскания от дъжда прозорец във фантастичния, извънземен пейзаж на нощния Ню Йорк, пронизан от устремените нагоре гигантски небостъргачи. — Но докато успявам да задоволявам причудливите му капризи, няма да остана без пари.

Излезе от кухнята, изгаси лампите и реши поне тази вечер да си легне рано. Беше станала преди разсъмване, за да хване ранния сутрешен полет от Лондон до Ню Йорк, пък и в програмата на най-популярните телевизионни канали не намери нищо интересно за гледане. Най-много да почете малко, преди да заспи. Утре ще обиколи магазините в Манхатън, преди да се качи на вечерния полет до Лондон. Доставяше й необяснима наслада да лети на връщане в по-евтината бизнес класа и да похарчи разликата от цените на билетите за всякакви дреболии, които можеха да се намерят по магазинчетата на двете летища. Понеже не дежуреше в понеделник в кабинета на пластичния хирург в Лондон, можеше да си позволи да излети и в понеделник сутринта.

„Всичко се нарежда чудесно“ — помисли си тя, докато оправяше леглото си. И наистина нямаше област в живота й, по-скоро в двата й живота, в която да не се проявяваше вроденият й усет за ред. Защото в действителност в нея живееха две жени. Двойствен живот. През деня беше Елеонор Джордан, застаряваща мома, която с нищо не привличаше погледа, която водеше скучен, постен живот. Но през нощта се преобразяваше в Клео Мондейн, високоплатена проститутка или колгърл^[1], както им казваха тук, в Ню Йорк, с фантастично лице и тяло, с неоценими сексуални умения.

Най-важното за нея бе умението й да си извлича поука от грешките си, да се учи да обуздава желанията си, да става все по-предпазлива с годините и внимателно да анализира всеки свой ход, въпреки главозамайващите си успехи. Дните й бяха запълнени през цялата седмица, защото, когато не се ровеше в медицинската документация на пластичния хирург, в къщата й я очакваха безкрайни задължения — тя сама си чистеше, готвеше, пазаруваше, полагаше много грижи за гардероба и за тялото си — поне веднъж седмично посещаваше козметичен салон, където най-напред се скриваше в сауната, преди да премине дългия път през опитните ръце на масажиста, педикюристката, маникюристката и фризьора. Дните й, но още повече нощите й, бяха изпълнени с приятни преживявания и това напълно я устройваше, защото ненавиждаше бездействието, а след като се научи да балансира двойствения си живот, за нея всичко се нареждаше чудесно.

Но особено полезно се оказа умението й да поддържа сметките си в идеален ред: веднъж седмично сядаше пред папката с листи, изпълнени с колони за приходите и разходите, отмяташе разноските за изтеклата седмица, нанасяше постъпленията и се усмихваше щастливо всеки път, когато виждаше как набъбва сумата в дъното на таблицата. Разпростираше се само в рамките на възможностите си, пестеше упорито, защото бе решила на тридесет и пет години да се оттегли от активна дейност, но да й останат достатъчно средства, за да се запише в някой престижен колеж (във Великобритания няма глупави ограничения за възрастта на кандидат-студентите). Още не можеше да реши какво ще предприеме, когато получи първата си диплома. Защо пък да не се опита да се сдобие с втора! Както и да е, първо трябваше да си осигури достатъчно средства, за не се лишава от нищо за в бъдеще, до последния си ден.

Тъкмо се канеше да изгаси нощната лампа, когато чу звънеца. Изправи се рязко и в следващия миг се вцепени. Кой, по дяволите, може да я търси по това време? Въобще не допускаше, че някой ще я потърси в този апартамент — никому не бе съобщила къде ще отседне — а в такъв късен час беше повече от необичайно.

Нали не беше се обаждала дори на момчетата от румсървиса. Не можеше да е някой от редовните й клиенти. „О, да, как не се сетих! Той ми изпраща парите!“ Скочи от леглото и се скри в банята, за да оправи косата си — никога не си лягаше с перуката, а не желаеше да се покаже на вратата с естествената си кафява коса. Надзърна през шпионката и видя цветя. Какво означаваха тези цветя!

— Кой е? — предпазливо попита тя.

— Специална доставка, мис Мондейн.

„Изпраща ми не само пари, но и цветя!“ — ахна тя, изненадана и трогната. Този клиент досега нито веднъж не й бе изпращал цветя. Все пак, става дума за сто хиляди долара… може би е решил да направи този жест със замах, както се проявяваше във всичко досега. Тя отвори вратата без колебание.

Букетът се оказа толкова голям, че не успя да го обхване с поглед, само побърза да измъкне два долара от джоба си и да ги връчи на пиколото.

— Това ли е всичко? — учуди се тя, когато момчето понечи да си върви. — Няма ли някакъв пакет?

— Не, мем. Само цветя.

