Майкъл Харви
Петият етаж (43)

43

На следващия ден спах до късно и отидох в офиса чак към десет. Майкъл Кинкейд ме чакаше там, седнал с гръб към вратата. Беше сам, разтворил някакво списание. Аз бях сигурен, че Рейчъл ще го убеди да разговаря с мен, но не очаквах това да се случи толкова скоро. Бях доста изненадан, че е сам, без компанията на адвокат.

При влизането ми Кинкейд не се обърна, а само пусна списанието в скута си. Аз го заобиколих, седнах зад бюрото и зачаках.

— Прегледахте ли последния брой на „Тайм“? — попита той.

Поклатих глава, а Кинкейд ми подхвърли списанието.

— Публикували са списък на най-влиятелните хора в страната. „Личности във възход“. Моето име е съвсем близо до върха.

— Поздравления.

— Благодаря, мистър Кели. Винаги съм си мислил, че от подобен факт ще се почувствам различен.

— Фанфари?

— По-скоро възторг.

По лицето му пробяга широка усмивка, която изчезна толкова бързо, колкото се появи. Бъдещият спасител на Чикаго зае поза, която ми беше позната. От телевизията, от вестниците. Бях сигурен, че ако разгърна „Тайм“, непременно ще я открия и там. Профилът на Кинкейд: издължена брадичка, сиви очи, високи скули. Твърди, но едновременно с това деликатни, чертите му издаваха висока интелигентност. Общо взето, нормален профил — нито много добър, нито лош.

Но кметът Джон Дж. Уилсън без съмнение бе доловил в него нещо, което убягваше на журналисти, привърженици и имиджмейкъри. Нещо, което го безпокоеше. Нещо, което напоследък се среща изключително рядко, но което Мичъл Кинкейд безспорно притежаваше: той беше роден лидер. И щеше да стане такъв. Това му личеше ясно, настанил се на стола срещу мен.

— Обърнах внимание на книгите — подхвърли Кинкейд. — Цицерон, Цезар, Софокъл.

— Като младеж се увличах по тях — скромно отвърнах аз.

— Аз също съм чел това-онова — кимна Кинкейд. — Помня „Едип цар“ и едно нещо, което се нарича съдба.

— Съдба, предопределение, свободна воля.

— Точно така. Седя си тук сред всичките ви книги, гледам снимката си в „Тайм“ и си мисля именно за това.

— Сър?

— За живота, който водим. За решенията, които вземаме. Предопределени ли са те? Както всичките ни успехи и провали? Закодирани у нас още при раждането ни? Или изградени благодарение на собствената ни воля?

— Питате ме дали вярвам в съдбата?

— Май да — отвърна Кинкейд и брадичката му се вирна в моята посока. — Съдбата ли предопределя живота, който водим? Или ние наистина сами чертаем своите пътища?

— Мисля, че хората разполагат с различни инструменти — отвърнах. — За вършене на добро, за вършене на зло. А какво правим след това, вече зависи от самите нас.

— Значи вярвате в някаква хибридна система?

— Нещо такова.

— А тези инструменти са различни за различните хора, така ли?

— Според мен животът на мнозина от нас протича в търсене на тези инструменти и на начините, по които да ги използваме.

— Хората отделят време да мислят за това?

— Може би не — свих рамене аз.

— А какво ще кажете за отговорността, мистър Кели?

— Какво по-точно?

— Всеки човек би трябвало да бъде лично отговорен за нещата, които се случват в живота му. И за добрите, и за лошите. Независимо от последиците. Съгласен ли сте?

— За нещата, които може да контролира? Да.

— Споменавате понятието контрол, но то е твърде разтегливо.

— Особено в политиката, сър.

— Предавам се, мистър Кели. Съжалявам, че не се запознахме при други обстоятелства. Щеше да бъде интересно.

— Трябва да поговорим, сър.

— Да. Снощи ми се обади една личност, която уважавам и на която се възхищавам.

— Нека отгатна. Имате предвид съдия на име Рейчъл Суенсън.

— Тя се изказа много ласкаво за вас, мистър Кели.

Не отговорих, а Кинкейд стана и се приближи до прозореца.

— Джеймс Дж. Братън, шеф на охраната ми — промърмори той. — Добър човек. Понякога малко объркан, но добър. Поговорих с него и разбрах какво е направил. Опитал се е, пряко или косвено, да получи достъп до определени документи, които по негово мнение биха причинили сериозни неприятности на настоящия кмет. За сдобиването с въпросните документи той е прибягнал до средства и методи по свой избор — включително проникване във вашия апартамент и физическа заплаха.

