Майкъл Харви
Петият етаж (29)

29

Рандолф седеше зад бюрото си. В ръката си държеше нещо, което приличаше на слонски бивен.

— Знаеш ли какво е това?

Не знаех.

— Усик — рече кураторът и ми подаде бивена, но аз не го взех.

— Знаеш ли какво е усик?

— Ти ми кажи.

— Кост от пениса на морж.

Огледах предмета с нов интерес. Шейсет сантиметра дълъг и около двайсет сантиметра в диаметър.

— Моите уважения към мистър морж — рекох.

Рандолф се изкиска и пусна гордостта на моржа в скута си.

— На стената отсреща има едно стихотворение, казва се „Ода за усика“. Искаш ли да му хвърлиш едно око?

— Искам информация за оригиналното издание на Шийхан. Копие номер четири, за да бъда по-точен.

— Номер четири ли каза?

— Да, Рандолф. Номер четири. Екземплярът, с който си подлудил хората на кмета. В него има шифър, който води към едно писмо. За скандала, който по твоите думи никога не се е случил.

Очите на Рандолф пробягаха по лицето ми, търсейки нещо, за което да се заловят. След известно време се убеди, че няма такива изгледи, и смени тактиката.

— Знаеш за писмото?

— Джони Удс ми разказа всичко.

— В такъв случай ще ти кажа, че има известен шанс копието на Уилсън да е оцеляло. Но какво от това? Аз не съм длъжен да го обсъждам с теб.

— Ама си пробудил интереса на кметските хора, нали?

— Естествено. Ако писмото наистина съществува, то е един исторически факт от изключително значение. А аз съм историк.

— Един човек е бил убит. Какво ще кажеш за подобно начало?

— Познавам хората на кмета. За такова нещо не биха прибягнали до убийство.

Свих рамене.

— Кой друг би се интересувал от това писмо?

— Доколкото съм информиран, друг няма. Единствено Уилсън и приближените му имат интерес към него.

— Само с тях ли си разговарял?

— Да. И доколкото разбрах, Алън Брайънт не е имал нищо против да им даде книгата. Защо тогава да го убиват?

— Значи знаеш за Брайънт, така ли?

— Удс ми звънна същата сутрин, в която ти се появи в дружеството.

— Ти си невестулка, Рандолф.

Той отново насочи вниманието си към усика. В един момент го вдигна и го насочи към мен.

— Споразумението ни в сила ли е?

— Върви на майната си. И махни това нещо, преди да съм ти го наврял знаеш къде!

Кураторът се подчини. Беше податлив на заплахи, но само до определени граници. Действаше според принципа, че когато човек има козове, той трябва да ги използва.

— Мога да ти помогна — промълви той.

— Как?

— Намери ми книгата. Заедно ще потърсим загадката, която ще ни отведе до писмото.

— А може би и до убиеца на Алън Брайънт.

— Това си е твоя работа. Аз искам само писмото.

— Но за да стигнеш до него, трябва да имаш книгата.

— Така е.

— Аз не разполагам с нея, Рандолф. Което означава, че е излишно да сключвам сделки с теб.

Станах да си вървя. Кураторът не помръдна от мястото си.

— Още не — подхвърли той. — Но когато откриеш Шийхан, ти ще се върнеш.

— Защо мислиш така?

— Защото подозираш, че книгата ще те отведе до убиеца. Затова ще работиш с мен.

Май Рандолф ще се окаже прав, разтревожено си помислих аз.

— Онзи, който притежава книгата, не знае как да я използва. Ако беше обратното, досега да се е разчуло.

— Може би си прав.

— Точно така. Предполагам, че книгата на Шийхан все още е там. Може би мистър Брайънт я е скрил някъде.

— А ако е там, аз ще я намеря, така ли?

— Готов съм да се обзаложа, мистър Кели — кимна Рандолф, остави своя усик на бюрото и се намести по-удобно на стола. — Всъщност точно на това разчитам.