— Благодаря ви. — Нел, озадачена от липсата на парите, заключи вратата и се върна в апартамента. Остави цветята, завити в хартия, на масата. Букетът бе смесица от американски рози с дълги стебла, бели орхидеи, розови и бели карамфили. Тя седна на стола до масата, без да откъсва смаяния си поглед от букета.

Не беше свикнала да й поднасят цветя. Всъщност, макар да се бе превърнала в опитна куртизанка, обиграна във всевъзможни форми на сексуалното обслужване на мъже от всички възрасти, емоционално Нел си оставаше девственица. Никога не бе преживявала романтично увлечение. Животът й бе изпълнен с мъже, ала те до един бяха нейни клиенти и нищо повече. Никога не бе имала някой по-специален обожател, който да притежава сърцето й. След приключване на половия акт Нел много не се задържаше с клиента, освен за някоя и друга процедура. И никога не влагаше нещо лично. Може би именно на това се дължаха успехите й, защото никой от многобройните й клиенти не търсеше емоции — те бяха запазени за мига, когато ще се завърнат в домовете си, при своите съпруги или годеници. От Нел те искаха само секс, секс без емоции, без обвързване, без последствия, и тъкмо това получаваха. А тя от тях не искаше нищо, освен парите им. Така вървяха нещата и винаги е било така, откакто свят светува, поне в тази древна професия.

Но ето че Синди, например, бясно ревнуваше Мики — нещо, което Нел така и не успя да си обясни, защото към Мики тя самата изпитваше само непреодолима омраза — докато Паула пък си имаше един предпочитан клиент, с когото отношенията й излизаха извън рамките, строго определени от неписаните закони на занаята, дори и Морийн поддържаше по двама-трима „по-близки приятелчета“, както тя се изразяваше, но ги сменяше доста често. Защо само тя, Нел, нито веднъж не успя да се сближи с някой мъж, защо винаги се ограничаваше само до заплащането според установената тарифа?

Може би защото чувствата й отдавна бяха закърнели, понеже след смъртта на майка си Нел с никого не успя да се сближи. Дълбоко в себе си пазеше спомените от онези щастливи дни като съкровище, което винаги трябва да е надалеч от хорските очи. Но за жалост тези спомени избледняваха с течение на годините, каквато е съдбата на спомените въобще. Понякога се затрудняваше да си спомни как точно бе изглеждало лицето на майка й, но бе достатъчно само да спусне клепачи, за да види строгото лице на баща си, да чуе студения му глас. В такива мигове винаги изтръпваше от страх и си казваше, че навярно именно вечното му неодобрение и прекалено строга критичност са й повлияли до такава степен, че сега тя се оказа неспособна да обича и да бъде обичана. Дори се бе примирила с мисълта, че не е като останалите, като нормалните хора. За щастие, в нейната професия емоциите не бяха на почит, дори напротив — само пречеха. Нел беше живо олицетворение на старата мъдрост: „Как може да ти липсва това, което никога не си притежавал?“.

„Ето, затова сега съм така изненадана от този загадъчен букет — каза си тя и хлад скова сърцето й. — Какъв странен букет! И от кого ли е изпратен?“ — Разгърна хартията, напипа сред цветята някакъв плик и го отвори. Вътре намери бяло картонче, колкото визитна картичка, на което бяха изрисувани само две черни очи. Нямаше съобщение. Нел пусна картичката, сякаш я беше ужилила. Какво означава това? И кой му е казал къде е отседнала? И какво иска от нея? Ако ставаше дума за появата на някой нов клиент, за това съществуваха детайлно разработени правила — новият трябваше да бъде посочен от някой от по-старите й клиенти и в това отношение не се допускаха изключения. Още Лиз я бе научила на това златно правило. Инстинктивно надуши, че тук нещо не е наред, и в гърдите й се надигна паника. Никой от старите й клиенти не й бе споменавал за мъж с такива пронизващи черни очи. А ако е някой непознат, как е узнал за номера на апартамента, за името на хотела? А защо е изпратил тези цветя? И какво се крие зад тези загадъчни очи на картичката, без да са придружени поне с един ред? „Може би не подозира коя съм аз, може да ме е зърнал във фоайето и да ме е харесал… Да, но какво ще стане, когато разбере коя съм аз и с какво се занимавам?“ Изтръпна при мисълта, че може да се окаже застрашена дискретността — най-важният принцип, на който така стриктно държаха и тя, и клиентите й. Досега нямаше подобен случай. Пътуванията й до Ню Йорк, Чикаго, Сан Франциско и Лос Анджелис досега преминаваха гладко, без никакви проблеми. Най-лошото бе клиентът да я разобличи пред публиката, ненаситна за сензационни изобличения. Нел винаги предусещаше, че рискува, но сега бе сигурна, че я застрашава опасност. Това я разгневи и тя се закани повече никога да не допуска подобно опасно развитие на събитията, каквото и да й струваше опазването на тайните й. Всичко това се дължи на алчността й, на факта, че се остави да я съблазнят с онова невероятно обещание за сто хиляди долара годишно.

