Майкъл Харви
Петият етаж (37)

37

Прибрах се и легнах да спя в собственото си легло. Събудих се някъде около десет вечерта. В апартамента цареше тишина, нарушавана единствено от тиктакането на стенния часовник и приглушения трафик на улицата. Помислих си за следобеда, прекаран в окръжния затвор — едно място, което имаше всички шансове да се превърне в постоянен адрес за мен. Неприятна мисъл, която побързах да прогоня. Насочих мислите си към книгата на Шийхан и документа, който бях измъкнал от корицата й. Те лежаха пред мен, сякаш очакваха следващите ми действия. Взех документа и го претеглих на дланта си. Прочетох го за шести пореден път, попивайки всяка дума. После разтърках избелелите печатни букви между пръстите си.

След известно време сгънах документа и го заключих в шкафа. Сварих цяла кана с кафе, извадих разпечатките на Фред Джейкъбс и ги сложих на масата, редом с книгата на Шийхан. Вдигнах слушалката и набрах един номер. Родригес вдигна още на първото позвъняване.

— Май дежуриш на телефона, а? — подхвърлих.

— Чух, че са те пуснали, Кели.

— В килията бях заедно с човек на име Маркъс — казах аз.

— Той е в окръжната болница с три счупени ребра и разкъсан далак. Добре си го подредил.

— Той е убиец. Искаш ли да узнаеш за случая?

Родригес искаше и аз му разказах подробностите.

— Казал ти е, че е убил онази жена през 1998 г.? — попита детективът.

— Там някъде. Мисля, че му е била старо гадже. Сигурно ще я откриеш в делата за неразкритите убийства. Тогава кажи на Маркъс, че го дължи на мен.

— Май вие двамата добре сте се разбирали, а?

— Като стари приятели. Ако е възможно, подхвърли новината на Фред Джейкъбс, преди да огласиш случая. Дължа му го.

— Добре. Имаш ли нещо друго за мен?

— Още ли сме партньори?

— Зависи. Ти ли уби Удс?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че не си ти. Разбира се, това не оправдава заиграването ти със съпругата на покойния.

— И това ли си чул?

— Видял ви е половината квартал. По-скоро как се измъкваш от къщата му в шест сутринта.

— Не е това, което си мислиш.

— Не вярвам, че ти си го убил. Но нека спрем дотук.

— Искам една услуга.

Детективът забави отговора си.

— За Дан Мастърс ли става въпрос?

— Какво знаеш за него?

— Достатъчно. Но не знам защо.

Родригес беше наясно, че именно Дан Мастърс е измъкнал револвера от помещението за съхранение на веществени доказателства. Не бях сигурен как е разбрал, но и не се изненадах.

— Това е причината да изчакаме — рекох. — Може би ден-два.

— Говори ли с Мастърс?

— Да, следобед. Очаквам всеки момент да се обади.

Родригес се поколеба, но не толкова дълго, колкото можеше да се очаква.

— Какво искаш?

— Помниш ли отпечатъка, който сне от перваза ми?

— През онази нощ, в която имаше посещение?

— Да. Разполагам с няколко други, искам да ги сравниш с твоя.

— Този отпечатък е частичен, Кели. Не става за съда.

— Не ми трябва за съда, Винс.

Родригес обмисли чутото.

— Налага се да ми кажеш малко повече.

Казах му малко повече. После му изпратих по имейла разпечатките на Джейкъбс, към които прибавих и снимка на човека, за когото се отнасяха. След което отидох да си легна. Дан Мастърс не се обади да каже дали ми е уредил среща с Джанет. Но аз и не очаквах да се обади.