Вера Коуи
Двойствен живот (10)

Глава десета

В четири и половина Нел посрещна генерала на перона на гара Падингтън.

— Така се радвам, че отново се срещаме — сърдечно я поздрави бригаден генерал Харвил.

— Благодаря, сър. Здравей, Тигър, как е кучешкият живот напоследък? — Нел погали косматата глава на Тигър, а той, трогнат от вниманието, радостно замаха с опашка.

— Ще успеем ли да го напъхаме на тази тясна седалка? — Генералът подозрително изгледа червения „Мерцедес Спорт“.

— Е, ще се наложи да се стесним малко, но мисля, че ще се справим — засмя се Нел.

— Но той се ужасява от тесни пространства. Горкият ми Тигър, вече толкова остаря, че е станал само кожа и кости. Не знам какво ще правя, ако един ден реши да ме остави. Вече навърши седемнадесет години.

Накрая решиха Тигър да се настани в скута на генерала или поне тази част от него, която успя да се побере — остатъкът, т.е. задните му крака, висеше от тясната седалка.

— А как се справяте — Лиз, ти и Лулу? — полюбопитства генералът, когато потеглиха от паркинга зад гарата.

— Когато тръгнах към гарата, я оставих в прекрасно настроение. С нетърпение очаква да те види.

Лицето на стария воин светна от радост.

— Добре, добре… Нося й два фазана, трофей от последния лов преди седмица в съседното имение. Трябва да се окачат на проветриво място^[1], макар и че може да се занесат в кухнята още днес. Нали може да разчитам на готварските умения на вашата икономка? Умее ли Лулу да приготвя фазан?

— Нямам представа, но тя знае толкова много рецепти, затова съм уверена, че и сега ще се справи. А може и аз да попитам някого за съвет.

За малко генералът се умълча, машинално галейки рошавото чело на Тигър.

— Досега все не ми се удаваше случай да поговорим за тази деликатна тема, но искам да ти призная, че съм ти много задължен за всичко, което направи за моята дъщеря. При това, без да си член на семейството. За жалост, не всички членове на нашето семейство се държат както подобава. Искрените приятели, такива като теб, скъпа, често са по-ценни от собствената плът и кръв. Ето, добрият стар Тигър, е прекрасен приятел, също както и Мерсер. Жалко, че и те остаряха заедно с мен. Няма нищо по-лошо от старостта, защото те принуждава да се усещаш безпомощен.

Ръката на застарелия офицер, с изпъкнали вени, нашарена с белезникави петна, конвулсивно потупа главата на кучето, а Тигър, усетил смущението на господаря си, съчувствено заскимтя. „Колко е различно тяхното семейство от моето — горчиво си каза Нел. — Ако аз имах мозъчен тумор, не ще и съмнение, че баща ми, собственият ми баща само ще ми обясни с надути латински термини какво ме очаква, без да пести подробностите, а след това ще ме изпрати в някоя болница и нито веднъж няма да прекрачи прага на болничната ми стая. Нали посещаваше стаята на майка ми само защото пое ролята на лекуващ лекар? Никой не умее по-добре от него да държи на разстояние дори и най-близките си хора. А ето този престарял генерал се измъчва от мисълта, че не може да помогне на безнадеждно болната си дъщеря. Докато баща ми, ако бе на неговото място, щеше да се посвети само са професионалните си задължения — да, в това винаги е бил безупречен, но нищо повече не може да се очаква от него. А Лиз си въобразява, че не била достатъчно близка с баща си! — Идеше й да се изсмее. — Защо не може да постои поне пет минути в компанията на моя баща, за да проумее какво се нарича отчуждение! Между мен и баща ми винаги зееше пропаст, каквато Лиз не би могла да си представи дори и на сън. Но стига, сега не е време да мисля за миналото. Защото е свършено и повече никога няма да се върне! Може би и сестра ми, Маргарет, вече е по-добре в клиниката. О, в най-скоро време трябва да се видя с нея. Сега печеля добре и мога да отделя някоя прилична сума за лечението й, а не само да се осведомявам по телефона за състоянието й! Може би ще е по-добре да й обясня защо е затворена в клиниката и защо я навестявам толкова нарядко…“

Но сега най-главната й грижа бе Лиз и цялото й внимание си оставаше посветено на нея, защото тя бе тази, която измъкна Нел от жалкото съществуване като долнопробна проститутка.

Нел забеляза как генералът ставаше все по-неспокоен с приближаването им към къщата на Лиз. Старият воин стоически се стараеше да прикрива вълнението си, но си личеше, че се тревожи от първите мигове, когато отново ще види любимата си дъщеря, ала този път много по-слаба и отпаднала, с безпомощни крайници и явни белези за настъпването на края й. Нел му помогна да слезе от колата и остана поразена как той изведнъж се сгърби, когато пое по стъпалата пред къщата. Тя се изплаши, че в следващия миг ще му прилошее и вместо да поздрави дъщеря си, ще се свлече в безсъзнание на пода на всекидневната.

Затова, още щом влязоха, го покани да седне и побърза да му налее чаша уиски. От погледа й не убегна треперенето на старческата ръка.

За щастие до края на следобеда генералът успя да се възстанови и вечерята премина весело, с много смях и шеги, и то не само заради присъствието на Филип. Той се постара да позабавлява присъстващите и съумя да обсеби вниманието им така ловко, че Нел се зачуди какъв ли е бил в дните на своята младост — Филип бе толкова забавен, остроумен и находчив, че Нел изпита болка, като си помисли как ще опустее къщата след приключването на вечерята.

Сюзън Харвил сръга съпруга си да си тръгват точно в уречения час, като че ли съжаляваше за всеки миг, пропилян в компанията на роднините на Боб. Тя никога не бе харесвала Лиз, ненавиждаше Филип, а сега и към Нел гледаше с подозрение. Докато генералът я отегчаваше до смърт. Остави повечето от супата от киселец, съвсем малко хапна от агнешкото с ориз, от начало махна сърдито с ръка, когато й поднесоха от великолепното бордо, ала това не й попречи всеки път да изпразва чашата си — макар и неохотно, призна, че Филип Фолкнър, ако не друго, то поне умее да подбира вино за всяка трапеза и всяко меню.

Накрая Сюзън и Боб изпиха по чаша кафе, но отказаха бренди, и щом станаха да се прибират, останалите изпитаха неподправено облекчение и не възразиха, дори и от благоприличие. Чак тогава Филип поведе Лиз в количката й към масата за бридж — с Нел и с генерала карето се оформяше чудесно. Филип седна на стола срещу Нел, защото той бе най-опитният от четиримата, а тя още бе колеблива при анонсирането, скуизите и импасите. Лиз и баща й се оказаха достойни противници и спечелиха всички робери. Генералът издържа до един и половина след полунощ, когато се отправи към леглото, замаян от уискито, но щастлив след приятно прекараната вечер.

На следващия ден, неделя, Нел се зае с приготвянето на обяда — ростбиф с обилна гарнитура, придружен с бутилка превъзходен кларет. След обяда генералът си подремна за час и нещо. Към четири се събраха около масата за чай и тогава се появи Филип, за да отведе генерала до гара Падингтън. На перона на гарата в Дорчестър щяха да го чакат Мерсер и старият „Даймлер Бенц“, с който генералът упорито отказваше да се раздели. Преди да тръгнат към гарата, Нел подаде на Тигър един внушителен кокал.

— Ето, дръж, поне за час-два ще бъдеш щастлив — потупа го генералът, трогнат от жеста на Нел, — макар че половината ти зъби вече изпопадаха. — Обърна се към дъщеря си: — Чудесно прекарах, скъпа. С нетърпение ще очаквам следващата ни среща.