На вратата отново се позвъни. Може би сега ще й донесат парите… През шпионката не успя да разпознае фигурата в коридора, но й се стори, че видя униформа, каквото носеше пиколото на хотела. Може би е някой от колегите му… Отвори вратата и се втренчи в блестящите черни очи на загадъчния мъж. Оказа се, че през тясната шпионка тя бе сбъркала блестящите на светлината дъждовни капки по кашмиреното му палто с лъскавата униформа на пиколото. Любезната му усмивка помръкна, щом видя сърдитото лице на Нел, но все пак успя да измърмори:

— Здравей, отново съм аз.

Нел го огледа от горе до долу и хладно процеди през зъби:

— Не си спомням да се познаваме. — Гласът й бе леденостуден, но в гърдите й бушуваше едва укротима ярост. Първо я бе обезпокоил с онзи букет, а сега се появяваше лично на прага на апартамента й. Защо я следи? И кой му е съобщил къде е отседнала? И какво се крие зад всичко това? Най-малкото, че надеждната й система за запазване на дискретността е рухнала! А тя не се нуждаеше от това, и то тъкмо в този хотел, в този град, в тази страна, защото никой вече не можеше да я предпази от всевъзможни досадници. Нейната професия в Англия се считаше за незаконна, но в САЩ се третираше като углавно престъпление и като нищо можеше да се озове зад решетките. И да се сдобие с полицейско досие. Тревожните мисли забарабаниха в мозъка й като първите тежки капки, предшестващи гръмотевична лятна буря. По навик извърна глава и огледа коридора в двете посоки. Слава богу, нямаше никой, освен тях двамата. Но кой можеше да й гарантира, че някой полицай или цивилен инспектор не я следи през притворената врата на съседния апартамент?

— Попитах за теб на рецепцията — избърбори непознатият, като усети безпокойствието й. — Нали ти донесоха букета?

— Не ми трябваш нито ти, нито твоят букет! — избухна тя. Искаше само едно — час по-скоро да се отърве от него. От Лиз и Филип се бе наслушала на истории за изнасилвания, отвличания, изнудвания. И в това имаше разлика между законите в Англия и САЩ: тук, в Ню Йорк, се разрешаваше на полицейските инспектори да се преобличат като клиенти, желаещи да се свържат с някоя проститутка, за да измъкнат белезниците, вместо договорената такса за сеанса. Нел усети как паниката се надигна в гърдите й, сърцето й бясно се разтуптя, коленете й се подкосиха. — Вземи си обратно проклетите цветя! Нямам нужда от тях!

Тя се втурна в апартамента, грабна цветята от масата и ги запрати в краката му.

— Взимай си подаръка и повече не искам да се мяркаш пред очите ми!

Затръшна вратата пред смаяния му поглед, шумно завъртя ключа в ключалката, облегна се на вътрешната страна на вратата и жадно пое глътка въздух.

— Почакай! Не се дръж като… Не исках да те притеснявам, дойдох само за да… Само за да се опознаем още повече. От мига, когато те зърнах за пръв път, не мога да мисля за нищо, освен за теб. Зная, че утре заминаваш, и реших да тръгна с теб. Не мога да понеса мисълта за раздялата…

Нел затвори очи и изохка. Ставаше все по-зле и по-зле.

— Не съм свикнал да постъпвам по този начин, кълна ти се, че не те лъжа. Но съм сигурен, че нашите души се стремят една към друга, че очите ни се търсят. Когато те видях, останах като поразен от гръм. Слушай, ако те измъчвам с нещо, готов съм да ти поднеса извиненията си. Само ме пусни вътре и веднага всичко ще уредя. Готов съм да ти се закълна, че намеренията ми са напълно почтени.

Но Нел вече бе вдигнала слушалката на телефона и трескаво набираше номера на рецепцията на хотела.

— Обажда се мис Мондейн от апартамент 1024. Отвън в коридора, пред вратата ми, има някакъв мъж, напълно непознат, който ме безпокои. Проследил ме е дотук, за да разбере къде съм отседнала. Искам обяснение. Кой му е позволил да се добере до етажа и да ми досажда. Много ви моля веднага да го махнете от вратата на апартамента ми!

