Майкъл Харви
Петият етаж (24)

24

Джони Удс се появи внезапно иззад ъгъла на коридора и почти се сблъска с мен. В ръката си държеше чаша кафе, изпод мишницата му стърчеше папка. По петите го следваше дребна жена с къдрава кестенява коса и добре очертани форми. Лъхна ме парфюм. Удс спря навреме, за да спаси кафето си. И мен.

— Извинете, моля.

Отвърнах на любезната му усмивка.

— Няма нищо, Джони. Тъкмо идвах при вас.

— Познаваме ли се? — попита Удс и хвърли нервен поглед към жената.

Протегнах ръка. Човекът на кмета машинално я пое.

— Не — отговорих на въпроса аз. — Но имаме общи приятели. — Казвам се Майкъл Кели.

Видях как рови в паметта си. После името ми изплува на повърхността. Определено му стана неприятно.

— С какво мога да ви помогна, мистър Кели?

— Няма ли да влезем в кабинета ви?

Удс несигурно кимна и тръгна пред мен. Кабинетът му се състоеше от бели стени и син килим. Бюрото беше стандартно, от сив метал. На кантонерката зад него се виждаха множество снимки на Удс и кмета. Подписват документи, режат ленти, правят първи копки. Обичайните глупости, които повечето държавни чиновници обичат да снимат. Седнах на метален стол с червена възглавничка. Удс се настани в скъпото кожено кресло зад бюрото.

— Предполагам, че сте онзи Майкъл Кели, когото неотдавна изритаха от градската полиция — подхвърли той.

— В момента съм частен детектив.

— Знам. Доколкото си спомням, именно вие разкрихте Бенет Дейвис миналата година.

— Добре си спомняте.

— Професионална работа.

— И задължителна, когато става въпрос за убийство. Особено когато убиецът е окръжен прокурор.

Удс подреди книжата по бюрото и нагласи някаква снимка в сребърна рамка, обърната в негова посока. Аз все пак успях да зърна Тейлър. Държеше в ръце някаква голяма риба, а Удс я беше прегърнал през раменете. Щастлив баща с доведената си дъщеря. Пълна идилия. Поне за момента, в който е била направена снимката. После снимката изчезна, а градският „уреждач“ прочисти гърлото си.

— Какво искате от мен, Кели?

— Става въпрос за една къща на Хъдсън Стрийт. Номер 2121. Много приятна къща, строена в началото на века. Цветни стъкла, под от полирано дърво и един труп, увиснал от парапета на стълбите на горния етаж.

Кръвта се оттече от лицето на Удс. Той погледна зад мен, сякаш искаше да се увери, че вратата е затворена. За щастие действително беше така.

— Звънна ли някаква камбанка, Джони? — подхвърлих.

— Не знам за какво говориш, Кели.

— Не знаеш?

— Не.

— В такъв случай ще трябва да се обърна към полицията. Или по-добре към пресата.

Извадих малка черна карта памет и я пуснах на бюрото между нас.

— Знаеш ли какво е това, Джони?

Удс не отговори, но очите му бяха заковани в картата. Май преживяваше един от онези неосъзнати мигове на разделение между душата и тялото, за които непрекъснато дрънкат в шоуто на Опра. Но не можех да бъда сигурен.

— Това е карта памет от цифров фотоапарат — продължих аз. — На нея са запечатани девет кадъра, всеки с точна дата и час. Ти крачиш по „Хъдсън“. Влизаш в къщата, после излизаш. Страхувам се, че излизаш доста забързано.

Фактически картата беше празна, но Джони нямаше как да го знае. Но знаеше, че е бил в оная къща на „Хъдсън“. А сега узна, че и аз го знам. Това беше важното.

— Какво искаш, Кели?

— Защо?

— Какво защо?

— Защо в къщата на „Хъдсън“? Защо Алън Брайънт? Какво общо има наемникът на кмета с всичко това? Защо се стига до убийство?

— За бога, Кели! Стига вече. Шефът е през няколко врати оттук.

— Предполагам, че поръчката е била негова.