— До скоро — прошепна Лиз и се усмихна, напомняйки за някогашната си ослепителна усмивка. — Ще те чакам да дойдеш колкото е възможно по-скоро. — Двете с Нел останаха загледани към верандата, пред която Филип доведе своето изрядно поддържано „Бентли“. — Не мога да отрека, че Филип се постара да забавлява папа, при това с отличен успех.

— Да, генералът и Филип се разбират прекрасно — съгласи се Нел.

— Но Филип се изплаши, като ме видя. Забеляза ли го? Опита се, милият, да се престори, че си оставам все същата, но лицето му го издаде в първия миг. Пред мен никога не е умеел да се преструва добре… — Лиз сърдито завъртя инвалидната си количка. — Нека да послушаме музика. Не искам да мисля за болестта и смъртта!

По-късно, когато Лиз слушаше, притихнала, великолепната музика на Хърб Алпърт, а Нел прелистваше разсеяно страниците на „Сънди Таймс“, в един миг я сепна гласът на Лиз откъм количката:

— Моля те, обещай ми, че повече няма да го каниш на гости. Не искам да ме вижда в това жалко състояние.

— Обещавам.

— И не му съобщавай, нито по телефона, нито при някоя от срещите ви, какво става с мен. Той ще те отрупа с въпроси, знам го какъв става, когато е загрижен за някого, но знае също, че взема ли някакво решение, никога не отстъпвам. Така беше и навремето, когато реших да не казвам никому истинското си фамилно име. Той още помни онези дни и познава до каква степен мога да съм упорита и неотстъпчива.

Изгледа изпитателно Нел, която побърза да се съгласи:

— Щом така желаеш…

Лиз кимна, доволна от реакцията й.

— Ти си прекрасна компаньонка, Нел, сякаш Господ те изпрати при мен, и нищо чудно да се окажеш последният повод за радост в толкова краткия ми живот… — Усмивката й помръкна. — Може би защото животът ми изобилстваше с поводи за страдания и разочарования. — Въздъхна тежко и огледа китките си. — Но всъщност нямам право да се оплаквам, нали? Както би казал папа, имам великолепни попадения, като някои от тях са направо зашеметяващи. — Сега се усмихна вяло и отпусна глава на облегалката. — Макар че не очаквах, че тази проклета болест ще ме повали така бързо. — Посегна към дистанционното управление и изключи компактдиска. — Мисля вече да си лягам. Прекарахме прекрасно уикенда, но се изморих повече от друг път.

Нел докара количката й до специално монтираното съоръжение за повдигане на горния етаж покрай парапета на стълбата, нагласи количката и натисна бутона. Количката се заклати и пое плавно нагоре, а Нел тръгна по стълбите. На горната площадка тя освободи скобите, закрепващи количката към парапета, и я подкара към спалнята на Лиз, помогна й да свали роклята и да облече нощницата си, преди да я отведе с количката в банята. После я пренесе в леглото.

След като се настани в леглото си, Лиз хвана ръката на Нел, преди да се разделят.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Нел.

— Искам само да ти благодаря.

— Аз съм ти задължена много повече, отколкото можеш да си представиш.

Доволна и успокоена, Лиз пусна ръката й и се загърна със завивката.

— Ти си добро момиче — повтори тя с треперещ от вълнение глас.

— Само когато го пожелая — закачливо отвърна Нел.

Тръгна към вратата, изпратена от смеха на Лиз.

 

 

През следващите три месеца Лиз започна да гасне, все по-бързо, и да се залежава в леглото, преди да изпадне в комата, от която не можа да се съвземе. Генералът, въпреки че се стараеше с всички сили да не издава страданието и отчаянието си, се сгърбваше от многочасовото бдение край леглото й — но нито веднъж не успя да издебне все по-разреждащите се мигове, когато дъщеря му, макар и съвсем за кратко, идваше в съзнание. Само веднъж тя се опита да му се усмихне, с хлътнали очи и лице, бледо като платно.

— Предпочитам отново да преживея целия ужас на войната, отколкото да стоя тук, съвсем безпомощен! — изхлипа той и посегна към кърпата си.

— Типична реакция на човек, изпълнен с угризения — гласеше безжалостният коментар на Филип. — През целия си живот той не успя да се сближи истински с дъщеря си, затова не е чудно, че не успя да поговори с нея и сега, в навечерието на смъртта й. Той и жена му винаги са били отдадени прекалено много един на друг и никога не им е оставало много време за децата им. Жалко, че тя не дойде в съзнание, защото знам как би се зарадвала, ако разбере, че баща й дежури край леглото й.

„Но той я обича! — сърдито си рече Нел. — И винаги я е обичал! А ние не сме коравосърдечни създания като теб! И аз винаги съм мечтала да бъда обичана от баща си. Сигурна съм, че генералът на драго сърце би се разменил с Лиз. Той сам ми го каза вчера. А ти, Филип? Ти, който винаги си претендирал, че си бил най-близкият човек на Лиз. Ако баща ми поне веднъж се бе разридал край леглото на мама…“

Нел ясно разбираше поведението на Боб, който само за минута остана загледан в притихналата си сестра, преди да изскочи от стаята й — той бе страхлив, малодушен егоист. Лиз никога не се бе заблуждавала относно характера му. От този ден насетне той престана да я посещава, само изпращаше цветя в къщата. Съпругата му дори по телефона не позвъни. Нел и Лулу намериха медицинска сестра, която дежуреше край леглото на Лиз, но за изненада на Нел, Филип се оказа доста по-човечен, отколкото тя си бе представяла, и не само не разреди, но дори зачести с посещенията си. Стоеше с часове край леглото на Лиз, готов да й се притече на помощ, ако тя внезапно се събуди. А когато си тръгваше, мълчалив и сломен, Нел бързаше да го замести, за да може сестрата да си почине, преди да поеме смяната.

Когато настъпи последният й час — късно след полунощ — нито Филип, нито Нел бяха в къщата.

Случи се така, че един от най-редовните клиенти я бе помолил да отлети за Париж, за да я вземе със себе си при пътуването си до Близкия Изток, а в същото време Филип бе напуснал Лондон, разтревожен от кризата, която преживявал един отдавнашен негов любовник — партньорът му, с когото били в сърдечна връзка повече от двадесет години, починал от коронарна тромбоза.

Само сестрата посрещна лекаря, пристигнал, за да състави смъртния акт.

Когато се върна в къщата, Нел завари Филип, зает с изпълнението на предсмъртните желания на Лиз.

— Не искам да ме съжаляват някой ден. Живях добре. Живях истински, в пълния смисъл на думата — бе споделила Лиз с нея и Филип преди няколко месеца. — И затова искам да ме предадат на пречистващия огън. Никакви погребални песнопения. Искам да се лее весела, безгрижна музика, например някоя от любимите ми мелодии. И да има много цветя… пъстри и ярки, благоуханни и свежи. А пепелта след кремацията може да я разпръснете, където пожелаете. Нали вече няма да има значение. — Тогава тя се засмя горчиво. — В буквалния смисъл на думата… — След това Лиз протегна двете си ръце, едната към Филип, а другата към Нел. — Не, нямам право да се оплаквам от съдбата си, с едно-единствено изключение: бих желала да поживея още. Но явно ще се наложи да се задоволя с това, което ми е отредила съдбата. — Накрая Лиз се обърна към Филип. — Помниш ли Хенри Милър?

Филип кимна.