Затръшна слушалката. Още веднъж затвори очи и пое дълбоко дъх. „Успокой се, само се успокой…“ — каза си тя, преди да се върне до вратата и да чуе, че той още е там, отвън, и продължава да й говори:

— … ще те разведа из цял Ню Йорк. По акцента ти познах, че си англичанка. Надявам се, че скоро ще отпътувам за Лондон и тогава може пак да се срещнем. Не искам да ти се натрапвам, но нали трябва да се възползваме от всеки шанс, който ни предоставя съдбата…

„Що за шанс е това!“ — възмути се Нел и стисна юмруци. Искаше й се да му изкрещи, че повече не може да издържи и ще направи нещо ужасно. Глупав млад идиот — защото той се бе оказал много по-млад, отколкото бе предполагала в началото, приблизително на нейните години. Прекалено млад за висшите кръгове на големия бизнес — или може би бе успял да се издигне до върховете именно благодарение на младостта и чара си.

Нел внезапно чу, че отвън, в коридора, той също се разкрещя:

— Хей… махни си лапите от мен! Аз не съм някакъв жалък уличен хулиган. Нося си кредитната карта, с която мога да докажа самоличността си, ако ме пуснеш поне за малко… чакай, мой човек, та това е пуловер от чиста кашмирска вълна, не ме дърпай така… чакай малко, имам право да влизам във всеки хотел…

Гласовете заглъхнаха и Нел въздъхна облекчено. После отвън почука някой и през вратата се чу непознат глас:

— Мис Мондейн, аз съм нощният администратор на хотела.

Тя леко открехна вратата и плахо надзърна през пролуката. Пред вратата стоеше мъж на средна възраст, в официално черно сако и раирани панталони, който се усмихна подкупващо и леко й се поклони. — Приемете най-искрените извинения от името на хотела, мис Мондейн. Това не биваше да се случва. Вината е наша.

— Да, не очаквах нещо подобно в такъв реномиран хотел — съгласи се Нел. — Не е ли задължително да допускате посетители в апартаментите само след потвърждение на гостите ви по интеркома?

— Да, тъкмо така постъпваме, ала във вашия случай е допуснато недоглеждане от наш служител, който още утре ще бъде наказан. Обаче бих искал да си позволя една забележка: този млад мъж е известен актьор, прочут с… как да го кажа… с импулсивното си поведение.

— Не съм свикнала в хотела, в който съм решила да отседна, да ме преследват мъже, решени на всяка цена да нахлуят в апартамента ми — процеди Нел с леденостуден тон. Това всъщност бе самата истина — никога не допускаше в хотела някой от своите клиенти, защото те винаги си осигуряваха достатъчно скрито място за срещи.

— Той е млад, много млад, и освен това луда глава като всеки американец. — Администраторът красноречиво сви рамене, а акцентът му й подсказа, че е емигрант от някоя от европейските страни. Следователно бе излишно да го пита какво му е мнението за американските нрави.

— Дори и така да е, нищо не оправдава нахалството му. Въобразявах си, че този хотел е напълно безопасен, обаче този инцидент доказва противното. Все пак… тъй като заминавам утре сутринта, остава ми само да се надявам, че няма да бъда обезпокоявана през последната ми нощ в Ню Йорк.

— Лично ще се погрижа да не ви се случи нещо неприятно.

— Благодаря ви. Ах, да, щях да забравя, че очаквам утре рано сутринта да се получи пакет на мое име чрез някоя от куриерските агенции. Този пакет е от особена важност за мен. Не, не преувеличавам, наистина е много важно да го получа, преди да тръгна за летището. Но дотогава не желая да бъда обезпокоявана от никого, без изключения.

Последва още един поклон.

— Всичко ще бъде според вашите желания, мадам. Още веднъж ви моля да приемете нашите извинения. Повече няма да се повтори.

„Ти така си мислиш“ — каза си Нел, докато превърташе ключа. Цялата трепереше, затова отиде до добре заредения хладилник и си наля джин с тоник. Едва успя да се размине със скандала. Актьор ли? Въобще не го беше познала. Може би играе в някой театър, но защо й се струваше, че е от онези, които се подвизават само пред телевизионните камери? Както и да е, поне, слава богу, не се оказа ченге. Но здравата я изплаши. Гаврътна джина от чашата на един дъх. „Никога досега не бях слушала да ми говорят подобни глупости — раздразнено си помисли тя. — Както не бях очаквала, че ще ме преследва някакъв смахнат досадник, при това напълно непознат, с букет цветя вместо запознанство. Ако ми падне в ръцете, ще му извия врата!“

„Не биваше да се появявам в онази галерия. Такава елементарна грешка… това ще е за последен път! И ме е проследил до Гринидж Вилидж!“ — Нел замислено сви устни. Не знаеше, при този неприятен поврат на събитията, дали е разумно да предупреди клиента си. Ако му позвъни, нищо чудно само да го подплаши напразно и той да реши, че е опасно да рискува с нея и да се откаже от нечувано щедрото си предложение. Но ако премълчи за досадния инцидент в хотела… „Не — реши тя. — Този млад идиот не може да е чак толкова глупав. И няма откъде да знае защо съм долетяла в Ню Йорк. Разбира се, че нищо не знае за професията ми, но пък е научил името ми. Разбрал е и кой е клиентът ми. Знае също, че съм прекарала с него почти два часа в онази усамотена къща във Вилидж.“