Кинкейд се завъртя на токове, очите му обходиха офиса.

— Дойдох да се извиня за това, което ви е причинил. Съвсем доскоро аз не знаех нищо за съществуването, или по-скоро предполагаемото съществуване на документи, свързани с големия пожар в Чикаго. Сам преценете дали да ми повярвате, или не. Но ще ви кажа, че нито съм одобрил, нито съм разрешил действията на мистър Братън. Въпреки това поемам цялата отговорност. Лично върху себе си, с всички последствия, включително и по отношение на кариерата ми. Мисля, че така трябва да бъде.

Кинкейд направи крачка напред и плъзна един плик върху бюрото.

— Това е писмото, което ще публикувам веднага след като изляза оттук. Лично до кмета, с копия до „Сън-Таймс“ и „Трибюн“.

Погледнах писмото, но не го докоснах.

— В него обявявам оттеглянето си от кметската надпревара. По лични причини, които не желая да споделя.

— Не е нужно да се оттегляте, сър.

— Напротив, мистър Кели. Отговорност без последствия не е никаква отговорност. Ако за в бъдеще искам да бъда полезен на някого, включително на себе си, аз трябва да се оттегля. Да се отдам на размисъл, да стана по-добър. Ако изобщо желая да бъда лидер.

Вдигнах плика, питайки се каква ли е цената му.

— От вас искам само едно нещо, мистър Кели — продължи Кинкейд. — Едно-единствено много важно нещо.

— Слушам ви.

— Искам пълното ви мълчание за случилото се. Признавам, че това ми носи лична изгода, но ако историята за пожара и онова писмо излезе на бял свят, тя ще донесе големи неприятности на мистър Братън и засегнатите фамилии. И най-вече на кмета, разбира се.

— Което би означавало, че вие сте го очернили? — подхвърлих.

Кинкейд едва забележимо кимна.

— Това искам да избягна на всяка цена.

— От мен никой нищо няма да чуе, мистър Кинкейд — заявих без колебание аз. — Но има проблем, свързан с убийство.

Кинкейд отвори уста, но този път аз го изпреварих.

— Не вярвам, че сътрудникът ви има нещо общо със смъртта на Алън Брайънт или на когото и да било друг. В това отношение можете да бъдете спокоен, сър. Но в момента има една друга личност, която е готова на убийство.

— За да се сдобие с документите? Прощавайте, но това ми се струва невероятно.

— Защо?

— Ако документите около пожара действително съществуват, тяхното притежание несъмнено ще донесе някакво политическо предимство. Но чак убийство?

— Тук не става въпрос за политика, мистър Кинкейд. Нито пък за големия пожар. Или поне не за връзката с него, за която си мислите.

— Тогава за какво става въпрос, мистър Кели?

— За пари, мистър Кинкейд. За много пари.

Извадих копието на дневника на Джосая Рандолф от 1871 г., още един подарък от моята приятелка Тийн.

— Това е търсил вашият сътрудник — рекох. — Само че не го е знаел.

Кинкейд го пое от ръцете ми и го разтвори.

— Какво е това?

— Страници от дневник. Подробно описание на големия пожар, дело на куратора на Чикагското историческо дружество през 1871 година.

Кинкейд окачи на носа си очила за четене с рогови рамки и запрелиства страниците. Аз сложих кафеварката и продължих да разказвам.

— Името му е Джосая Рандолф. Негов роднина е сегашният управител на дружеството.

— Той ли ви даде дневника?

— Не съвсем. Голяма част от този дневник се намира в държавните архиви. А достъпът до по-малката част беше доста труден.

— Продължавайте — промърмори Кинкейд, забил нос в страниците.

— Джон Дж. Уилсън и Чарлс Хюм не са правили заговор за пожара. Не открих никакви доказателства, че са замисляли подобно нещо.

— Сигурен ли сте? — вдигна глава Кинкейд.

— Ще ви разкажа какво знам, а вие сам ще решите. Джосая Рандолф води дневника си до последния момент, преди огънят да достигне до сградата на дружеството. Седнете, мистър Кинкейд. Това ще ни отнеме известно време.

Кинкейд седна, а аз напълних чашите с кафе.

— По онова време са смятали сградата на историческото дружество за една от най-обезопасените сгради срещу пожар в града. Според записките на Джосая в нощта на пожара пред нея имало опашка от богаташите на Чикаго, понесли пари, бижута и кожени палта.

— Търсили са сигурно място за съхранение на ценностите си?