— Смисълът на живота е да се живее такъв, какъвто е, и да му се наслаждаваш до сетния си дъх, да се веселиш, да пируваш, да се радваш на всичко красиво около теб, да се наслаждаваш на божествените красоти, с които е изпълнен този грешен свят.

— А аз живях тъкмо така, нали?

— Да, именно така.

— Добре. Повече думи са излишни, нали, Филип? Да не стигаме по-далеч, защото току-виж сме се оказали затънали в баналности.

— А помниш ли фразата: „Не бива да я съжалявам, защото тя бе само една от многото уличници!“? — попита Нел.

Филип я изгледа, изненадан и подразнен от неочакваното й хрумване, но Лиз се захили, повтори думите на Нел и завърши:

— Да, именно това и аз имах предвид.

Погребението й бе изпълнено точно според последната й воля, но въпреки това беше достолепно и тържествено. Малката църка бе препълнена от тези, които я познаваха и обичаха, обкичена с любимите й цветя, а музиката доста се отличаваше от класическите погребални мелодии, до една тъжни и безутешни. Лиз не беше религиозна, затова не поканиха свещеник. Единствено на Филип бе предоставена честта за надгробното слово и той се справи блестящо. Когато ковчегът, отрупан с цветя, се отправи към кадифената завеса, отнякъде зазвуча незабравимата песен на Кол Портър, изпълнявана от Ела Фицджералд^[2] — „Всеки път, когато се сбогуваме“.

После се събраха в къщата й, край масата с шампанско, за да послушат още музика и да разкажат един на друг спомените си за Елизабет Уоринг. Доста сълзи се проляха, докато прислугата неуморно сменяше изпразнените бутилки.

Нел мълчеше и замислено гледаше в чашата си с шампанско, когато се разтвори вратата на кухнята и влезе някаква непозната жена. Много елегантна, в скъп тоалет, но с нещо неуловимо напомняше на героиня от сапунените сериали по телевизията.

— С какво мога да ви бъда полезна? — учтиво я запита Нел.

— Искам да поседя на тишина и спокойствие, само за няколко минути. — Акцентът й беше английски, но с лек примес на австралийски. — Не се познаваме, нали не греша? Името ми е Делия Дюпре, но повече съм известна като Дейвина Даусън — досега съм се подвизавала главно под този псевдоним. — Изчака Нел да си припомни откъде е чувала името й. Но продължи, след като се убеди, че Нел никога не е чувала това име. — Преди години, когато Лиз реши да сложи край на аматьорските си опити, тя дойде за съвет тъкмо при мен.

— Разбирам — смутено излъга Нел. — Лиз май че ми бе разказвала за вас.

— Надявам се, че е било без омраза.

— Не си спомням да ви е мразила. — А всъщност Лиз никога не й бе споменавала за Дейвина Даусън.

— Е, нали Лиз не беше от злопаметните…

— А трябвало ли е да бъде злопаметна?

— Ние… как да го кажа… не се разбрахме. Веднъж я помолих да ме свърже с един клиент, а вместо това тя ми го отне, и то под носа ми. — Последва ехидна усмивка. — Но сега мога да заявя, че всъщност се оказа, че ми е сторила доста голяма услуга, защото останах свободна и така успях да уловя много по-тлъста риба. Разбира се, побързах да го отведа под венчилото. — Жената измери Нел с поглед от горе до долу. — Нали мога да се надявам, че и вие сте от нашето братство?

— Да.

— Не сте ли протежето на Лиз, за което тя ми бе споменала веднъж?

— Да.

— Ех, след като се омъжих, се наложи да скъсам всички връзки с миналото си… Съпругът ми си няма представа, че съм членувала в братството, но тъй като заминах с него в Австралия, сега живея доста изолирано в неговото имение. Той си въобразява, че съм родена в Швейцария. Научих от „Таймс“ за кончината на горката Лиз, защото сега не поддържам контакти с никого. Реших отново да посетя Лондон, да си припомня младостта, макар че няма нищо по-тъжно от срещата с познати лица след много години. Ужасяваща гледка са тези повехнали, сбръчкани лица. Случайно чух от един стар приятел, на когото може да се вярва. Той ми обясни, че Лиз е страдала от мозъчен тумор.

— Да, истина е.

— И е била на легло с месеци, така ли беше?

— Да, през последните няколко месеца беше много тежко.

Жената си сипа шампанско от бутилката, която бе донесла със себе си.

— Да… а Лиз беше с три години по-млада от мен.

Вратата отново се разтвори и на прага се показа Филип.

— Къде има още шампанско, Нел? Оттатък се изпразниха всички бутилки… Мили боже! Кого виждам? Май че те забелязах в църквата, но после те изгубих в тълпата. Нима това си ти?

— Здравей, Филип — сковано го поздрави Делия Дюпре.

Нел отвори още две бутилки шампанско и ги остави на подноса, а Филип го взе и пое към салона. Нел се върна при хладилника и остави още две бутилки да се изстудяват.

— Не си тръгвай — обърна се Филип към гостенката. — Нали знаеш какво удоволствие ще е за мен да си побъбрим след толкова години… нека само да занеса шампанското на гостите. — С тези думи той излезе от кухнята.

— Не съм сигурна, че ще се съглася — поклати глава Делия. — Главата ми вече се замая от шампанското, а мъж като Филип умее да предразполага събеседниците си и те споделят с него дори най-съкровените си тайни.

Тя погледна предупредително към Нел.

— Постоянно трябва да сте нащрек с Филип Фолкнър. Той винаги се е държал много благоприлично, когато е ставало дума за Лиз, но може това да се дължи на простия факт, че тя знаеше за него не по-малко, отколкото той за нея. Те се познаваха май още от детските си години или нещо подобно, вече не съм напълно сигурна, но е много отдавна. — Отиде до вратата и я затвори. — Как е напоследък светският живот? Навярно доста се е променил и с нищо не прилича на годините от моята младост. Та оттогава изтекоха повече от двадесет години!

— Е, не мога да се оплача от липса на клиенти — неясно подхвърли Нел.

Делия Дюпре се засмя.

— Нима! Да, клиентите никога не са се свършвали. Е, желая ви късмет — кимна тя и излезе от кухнята.

Филип се върна и се ядоса, когато разбра, че отдавнашната му позната не го е дочакала.

— Защо, за бога, не я задържа? Защо не се опита да я увлечеш в някой от вашите безкрайни женски разговори?

— За какво бих могла да разговарям с нея? Тя вече е чужденка в тази страна.

— Да, видях, че се опитва да се представя като почтена съпруга на милионер само защото успя, преди доста години, да се измъкне от кръга на куртизанките. — Филип презрително изсумтя. — Винаги е търсила богат мъж. И накрая се добра до него.

— Само това ли постигна?

— Е, тя не беше нищо особено, откакто я помня. Само веднъж се вдигна шум около нея, когато един от клиентите се оказа любител на садистичните усещания. Всъщност не се оказа нещо кой знае какво — искал само да го понатупа по задника с ракета за пинг-понг. След една дузина по-силни удари се възбуждал до припадък. Очевидно си е бил ненормален още от детските си години. Но Д.Д. — така наричахме тогава Делия Дюпре — помоли Лиз да я замести заради претрупване в графика или нещо подобно. Оказа се обаче, че клиентът много хареса Лиз и повече нито веднъж не я потърси, а тя побесня от ярост. Заяви, че мислела да се ожени за него и да го изнудва заради порока му до края на дните му. А ето че на пътя й се изпречила Лиз и осуетила замисъла й. — Филип се усмихна тъжно. — Наложи се аз да поговоря с него и да му обясня що за човек е била предишната му компаньонка. Той едва не заекна от страх, когато му описах как се бе справяла Д.Д. с някои по-упорити клиенти. — Довърши самодоволно: — И точно тогава реши, че за нищо на света повече няма да се среща с Д.Д.