Стана и закрачи неспокойно напред-назад. За около половин час прехвърли наум всички възможни варианти и накрая стигна до извода, че е най-разумно да не безпокои клиента си. Защото и той е с непредвидим характер, мъж, от когото всичко може да се очаква. Но повече в този хотел кракът й няма да стъпи, а най-важното — никога повече няма да се появява на публично място с някой от клиентите си, каквото и да й струва това. Поне в Ню Йорк ще се въздържа от всякакви покани за посещения на изложби, клубове, ресторанти, барове… И никога няма да се отправя директно към адреса, който е уговорила с клиента си, а ще пожертва дори цял час, за да се увери, че никой не я следи. „Проклет да е! — сърдито промърмори тя и си наля още една чаша. — Този идиот няма представа какви неприятности може да ми навлече…“

Пакетът пристигна на следващата сутрин. Загърнат в плътен кафяв картон, пълен е дебели пачки с банкноти по сто долара. Нел връчи щедър бакшиш на куриера и когато младежът си тръгна, подреди пачките в дебелата си пътна чанта — скри ги в бельото, защото не желаеше неприятности при митническата проверка на лондонското летище Хийтроу.

Когато бе напълно готова, тя позвъни на рецепцията. Обади се дневният администратор. Помоли го да й разрешат да напусне хотела през задния вход, запазен само за персонала. Като допълнителна предпазна мярка Нел си сложи тъмните очила и върза широкия шарф около главата си. Насмешливо си каза, че навярно е заприличала на Жаклин Кенеди. Свали шарфа едва когато таксито зави по Медисън авеню. Не очакваше онзи досадник, ако е решил да я дебне край хотела, да я познае в костюма на Джани Версаче, но за всеки случай не сложи обеците, с които обикновено излизаше.

Поръча на шофьора да я остави пред луксозния магазин Блумингдейл, но този ден обиколките из щандовете не й доставиха обичайната радост, макар че за кратко време успя да похарчи солидна сума. Притеснена от нощния инцидент, не се отби да обядва в ресторанта на магазина, а се скри в кафенето. Когато късно следобед се добра до летището JFK (Джон Ф. Кенеди), веднага се отправи към най-близката чакалня. Сега отново стана Клео Мондейн, както бе записано в паспорта й, но въздъхна облекчено едва когато се отпусна на седалката в огромния „Боинг-747“. След като „Джъмбо“ набра височина за броени минути, тя откопча колана и посегна към лъскавото списание, което бе купила на летището — не откъсна поглед от него, докато не й донесоха вечерята, след което се унесе в дрямка. Но щом затвори очи, пред вътрешния й поглед отново изплуваха онези страстни очи, които сякаш я изпиваха. В този миг си спомни къде бе виждала това лице — киноартиста Зак Джентри. В една от по-задните страници на списанието! Спомни си, без да отваря лъскавото списание, дори и надписа с едър шрифт: „От сапунените опери — направо на върха, без никакво разтакаване (но и без никакъв талант)!“. Той се оказа актьор в някакъв третостепенен телевизионен сериал, което обаче изиграл ролята на мощен начален тласък, защото така въздействал на романтичните и скучаещи зрителки, че всички до една се прехласнали в героя му. Пъргавите сценаристи незабавно си плюли на ръцете и се постарали да раздуят ролята му — тези хитреци винаги бяха готови да прекроят ролите в десетия епизод според рейтинга за героите от осмия епизод. И така, в течение на цели осем месеца той постепенно обсебил до такава степен вниманието на зрителите в сапунения сериал, че започнали да изписват името му, при това само неговото, преди заглавието на филма. А това в страната на неограничените възможности е непогрешим белег за изгряването на нова суперзвезда. Сега можеше да си позволи претенции за невъобразима сума в долари — никой не знаеше каква е точно, затова се носеха всякакви слухове. Критичната статия недвусмислено намекваше, че всъщност въобще не ставало дума за актьор, тоест редно би било да използват съвсем друга дума, но се въздържат, за да не бъдат дадени под съд за обида. Защото този тип с нищо друго не се занимавал, освен да въплъщава мечтите на милиони жени. Много му помагало обстоятелството, че бил само на двадесет и шест години. Клео с облекчение узна, че не се оказа цивилно ченге, но същевременно се ядоса на себе си, че бе изпаднала в толкова силна паника.

„Зак Джентри… — презрително повтори името му тя. — Дори и името му звучи неприятно. А аз едва не припаднах от страх. Нагъл простак!“ Но още веднъж въздъхна облекчено и с радост прие питието, което й предложи вежливата стюардеса. Оказа се, че след втората чаша апетитът й се възстанови, дори си поръча половин бутилка вино към вечерята. Когато изгасиха светлините в салона, тя се зави с одеялото, въздъхна самодоволно и спа през целия път над Атлантика. Събуди я въпросът на стюардесата дали желае изстуден портокалов сок и чаша горещо кафе.

