Майкъл Харви
Петият етаж (31)

31

„При Джо“ на Бродуей отваряше в шест следобед и предлагаше на клиентите си кутийка бира за долар и четвърт. Настаних се на една свободна маса и вдигнах поглед към табелата над главата ми, която гласеше: ИЗВИНЯВАЙТЕ, ЧЕ Е ОТВОРЕНО. Барът беше пълен, което в случая означаваше, че посетителите са пет души. Четирима от тях разговаряха помежду си. Това беше добре, защото нямаше да ми пречат. Петият беше барманът.

— Да? — подхвърли ми той, без да отделя очи от телевизора. На екрана Боб Баркър се будалкаше с една доста пищна домакиня, за която бях готов да се обзаложа, че е някъде от Охайо.

— „Бъд“ — рекох.

— Да.

Барманът вдигна ръка и сви пръстите си в юмрук. Дебеланата на екрана беше увиснала на врата на Боб, а той й обясняваше предимствата на уреда за фитнес, който току-що беше спечелила.

— Това не е ли дневно шоу? — подхвърлих.

— Всъщност вече не е. Записали сме няколко стари предавания и си ги гледаме нонстоп.

На това нямаше какво да кажа, затова взех студената кутийка и я понесох към един висок стол до прозореца. Първите ледени капки на поредния чикагски дъжд любезно почукваха по стъклото. На пейката до автобусната спирка седеше някаква скитница. Аз наклоних бирата си в нейна посока. Тя стана, пристъпи към витрината и протегна ръка. Излязох навън и й дадох два долара. После се върнах, седнах на бара и извадих разпечатките. На една от тях имаше снимка. Беше стара, поне на десет години. Но лицето ми беше познато. Разкривените от гняв черти — също.

Пъхнах разпечатките обратно в плика и извадих бележките от разговора си с доброволката Тийн. Налагаше се отново да поговоря с нея, но не тази вечер. Отпих глътка бира и се запитах дали не е твърде късно да звънна на Родригес. Вероятно не. На екрана някаква дама от Фар, Тексас, спечели голямата награда в шоуто на Боб Баркър. Вдигнах мълчалив тост за успеха й. След което си поръчах чашка ирландско уиски и още една бира. В бара беше топло. Уискито беше особено приятно на фона на пороя, който се сипеше върху тентата пред заведението и отмиваше уличната мръсотия. Реших, че работата може да почака, и се приготвих да си поръчам една пица, затоплена в микровълновата. Но в този момент на свободния стол до мен се настани един приятел.

— Не е хубаво да пиеш сам, Кели.

Уили Досън бръсна дъждовните капки от раменете си и вдигна показалец към бармана. Поръчката му беше водна чаша „Джони Уокър“ червен етикет.

— Какво те води тук, Уили?

Барманът отмери питието и плъзна чашата по плота. Уили отпи една глътка и млясна с уста.

— В такова гадно време няма нищо по-хубаво от едно уиски. Излишно е да го казвам точно на теб, нали?

Търпеливо изчаках. Уили огледа заведението и спря очи върху лицето ми.

— Често ли идваш тук, Кели?

— Казвай какво има, Уили.

Кметският човек се обърна към витрината и леко кимна. До тротоара беше спряла черна лимузина с включени габарити и работещ двигател.

— Той иска да размените няколко думи.

Запитах се как кметът ме е открил в този забутан бар, при това в петък вечер. Но по-подходящият въпрос беше защо. Първият явно щеше да остане без отговор, но с втория нещата стояха другояче — неговият отговор ме чакаше пред заведението. Изпих си уискито и кимнах към чашата на Уили, в която все още имаше пет сантиметра течност.

— В такъв случай приключвай с това — рекох. — Не искам негово превъзходителство да ме чака.

 

Вратата на лимузината се отвори с тих звън на камбанка. Кметът се беше сгушил в ъгъла и гледаше навън към мокрия тротоар на Бродуей. Седнах срещу него. Уили затръшна вратата зад мен и седна отпред, при шофьора. Миг по-късно тилът му изчезна зад дебелата стъклена преграда, която безшумно ни отдели от предната част на лимузината.

— Благодаря, че ми отделяш от времето си, Кели — каза кметът, без да отмества очи от улицата. Беше в смокинг, върху който беше наметнато сиво палто от мек Кашмир. Бледата кожа на прасеца му белееше под ръба на панталона. Може би чорапите му бяха прекалено къси. Във всеки случай човекът изглеждаше притеснен.

— Май обичате да носите униформа, а? — подхвърлих.

— Имаш предвид смокинга, ли? — помръдна с вежди той. — Мразя го. Ще пиеш ли нещо?

Кметът отвори минибара и си наля водка с лед.

— Май мислиш, че тези неща ми харесват, а, Кели? — стрелна ме с поглед той.