— А теб какво те привлече в тази история?

— Винаги съм се интересувал как някои хора успяват да се измъкнат и от най-заплетените ситуации. Особено когато полагат неимоверни усилия да променят предишния си облик. Видях, че Д.Д. е похарчила доста от парите на сегашния си съпруг по клиниките на пластичните хирурзи, защото помня, че навремето изглеждаше доста по-различно. И нямаше дори следа от сегашното си самочувствие.

— Затова ли не можа да я познаеш в първия миг?

— Разбира се! И ми се струва, че около нея има нещо… но сега не мога да го твърдя със сигурност. Трябва ми време, за да се поразровя… Но съм сигурен, че ще разбера какво крие тя от нас, тоест от мен. Всъщност какво искаше от теб?

— Искаше да си побъбрим за Лиз… как е станало, от какво е боледувала. Каза ми, че били стари приятелки.

— Лиз да е била приятелка с тази превзета фуста? Никога, дори да бе живяла милион години! Тя е от онези скучни и простовати жени, за които успешният, в смисъл изгодният, брак е венецът на житейските им усилия. И затова са способни на такива номера, че дори и аз, който съм с най-либералните разбирания в този град, не мога да се съглася. За тях няма предели в боравенето с човешката поквара. Д.Д. навремето се размотаваше с внушителен арсенал от железа, белезници, камшици и още какво ли не, предназначени да задоволяват извратени мъжки вкусове, скитосваше из най-мръсните и окаяни предградия, накратко, не се гнусеше от нищо, за да изкара повече, и то колкото бе възможно по-бързо. Бях чул, че се похвалила, че се била обръснала отдолу, за да не губи ценни милиметри. А колко пъти споделяше как не спирала да принуждава поредния си клиент да мастурбира, докато накрая нещастникът не започвал да стене за милост. Разбира се, бързо натрупа цяло състояние. На такива като нея винаги им е вървяло като по вода. Но никога не е била приятелка на Лиз, макар че Д.Д. се натискаше за тази привилегия. Чудя се защо ли е дошла на погребението? Никой от предишните й познати не бе чувал от години нещо за нея. Дори и името си е променила. Значи е имала причини да скрие истинското си име… А сега се старае да създаде впечатление, че е непорочна като светица. — Филип лукаво се усмихна. — Също като теб.

Нел успя да превъзмогне гневния си порив, сякаш се бе тренирала предварително тъкмо за такава ситуация. Пределно ясно бе, че сега, без успокояващото присъствие на Лиз, Филип ще бъде безмилостен към нея, но ръководена от вродения си усет за почтеност, тя си позволи да допусне, че може би той се държи така заядливо, защото е сломен от загубата на Лиз.

Задаваха се бури, които не можеха по никой начин да бъдат избегнати, особено около легализирането на завещанието на Лиз. Всички отдавна знаеха, че за изпълнител на завещанието ще бъде определен Филип, но той не подозираше, че според последната воля на Лиз бе посочена като съизпълнител Нел и именно тя ще наследи имота на Лиз.

Лулу също получаваше своя, доста щедър дял от парите на Лиз.

— От много години Лулу е най-близката ми приятелка. Именно тя ми помогна да се отърва от онзи негодник, който, за нещастие, си бях избрала за съпруг. Той няма да получи нито една лира от парите, които ще останат след смъртта ми, защото винаги е бил необуздано алчен и се опита да преживява на мой гръб. Затова се погрижих да се посочи изрично в завещанието ми, че той ще бъде лишен от дял в наследството. За целта вече разговарях с Лулу и специално я предупредих да пресича в бъдеще всички опити на бившия ми съпруг да се добере до парите и недвижимата ми собственост. — При тези думи Лиз се бе засмяла злорадо. — А на Филип оставям всичко, за което знам, че ще го зарадва — картината на Танги, онази с конете на хиподрума, както и сервизите от майсенски порцелан, плюс старинното венецианско огледало. Той вече успя да ми намекне, по своя неподражаемо деликатен маниер, че би желал да има нещо за спомен от мен, когато ще се преселя в по-добрия свят…

Лиз бе забелязала озадачения израз, изписан на лицето на Нел, и побърза да добави:

— Да, знам какво искаш да ми възразиш… че къщата на Филип е препълнена с ценни произведения на изкуството и че страстта му да притежава безброй красиви предмети никога няма да се насити, но нали той е моят най-стар приятел, по-близък дори от баща ми. Толкова спомени имаме двамата заедно… спомени и за щастливи, и за мрачни дни. Филип не крие желанието си да притежава и онази прелестна миниатюра от Фантен Латур, онази, която виси над бюфета. А самият бюфет е дело на прочутия Шератън, но той ще остане за теб, заедно с другата покъщнина, плюс правото за собственост на къщата. Благодарение на теб бе изплатена ипотеката на къщата, затова, много те моля, не ми разваляй удоволствието да ти я предложа в отплата на грижите ти за мен. Тази къща навремето аз я купих, без ничия помощ, и почти бях платила началните вноски. Сега я оставям на теб. Ако искаш, продай я, но можеш и да я запазиш, разбира се. Моето желание е да останеш да живееш тук и след като останеш сама.

— Но аз не съм член на твоето семейство…

— И какво от това? Баща ми е напълно осигурен — нали притежава онзи хамбар в Уилтшир, а пък брат ми Боб се радва на просторната си къща в Лондон и на вилата си в Съсекс. Освен това Боб винаги е имал повече пари от мен. А и за нищо на света не желая да оставям каквото и да било на онази кучка, жена му! Сигурна съм, че ще проглуши света с оплакванията си, че не съм се погрижила за двамата си племенници, но през последната година и половина ти си моето семейство, както и Филип, разбира се — той, а не Боб, се грижи за мен като роден брат. Ти означаваш много за мен, Нел… Още от първите ни срещи ние двете успяхме да постигнем синхрон в нашата деликатна професия. Когато се запознах с теб, ти беше прелестно, младо и неопитно момиче, а сега се превърна в една от най-бляскавите куртизанки. През последните месеци натрупа толкова пари, колкото не съм сънувала дори в най-смелите си сънища, помогна ми да се справя с всички кредитори… да, дължа ти много или както казват американците, ти успя да ме купиш. Когато обмислях как да си намеря наследница, бях изпаднала в мрачно отчаяние и заложих наслуки, но за щастие изтеглих печелившата карта, защото те открих, по чиста случайност, разбира се. Как след това да не вярваш в случайностите? Тогава беше на деветнадесет години, значи щастливото ми число на рулетката е било деветнадесет. Ах, да, това ме подсеща, че скоро ще станеш на двадесет и една! Ще имаме повод да празнуваме!

Но сега, когато Лиз ги напусна, до двадесет и първия рожден ден на Нел оставаха още два месеца. „Ще се постарая, Лиз, да го отпразнувам така, както ти искаше — каза си Нел. — Все едно че още си с нас.“

Лулу влезе в кухнята с поднос, пълен с празни бутилки и чаши.

— Хората вече си тръгват — рече икономката.

— Да, идвам… — надигна се Нел и допи шампанското си.

— След като си тръгнат, отново ще останем сами, само ние двете с теб — натъжено промърмори Лулу. — Колко от тях я посетиха, когато бе най-зле? Само неколцина. Останалите само се преструват, че са били нейни приятели и приятелки.

— Не всички са такива, Лулу. Лиз познаваше много хора, но всъщност приятелите й се брояха на пръсти и тъкмо те я посещаваха. Да се надяваме, че няма да ни забравят и нас.

