Майкъл Харви
Петият етаж (25)

25

Чаках асансьора и си мислех какво ще обядвам, когато вратата със златния надпис КМЕТ се отвори. Появиха се трима, които внимателно огледаха коридора. Миг по-късно излезе и самият кмет. През плетеницата от ръце и крака успях да зърна слабата фигура и дългите ръце на кмета. Един от бодигардовете се отмести и успях да зърна лицето на Уилсън в профил. Тъмни вежди над още по-тъмни очи, белези от шарка по лицето, плътни устни. Макар че фамилното му име бе ирландско, имаше полските черти на майка си.

Кметът погледна часовника си, а бодигардовете му стесниха кръга около него. После очите на Уилсън огледаха коридора, плъзнаха се по мен като студена сянка, после в зениците им потрепна интерес. Главата му се наклони два сантиметра наляво, устните му прошепнаха нещо на мъжа до него. Оказа се, че той е братовчед му Патрик Уилсън, известен още като мозъка на фамилията. Не че кметът беше тъп. Беше просто елементарен. Като акулата. Целенасочен и безмилостен в търсенето на лесна плячка.

— Майкъл Кели — рече племенникът, направи крачка към мен и протегна ръка.

— Здрасти, Патрик — поех я аз.

Патрик беше от хората, които околните харесват — вечно усмихнат и любезен, готов да разговаря за така наречените „ситуации, от които всички печелят“. Именно тази фраза използва, когато кариерата ми на ченге отиде по дяволите. На петия етаж го наричаха „Кадифената ръкавица“. Чукът явно криеше в другата си ръка.

— Радвам се да те видя — рече Патрик.

Дочух някакво хъркане. Или сумтене. А може би кметът се беше почесал на някое интимно място и му беше станало приятно. Във всеки случай сигналът беше даден.

Патрик Уилсън моментално мина вляво от мен, а другите две горили заеха пространството вдясно. Озовах се в центъра на полукръг. Асансьорът звънна зад гърба ми. Никой не му обърна внимание. Стиснах десницата на кмета под внимателните погледи на бодигардовете, които ме наблюдаваха от различен ъгъл. С кмета винаги беше така. Бяхме нещо като публика на мафиотски шеф. С единствената разлика, че се намирахме в сградата на кметството.

— Майкъл Кели — промърмори кметът. — Какво те води тук?

— Гледката.

Кметът ми показа част от горните си зъби, което би трябвало да мине за усмивка.

— Той харесвал гледката, Патрик — подхвърли на братовчед си Уилсън. — Колко пъти съм ти казвал, че е хубава?

Обърна се към мен и добави:

— Братовчед ми съвсем наскоро напусна службата си в една от големите юридически фирми. На деветдесет и втория етаж в кулата „Ханкок“, прозорци от пода до тавана, тарифата му беше седемстотин и петдесет долара на час.

Кметът стрелна с поглед Патрик, който беше заел подходящата скромна поза.

— Но сега пак е при нас. Работи за хората. С изключение на тази сутрин. Чух, че се оплаква от кабинета си, защото нямал изглед към езерото.

Кметът леко сви рамене.

— Повиках го в моя и го оставих да погледа през прозореца. Никой не може да види езерото от кметството. Околните сгради са прекалено много.

— Също и хората — подхвърлих аз.

— Точно така. Хората. Ние съществуваме единствено заради тях. Чуваш ли, Патрик?

Братовчедът скромно кимна.

— Влез за момент, Кели — изръмжа кметът.

Последвах го в кабинета. Другите останаха отвън. Вратата се затвори зад нас. Кметът зае мястото си зад бюрото.

— Хвърли едно око на това, Кели.

На малка масичка до бюрото имаше макет на парк, изпълнен до последния детайл — с дървета, пейки и осветителни тела.

— Това куче ли е? — попитах аз и посочих с пръст животинчето, поставено подозрително близо до миниатюрен пожарен кран.

— Спрингър шпаньол — кимна кметът. — Най-доброто куче, създадено от Бога. Имам три такива. Знаеш ли какво е това?

Поклатих глава.

— „Андерсън Линкс“.

Ставаше въпрос за някогашното голф игрище, което се простираше на около 405 000 квадратни метра покрай езерото и на около две минути с кола от центъра. „Андерсън“ бе от онези частни клубове, за които играчите на голф мечтаеха, тъй като не можеха да си осигурят достъпа до него с пари. За да се играе голф на „Андерсън“ се изискваха връзки, познанство с богати личности с бяла кожа и с политическия компас на Нелсън Рокфелер. Самият клуб бе функционирал през по-голямата част от века на терен, даден под наем от градските власти. Но една нощ, по заповед на кмета, булдозери го разораха и градът осъмна без „Андерсън“. Кметът даде пресконференция, на която обяви решението си да прекрати договора за наем и да го върне на гражданите на Чикаго. А сега ми обясняваше защо го е направил.

— Птиците, Кели. Нямаше къде да отидат. Гъските, които тръгват за Мексико чак от горния край на Уисконсин и трябва да спрат някъде за почивка.

— Ясно — рекох.

— Тук ще правят междинно кацане.

