Майкъл Харви
Петият етаж (35)

35

Излязох от ареста на окръг Кук малко след три следобед. Изправих се на ъгъла на Двайсет и шеста и „Калифорния“ с надеждата да хвана такси. Малко преди да се примиря с лошия си късмет, пред мен спря сребристо ауди. Зад волана беше Рейчъл Суенсън. Отворих вратата и седнах до нея.

— Казаха ми, че си пожелала да платиш гаранция за мен — рекох. — Благодаря.

— Няма защо.

— Ти си съдия. Проявила си голям кураж.

Рейчъл сви устни и включи на скорост. Потеглихме. Отначало бавно, а после по-бързо и някак целенасочено.

— Няма ли поне да попиташ?

Тя включи чистачките, за да прогони първите ситни капки дъжд.

— Какво да те питам?

— Аз ли съм го убил.

Очите й пробягаха по навъсеното небе.

— По всичко личи, че си го е заслужил.

— Мислиш ли, че аз съм го гръмнал?

— Аз съм федерален съдия, Майкъл. Най-добре е да не изразявам мнение по такива въпроси.

— Не казвам, че не бих могъл да го направя.

Колата леко поднесе на мокрия асфалт, но съдийката я овладя.

— А само че би могъл, така ли?

— Абсолютно вярно.

Рейчъл излезе на магистралата и плавно увеличи скоростта до сто и двайсет. Дъждът се усили. Върху предното стъкло се появиха концентрични кръгове, тежките капки забарабаниха по покрива.

— Джанет Удс е била изписана от болницата днес сутринта — съобщи ми Рейчъл.

— Нищо сериозно, надявам се.

— Зависи какво наричаш сериозно.

Рейчъл настъпи газта и аудито се стрелна по „Дан Райън“ и после по „Кенеди“.

— Как стана така, че пистолетът ти е изчезнал от отдела за веществени доказателства, Майкъл?

— Не знам, но мисля да разбера.

— Направи го — стрелна ме с очи съдийката. — Защото ако това оръжие отново се появи, ти ще бъдеш обвинен в предумишлено убийство.

— Знам.

Рейчъл напусна магистралата при „Фулъртън“ и спря до бордюра близо до ъгъла на „Холстед“ и „Дайвърси“. Седяхме, заслушани в дъжда навън.

— Искам да ти кажа нещо — каза тя и се извърна да ме погледне.

— Понякога ме плашиш — рекох.

— Говоря сериозно. Даваш ли си сметка, че някой е искал да паднеш, при това много лошо?

— Да.

— А че някой друг нарушава куп закони, за да избегнеш падането?

— Да.

— Но ти нямаш никаква представа защо?

— Вече ти казах, че съм близо до някои отговори.

— Възможностите ми са ограничени — въздъхна тя. — Разбираш ли това?

— Да. Въпросът е дали ти го разбираш.

— Моля?

— Познавам хората, Рейчъл. И то доста добре. Ти си от онези, които се раздават за приятелите си. Това е рядкост. И е чудесно. Но може да бъде и опасно.

Рейчъл се усмихна.

— Нима искаш още една жена да тежи на съвестта ти?

— Не е това.

— Тогава какво е?

Нямаше да й кажа за кмета. Нито отвратителната истина за старото й гадже. Но въпреки това ме прободе ледената тръпка на страха за нея. Това му бе най-лошото да не си безразличен към някого. Най-лошото и, разбира се, и най-хубавото.

— Не можем да говорим сега за това — казах най-накрая. — Тя кимна, но не се престори, че разбира. Прегърнах я и слязох от колата.

Секунда по-късно бях вън от колата, а красивата съдийка изчезна. Погледът ми попадна на входа на „Скритата детелина“. Благодатна гледка за възпалените ми очи. Влязох и си поръчах една халба. Отпих и зачаках отговорите ми да влязат през вратата.