Майкъл Харви
Петият етаж (34)

34

Бях сам в килията. Всъщност не съвсем. Там беше и оръжието, отнело живота на Джони Удс. Поне в съзнанието ми. За последен път го видях на една полица в библиотеката ми, скрито зад книгите. По-точно зад едно издание на „Илиада“. И тъкмо това ме безпокоеше. Повече от всичко останало.

Издрънча звънец, вратата на килията шумно се отвори. Сто и петдесет килограмов чернокож в оранжев гащеризон се настани в леглото под мен, без да каже дума. Вратата на килията се затръшна и останахме сами. В коридора се чуха гласове. Груби и гневни, натежали от заплаха за насилие. Щракна метална ключалка, друга врата се затръшна. После отново настъпи тишина. Гледах напуканата мазилка на тавана и се питах каква част от нея е направена от азбест. Но в момента не ми пукаше, че мога да пипна някой скоротечен рак.

— Бяла курва — чух гласа отдолу. В него нямаше злоба или гняв, а просто смъртоносна досада.

— Казвам се Кели — отвърнах и се опитах да потисна гнева си. Щях да се бия, ако трябва. Така ставаше тук вътре.

— Кели значи. Чух пазачите да говорят за теб. Казаха, че си бил ченге. Затворили те за убийство. Мисля, че вече не си Кели, а бяла курва.

Новият ми приятел се засмя и се обърна на другата страна в леглото. Спуснах се от моето легло и стиснах главата му с обувките си четирийсет и пети номер. Главата му се удари в желязната рамка на леглото. Сграбчих го за ризата и го свалих на пода. Той беше тежък и отпуснат. А вероятно бе и убиец. По-добре беше да не рискувам. Преди да успее да стане, отново го изритах силно в тила. Зашеметих го, но не съвсем. Притиснах ризата към лицето му, за да не може да ме ухапе. Той обаче успя да ме хване за гърлото и започна да ме души. Завлякох го до тоалетната чиния, освободих се от хватката му и набутах главата му вътре. След десет секунди той надигна глава, за да си поеме въздух. Изчаках го да каже нещо, но той мълчеше. Само дишаше тежко и се опитваше да ме сграбчи. Но това нямаше да се случи, тъй като сега бях зад него. Важното беше да не му позволя да получи предимство. Дигнах го от тоалетната чиния и го дотътрих обратно до леглото. Бях свалил калъфката от възглавницата си още преди да го докарат в килията. Стегнах я около врата му и започнах да го душа отзад. Тялото му все още беше на пода, лицето и вратът му бяха мокри. Бяха минали не повече от трийсет секунди, през които никой от нас не бе издал звук. Мислех, че разполагам с още петнайсет, най-много двайсет секунди. Някой от нас или щеше да умре, или щяхме да постигнем споразумение. Наведох се към ухото на моя съкилийник.

— Да ме вбесиш ли искаш, а?

Стегнах още по-силно калъфката около врата му и го погледнах в лицето. Беше отворил уста. Очите му бяха изскочили от орбитите. Видях, че гръдният му кош е пълен с въздух, който не може да издиша, езикът му се мяташе между пожълтели зъби със сребърни пломби. Отново се наведох.

— Виж какво. Ще приключа бързо. Знаеш, че и бездруго съм тук за убийство. От теб зависи, приятел.

Зачаках. Съкилийникът ми кимна почти незабележимо. Отпуснах калъфката и той се стовари на леглото. Пое дълбоко въздух и изплю малко кръв.

— Какво ти става, бе? — успя да попита.

Качих се на моето легло. Бях нащрек, но ми се щеше да вярвам, че всичко е свършило.

— Как се казваш? — попитах го аз.

— Маркъс.

— Върви на майната си, Маркъс. Не съм бяла курва. И ако трябва да убия гадняр като теб, за да го докажа, ще го направя.

Маркъс се бе навел напред, масажираше врата си и дишаше на пресекулки.

— Ако искам да ти видя сметката, ще го направя.

— Така ли мислиш?

— Да. А сега зарежи тези глупости. Не искам да се бия с теб. Исках просто да видя дали си кучка или не.

— Сега знаеш.

— Е, знам.

— Чудесно, Маркъс. А сега ме остави на мира.

— Проклет негодник — каза Маркъс и изплю още кръв на циментовия под. После се отпусна на леглото. Аз направих същото. Маркъс обаче не мирясваше.

— Наистина ли си ченге?

— Вече не.

— Кого си убил?

— Млъкни, Маркъс.

— Да не е някоя кучка? Преди време аз убих моята в Саутсайд. Преди десет години. Чукаше се с брат ми. Но сега не съм тук за това. Ченгетата бяха адски тъпи и се измъкнах.

Звънецът отново издрънча и в килията влезе кльощав бял надзирател. Имаше значка, палка и лош тен. Погледна мен, после Маркъс и кръвта на Маркъс на пода.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Подхлъзна се и падна — отвърнах.

— Хайде, тръгвай — изсумтя надзирателят. — Детективите искат да те разпитат.

Минахме по къс коридор и влязохме в стаята за разпити. Дан Мастърс вече беше там и прелистваше някакви документи.

— Свалете му белезниците — разпореди той. Надзирателят се подчини. Седнах и зачаках. След минута-две Мастърс престана да чете, подреди документите на снопче и ги плъзна по масата. Хвърлих едно око. Най-отгоре имаше заповед за освобождаване с моето име.

— Свободен си, Кели.

— Как го направи?

— Изгубено веществено доказателство. Оръжието на престъплението е изчезнало.

— Много удобно.

Мастърс вирна брадичка, сякаш го бях предизвикал с юмруци.

— Няма оръжие на престъплението, няма следствие. На практика прокурорът изобщо не е сигурен, че е имало пистолет, който да се загуби.

— Значи някъде следобед Джони Удс би трябвало да умре от масивен инфаркт.

Детективът не оцени чувството ми за хумор.

— На твое място щях да си затворя устата и да си плюя на петите, Кели!

Приличаше на човек, който иска да ми каже още нещо. После се отказа, обърна се и излезе. Седнах на масата и изчетох документите. В тях беше описано всичко. Един надзирател ме поведе към приемното отделение. Петнайсет минути по-късно вече бях на улицата.