Майкъл Харви
Петият етаж (2)

2

Паркирах на втора линия на Мичиган Авеню, пуснах аварийните и врътнах копчето на радиото. Потупвах волана в такт с „Вземи ме“ на „А-ха“, питайки се къде изчезна вътрешният ми „Лед Зепелин“. След известно време Фред Джейкъбс излезе от сградата на „Трибюн“.

Фред беше висок метър и осемдесет и пет и тежеше колкото средно охранена домашна котка. Гонеше шейсет, с изпъкнала адамова ябълка и гъста черна коса. Беше облечен с кафява риза за голф „Бан-Лон“ и панталон от изкуствена материя на златисти и зелени карета с трисантиметрови маншети. Отдолу се виждаха бели чорапи и черни обувки. Кожата му имаше жълтеникав цвят, а между синкавите му устни стърчеше неизменната „Кемъл“ без филтър. Фред беше заклет ерген. Около него не се въртяха кой знае колко мацки, но в замяна на това притежаваше нещо друго: информация. Човекът, който се повлече по Мичиган Авеню, беше носител на две награди „Пулицър“ и беше най-добрият разследващ журналист след Боб Удуърд. Изравних колата с него, но той продължаваше да крачи, без да се оглежда. Този номер ми беше известен. Свалих страничното стъкло и попитах:

— Няма ли да се качиш, Фред?

Той присви очи сред облаците тютюнев дим, махна с ръка и промърмори, без да вади цигарата от устата си:

— Завий зад ъгъла и ме чакай.

Параноята на Агенцията за национална сигурност бе нищо в сравнение с тази на Фред. Свърнах в първата пряка и зачаках. След минута той се отпусна на седалката до мен.

— Карай направо.

— Улицата е еднопосочна, Фред.

— Още по-добре. Карай, ти казвам!

Включих на скорост и потеглих.

— Пак ли те следят, Фред?

— Майната ти, Кели! Първо, ти винаги ми създаваш неприятности, второ — изобщо нямаш представа от това, с което си вадя хляба. Затова и не разбираш какво виждат или не виждат другите хора.

Страхотен журналист — мисля, че вече го споменах. Малко чалнат, но какво толкова?

— Къде ще отидем да хапнем? — попита той.

Бях го поканил на обяд, което означаваше, че ми трябва информация. Срещу нещо в замяна, разбира се. Например някоя история, която има шанс да му донесе нов „Пулицър“. Е, това не беше задължително. Но макар и много слаб, Фред Джейкъбс имаше огромен апетит. Наистина огромен.

— Мисля да отскочим до „Мичълс“ — предложих аз.

— Не, отиваме в „Козела“ — каза той. — Тук сме наляво.

Направих ляв завой и напуснах Мичиган Авеню, после още един, който ни изведе на Ръш Стрийт. Джейкъбс смукна наведнъж последната четвъртина от цигарата и я хвърли през прозореца. После вдигна стъклото и се изхили на някаква мисъл, а от ноздрите му излетяха две дълги струйки дим.

— Трябва да ти призная, че го направи гот, Кели.

— Кое?

— Добре й го начука на оная кучка от телевизията.

Имаше предвид Даян Линдзи — бивша водеща на новините по чикагския канал, а понастоящем осъдена за убийство. С която преспивах от време на време.

— Така ли мислиш, Фред?

— Така, ами как? Говорещите глави си въобразяват, че те са измислили новините. Никакво уважение към журналистиката и нейните правила.

— Но проблемът беше решен, след като Даян Линдзи влезе зад решетките?

— Е, не съвсем. Но беше приятна гледка. Я спри тук.

Вкарах колата в едно свободно място на Хъбард Стрийт. Таверната „Били Козела“ се намира в долния край на Мичиган Авеню. Повечето посетители използват стълбичките срещу Ригли Билдинг и влизат през главния вход, но за Джейкъбс този път беше твърде открит. По тази причина влязохме откъм Хъбард Стрийт.

— „Козела“ не е най-дискретното място на света, Фред — отбелязах аз.

— Няма проблем. Аз ям тук осем пъти седмично. Какво да правя, когато някой като теб се тръшне на масата ми? Позволявам ти да ме черпиш един бъргър, срещу което ще слушам глупостите ти.

— И толкоз, а?

— Толкоз. Хайде да влизаме.

Джейкъбс отвори тежката метална врата. Черна на цвят, с червен козел в средата. Тръгнахме надолу по мръсните стъпала и не след дълго се озовахме в едно от легендарните заведения на Чикаго.