Майкъл Харви
Петият етаж (42)

42

Рейчъл обеща да проведе телефонния разговор и си тръгна. Аз направих опит да я прегърна, но получих само едно рамо и част от скулата й. О, каква романтика!

— Съдийката не обича да я държат на тъмно — подхвърли Родригес.

— Така ли мислиш?

— Явно имаш проблем със социалните контакти, Кели — усмихна се детективът. — Но това си е твоя работа. Мислиш ли, че имаш шанс с тази комбинация?

— Определено.

Извадих от най-долното чекмедже бутилка ирландско уиски. Родригес си наля два пръста и ги глътна наведнъж. После стана и се приведе над бюрото. Когато пожелаеше, тоя тип можеше да изглежда страшно едър.

— Какво имаше в книгата? — попита той.

Опитах уискито с върха на езика си и се облегнах на стола. Имах нужда от някаква подкрепа. Ако не от уискито, то поне от ситуацията в момента.

— Нека се оправя с Кинкейд, а после ще се погрижим и за останалото.

— Сигурен ли си, че шефът на охраната не е убиецът, когото търсим?

Кимнах.

— И петият етаж е замесен, нали?

— Как ще приемеш този факт?

Родригес седна обратно и извъртя стола си към прозореца. Когато проговори, гласът му сякаш долетя някъде от улицата.

— Зле, Кели. Много зле.

— Ако нещата се развият в тази посока, аз поемам отговорността.

По устните на детектива пробяга подобие на усмивка.

— Откъде се извъди такъв герой, да те вземат мътните? — попита той и протегна ръка към бутилката.

Известно време мълчахме, отпивахме от чашите и се ослушвахме за нещо повече от обичайния грохот на трафика. За кариерата на всеки от нас, а вероятно и за живота ни, който може би изтичаше в канала, за да подхрани чикагската политическа власт.

— А сега ми кажи за останалото — обади се Родригес и отново придърпа стола си към бюрото.

— Имаш предвид убийството на Джони Удс?

— Да. И за Дан Мастърс. Той е с жената на Удс, нали?

— Сигурно е превъртял — промърморих.

— Мастърс умее да се грижи за себе си — поклати глава Родригес. — Къде е според теб?

— Не знам, но скоро ще се появи.

— Откъде знаеш?

— Той е в компанията на майката и дъщерята, а те се нуждаят от определени отговори.

— Които ти ще им предоставиш?

— Може би, но ще ми трябва помощ.

— Каква помощ? — внимателно ме погледна детективът.

— Такава, която ще даде отговор на въпроса кой и защо е гръмнал Удс.

Станах и пристъпих към томчето с кожени корици на полицата. „Одисея“, в превод на Робърт Грейвс. Зад него лежеше тъпоносият „Смит енд Уесън“, 38-и калибър.

— Това е оръжието, с което е застрелян Джони Удс — рекох и го оставих на бюрото. Родригес не го докосна.

— Сигурен ли си?

— Мога да разпозная собствения си револвер. Лежеше до трупа на Джони Удс, после изчезна от помещението за съхранение на веществени доказателства. Държа тук, зад томчето на „Илиада“, но вчера го открих през три книги — зад „Одисея“. С него е стреляно три пъти.

Предполагам, че нямаш представа как се е озовал там, а? — изгледа ме Родригес.

— Напротив, имам.

— Защо не си поръчаме пица? — подхвърли той.

— Уискито ми е достатъчно — поклатих глава аз.

— Не и на мен.

Поръчахме пица. После разказах на Родригес как револверът ми е изминал пътя между помещението за веществени доказателства на ареста в окръг Кук и библиотеката в офиса ми. После му казах какво ми трябва и защо. Детективът си тръгна. Набрах номера на „Големия Боб“ и поисках да ме свържат с управителя. Надбягванията с костенурки още не бяха започнали и той разполагаше с малко време. Поговорихме си. За Джанет Удс и нейния приятел — дневния барман. Затворих, отпих глътка уиски и се загледах в нощта през прозореца. Къде ли спи Дан Мастърс? Кой ли бди над леглото му?