Но икономката само въздъхна скептично и приведе гръб над умивалника, пълен с чаши и чинийки, за да се заеме с миенето.

Нел отиде в салона и още от прага забеляза, че около дългата маса никой не бе останал. Филип, с ловките си маниери на салонен кавалер, бе успял да подскаже на гостите, че е време да се надигнат и да се отправят към изхода. Нел му помогна да изпрати последните гости — за повечето от тях тя знаеше, че едва ли някога ще срещне отново, пък и мнозинството от посетителите й бяха напълно непознати. Накрая в салона останаха само тя, Филип, генералът и неговият иконом. Той изглеждаше внезапно остарял с още десетина години, треперещ, отпуснат тежко на ръката на Мерсер, които бе доста по-нисък, съсухрен, сбръчкан като орехов ствол, но стегнат и прям като истински йоркширец.

— Той много трудно го преживя, мис — каза Мерсер на Нел. — Знам си го, генералът винаги се е размеквал при подобни случаи. Но мис Елизабет, о, тя беше добро, нежно момиче. — При тези думи Мерсер впи в Нел сините си очи, изненадващо бистри за възрастта му. — Според мен тя имаше дяволски добър късмет, че попадна на вас, както и на мистър Фолкнър, разбира се, защото, кой каквото ще да казва, но Елизабет нямаше по-близка приятелка от вас. Искам само да знаете, мис, че ние двамата, генералът и аз, оценяваме усилията, които отдадохте заради нея.

На свой ред и генералът се опита да изрази благодарностите си, но беше така развълнуван, че му бе трудно да говори. Затова само стисна ръцете на Нел в своите и я погледна с насълзени очи. Синът му и снаха му бяха побързали да напуснат къщата веднага щом бяха преценили, че благоприличието позволява да се сбогуват с Нел, която играеше ролята на домакиня на прощалното събиране — те отказваха да признаят на Филип правото да се разпорежда като домакин. Но генералът и Мерсер бяха решили да останат в къщата за тази нощ, понеже старият офицер бе толкова изтощен, че му беше трудно веднага да отпътува за имението си. Преди по-малко от два месеца Тигър ги бе напуснал — вярното куче бе умряло, докато спеше — и това още повече бе увеличило самотата на генерала. Смъртта на Лиз се оказа следващият удар, за който генералът не намери достатъчно сили, за да го понесе без последствия.

От своя страна, Боб, който както винаги действаше според инструкциите на жена си, недвусмислено подметна на Нел, че е крайно време тя да престане да се среща с баща му. Очевидно Сюзън Харвил преценяваше като вредно влиянието на Нел върху психиката на стария офицер. Нел реши да се въздържи и да не споменава, че преди смъртта си Лиз й бе заръчала да наглежда стареца — излишно бе да си губи времето в опити да убеди в нещо твърдоглавата съпруга на Боб Харвил. Сега, когато Лиз не можеше да се изправя на пътя им, те щяха да се справят с генерала така, както намерят за добре, и за съжаление никой не можеше да им попречи. Защото дори и дните на верния стар Мерсер изглеждаха преброени… На Нел й бе мъчно, защото бе успяла да заобича достолепния, макар и престарял генерал, и нямаше нищо против да се срещат за някой и друг уикенд — сигурна бе, че това би било и желанието на Лиз, ако не си бе отишла тъй рано. „По дяволите — мислено изруга тя, — защо всичко трябва да става не според желанията на Лиз, а както й нареди този досаден и отблъскващ Боб Харвил? Каква разлика в характерите им, въпреки че бяха брат и сестра!“

След като вратата се затвори зад гърба на последния гост, Филип, Лулу и Нел седнаха до масата, за да си спомнят отново за Лиз, и то така, както тя самата би го сторила за някой от близките си — с чаша шампанско и под звуците на любимата й музика. Нел седна до Лулу, срещу Филип, и мълчаливо изслуша откъслечните спомени на двамата за някои от най-поразителните събития в живота им с Лиз, но постепенно нежната, вдъхновена музика я отнесе в царството на нейните спомени.

Съдбата бе проявила благосклонност към нея, като изпречи на пътя й Елизабет Уоринг — за Нел тя се бе оказала по-ценна от всички, с които бе живяла дотогава, въпреки разликата в годините и коренно различните им характери. „Е, нали се говори, че противоположностите се привличали?“ — помисли си Нел, заслушана в прекрасната мелодия на Хърб Алпърт за тромпет и барабани. Припомни си как танцуваше Лиз на тази музика, как извиваше тялото си в безкрайна спирала, сякаш бе лишена от кости. Колко обичаше да танцува! Танцуваше при всеки удобен повод, особено с Филип, който й бе достоен партньор, и не само в клуб „Анабел“, където и двамата членуваха, но и в танцувални салони, ресторанти, дори и в дискотеки, сред тълпата от тийнейджъри, посрещани от намръщените лица на младежите, които обаче засияваха в усмивки след първите стъпки на Лиз и Филип. Нел винаги бе завиждала на Лиз за дарбата й да покорява всеки дансинг, въпреки че бе доста по-възрастна от нея.

Нима се опитваш да ме убедиш, че никога през живота си не си танцувала! — беше възкликнала Лиз, удивена от сконфузеното признание на Нел.

— Никога не са ми позволявали. Нали ти обясних какъв суров характер има баща ми…

— Хм, май наистина е бил много по-строг, отколкото съм предполагала. За бога, Нел, та вече е 1980-та година, а той се е държал с теб, сякаш сме още 1880-та!

— Такъв си беше той, откакто го помня, и никой не е в състояние да го разубеди.

— Бедното дете! — извика Лиз, изпълнена със съчувствие и Нел внезапно усети как гърлото й пресъхна от вълнение. — Но все пак ще се опитаме да наваксаме, нали? Защото ако на този свят съществува личност, коренно противоположна на баща ти, това несъмнено съм аз! Съгласна ли си да опитаме?

— Да, да, моля те…

„И тя бе спазила обещанието си — припомни си Нел. — Именно тя ме научи да се радвам и на най-дребните удоволствия, които ни поднася животът, този проклет скъперник. Научи ме дори да приемам всичко със смях, с леко сърце, без онези досадни съмнения и колебания, които ми бяха спътници през всичките години, преди да срещна Лиз. Защото Лиз бе единствената, която ме научи да отхвърлям чувството за вина…“

— Да не би баща ти да е някакъв религиозен фанатик? — попита я Лиз при един от следващите им разговори.

— Не, нищо подобно. Той изцяло отрича религията. Според него и тя, като всяко човешко творение, непрекъснато му вдъхвала съмнения. И че не се нуждаел от прашасали ръкописи, за да разбере как трябвало да се живее, кое било морално и кое не. Баща ми си бе изработил собствени правила и считаше, че всички са длъжни да ги спазват, особено дъщерите му.

— А какво се е случило със сестра ти?

— Маргарет е специален случай. Не е много начетена, нито притежава житейски опит, затова тя бе подчинила живота си на няколко прости принципа. Не понасяше близостта на огън и под никакъв предлог не можеха да я принудят да влезе в кухнята, ако от тенджерата се вдигаше пара. Но с това странностите в поведението й не се изчерпваха — не смееше, например, сама да пресича при светофарите, дори и на зелена светлина. Баща ни използва познанствата си, за да я запише в специално училище за умствено недоразвити деца. След което, когато се върна у дома, ядосан на целия свят, ми изнесе двучасова лекция за последиците от генетичните увреждания при смущения през периода на бременността.

— На колко години беше, когато се роди сестра ти?