„Филип ще оцени тази малка лудория“ — помисли си тя, докато гледаше през илюминатора на самолета мокрите полета на Мидълсекс. Особено след историята с богатия нюйоркски бизнесмен, тя се нуждаеше от одобрителната му оценка.

Преди шест години, в 1984-а, той бе диагностициран като носител на ХИВ-вируса. А след още една година безмилостните тестове окончателно потвърдиха, че е бил заразен от СПИН. Но не можа да се установи от кого се е заразил. Знаеше се само, че подобно на злочестата Лиз, на него му оставаха броени месеци, но също като нея той бе решил да се наслаждава на земните радости до последната възможност.

— Остават ми още три години и за мен това е изключително важно. Не искам да се отказвам от всичко, с което съм свикнал през последните тридесет или, да кажем, двадесет години. Винаги съм бил и ще си остана хомосексуалист (Филип никога не използваше прозвището „гей“, защото му се струваше вулгарно). Очевидно е настъпило времето, когато ще се наложи да си платя за всичко. Но поне животът ми отпусна петдесет години, повечето от които изпълнени с активен и доходоносен сексуален живот, преди да ми поиска сметката. СПИН е трагедия за онези млади мъже, които се заразяват, преди да са навършили двадесет години. — Той отправи към Нел един от прословутите си проницателни погледи. — И за младите жени.

— Аз съм много предпазлива — увери го тя, — никога не забравям за предпазните мерки и никога не оставам без презервативи.

— А какво показа последния ти тест?

— Беше отрицателен.

— Добре, защото, докато не ме събори болестта, ще продължавам да те препоръчвам на всички перспективни клиенти.

Когато Филип узна, че е заразен, Нел реши да престане да се ангажира с бисексуални клиенти. За един мъж от тази рискова група тя потърси съвета на Филип.

— Да, оказа се, че в края на двадесетия век отново сме попаднали в ситуация, напомняща за Средновековието, когато е върлувала чумата, или Черната смърт, както са я наричали тогава. Според лицемерите това е Божие наказание. Но защо само аз трябва да платя такава висока цена за насладата, а ти, например, да се отървеш безнаказано? Въпрос на време е тази днешна чума да започне да се разпространява масово сред нормалната, хетеросексуална част от населението, но няма да е много скоро, защото в потайния свят на хомосексуалистите са валидни съвсем други правила.

— Познавам клиентите си, Филип. Повечето от тях са напълно здрави и решени, също като мен, да не допускат заразата да опустоши живота им. Именно затова съобщих на онзи бисексуален клиент да зачеркне телефонния ми номер от бележника си. Ще направя всичко, което е необходимо, за да си осигуря безопасен секс.

— Надявах се, че именно така ще постъпиш. Защото си в рискова група, заедно с всички жени от твоята професия.

— Това не е валидно за куртизанки от моята класа.

— Може би не, но не ти дава основания да се отпускаш.

Нел се усмихна. Въпреки че не успя да заеме такава роля в живота й, както в живота на Лиз, все пак той бе успял да се превърне в неин незаменим съветник и учител — след кошмарния провал с принца от кралското семейство тя вече не смееше да поема нови клиенти без предварителни консултации с Филип. За щастие, той разполагаше с много източници на информация — доста от предишните му сексуални партньори сега бяха на стратегически постове в кралството, не по-малко в други държави, а Нел не можеше да се начуди на романтичната им носталгия по отминалата им младост, на тъгата по преживените любовни авантюри. Но в крайна сметка тя много печелеше от сведенията, които Филип черпеше от някогашните си обожатели. За това два дни след пристигането си от Ню Йорк тя го покани на вечеря, поднесе му любимото му сърнешко в сос от червено вино и се зае да му разказва за досадната среща с нашумелия актьор.

— Желаеш ли да го проуча?

— Защо?

— Не гледам на него като на перспективен клиент. Имам предвид, че от него може да излезе перспективен любовник. Просто заради удоволствието, а не толкова заради печалбата. — Говореше бавно, ласкаво, но погледът му, както винаги, я опипваше изпитателно.

— Не.

— Според тази статия той имал репутация на расов жребец.

— Тогава може да се заинтересуват от него събирачите на облозите от конните надбягвания, но не и аз.

— А защо не си поласкана от неговото, хм… да кажем, прекалено натрапчиво преследване?

— Как така! Та аз бях вбесена както никога досега! Защото той ме е проследил, докато съм пътувала до къщата, избрана от моя клиент. Представяш ли какви последици би имало това за моята репутация на куртизанка, която безупречно спазва правилата на дискретността, ако бе решил да ме разобличи?