— Точно така. Имена като Пулман, Палмър, Огдън. Истински справочник „Кой кой е“. Джосая Рандолф приел толкова ценности, колкото позволявало приземието. А след това до слуха му долетял тътен, като от приближаващ се товарен влак.

— Огънят?

— Според Джосая стените на сградата започнали да се топят от нетърпимата горещина, въпреки че истинският пожар бил все още на километър оттам. Тогава разбрал, че сградата изобщо не е огнеупорна.

Изтръсках една цигара от пакетчето и запалих. Кинкейд отказа. Свих рамене. Цигарата върви с кафето. После открехнах прозореца, опрях обувки в перваза и продължих разказа си.

— Джосая преценил, че разполага с десетина минути, след които сградата щяла да пламне. Изтичал в мазето и се огледал.

— Опитвайки се да прецени какво може да спаси?

Кимнах. Беше добре да изричам всичко на глас. Така най-лесно можеха да се видят евентуалните пропуски в историята.

— Една вещ искал да спаси на всяка цена.

Разтворих дневника и посочих подчертания пасаж. Ръката ми леко трепереше, но това беше нормално. Хората запазват откровеността си благодарение на страха. Вероятно и аз не бях изключение.

— Тук е описано за какво става въпрос: единствения ръкописен екземпляр на Прокламацията за освобождаване на робите, която дружеството е получило директно от любимия син на щата Илиной Ейбрахам Линкълн.

— Щатската библиотека на Ню Йорк притежава ръкописа на Линкълн — поклати глава Кинкейд, докато очите му тичаха по текста. — Виждал съм го с очите си.

— Това е работното копие. Окончателният текст на Линкълн е бил собственост на историческото дружество.

Кинкейд кимна и продължи да прехвърля страниците на дневника на Джосая. После спря и вдигна глава.

— Тук пише, че Рандолф не е успял да спаси документа.

— Прокламацията е била в дървена рамка — отвърнах аз. — Джосая пише, че не е успял да счупи рамката, за да я измъкне през прозорчето на мазето.

— Значи е изгоряла — отбеляза събеседникът ми.

— И аз си помислих същото. Но после открих и втората част от дневника. Онази, която е останала неизвестна за обществеността.

Извадих друг сноп хартия и го поставих пред Кинкейд. Това бяха копия от записките, които открих в заключеното бюро на Лорънс Рандолф.

— След като изчетох тези материали, аз потърсих помощта на експерт, който огледа оригиналите. Заключението му е категорично: частта, в която се твърди, че Прокламацията е изгоряла, е написана с по-евтино мастило на въглеродна основа, докато за останалата част от дневника е използвано друго — наричали са го „желязна жлъчка“. Същият цвят, но различно мастило.

— Доколко можем да сме сигурни в това?

— В онези години мастилото не се е произвеждало масово. Съществували са няколко вида, с различно качество и състав. Това, което четете в момента, също е било написано с „желязната жлъчка“. Експертът е категоричен, че то е част от оригиналния дневник на Джосая. Според мен то показва какво всъщност се е случило с Прокламацията. Защо не разгледате по-внимателно този текст?

Облегнах се на стола и допуших цигарата си, докато Кинкейд се задълбочи в текста. Не след дълго свърши, остави дневника и свали очилата си. Аз си сложих чифт латексови ръкавици и му кимнах да направи същото. После положих върху бюрото копието на Шийхан, заради което е бил убит Алън Брайънт. До него сложих бележката, която открих в него.

— Това беше скрито в корицата, мистър Кинкейд. Оригиналната Прокламация за освобождаване на робите. Вече проверих почерка. Окончателната версия, написана от ръката на Линкълн.

Пръстите на Кинкейд пробягаха по документа. Започна да чете, устните му беззвучно се раздвижиха. После спря и ме погледна. Насърчително му кимнах. Когато свърши, Мичъл Кинкейд бавно се облегна. Изглеждаше доволен, вероятно защото се беше докоснал до един ценен документ. След известно време отново ме погледна. Този път с лека усмивка. После започнахме да разговаряме. Какво да направим с документа на Линкълн, как ще изглежда бъдещето на Мичъл Кинкейд. Аз внимателно опаковах Прокламацията и я подадох на бъдещия екскандидат за кмет. Той се обади по телефона да повика лимузината си. Малко по-късно си тръгна, прегърнал съкровището си като новородено бебе. По всяка вероятност беше приключил с кампанията си. Но в замяна на това се беше сдобил с нов старт в живота. А аз трябваше да се залавям за работа. Един убиец чакаше да бъде заловен.