— На седем.

— Според мен си била прекалено малка за подобни лекции.

— Да, разбира се, но баща ми считаше, че истината не бива да се крие, колкото и да е мъчително, а освен това ми заяви, че съм била достатъчно пораснала и интелигентна, за да го разбера.

— Хм, от тези думи ме побиват тръпки на ужас — съчувствено кимна Лиз.

— Ако баща ми те познаваше, щеше да остане шокиран от мислите ти. А себе си считаше за най-умния сред мъжете. Казвам „сред мъжете“, защото не ми се иска да си припомням мнението му за жените. И винаги наблягаше на здравия разум.

— Сигурна съм, че това те е принудило да избягаш от къщата му, когато си станала на седемнадесет.

— Да не говорим какво съм преживяла с него… — отсече Нел и махна с ръка.

„Преживях неща, от които всяко момиче на моята възраст би полудяло — каза си тя. — А на теб, Лиз, тогава не ти казах дори и половината истина…“

Остави чашата на масата. За днес й се бе насъбрало много от шампанското.

Изправи се и леко се олюля.

— Отказваш ли се да ми правиш компания? — попита я Филип.

— Страх ме е да не направя някоя беля. Ще се отбия до тоалетната. — Нел се обърна към Лулу. — Когато решиш да си тръгнеш, Филип ще ти поръча такси по телефона — рече тя и се изплаши, защото лицето на икономката се размаза пред погледа й.

— Както е тръгнало, май няма да успея да хвана последния автобус — съгласи се Лулу.

— Ще се видим утре — промърмори Нел към Филип, който небрежно й махна с ръка, преди отново да посегне към чашата си.

 

 

Но на следващата сутрин, когато Нел слезе по стълбата на долния етаж, тя ги завари в салона — Филип в широкото кресло, а Лулу на канапето, заобиколени от безчет изпразнени бутилки. В главата й сякаш звънтяха чукове, но малко й олекна, когато изпи в банята чаша вода с два аспирина. После се добра до кухнята, за да приготви кана силно черно кафе. В този миг единият от клепачите на Филип се надигна, потръпна изнемощяло и пак се спусна. Лулу спеше непробудно на канапето.

— Вземи… изпий това… — Нел подаде на Филип чашата с разтворен аспирин, в която още съскаха мехурчетата.

Той за трети път замижа и простена мъчително, но послушно изпи съдържанието на чашата.

— Ох, защо отворих последната бутилка шампанско! Но пък нали не се случва всеки ден да се наслаждаваме на такава прочута марка като „Тетинджър“, нали?

— Помня как Лиз го бе поръчала преди няколко месеца, просто така, за всеки случай.

— Да, обмислила е дори и най-малките подробности. Милата Лиз… колко ще ми липсва. — Гласът му звучеше така самотно, че сърцето на Нел се сви от мъка.

Лулу се събуди с охкане и мърморене. Отказа аспирина, който й предложи Нел, но се запъти към кухнята, за да приготви нещо, което според думите й можело да накара човек да забрави къде се намира. Оказа се някаква странна напитка с яркочервен цвят, с отвратителна миризма. Според Филип и вкусът бил не по-малко отвратителен.

— Само не ми обяснявай какви полезни съставки съдържала тази помия! — изпъшка той. — Тази доза ще ми стигне за цял месец да не помисля за шампанско!

— Това е най-добрият лек на сутринта след тежко пиянство — увери го Лулу. — И помага при питиета, много по-силни от шампанското. Сам ще се убедиш.

След половин час, като изпи две чаши силно кафе, той призна неохотно, че „помията“ май наистина крие лечебна сила, след което се качи на горния етаж, за да вземе един студен душ и да се обръсне. Лулу и Нел останаха в салона да прибират чаши и бутилки. Лулу отиде до кухнята, ахна, ужасена от безпорядъка, върна се при Нел и сърдито измърмори:

— Край! Повече не мога да издържам! Повече кракът ми няма да стъпи тук!

— Защо? — изненада се Нел.

— Защото мис Лиз се нуждаеше от мен, но не и ти. Ти си организирана личност, а тя в домакинските работи си остана като дете. Но ти от друго тесто си замесена и въобще нямаш нужда от икономка. Май от никого нямаш нужда. — Лулу примирено сви рамене. — Но има хора, които сами никога не могат да се справят с ежедневието. Пък и ще се опитам да си потърся работа в някоя къща, която да не е много далеч от дома ми. Много бавно се пътува до тук и аз бях склонила само заради горката Лиз.

За миг Нел остана мълчалива, но бързо се окопити.

— Добре, нека да бъде както ти кажеш. Но искам да знаеш, че можеш да останеш, ако пожелаеш.

— И за какво съм ти притрябвала? Ти умееш да готвиш, да чистиш, да се справяш с дребните ремонти. Свикнала си да вършиш къщна работа. А мис Лиз винаги се стараеше да ги прехвърли тези задължения на нечий чужд гръб. Но ти… не, ти явно нямаш нужда от мен, защото сама ще се справиш, при това много по-добре.

— Мис Лиз ме беше помолила да ти дам всичките й дрехи. Каза ми, че можеш, ако поискаш, да ги продадеш.

— Така и ще направя.

— Каза ми да вземеш всички вещи. Аз изпразних скрина, чекмеджетата на тоалетката, както и чекмеджетата долу в гардероба й. Ако ти трябва куфар, взе ми един от нейните.

— Ще взема две-три от големите кожени чанти. Ще ми свършат добра работа. Но ще си поръчам такси, както ми предложи снощи, защото днес нямам сили да се мъкна по автобусите.

— Искаш ли още сега да го поръчам?

— Кажи им да дойдат след половин час. През това време ще стегна багажа.

Лулу натъпка три чанти с рокли, палта, костюми, дори и бельо, като накрая ги остави до входната врата. Когато Филип слезе на долния етаж, от него се носеше ухание на одеколон.

— Само не ми казвайте, че лешоядите вече са довтасали! — възкликна той, щом зърна издутите чанти до вратата.

— Лиз ми беше поръчала да позволя на Лулу да вземе дрехите й, ако иска.

— Но те не са й по мярка!

— Ще ги продаде. Лулу знае как да им вземе добра цена.

— Тогава и аз ще си взема няколко дреболии, които тя завеща на мен.

— Тя ли ти го каза?

— Разбира се. Припомни ми, че това е уточнено в завещанието й. Само не ми казвай, че нищо не знаеш.

— Не знам, но съм сигурна, че е най-справедливо да изчакаме нотариусът да ни прочете завещанието й.

— А как тогава си разрешила на Лулу да изпразни гардероба й?

— Това са дреболии, за които обикновено не се споменава в завещанията. Моля те да изчакаме, Филип.

— Скъпо мое момиче, не исках да се стига дотам да ти напомням, че именно аз съм определен за изпълнител на завещанието й.

— Дори и така да е.

Погледите им се кръстосаха, сякаш всеки обмисляше докъде се простират силите на другия.

— Не ме предизвиквай — тихо поде Филип. — Иначе ще бъдеш изхвърлена от нашия кръг.

— Нямам нищо против — спокойно пое удара Нел. — Но продължавам да твърдя, че е смешно да се говори за дрехи като предмети, които трябва да бъдат упоменавани в нечие завещание. За Лиз те не бяха чак такава ценност, че да ги вписва в завещанието си. А на теб тя остави много ценни предмети, с висока антикварна стойност, и настоявам всичко да се извърши според последната й воля. Нали днес следобед ще се съберем при нотариуса?

— Ние?

— Аз съм определена за съизпълнител на завещанието й.