— Да, доста нахален младеж, бих казал, който очевидно дължи успеха си не толкова на това, което е скрито в главата му, а на онова, което е скрито в панталоните му, но въпреки това не мога да те разбера. Защо веднага реши, че той е заплаха за теб, а не многообещаващ партньор? Не си ли помисли поне за миг, че не е търсил в теб опитната куртизанка, а само една красива и възбуждаща млада жена?

— Не! — рязко отсече Нел. — Не се опитвай да ме подмамиш. Когато работя, не мисля за нищо, освен за професионалните си задължения. А сега главата ми е пламнала от тревога. Нима не разбираш, Филип, че има опасност да изгубя най-доходния си клиент, и то тъкмо когато всичко започна да се урежда по най-изгодния за мен вариант?

— Какво става с теб, мила? Откога парите започнаха да те вълнуват повече от мъжете?

— Откогато разбрах, че само с любовни слова никой не може да си осигури прехраната.

— Нима се опитваш да ме убедиш, че вече не те привлича мисълта за секса, ако няма изгледи да изкараш пари от него?

— Имам сексуален опит, който би стигнал за двадесет жени от простолюдието. Повече сексуални преживявания не са ми нужни.

„Да, тя явно се справя доста добре със секса като стока за продан — помисли си Филип. — Но бих дал много, за да узная защо е толкова предпазлива, когато се заговори за секс, при който не се разменят хилядарки след ставането от леглото?“

Внушителният му опит и наблюденията му от многогодишното му познанство с Нел го бяха убедили, че тя, подобно на великата й предшественица, мадам Помпадур, съвсем не е от най-страстните натури. Клео се преструваше умело на много чувствена, но всичко се дължеше на уменията на Нел, придобити с многомесечно практикуване. Филип с удивление наблюдаваше как пред очите му се оформя Клео, включително и в духовно, и в емоционално отношение. Клео Мондейн живееше някак си извън, отделно от Нел Джордан. Цялата й личност, очите й дори, както и гласът й, се променяха, когато вместо Нел се появяваше Клео, макар че Нел продължаваше да дърпа конците на Клео, на тази съвършена марионетка. Всичко бе толкова сложно и заплетено, че дори и той, Филип, с огромния си опит и вродената си проницателност, не можеше да се ориентира напълно.

Дори и сега все още нямаше представа откъде се бе появила Нел, къде и как бе живяла през първите седемнадесет години от живота си. За нея знаеше само, че тя бе погребала дълбоко в сърцето си спомена за тези години, а това можеше да означава само едно — че спомените, които е стаила в паметта си, са били твърде болезнени, за да ги споделя дори и с най-близките, каквито бяха за нея Филип и Лиз, особено Лиз.

Знаеше също, че Нел с нетърпение очакваше дните, когато в психиатричната клиника й позволяваха свиждане със сестра й. Лиз му бе съобщила, че едно от първите неща, които Нел бе сторила след възстановяването си, било посещението й в клиниката, в която била затворена Маргарет, но се върнала оттам шокирана и депресирана, след като се уверила в безнадеждното състояние на любимата си сестра.

Според Лиз, пребледнялата Нел й прошепнала само следното:

— Не съм сигурна дали Маргарет ме позна. Нито дума не размени с мен, нито веднъж не ме погледна дори. Сякаш бях за нея напълно непозната… — И веднага избухнала от безсилна ярост: — За всичко аз, само аз съм виновна! През цялото това време нито веднъж не я потърсих! А можеше да намеря отнякъде пари, дори и да ги открадна, или да ги изпрося на улицата, но да се срещна с нея… ох, трябваше… трябваше… Чудно ли е, че сега не иска да ме погледне, че въобще не ме позна? Та оттогава изтекоха три години, цели три години! Никога няма да си го простя това, никога, никога!

„А това означава — замисли се Филип, — че тя се измъчва от непоносимо бреме за вина. Но как може да се общува с неизлечимо болните в психиатричните клиники?“

Оттогава Нел упорито избягваше да се сприятелява с хората. Единственото изключение бе Лиз — само пред нея Нел се отпускаше и споделяше страданията си. С Филип контактите й бяха много по-хладни. Като че ли не изпитваше нужда от близки хора. А сегашният и начин на живот, изцяло подчинен на печеленето на все повече и повече пари, при това в пълна самота, плашеше Филип… макар че на Клео всъщност никак не й липсваха контакти — нали бележникът й с телефоните и адресите, с явките и изискванията на клиентите й бе изпълнен до последната страница. А когато се преобразяваше в медицинска секретарка под името Елеонор Джордан, тя пак си оставаше самотна, защото не вдигаше глава от картоните за прегледи и нямаше нито една колежка. Филип подозираше, че Елеонор не би се нагърбила с тази неблагодарна дейност, ако се изискваше да работи в колектив. Очевидно Нел се чувстваше най-щастлива, когато е само в собствената си компания, и за разлика от нормалните хора не считаше това за недостатък в характера си. Но най-много го озадачаваше защо никога не й бе хрумнало да си намери мъж, на когото да отдаде сърцето си, без да мисли кога ще се раздели с него, без да се интересува от сексуалните му отклонения или от чековата му книжка.

