Майкъл Харви
Петият етаж (32)

32

Строежът се намираше на три преки от къщата, която Джони и Джанет Удс наричаха свой дом. Стигнах там малко преди полунощ. Бурята вилнееше с пълна сила. Дъждът плющеше на ледени струи. Закопчах палтото си и се мушнах под двете дървени греди, които препречваха пътя към площадката.

Светлината от електрическия стълб на ъгъла беше слаба, но все пак ми помогна да избегна голямата дупка в центъра на терена. Дъждовните капки плющяха като куршуми във водата, която се беше събрала на дъното й. Насочих се към едноетажната дървена къщичка в дъното на парцела, която с трепет очакваше гюлето на разрушението. Отдавна изоставена, тя стоеше на четири дървени пилона. Входната врата на верандата липсваше. Под нея имаше празно пространство отъпкана пръст, с височина около метър и половина. Тейлър ме чакаше там. Косата й беше мокра, по лицето й имаше кал. Не се опита да ме прегърне, не ми каза нищо. Просто хвана ръката ми.

Наведох глава и се шмугнах под къщата. Джанет Удс лежеше по гръб в калта. Изглеждаше така, сякаш онзи тип я беше пребил с метален прът.

— Тоя път те е ударил с нещо — промърморих. — И това нещо е било по-тежко от юмруците му.

Очите й срещнаха моите, главата й леко помръдна.

— Можеш ли да се движиш?

Отговор нямаше. Разтворих палтото, с което я беше завила Тейлър. Беше облечена в халат и нощница. И двете бяха покрити с мокра кал и бяха разкъсани на няколко места. Наведох се над нея и се вслушах в дишането й. Не ми звучеше добре. После забелязах кръвта. Гъста и ярка на цвят. Идваща направо от вътрешността на тялото.

— Плюеш ли кръв?

Кимане.

— В гърдите и в ребрата ли те удряше?

Ново кимане.

Изправих се и прецених положението. Не съм лекар, но си давах ясна сметка, че докато разсъждавам, клиентката ми може да умре.

— Ясно, Джанет. Според мен имаш счупени ребра. Или нещо друго. Не съм сигурен, но кръвта идва оттам.

Тя се опита да отвори очи, но клепачите й уморено се спуснаха. Оставих я да се унесе и продължих да говоря.

— Ще повикам линейка, за да те закара в болница.

Тя поклати глава, но аз не й обърнах внимание.

— Трябва, Джанет. Ще бъдем дискретни. Никакви репортери, никакви обвинения. В болницата ще те оправят, а за другото ще мислим по-късно. Разбираш, нали?

Устните й потрепнаха в лека усмивка. Отстраних мокрите кичури от лицето й.

— Не се безпокой за нищо, почивай. Ей сега ще се обадя по телефона.

Измъкнах се изпод верандата. Вятърът се беше усилил, дъждовните струи биеха почти хоризонтално. Потърсих убежище зад стената и набрах телефона на Дан Мастърс. Детективът беше наясно с нрава на Джони Удс и историите с жена му, надявах се, че ще помогне. Дискретно. Разговорът ни продължи не повече от минута. Изключих телефона и се върнах обратно.

— Ще оживее ли?

Фигурата на Тейлър се отлепи от стената.

— Да — кимнах. — Просто трябва да я закараме в болница. Обадих се на един приятел, който ще ни помогне.

Момичето се насочи към верандата, седна на стъпалата и потръпна. Аз седнах до нея.

— Какво се случи, Тейлър?

— А ти какво мислиш? Случи се точно това, което ти казах. Прибра се късно, пиян. Аз бях заспала, но се събудих от шума на долния етаж. Мама явно беше решила да сложи точка. Или нещо такова.

Спомних си за последния ми разговор с Джанет. За плановете й да приключи с Джони Удс.

— Когато слязох долу, него вече го нямаше — продължи момичето. — Тя лежеше на пода. Помислих си, че е умряла.

— Ти ли я доведе тук?

— Трябваше да я изведа оттам. Не бях сигурна дали той няма да се върне. Понякога идвам тук. Пуша цигари. Глупаво, нали?

Тейлър притисна крака към гърдите си, главата й опря на коленете.

— Помислих, че е мъртва, мистър Кели. Бях готова да се закълна, че е мъртва!

— Тя ще се оправи, Тейлър. Но тази вечер трябва да останеш при нея.

Очите на момичето бяха заковани в дървените стъпала.

— Добре. Но трябва да направим нещо.

— Разбира се, че ще направим.

— Трябва. Сега. Още тази вечер.

До слуха ми долетя вой на сирена. Миг по-късно зърнах червените светлини на линейката, която спря пред строежа. Мастърс не си беше губил времето.

— Мислиш ли, че пастрокът ти се е прибрал у дома? — попитах.

Очите на Тейлър шареха от лицето ми към приближаващите се сенки и обратно. По лицето й пробяга лъч ярка светлина.

— Ако не е, скоро ще го направи. Рано или късно ще се прибере.

Изправих се. Момичето остана седнало.

— Добре, Тейлър. Оставаш с майка си. Не казвай на никого за мен. Не съм бил тук, ясно?

— Ясно.

Плъзнах се зад къщата и се насочих към дъното на строителната площадка. Спря ме гласът на Тейлър.

— Мистър Кели?

Обърнах се и я изчаках да се приближи.

— Ще го убиеш ли?

Опипах пистолета на кръста си. Студеният дъжд немилостиво шибаше стената на къщата и пълнеше устата ми. Откъм входа на строежа се чуха гласове, светнаха фенерчета.

— Иди да помогнеш на майка си, Тейлър. Другото остави на мен.

После обърнах гръб и се отдалечих. Надявах се, че момичето и майка му ще оцелеят. Аз също.