Майкъл Харви
Петият етаж (20)

20

Отворих очи едновременно с тихото прещракване. Цифрите на будилника се смениха — от 3:03 на 3:04. Топлото тяло на Рейчъл беше притиснато в мен, дишането й беше дълбоко и равномерно. Измъкнах се от леглото. Кобурът ми беше преметнат върху облегалката на близкия стол. Разкопчах го, извадих пистолета и я погледнах. Не беше помръднала. Затаих дъх и се вслушах в нощта. В апартамента имаше някой. Усетих го още преди да се събудя, с някакво шесто чувство. Бях го придобил отдавна, още като ченге. А може би се дължеше и на факта, че достатъчно често се бях промъквал в чужди домове. Не знам, но в апартамента със сигурност имаше човек. Въпросът беше дали е усетил, че съм буден.

Вратата на спалнята беше открехната. На пода се виждаше ивица бледа светлина. Стиснах пистолета с две ръце, насочих го напред и внимателно заех позиция зад вратата. Очите ми не се отделяха от светлината, която бавно се движеше. Във всекидневната нещо проскърца. Може би някой от обичайните звуци за всеки дом. От онези, които всеки чува, когато е сам, преди да заспи. Но в случая не беше така.

Бутнах вратата с рамо и влязох. Усетих присъствие вдясно от себе си миг преди нещо да експлодира на сантиметър от ухото ми. Натиснах спусъка. Разнесе се дрънчене на счупено стъкло, последвано от стъпки. Този, по когото бях стрелял, не беше съвсем мъртъв, тъй като стъпките му прекосиха коридора към кухнята. Втурнах се след него. Задната врата отлетя от пантите си, крака затрополиха по желязната стълба и изчезнаха в ранното утро, което всъщност си беше нощ. Чух името си миг, преди да хукна след него. Обърнах се. Рейчъл беше в антрето. Гола, притиснала ръце към гърдите си. Подхванах я, преди да се строполи, и потърсих пулса й. Не го намерих. Бяха стреляли по нея. Натиснах един бутон на мобилния си телефон и започнах да й правя изкуствено дишане.