Клео беше сексуална тигрица, Елеонор — пасивна стара мома, а къде оставаше Нел? И защо любовта за нея си остава непрочетена книга… макар че само Бог знае какво мисли тя за всичко останало, което изпълва живота на нормалните хора. Защо Нел не си позволява свой собствен живот? Цялото й съществуване наподобява на живота на кукловода, който дърпа конците на своите марионетки, съсредоточен в една-единствена цел — да не обърка конците, да осигури безупречното изпълнение на пиесата. „Затова най-много ме интересува какво или кой ще успее да срине стените, с които Нел се е оградила от хората?“

— Моля те, престани да ме гледаш така втренчено, като че ли си ме поставил под микроскоп — кисело подхвърли Нел.

— Така ли те гледам? Може би защото си зададох въпроса дали не изпитваш необходимост да се разпокъсваш между два коренно различни стилове на съществуване. Нима не ти стига едната роля, та реши да се нагърбиш и с втората?

— Кой знае… — Нел безучастно сви рамене, — може би в мен се крие неподозиран от никого артистичен талант.

— Нима?

— Филип, стига! Точно тази вечер никак не ми е до психоанализи. Нещо не съм в настроение. Предпочитам да съсредоточиш усилията си върху онези двама мъже в Ню Йорк и да ме посъветваш кой от тях да задържа като по-обещаващ клиент, вместо да се ровиш в душата ми.

„Дали е решила да ме допусне по-близо себе си и ще ми позволи достъп до плановете си за бъдещето? — озадачи се Филип. — Може би няма да е излишно да й помогна с някой мъдър съвет. Явно е изправена пред решаващ избор. Но все още не мога да разбера защо бе необходимо не само да си създаваш втора самоличност, но и на всичкото отгоре да се вживяваш в нея? Все някой ден ще се добера до отговора на твоята загадка, мила моя. Защото още не се е родил този, който може да тълкува по-умело от мен странните криволичения на душата…“

Постави очилата си, за да прочете написаното на листа, който Нел остави пред него на масата.

— Не мога да разчета малкото му име… как се чете това?

— Името му е аржентинско, защото той е индустриалец от Буенос Айрес, но пред последните години се е заселил в имението си на френската Ривиера.

— Хм, ще го проуча тогава. А за този, втория, отсега мога да ти заявя, че не си струва да си губиш времето с него.

— Защо? Нима и него познаваш?

— Срещал съм името му във вестниците. Той е политик. Досега киснеше на най-задните скамейки в парламента, но бъди сигурна, че ще изпъкне сред сивата маса послушни депутати, ако е истина това, което съм слушал за него. А това означава, че рано или късно ще се докопа до голямата игра, до тлъстите подкупи, специалните доставки и прочее. Нали знаеш каква бездънна яма е политиката? Или си забравила за нашумелия сексскандал между лорд Лембтън и Норма Леви? Най-добре е политиците да бъдат оставени да се изяждат един друг, иначе са способни да създадат неописуеми главоболия на останалата, несъмнено по-благоразумната, част от населението. — Посочи с пръст към лицето на депутата. — Ако бях физиономист, щях да заявя с доста висок процент на достоверност, че това лице не предвещава нищо друго, освен склонност към заговори, тайни секти или убийства. — Зачеркна името му в бележника си. — Да, явно не си струва да си прахосвам времето, за да проучвам миналото му. — Но името на аржентинеца записа на дъното на обемистия списък в бележника си със специалния шифър, който сам бе изобретил. Този списък, както бе споделил с Нел в миг на необичайна за него откровеност, бе истинското му богатство. Но веднага след тези думи той се сепна и я помоли да му се закълне, че пред никого няма да го издаде. После изгори листа с двете имена в пепелника. — Никога не оставяй следи — повтори Филип едно от любимите си житейски правила. — И не забравяй за нацистите, които си записвали педантично всяко свое действие, с което улеснили безкрайно следвоенните съдилища.

— Откъде черпиш тези бездънни сведения? — попита го Нел.

— Това ми е основното занимание. Хората винаги са били любопитни да знаят колкото е възможно повече един за друг. Дори и когато събират само отегчаващи сведения за най-тривиални постъпки и ходове на събратята си. Само едно човешко качество е по-често срещано от любопитството — болезнената страст да си намериш внимателен слушател.

— Хм, аз например не познавам друг, който да умее по-добре от теб да изслушва събеседниците си.

Филип се усмихна, поласкан от думите й.