Кметът сведе очи към бележника пред себе си.

— Място за почивка на прелетните птици.

— Ясно — повторих аз, сякаш най-после започвах да проумявам.

— Освен това ще бъде и парк за хората. Ела да видиш.

Кметът свали сакото си и приклекна до нивото на макета. Свих рамене и клекнах до него.

— Ще засадя седем различни вида дървета. В тази секция ще бъдат японските кленове.

Изплезил език, кметът започна да размества миниатюрните дръвчета и скамейки.

— Тези скамейки ще бъдат от червен дъб. Искам да гледат на изток. Хората ще си седят и ще гледат изгрева над езерото.

— Значи хората ще имат изглед към езерото.

— Точно така, Кели. Обикновените хора. Безплатно.

Кметът престана да размества скамейките и ме погледна. Лицата ни бяха толкова близо, че усетих въздуха, който издишваше през ноздрите си.

— Какво търсиш тук горе, Кели?

— Дойдох да се видя с един приятел.

— Приятел значи.

Кметът се изправи и зае мястото си на мекото кресло. Аз се върнах на твърдия стол.

— Тук ти нямаш приятели, Кели. Разбираш ли?

— Значи съм дошъл по работа.

— Аха, по работа.

Кметът се поколеба. Докато решаваше съдбата ми, клепачите почти покриха черните му очи. Аз замълчах.

— Не че не те харесвам — провлечено рече той. — Напротив, възхищавам ти се. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Добър въпрос. Защото имаш топки.

Ръцете му бавно се повдигнаха с дланите нагоре, сякаш държаха двойка зрели пъпеши. Поне аз си помислих така.

— Големи топки, Кели. Е, изгониха те от полицията, но ти не започна да хленчиш, не отиде да се оплакваш по вестниците. Нито пък заведе някое от онези тъпи дела, от които направо ми се повръща. Прие нещата като мъж, разбирайки за какво става въпрос. А после се завърна. Пак си играч, макар и без значка. Хората говорят за теб. Някои дори се страхуват. Затова, когато те видях тук, аз си зададох логичния въпрос: Какво търси тук тоя Кели с големите топки? Дали няма някакъв проблем с мен? Дали не си мисли, че аз съм му разбил кариерата? Има ли нещо, за което лично трябва да се погрижа?

Усмихнах се. Много внимателно.

— Не съм тук заради вас. Нито пък заради някой друг. Вие правилно отбелязахте, че каквото станалото — станало. Точка. Аз разбирам това и го приемам. Но от друга страна, вие имате право да бъдете загрижен. Човек като мен няма какво да губи. Веднъж вече съм бил съсипан, нищо не ми пречи да опитам отново.

— Именно! — кимна Уилсън и насочи кокалестия си пръст към мен. — И това те прави опасен. Чувал ли си за плановете ми да кандидатстваме за домакини на олимпиадата?

— Че кой не е — свих рамене аз.

— Оттатък имам една зала за пресконференции. Там е разположен макетът на олимпийското село. Някой друг път ще ти го покажа.

Кметът направи движение, сякаш се готвеше да стане, но не мръдна от мястото си.

— Не отговори на въпроса ми, Кели.

— Сър?

— Имам ли проблем с теб?

Приведе се леко напред, с полуспуснати клепачи и леко разтворена уста. Отново заприлича на хищник, който кръжи около плячката си и преценява дали тя излъчва заплаха, или е само храна. Честно казано, аз самият не бях сигурен какъв съм точно.

— Единственото, което мога да ви обещая, е открита игра — рекох. — Честна, по правилата.

— А чиповете отиват за по-добрия?

— Нещо такова, господин кмете.

Уилсън се облегна назад, столът му проскърца.

— Предполагам, че няма да искаш да работиш за мен, а?

— Не мисля.

Кметът се изкиска. Лишен от ентусиазъм, смехът му бързо заглъхна. После се изправи.

— Моят старец със сигурност щеше да те хареса. Много си падаше по такива като теб, дето не им пука на кого казват да върви на майната си. А ти дори беше любезен. Завиждам ти.

Насочи се към вратата на кабинета си. Когато се обърна, аз дишах във врата му.

— Чух, че знаеш латински.

Кимнах.

— И аз се опитвам да го понауча. Запомнил съм няколко фрази.

Не казах нищо. Черните очи внимателно ме опипваха и преценяваха.

— Verbum sapienti satis est. Знаеш ли какво означава това, Кели?

— „За мъдреца и една дума стига“ — отвърнах.

— Браво. Предупредиха ме, че си умно копеле. И вероятно са прави. Имам начин да разбера защо си тук днес, но ще оставя нещата такива, каквито са. Засега. Но нека и аз отправя една дума към мъдреца: Не ми се пречкай, Кели! Както те харесвам, така ще ти откъсна големите топки и ще си ги изпържа за закуска!

— Един приятел ме предупреди, че това е твърде вероятно, сър.

При тази новина Уилсън стисна устни, замисли се за миг, после рязко отвори вратата и излезе в коридора. Последвах го. Две минути по-късно асансьорът стремително ме понесе надолу към улицата. От двете ми страни се возеха момчетата на Уилсън.