— Мисля, че ви харесва да сте кмет.

— Имаш предвид властта? — попита Уилсън и отпи една глътка от чашата си.

— Да — кимнах. — Като всеки друг.

— Казваш го така, сякаш изключваш себе си.

Свих рамене и усетих изпитателния му поглед върху себе си.

— Моминското име на майка ми е Свиокла. — Уилсън отпи от питието си. — Полякиня от югоизточната част на града.

— Където са старите стоманодобивни заводи?

— Да. Там работниците са живеели ден за ден и са знаели, когато им било време да умрат.

— Моля?

— Много може да се говори за това кога е най-подходящо човек да умре. Инфаркт, инсулт. Каквото и да е, приеми го, когато станеш на шейсет и пет, и направи място за някой друг. Разбираш ли какво искам да кажа?

Кимнах само защото ми беше дяволски интересно.

— Днес хората искат да живеят вечно — каза кметът. — И го очакват. Но въпросът е кой ще плати за всичко това.

— Правителството?

— Точно така — изсумтя Уилсън. — Проклетото правителство. Аз съм демократ. Не ме разбирай погрешно. Но хайде, кажи ми как един град ще плати за всичко това? Хората могат да живеят осемдесет, деветдесет години. Но това е неестествено. Искаш ли нещо за пиене?

Отказах. Кметът си наля още едно.

— Както и да е. Аз още живея в квартала с бунгалата, където израснах. Разбира се, сега къщата ми е по-голяма от останалите. Но кварталът е същият. Същата кръчма в края на улицата.

— Според мен това е вашата властова база, сър.

— От която не бива да се откъсвам, нали?

— Не виждам защо трябва да го правите.

— Знаеш ли откъде идвам тази вечер? — смени темата Уилсън.

— От някое събрание за набиране на средства?

— Името на момчето е Джефри Доуби. Множествена склероза. Мускули, превърнати в желе. Гаден живот.

Кимнах, а кметът отпи още една глътка.

— Запознах се с него преди 14–15 години, абсолютно случайно — продължи Уилсън. — По време на някаква кампания. Нали знаеш: стискаш ръце, поздравяваш много хора. Майката на Джефри беше най-отпред, с детето на ръце. Нямаха пари за инвалидна количка. На краката му имаше големи железни скоби.

— Детски паралич — кимнах аз.

— И аз така си помислих, като видях железата. Откъде хлапето се бе снабдило с тях? И защо го бяха довели на моя митинг, опряло патериците си в стената? Казах ли ти, че Джефри е чернокож?

— Не.

— Накарах един от сътрудниците ми да проучи каква е работата. Оказа се, че майка му има седем деца, от различни бащи.

— А бащата на Джефри отдавна се е запилял някъде.

— Както и всички останали — кимна Уилсън. — Но както и да е. Накратко казано, аз поех нещата в свои ръце. Джефри беше приет в клиника за рехабилитация, където му свалиха скобите, снабдиха го с инвалидна количка и му осигуриха адекватна медицинска помощ.

— След като сте говорили с тях.

— Моля?

— Осигурили са му адекватна помощ, след като вие сте разговаряли с тях, сър.

Кметът само примигна.

— Тази вечер произнесох реч на церемония, организирана от Университетската учебна програма за държавните училища. Наградени бяха абитуриентите отличници. На първо място сред тях беше Джефри, който говори непосредствено преди мен. Знаеш ли кое беше най-хубавото нещо в речта му?

Поклатих глава.

— Излезе на сцената и се насочи към микрофоните. Сам, разбираш ли? Аз му помогнах, но съвсем малко. Не повече от майка му или лекарите. Но това ме накара да се почувствам добре. Едно от хубавите неща в моята работа.

Кметът се облегна и отново погледна навън. Никой не беше чувал за Джефри Доуби. Нито журналистите, нито обществеността. Защото Уилсън не го беше направил заради политиката или медиите. Беше го направил, за да помогне. На момчето, на хората около него.

— Много трогателно, сър.

— Така ли мислиш? — погледна ме кметът и вирна брадичка. — Понатиснах тук-там, отправих няколко заплахи, попрестъпих правилата. Може би съм изритал някой ветеран от клиниката, за да намеря място за момчето.

— Но то е проходило, нали?

— Точно така, Кели. Момчето проходи. Това е най-важното. Всичко в този живот си има цена. Предполагам, че вече си наясно с това.

— Човек се учи цял живот, сър.

Кметът се разсмя, раменете му под кашмира леко се разтресоха.

— Гадно нещо е животът. Само си помисли: доброто срещу злото. Понякога е трудно да ги различиш.

Не бяхме мръднали от мястото пред заведението. Този факт сочеше, че Уилсън щеше да ми сервира кратка и — както се надявах — добра новина. Реших, че няма смисъл да чакам повече.

— Какво искате от мен, господин кмете?

