Майкъл Харви
Петият етаж (4)

4

Качихме се в колата, заобиколихме квартала и спряхме пред сградата на „Трибюн“. Джейкъбс хлътна във входа и скоро се появи обратно с черен сак в ръце. Потеглихме на юг по „Мичиган“.

— Карай към центъра — нареди Джейкъбс.

Насочих се към моста на Мичиган Авеню. Репортерът започна да говори, без да вади клечката за зъби от устата си.

— Одеве ми се обади едно от приятелчетата на Удс.

— И той ли е уреждач?

— Всъщност той работи за Удс, но все тая. Даде ми малко информация от своята област. Може да се окаже добра.

Стигнахме до централната част на града и поехме на юг по Уелс Стрийт. От двете ни страни фучаха забързани таксита, над главите ни изтрака мотриса на електрическата железница, сипеща ярки искри.

— Спри на пресечката между „Ласал“ и „Уошингтън“ — промърмори Джейкъбс. — Там ще чакаме.

Изпълних заповедта, питайки се какво точно ще чакаме. Вероятно отгатнал въпроса, моят спътник се зае да запълва белите полета.

— Както вече споменах, тези момчета получават заповеди директно от кмета. На практика именно те му вършат мръсната работа, включително и по лични въпроси. Но понякога прибягват и до медиите.

— В техническия смисъл на думата?

— Точно така. Репортери като мен, които гонят новината. Обажда се някой като Удс. Ние получаваме новина, а те решават някой проблем. Удобно и ефикасно. Оглеждай се за светлосиня краун Виктория, от служебните коли на кметството. — Джейкъбс сведе очи към гъсто изписаната салфетка в ръцете си. — Номер М-3457.

— Кой е този човек? — попитах.

— Имаш предвид човека в колата?

Кимнах. Усмивката на Джейкъбс събуди в душата ми живи картини от скандалното минало на Чикаго.

— Казва се Дейвид Майърс, заместник-директор на Отдела за авиация в общината.

— За пръв път чувам за него.

— Защото не върши абсолютно никаква работа. Синекурна длъжност за сто и петдесет бона годишно. Всеки ден обядва в Юниън Лийг Клъб, притежава вила на Гранд Бийч и тича презглава, щом кметът го повика.

— Страхотно.

— Аха. Но Дейвид има и едно нещо, на което му се пика проблем. Всъщност два са… — Пред очите ми се вдигнаха два костеливи пръста. — Първият се нарича пиячка — прегъна се единият от тях. — Човекът дори закусва с течна храна.

— А вторият?

— Вторият е млада дама на име Маргарет Хърли. Миналата година завърши университета „Де Пол“, специалност „Публична администрация“. Не особено умна, невинаги чаровна. Но е племенница на кмета.

— Изпускам мисълта ти.

— Нещата са прости. Кметът иска да й намери работа и се е прицелил в стола на Дейвид Майърс. Проблемът е там, че няма как да го уволни, защото ще ядоса някои важни особи, най-вече един от вицепрезидентите на „Боинг“. Близък на Уилсън, един от основните спонсори на кампанията му.

— Е, и?

— Намесва се някой от уреждачите на кмета, който се свързва с човек като мен. Аз получавам своята новина, а те намират повод да хванат натясно копелето, без да дразнят онези с дебелите чекови книжки.

Джейкъбс посочи колата, която току-що изскочи от един подземен паркинг и пое по „Ласал“.

— Ето го нашето момче.

Колата на кметството пое на север.

— Дръж се на две коли зад него — разпореди се Джейкъбс.

— Знам как се правят тези неща, Фред. Къде отива?

— Според източника ми на обичайното място. В кръчмата. Разбира се, това съм го чувал и преди.

— Следил си този човек?

— Три пъти.

— И какво откри?

— Засега нищо. Обикаля много. Обича да кара след пожарните коли. Спира в близост до пожара и ги гледа как работят.

— Трябва да има сканиращо устройство в колата си.

— Сигурно. Казах на моя човек, че слагам точка. Ако и днес не се напие, аз съм пас.

— И какво ти отвърна той?

— Каза, че днес е денят. Със сигурност. Затова отивам.

Последвахме служебната кола на запад към „Рандолф“, после на юг към „Халстед“. Накрая пое по Тейлър Стрийт.

— Това ми прилича на Малката Италия — подхвърлих.

Джейкъбс кимна. Минахме покрай щатския университет на Илиной и навлязохме в квартал, изпълнен с пицарии, кафенета, закусвални и павилиончета за италиански сладолед. Малко преди ъгъла на „Тейлър“ и „Расин“ краун викторията отби на платен паркинг. От нея слезе облечен в костюм мъж на средна възраст, който даде ключовете на пазача и прекоси улицата по посока на кръчма, над която имаше табела с надпис „Ястребово око“.

— Влиза! — обяви Джейкъбс. Каза го така, сякаш се раздвижиха някакви зъбни колела, изскърцаха лостове и съдбата на някой си Дейвид Майърс попадна в предварително определеното й място. Измъкна от сака си фотоапарат и щракна два бързи кадъра на човека, който влизаше в заведението. После го остави на седалката до себе си и се облегна назад.

— Сега ще чакаме.

— Докога?

— Докогато трябва. Да имаш нещо против?

— Разбира се, че имам. Готвиш се да съсипеш живота на човека!