За миг в очите на Филип проблеснаха искри, но той бързо се окопити и сви рамене.

— Редно беше да ме уведомиш. Е, нали казват, че най-хубавите ябълки са червиви отвътре… Хайде, Лулу, няма нужда да чакаш таксито. Аз ще те закарам с моята кола.

— В три и половина на Тиъбалдс Роуд — провикна се Нел след него, но той не се обърна назад.

„Не му обръщай внимание — прошепна й Лулу, докато взимаше чантите. — Той винаги си е въобразявал, че мис Лиз му се подчиняваше безпрекословно, но ще видиш как ще му изстине физиономията, като чуе какво е написано в завещанието й.“

Въпреки това дъхът на Нел секна, когато той затръшна външната врата след себе си. Краката й се подгъваха от умора. По природа тя не беше обидчива, макар да бе преживяла мигове на ожесточение, когато реши да се раздели завинаги с баща си, но не понасяше някой да се отнася несправедливо с нея, независимо по какъв повод.

Едва сега си спомни, че Лиз я бе предупредила за опасността Филип да реши да запази за себе си най-ценните бижута и предмети на изкуството.

— Именно затова посочвам теб като съизпълнител на завещанието ми. Не, не ме гледай така сърдито! Не бих взела това решение, ако не очаквах, че след смъртта ми Филип ще се опита да изключи всеки твой опит за намеса в разпределението на наследството ми. Филип е много упорит, когато си науми нещо, и никой не може да го разубеди, но и ти не му отстъпваш, въпреки че на пръв поглед изглеждаш сговорчива и отстъпчива. Затова искам още отсега да си наясно: на теб, именно на теб се пада ролята да обуздаваш претенциите на Филип. Освен това има неща, за които не желая Филип да научава. Ето… — Тя подаде един ключ на Нел. — С него ще отвориш сейфа ми в банката. Оставила съм писмо в тази банка, с което те упълномощавам да отвориш моя сейф. Говорих с един от банкерите, стар мой приятел. Трябва да унищожим всички писма, които ще намериш в сейфа. Можех да възложа тази задача на Филип, но съм сигурна, че той ще ги прочете, преди да ги изгори. Именно затова възлагам тази деликатна задача на теб.

Нел кимна, но гърлото й остана пресъхнало. Никога не бе очаквала, че Лиз я оценява така високо.

— Ти ме познаваш — продължи Лиз със самоиронизираща усмивка. — Писмата в сейфа са предимно от сантиментален характер и не желая да попаднат в ръцете на някой мъж. Самата аз не можах да ги унищожа… сърце не ми даваше да постъпя така, макар че някои от тях са писани от един мъж, който навремето постъпи дяволски непочтено с мен. Оказа се негодник, но го обичах, както никога след това не съм обичала. Годините, прекарани с него, бяха най-безгрижният период през живота ми, защото той можеше да се държи като прекрасен партньор, когато го желаеше, разбира се. Но можеше да бъде и ужасен, непоносим тиранин. Иди и ги вземи, заради мен, искам да ги прочета още веднъж, а след това ще ги изгориш. Нали и двете с теб имаме сходна съдба…

Нел взе всички писма от сейфа, постави ги в чантата си и ги донесе на Лиз, след което тихо излезе от спалнята й, за да я остави насаме със спомените й.

Когато влезе отново в спалнята, писмата се бяха превърнали на ситни късчета. Нел повика прислужницата и двете ги занесоха до горящата камина. И сега споменът за този мрачен ден не напускаше и още повече увеличаваше решителността й да се пребори с Филип.

 

 

Бавно се качи на горния етаж и влезе в спалнята на Лиз. Сега беше празна, о, каква потискаща празнота лъхаше отвсякъде, макар все още да се долавяше уханието на Ма Гриф, любимия й парфюм. Бяха отнесли инвалидната й количка, спринцовките, термометъра, лекарствата. Големият гардероб бе изпразнен, но върху изчистената от прах стъклена плоча на тоалетката се виждаше ковчежето за скъпоценности на Лиз. Според завещанието на Лиз всичко в това ковчеже оставаше на Нел.

— Тук не всичко е от най-висша класа, но някои от скъпоценностите ми са превъзходни, особено тези диамантени обици — винаги ги пазех само за специални случаи, но те се оказаха толкова малко, че мога да ги преброя на пръстите на двете си ръце. Много хубави и много скъпи са и тези перли. Подариха ми ги за двадесет и първия ми рожден ден. А от един обожател ми остана за спомен тази брошка от сапфири. Останалото не е нещо особено. Може би ще се намери и някоя изкусна имитация. Оставям на Филип онзи мъжки часовник „Ролекс“, който навремето бях купила за Хосе-Луис, но го принудих при разрива между нас да ми го върне обратно. Този часовник ми струваше цяло състояние, а той сигурно щеше да го продаде след поредния провал на покер. Филип винаги ме е упреквал, че не било редно да пазя нещо за спомен от най-мрачния период в живота ми, но онези дни бяха решаващи за по-нататъшния ми живот и затова не можах да се разделя с часовника.

Нел вдигна капака и прерови ковчежето. Върху бляскавия сатен лежаха диаманти, искрящи от слънчевите лъчи, проправили си път от прозорците през притихналата стая до ковчежето. Взе един от тях, инкрустиран в златна обица, и я поднесе към ухото си. Диамантът лениво се поклати, сякаш съзнаваше стойността си. „И на теб ли ти се завъртя главата? — гласно каза тя на отражението си в огледалото. — Сигурно сега си мислиш, че с този диамант се покачва и твоята стойност. Да, след като получи всичките тези диаманти и тази прекрасна къща…“ Остави обицата на мястото й, без да откъсва поглед от отражението си. Искаше й се да ги върне на Лиз, но в следващия миг захлупи лице с ръцете си и се разплака неудържимо.

Когато, по-късно в същия ден, тя се срещна с Филип в кантората на нотариуса, вече беше напълно спокойна. Знаеше, че Филип може да я заподозре, че не показва признаци на скръб, но само тръсна глава и си наложи да не мисли за реакцията му. Кой знае защо той продължаваше да гледа на нея като на пришълец, като на изоставено момиче, прибрано от Лиз по милост, както беше в онези отдавна отминали дни. Явно Филип не искаше да признае промяната в нея, както не можеше да повярва, че Лиз се бе влюбила в нея и й бе посветила цялото си внимание. Още по-малко се замисляше и за другия озадачаващ факт в отношенията между двете жени — Нел, която дотогава бе обичала единствено покойната си майка и по-малката си сестра, затворена в психиатричната клиника, неусетно се бе влюбила в Лиз с цялата всеотдайност на изтерзаното си сърце.

Защото единствено Лиз бе успяла да надзърне зад непроницаемата фасада на униженото момиче, оставено в болницата с шини и превръзки по лицето. Затова Нел винаги говореше за Лиз с възторг, който дотогава бе пазила само за обожаваната си майка, паметта за която никой не бе в състояние да изтръгне от сърцето й, макар да не споделяше с никого чувствата си, най-малко с баща си. Пред Лиз тя бе разкрила само незначителна част от страданията, с които бяха наситени детските й години, преминали под мрачната сянка на безсърдечния й баща. Причината да опази тайната си не бе в Лиз, която бе въплъщение на толерантността и топлотата, а в дебелия слой лед, под който младото момиче бе замразило онези кошмарни спомени. За Филип всичко това остана скрито — той виждаше в Нел само това, за което бе подготвен благодарение на предварително съставеното си мнение за нея, и вече нищо не бе в състояние да го разубеди.