— Наистина ли мислиш, че искам нещо?

— Не сте ме проследили току-така. Вероятно искате да ми предадете някакво послание, при това лично. И то едва ли е свързано с Джефри.

Уилсън леко се размърда на седалката. Отблизо лицето му беше грубо, с белязана от шарка кожа. А очите му бяха безжизнени, както винаги.

— Никога не е лично, Кели. Би трябвало да знаеш.

— Добре, ясно.

— Става въпрос за твоята приятелка. Съдийката.

— Рейчъл Суенсън?

— Много приятна дама. Не е по вкуса ми в политическо отношение, но вероятно и тя изпитва същото към мен.

Устните му се разтеглиха в лека усмивка, а мен ме обзе абсурдната мисъл, че преди две седмици ми е бил на гости и е станал свидетел на всичките лоши неща, които Рейчъл каза за него. Естествено, това не можеше да бъде вярно, но въпреки това кметът знаеше.

— Какво искате да ми кажете за съдийката? — попитах.

Уилсън се облегна назад и сложи чашата си на малка поставка, която изскочи от страничната врата. Дебелите му пръсти се увиха около кристалното стъкло. Подбираше думите си внимателно, за да звучат като заплаха.

— Преди осем месеца, а може би година, Рейчъл имаше връзка с един мъж.

Ушите ми изведнъж се изпълниха с тътена на собственото ми сърце, гърлото ми пресъхна. Напразно се опитвах да намеря някакви думи.

— Тя беше сгодена за този мъж — продължи кметът. — Но възникнаха някои проблеми.

От джоба в долната част на седалката се появи черна папка.

— Хвърли едно око, Кели. Ще си остане между нас.

Плъзнах длан по папката, но не я разтворих.

— Името на мъжа е Шон Койл — продължи Уилсън. — Ирландски мошеник от Индиана. Миналия месец е бил арестуван от ФБР. Изкупувал на безценица бордеи в Сичеро и Бъруин, а после ги опожарявал и прибирал застраховката. — Посочи към папката. — Всичко е там. Три-четири фирми фантоми, двама експерти по фалшифициране на документи. Дори си наел горили, за да бъде сигурен, че никой от купувачите няма да откаже „офертата“ му.

— Нека отгатна — облизах устни аз. — Койл вършил всичко това, докато имал връзка с Рейчъл.

Кметът отново кимна към папката.

— Споменал е името й тук-там. По нищо не личи, че тя е знаела за машинациите му или е участвала в тях. Всички се надяваме нещата да спрат дотук. Федералните няма да споменават името на Койл пред медиите. В замяна той ще им разкаже останалото.

— Останалото?

— Наел е горилите си от Вини Делука.

— И федералните подозират, че бизнесът на Койл всъщност се управлява от мафията?

— Кой знае — каза Уилсън. — Но щом федералните чуят за Делука, искат да хвърлят едно око. А Койл получава обещаното и нещата си остават под килима.

— Най-вече по отношение на съдията — добавих аз.

— Помислих си, че трябва да го знаеш, Кели.

Не беше нужно да ми казва останалото. Бях разклатил дървото на фамилията му, търсейки подробности за пожара, който беше изравнил Чикаго със земята. И ако случайно откриех нещо, което щеше да навреди на кмета или на семейството му, папката, която държах в ръце, щеше да попадне в ръцете на някой като Фред Джейкъбс. И със съдийската кариера на Рейчъл щеше да бъде свършено. Представих си как щеше да й се отрази това в личен план и ми стана още по-тежко.

— Благодаря за информацията, господин кмете.

— Няма защо. В офиса вече споменах, че те харесвам. Искам ти и твоите приятели да сте добре. И в безопасност.

Вдигнах папката.

— Мога ли да я задържа?

— Разбира се, вземи я — махна с ръка Уилсън. — Нали затова съм я донесъл?

— Това ли е всичко?

— Да. Радвам се, че си побъбрихме.

Стиснах двата пръста, които ми подаде, и слязох от колата. Изчаках я да се отлепи от тротоара и влязох обратно в кръчмата. Поръчах си още една бира и се заех да разсъждавам. Не ми харесваше да вися на куката, подхвърлена от петия етаж. Още по-малко пък на кука, свързана с името на Рейчъл Суенсън. Пийнах още малко бира и започнах да се ядосвам. След това иззвъня мобилният ми телефон. Погледнах екранчето. Часът беше малко след единайсет.

— Ало?

— Мистър Кели, аз съм!

— Тейлър?

— Трябва да дойдеш. Веднага!

— Къде си?

— Ела веднага!

— Къде е майка ти?

— Тук е.

— Предай й слушалката.

— Не мога, мистър Кели. Моля те!

— Кажи ми къде си.

Тейлър ми каза. Наредих й да не мърда, допих бирата си и излязох в нощта.