Джейкъбс запали нов кемъл и ме погледна през тънката струйка синкав дим.

— Мислиш, че това е гадно, нали?

Свих рамене.

— Нека те питам нещо — промърмори Джейкъбс. — Ти си данъкоплатец. Нима ти е приятно, че тоя тип ще кисне цял ден в кръчмата и ще се напие с парите, които му плаща общината?

— Добре де, чувам.

— Разбира се, че чуваш. Но нека ти кажа и нещо друго: онези момчета в центъра играят доста грубо. Но това е голям град и ако не си наясно кое как става, по-добре се връщай в Айова или там, откъдето си се домъкнал. Но фактът си остава — Дейвид Майърс доброволно се е накиснал.

Джейкъбс вдигна фотоапарата, стиснал с два пръста догарящия фас.

— Ако той не се налива цял ден, от петия етаж няма да имат възможност да се обадят на някой като мен.

— Което не означава, че няма да намерят начин да го изхвърлят.

— Може би — кимна Джейкъбс. — Но няма да могат да използват мен. Нито пък други сериозни журналисти, на които им се чува думата. Но ако човекът е чист… — Раменете му леко се повдигнаха. — Град голям, хора всякакви. А на петия етаж играят твърдо по тези правила.

Всичко това го знаех от горчив опит, затова предпочетох да замълча. След два часа чакане Майърс все още беше в „Ястребовото око“. Джейкъбс се върна от проверката, която беше отишъл да направи.

— Хубава кръчма — промърмори той, докато се настаняваше на седалката до мен. — Телевизори с плоски екрани, готин джубокс, красиви сервитьорки.

След като бях прекарал следобеда в колата, вече ми се повдигаше от блудкавото кафе и скапаната компания.

— Той какво прави? — попитах.

— Поговорих си с бармана — рече Джейкъбс и многозначително потърка пръсти, за да покаже, че някакви банкноти са сменили притежателя си. — Той ми позволи да хвърля едно око на сметката му. Засега сме на десетина бири „Хайнекен“.

— За три часа? — подсвирнах аз.

— Аха. Човекът каза, че скоро ще му спре кранчето. Това е добре за моята новина. А ти бъди готов.

Измина още един час, преди барманът да изпълни заканата си. Олюлявайки се, Дейвид Майърс напусна кръчмата и спря на тротоара, облян от ярката слънчева светлина. Джейкъбс защрака с никона си.

— Мога да кажа, че е доста фиркан — промърмори под нос той.

Проследихме го с очи как се насочва към колата си. Човекът на паркинга беше съвсем младо момче. То пое картончето от ръцете му, но не влезе в будката си за ключовете. Вместо това каза нещо, а мъжът с костюма наклони глава и се заслуша, сякаш чуваше някакъв непознат език. После нашият уважаван общински служител избухна. Първо срита гумите на колата си, после стовари двете си ръце върху покрива. Момчето се отдръпна, влезе в будката и затвори вратата след себе си. Майърс тръгна след него, а фотоапаратът в ръцете на Джейкъбс защрака, запечатвайки всички движения на обекта, който щеше да се появи на първа страница в утрешния вестник. Майърс отиде до малката будка, дръпна вратата, а после заблъска по стъклото. Момчето отвори малкото прозорче. След размяната на нови любезности вдигна слушалката и започна да набира някакъв номер. В същия миг Майърс пъхна ръка в процепа и грабна връзка ключове. Момчето зяпна от изненада и бавно остави слушалката. Очите му проследиха клиента, който скочи в колата си и запали мотора.

На излизане от паркинга Майърс за малко не забърса четирима младежи в малка хонда. Без да намалява ход, той успя да се включи в трафика и натисна газта. Вероятно се прибираше у дома. Погледнах Джейкъбс, който свали фотоапарата и сви рамене.

— Карай след него — разпореди се той.

Аз се включих в трафика на четири-пет коли зад нашия човек. Джейкъбс продължаваше да снима.

— Дай ми телефона си — рекох.

Той ме стрелна с поглед и мълчаливо ми го подаде. Набрах един номер и зачаках. Номерът беше на 12-о полицейско управление, което беше най-близо до мястото на събитието. Докато диктувах номера на колата и нейното местонахождение, Джейкъбс мълчеше и слушаше. Изключих и му подхвърлих телефона обратно.

— Защо го направи, по дяволите? — попита той.

— Спокойно, ще си получиш новината. Но по този начин ще се застраховаш.

— Може би си прав — сви рамене репортерът.

Майърс изскочи на „Дан Райън“ и продължи на север. Магистралата май го поуспокои. Мина в най-дясното платно, поддържайки скорост около стоте. Излязохме почти едновременно през изхода на Армитидж. Майърс измина още около две преки, след което отби на паркинг южно от „Фулъртън“. Патрулна кола така и не се появи.

— Апартаментът му е на другата пряка — съобщи Джейкъбс.

— Значи се измъкна — казах аз.

— Цял-целеничък — кимна репортерът и отново вдигна фотоапарата. — До утрешния брой. След което светът му ще рухне.

— Аха.

— Вече знаеш с какво се занимават типове като Джони Удс — промърмори той. — Върши ли ти работа?

На този въпрос нямах отговор. Но съвсем скоро щеше да се окаже, че не разполагам дори с правилните въпроси.