— Недей да предполагаш. Това е правило номер едно. А колкото до убийството, мога да ти кажа, че когато влязох в проклетата къща, изпаднах в истински ужас! Никога през живота си не бях виждал подобно нещо!

Удс си наля чаша вода от гарафата на бюрото.

— Не си виждал мъртвец? — попитах.

— Честно ли? Виждал съм само в дома на покойника.

— С кого сподели?

— Че съм бил в онази къща ли? С никого. Все още се опитвам да осъзная нещата.

Май казва истината, рекох си аз. Поне тази, която знае. Но тя съвсем не беше цялата. Винаги има нещо повече.

— А ти говори ли с полицията? — попита той, после сам си отговори: — Не, не си. Иначе нямаше да си тук. Да не си решил да ме изнудваш? Та аз нямам нищо, за бога!

— Нямам намерение да те изнудвам, Джони — поклатих глава аз. — Ако имах, щях да занеса картата памет пет врати по-надолу по коридора. Вече ти казах какво искам да знам. Преди всичко защо отиде да се срещнеш с Брайънт. Каква е връзката между него и кметството?

— Не мога да говоря за това.

— Не можеш?

Удс поклати глава и ме погледна като човек, който не знае какво има вътре в него и изпитва панически страх да го научи.

— Нека ти обясня нещо, Джони. Когато влезе в онази къща, ти се забърка в убийство. А когато избяга, ти избяга от местопрестъпление. Аз разполагам с няколко много хубави снимки. На една от тях ти влизаш в таксито, на друга е запечатан регистрационният му номер — за да разпитаме шофьора, ако това се наложи. Но от момента, в който напусна местопрестъплението, ти се превърна в заподозрян номер едно, Джони. Доколкото ми е известно, заподозрян номер две изобщо няма. Какво означава всичко това? Сам можеш да се досетиш. Няма значение какво си правил там. Ако публикувам разкритията си, петият етаж ще те зареже като вреден порок. Полицията ще те арестува и край. На кариерата ти, на живота ти. Една снимка на първа страница, и толкоз. После те чака редовен затворнически секс и нищо повече. Между другото, съкилийниците ти много ще се радват на закръглено момче като теб. Това е твоето бъдеще, Джони. Един телефонен разговор те дели от него. Затова предлагам сам да прецениш дали си заслужава да си държиш езика зад зъбите заради кмета. Разбира се, има шанс той да застане зад теб, когато нещата станат наистина сериозни. Какво ще кажеш?

Удс ме погледна. Очите му се изместиха към прозореца, после отново се върнаха на лицето ми.

— Бях чувал, че си голям мръсник! — прошепна той. — И наистина си такъв. Но аз само работя тук, по дяволите!

— Никакъв проблем, ако работата ти беше чиста.

— За бога, Кели! Това е политика. Какво очакваш, да те вземат мътните?

— Разкажи ми. Ако мога да ти помогна, ще го направя.

Колебанието на Удс не продължи дълго. Понякога стига и един поглед, отправен навътре. Според мен точно това се случваше в момента.

— Добре, ще ти разкажа някои подробности — кимна той. — Но не тук и не сега.

— Кога?

— Дай ми телефон и ще ти се обадя.

Надрасках на листче номера на мобилния си телефон и го оставих на бюрото.

— Не чакай твърде дълго, Джони.

Той кимна.

— И бъди готов с някаква версия за днешната ни среща — предупредих го аз. — Кметът със сигурност ще иска да я чуе.

Ново кимане.

— Направи така, че приятелката ти отвън да потвърди версията. Обикновено те стават причина за провалите.

Този път Удс само ме погледна и каза:

— Затвори вратата след себе си.

Затворих я. Особата с пищните форми седеше зад бюрото си и правеше всичко възможно да не й проличи, че подслушва шефа си. Вратата беше доста солидна. Което означаваше, че е чула всяко второ изречение. Най-много.

— Шефът ви иска да ви види — рекох.

Тя пъргаво се изправи и се вмъкна в покоите на Джони Удс. С наведена глава, без да ме поглежда. Изминах десетина метра по коридора, когато той започна да крещи. Онази врата май не беше чак толкова солидна.