— Цялата работа е в това, че той ревнуваше Лиз от теб — безцеремонно изтърси Лулу един следобед, месец преди кончината на Лиз. — Свикнал е винаги да бъде пръв в класацията сред близките на мис Лиз и с никого не желае да дели привилегированото си положение. Винаги е твърдял, че я обича, и може би наистина е така, но смесва любовта с притежанието. Затова мистър Фолкнър не можеше да понася всеки, който нахлуваше в запазения му периметър, а ти тъкмо това направи. Съвсем друго би било, ако той те бе открил, ако той бе поел надзора по твоето преобразяване от улична проститутка в бляскава куртизанка. Тогава щеше да се гордее с теб, но се случи тъкмо обратното… затова само позеленяваше от завист при всеки твой успех, докато мис Лиз разцъфваше като роза. Пази се от него, скъпа, защото е много злопаметен.

Когато се събраха в кантората на нотариуса, Филип умело прикри изненадата си от изричното разпореждане на Лиз в завещанието й, че той няма да се разпорежда еднолично с наследството й. Щом те седнаха около масата в чакалнята, където прислужникът на нотариуса им поднесе джин с тоник, Филип вдигна своята чаша и любезно кимна към Нел:

— Е, за теб резултатът никак не е лош, нали, при това само след шестнадесет месеца работа при Лиз?

Нел успя да си наложи да бъде сдържана. Припомни си думите на баща си: „Елеонор, някой ден може да си изпатиш зле с този невъздържан начин на изразяване!“.

— Нали в тази къща именно аз печелих парите през последната година, защото Лиз не бе в състояние да се среща с клиентите си. Много добре умея да смятам и мога да докажа, че съм изплатила всички разходи, които Лиз бе направила заради мен. От дванадесетгодишна съм научена да се оправям с къщната работа и с икономисването на разноските за ежедневието. Баща ми настояваше да пестя всяко пени и да му докладвам за всяка покупка, затова сега много лесно мога да се отчета пред теб, ако настояваш за това, разбира се.

— О, сигурен съм, че ще се справиш. Знам, че преливаш от добродетели. За съжаление, Лиз не умееше да пести и затова винаги се налагаше някой да й помага при воденето на сметките за разходите. — Филип заговори с мек, едва ли не бащински тон. — Да знаеш как ще ми липсва тя… — Този път гласът му прозвуча искрено.

Филип винаги се бе старал да изтъква любовта си към Лиз, но странно… именно това възпираше Нел да прекрати отношенията си с него. И двамата отлично съзнаваха, че между тях няма да има приятелски отношения. Затова той остави чашата си на масата и вежливо я предупреди:

— Обикновено не си губя времето с хора под моето ниво, но в твоя случай съм длъжен да направя изключение, защото Лиз настойчиво ме помоли да се погрижа за теб. И нали съм свикнал да спазвам обещанията си…

Нел се опита да му възрази:

— Изненадваш ме с тези думи, но щом като Лиз е била толкова настойчива…

— Много добре съзнавам, че не изпитваш най-топли чувства към мен — продължи Филип, — но не е зле да ти припомня, че досега с нищо не съм ти навредил. А аз съм от онази особена порода хора, които ненавиждат половинчатото поведение.

Нел едва не се разсмя.

— Наистина си много особен, Филип!

В един миг и двамата внезапно изпитаха пристъпи на симпатия един към друг. Нел си каза, че този елегантен светски мъж винаги съумява да се спаси благодарение на необикновеното си чувство за хумор.

— Според мен, ако приберем шпагите, можем да се разберем като почтени хора и да стигнем до взаимно приемливо споразумение, което няма да ни обвързва повече, отколкото е необходимо — предложи той.

— И какво предлагаш?

— Да попълня мястото, опразнено от Лиз, и да стана нещо като твой настойник.

— Вече съм мислила по този въпрос — любезно отговори Нел, но изразът на лицето й недвусмислено подсказваше, че не е възхитена от предложението му.

В очите му проблеснаха искри, подсказващи, че въпреки нежеланието си той не може да прикрие възхищението си от Нел.

— Свикнал съм да преценявам всичко от мой аспект, според спомените ми от моето детство. Не съм ти разказвал, но майка ми и вторият ми баща ограничаваха грижите си за мен само в изпращането ми в пансион. Няма да забравя как една цяла година прекарах зад стените на пансиона, без да видя майка си. И участта на бедната Лиз не беше по-добра, защото нейните родители непрекъснато отсъстваха от Англия.

— Нямам нужда от бащински грижи, Филип. И въобще не се нуждая от надзор.

— Но Лиз беше на мнение, че това няма да ти навреди.

— А ти откога започна да се съобразяваш с чуждите мнения?

За миг Филип остана мълчалив, а после продължи с интонация, на каквато Нел не подозираше, че е способен:

— Винаги съм се съобразявал с мнението на Лиз. Познавам много хора, обаче само неколцина мога да нарека свои приятели и на първо място сред тях беше Лиз. Не можеш да разбереш каква празнота отвори нейната смърт в сърцето ми.

Сега беше ред на Нел да потъне в размисъл. Неволно си припомни думите на Лиз, споделени с Нел няколко дни преди края: „Разбирам, че не харесваш Филип, но те моля да не прекъсваш връзката с него. Кой знае, един ден може да се окаже много полезен. А нищо чудно и ти да му помогнеш при някакъв случай. Не, не ме гледай така недоумяващо, Филип обича да се чувства нужен някому, но колкото повече остарява, толкова повече намаляват хората, на които ще бъде необходим. А когато и аз си замина… той много трудно ще понесе мисълта, че ти вече няма да желаеш да общуваш с него. Моля те поне за едно — не пренебрегвай опита му, съветите му, защото той ще се радва, ако бъде в състояние да ти е полезен“.

— А какво ще поиска в замяна на драгоценните си съвети?

Но Лиз не се засмя на шеговитото подмятане на Нел.

— Той никога няма да поиска нещо от теб, освен ако ти самата, напълно доброволно, не решиш как да му се отблагодариш.

При тези думи Нел сломено въздъхна. Никак не й се искаше да продължава познанството си с Филип Фолкнър, защото отдавна мечтаеше да скъса всички връзки с миналото си. Копнееше за пълна самостоятелност, за да изпробва силите си. Отдавна бе дала клетва пред себе си, че ще доживее деня, когато ще се отърси от всякаква опека. И сега най-малкото, от което се нуждаеше, беше Филип Фолкнър да поеме ролята на втори неин баща. Стигаше й истинският й баща.

— Напълно човечно е по-младите да не обръщат внимание на съветите на по-възрастните, макар да са много разумни и грижовни — продължи Филип с досадно нравоучителен тон. — И в нашия случай това печално правило няма да бъде нарушено. Но съм длъжен да ти съобщя, че Лиз ме принуди да й обещая, че няма да престана да се грижа за теб и след смъртта й, макар че сега се убеждавам колко безнадеждно трудна ще се окаже тази задача. Е, струва ми се, че за днес повече няма какво да си кажем. — Филип стана от стола. — Сбогом, скъпа Нел, пожелавам ти щастие.

За миг тя изпита странно усещане за празнота и незадоволство, но нали беше постигнала целта си? Сега принадлежеше само на себе си. И никой нямаше правото да й нарежда какво да прави и какво — не! Притежаваше разкошна къща, солидна сметка в банката, бъдещето й беше осигурено. Колко високо се бе издигнала, колко още й предстоеше! Посегна към чашата си и я пресуши на един дъх. „Аз съм свободна — възкликна тя, обезумяла от радост, — свободна, свободна, свободна… И мога да правя каквото си пожелая!“