Майкъл Харви
Петият етаж (48)

48

Таксито ме стовари на половин пряка от дома. Качих нейна светлост на ръце и я пуснах в антрето. Животинчето, което все още нямаше име, огледа обстановката и вдигна глава към мен. После тръгна към спалнята. Последвах го. Беше седнало на пода и гледаше леглото ми. Поклатих глава в знак на отказ, но кученцето беше на друго мнение. Понесе се напред с летящ старт, блъсна се в рамката на леглото и се приземи на пода по нос. Аз се изсмях, а то изквича. Може би искаше да излае, но излезе чисто квичене, повярвайте ми. Облегнах се на вратата, наблюдавайки следващия опит на новата ми позната да се добере до обетованата земя, известна още с името „мек матрак“. Отново не й достигнаха няколко сантиметра. Този път се стовари на пода по дупе, разнесе се тъп звук. После бавно се надигна и дойде да седне в краката ми.

— Какво искаш? — попитах.

Тя изви глава на една страна, размаха опашка, изпъна лапи и започна да върти дупето си. По-късно щях да открия, че това е конкретен сигнал. Кученцето искаше да си играе. Но в онзи пръв момент реших, че й се пишка. Тя обаче отказа с нещо средно между скимтене и лай. Веднъж, втори път, после цяла серия. В крайна сметка направих това, което би направил всеки нов родител — вдигнах я на ръце и я поставих на леглото. Тя направи няколко бързи кръга по него, след което си избра място на възглавницата. Трийсет секунди по-късно вече спеше дълбоко. Изгасих лампата и затворих вратата на спалнята.

Върнах се във всекидневната, представяйки си ледената бира, която ме чакаше в хладилника. На вратата леко се почука. Забравих за бирата, измъкнах пистолета и свалих предпазителя. Бях се прибрал само преди пет минути, а това предполагаше, че визитата не е случайна. Онзи, който чукаше на вратата, явно ме беше чакал да се прибера. Самото почукване беше успокоително, тъй като вратата все пак си оставаше на мястото. В душата ми трепна плахата надежда, че отвън стои федералният съдия от женски пол на име Суенсън. Но на практика се оказа, че надеждата ми е била много далеч от реалността.

— Пусни ме да вляза, Кели.

Дан Мастърс беше облечен с фланелка на „Лъки Страйк“, миришеше на закусвални и евтини хотели. В едната му ръка димеше цигара, а в другата подрънкваха ключовете на наета кола. Не носеше детективска значка, пистолет не се виждаше.

— Кога си спал за последен път, Мастърс?

— Не се грижи за мен. Може ли да влезем?

Мастърс направи крачка встрани. На стълбите зад него беше седнала Джанет. Очите й бяха заковани в стената на педя от нея. Тейлър стоеше права, извърнала празен поглед към прозореца. Облегнах се на рамката.

— Моите добри приятелки — рекох и лекичко се отместих. Мастърс влезе и затвори след себе си.

— Искаш ли питие? — попитах.

— Не, благодаря.

Отворих едно чекмедже и извадих трите застрахователни полици, които ми беше дал Винс Родригес.

— Сто хиляди и петстотин на името на Джони Удс промърморих аз и хвърлих книжата на масата. — Повечето от тях изтеглени през последните три месеца.

Мастърс извърна глава да погледне полиците. Сякаш гледаше някоя от онези модерни картини, на които никой не знае коя е горната и коя долната част. После главата му се извъртя към мен.

— Може ли чаша вода?

Донесох му вода от кухнята и изчаках да я изпие. Мислех си за двете жени на стълбището. Вероятно и Мастърс. И двамата не бяхме щастливи от ситуацията.

— Знаех за тези застраховки — промърмори той. — Поне за част от тях. Преди два дни Джанет направи опит да осребри една.

Аз кимнах и най-после извадих бирата от хладилника.

— Която се оказа блокирана, нали?

В очите на Мастърс се мярна нещо като усмивка.

— Казали й, че полицейското управление на Чикаго извършва проверки. След което добавили, че ако има някакви въпроси, да ги отнесе към теб.

— Трябва да е страшно ядосана.

Мастърс изпи чашата и отново я напълни.

— Не особено. Аз си помислих, че това е работа на теб и на Родригес. За да я принудите да се върне в Чикаго.

— По всичко личи, че се е получило — кимнах аз и се насочих към всекидневната. — Най-добре да поканим дамите и да изясним нещата.

— Още една секунда — рече Мастърс и се тръшна на канапето. Аз останах прав до стената. Той протегна ръка и загаси цигарата си в пепелника.

— Искам всичко да се изясни — рече. — Още тази вечер.

— Те са го убили, Дан. С моя револвер. После ме изпратиха там, а след като си тръгнах, са се обадили в полицията. Трябва да ми повярваш, Дан. Не съм убивал никакъв Джони Удс и нямам представа кой може да го е направил.

— А те са очаквали да захапеш въдицата и да опереш пешкира?

— Не, по дяволите! Но кой би ми повярвал? Съседите ме видяха да разменям юмруци с Джони пред къщата му. Заключиха ме веднага. А и моят револвер… Ако ти не беше го отмъкнал от полицията, те щяха да са свободни и абсолютно спокойни.

Мастърс кимна. Кожата около очите му изглеждаше прозрачна, брадичката му леко потрепваше.

— Джанет не е такава, за каквато я мислиш, Кели.

Помислих си за нея. Представих си я такава, каквато беше на двайсет: млада, красива, пълна с живот. Очакваща да й се случи всичко останало. Е, беше й се случило.

— Ти не знаеш какво мисля за Джанет Удс — рекох. — Нека спрем дотук.

— Правилно — кимна той. — Какво ще стане след разговора ни?

— Ти какво искаш да стане?

— Сигурно пак ще напуснем града — сви рамене Мастърс. — За тях е по-добре, а и аз го искам.

— В кметството знаят ли, че ти си взел револвера?

— Знаят, но не могат да го докажат. Но въпреки това положението е сложно. Преди да замина, бих могъл да подхвърля, че ти нямаш нищо общо с убийството.

— Не си прави труда. С кмета сме близки.

Разказах му за сделката, която сключих.

— Значи Джони Удс е забравен?

— Напълно.

— Защо го направи, Кели?

Помислих си за нощта, когато Дан Мастърс се бе прибрал рано от работа и бе заварил съпругата си с друг мъж. Нощта, в която животът му бе свършил. После си помислих за лицето на Джанет Удс и за бъдещето на дъщеря й.

— Струва ми се, че не съществува безплатен обяд.

Детективът разтърка долната си устна.

— Мислиш ме за луд, защото бягам с тях, нали? Може и да съм. Но в едно съм сигурен: тръгна ли сам, много бързо ще срещна куршума.

Не знаех дали е прав. Но не можех да поема отговорността в случай, че греша.

— Сам решаваш, Дан. Но на твое място ще спя с отворени очи.

— Мислиш, че Джанет ще се обърне срещу мен? За какво?

— Не Джанет.

Подадох му една от застрахователните полици. Името на бенефициента беше подчертано с жълт маркер: Тейлър Удс.

— На твое място щях да внимавам с момичето.