Майкъл Харви
Петият етаж (17)

17

На другата сутрин се събудих, погледнах часовника и се усмихнах. После придърпах телефона.

— Какво?

Фред Джейкъбс звучеше така, сякаш беше заспал преди пет минути.

— Събуди се, Фред.

— Кели?

Дочух силно изтракване, последвано от сподавени ругатни. Фред беше изпуснал телефона. После в слушалката отново прозвуча гласът на любимия ми репортер.

— Какво ти става, по дяволите? Сериозно те питам!

— Защо?

— Днес е събота, шест и половина сутринта! По това време нормалните хора спят!

— Ставай от леглото, Фред. Излез да потичаш.

Ново тракане, после линията се успокои.

— Какво искаш, Кели?

— Винс Родригес и Дан Мастърс.

Джейкъбс не отговори. Аз оставих мълчанието да натежи и едва тогава добавих:

— Вчера ги срещнах на „Белмонт“ и „Уестърн“. Попитаха ме какво знам за Джони Удс.

— Мислиш, че съм бил аз, така ли?

— Знам, че си бил ти, Фред. Никой друг не се занимава с Удс.

По принцип Фред Джейкъбс беше страхотен лъжец, но в шест и половина сутринта явно не беше във форма.

— Добре, Кели — въздъхна той. — Може и да съм се изпуснал.

— Бас държа, че е така.

— Съжалявам.

Чух драсването на клечка кибрит, последвано от дълбоко вдишване. Фред Джейкъбс беше запалил първата си отрова за деня.

— Какво очакваш? — попита той и издуха дима в слушалката. — Знаеш как стават тези работи. Освен това обичаш да се мотаеш там.

— Така ли мислиш?

— О, да. Направо те сърби, Кели. Само че вече нямаш значка, с която да се почешеш.

— Благодаря, Фред. Това ще си го запиша. Но следващия път си дръж езика зад зъбите.

— Не се тревожи! — изръмжа Фред, очевидно ядосан от мисълта, че някой може да се усъмни в журналистическия му морал. Същият, за който само преди десет секунди беше признал, че е престъпил.

— Добре, Фред. Трябва ми малко повече информация.

— Знаех си аз!

— Няма да боли, обещавам ти. Някогашен репортер на „Сън-Таймс“, казва се Роулингс Смит. Познаваш ли го?

— Това има ли нещо общо с моя материал?

— Би могло да има.

Джейкъбс се замисли за миг. Явно се питаше как да се добере до сензационната новина без моя помощ.

— Той е в Джолиет. Работи във вестник, който се казва „Таймс“.

— Никога не съм го чувал.

— Не е точно като „Ню Йорк Таймс“. Няма никакъв рейтинг в Джолиет. А това не е хубаво.

Ново смукване от цигарата, последвано от хрипове в белите дробове.

— Как се е озовал там? — попитах.

— Не съм сигурен.

— Не си ли чул нещо?

— Чувам куп неща.

— Лоши?

— Ако са добри, хора като мен изобщо не ги чуват.

— Никакви подробности, така ли?

— Мислиш да се срещнеш със Смит?

— Още не съм сигурен.

— Попитай го сам. Аз не го познавам и не желая да се забърквам.

Реших, че това поведение е достойно. Поне за човек като Джейкъбс.

— Благодаря, Фред. Ще ти звънна, ако се добера до нещо.

Затворих, а после набрах „Справки“ и поисках указателя на Джолиет, щата Илиной. Оказа се, че в него няма абонат на име Роулингс Смит. Набрах номера на „Джолиет Таймс“. Сънлив женски глас отговори чак на петото позвъняване. Обясних, че репортер на име Смит ми е оставил визитната си картичка, за да ме интервюира. Жената ме информира, че въпросният репортер работи само през уикенда и ще бъде в редакцията след девет. Усмихнах се за втори път, станах от леглото и започнах да се обличам.

 

Джолиет се намира на около шейсет километра от Чикаго. Затворът беше единствената му забележителност. Нали помните Джолиет Джейк от „Блус Брадърс“? Той беше лежал в местния затвор „Стейтвил“, събрал под един покрив две хиляди от най-гадните обитатели на щата Илиной. Насочих колата покрай високите му стени и продължих напред. Редакцията на „Джолиет Таймс“ се намираше в центъра на града. В дъното на празния нюзрум имаше остъклена кабинка, а в нея се беше настанил старият криминален репортер, който ми трябваше.

— Викай ми Смити — рече той.

Съгласих се.

— Благодаря, че ми отделяте от времето си, Смити.

Бях му се обадил предварително с молба да си поговорим. Той не попита защо и аз не му казах. Сега беше тук и чакаше продължението.

— Нямаш проблем, мистър Кели. Какво мога да направя за теб?

Представих си го трийсет години по-млад. Кестенява коса, остри черти и сини очи, искрящи от интелигентност. Днес това отдавна го нямаше, погубено от алкохола и цигарите. Един живот, тотално разбит от новините и късите срокове.

— Интересува ме една ваша статия.

— Цял живот съм бил репортер, синко. Написал съм много материали.

Смити изглеждаше леко разочарован, а аз се почувствах леко тъп. Репортерът издърпа най-долното чекмедже на бюрото си, извади кутийка „Бъд“ и напълни една водна чаша. Ентусиазмът му изобщо не намаля от факта, че в чашата имаше повече топла пяна, отколкото бира. Ръката му я наклони в моя посока, после я поднесе към устата. Половината от съдържанието й изчезна.

— През уикендите шефовете не обръщат внимание на тези неща и аз се възползвам — обясни Смити. — Искаш ли?

— Не, благодаря. Между другото, как се озовахте тук?

— Имаш предвид този рай?

— Сигурен съм, че си има и добри страни.

Той наля остатъка от бирата в чашата си и изчака пяната да спадне. Аз чаках заедно с него.

— Е, не е точно това, което човек си представя за завършек на кариерата си — поде Смити. — Бях на трийсет и две, по дяволите. Преди цели трийсет години!

Седна на ръба на стола и преметна крак върху крак. И двата кльощави. Обувката му увисна във въздуха и започна да отмерва някакъв ритъм, който звучеше в главата му.

— Трийсет и две… Собствена рубрика в „Сън-Таймс“, телефонни обаждания от Ню Йорк. От „Нюзуик“ ми бяха хвърлили око. Знаеш ли, че бях номиниран за „Пулицър“?

В очите му проблесна нещо като предизвикателство.

— Не, не знаех. Моите поздравления. — Казах тези думи с неутрален глас, за да поддържам разговора. Старецът не беше глупак и без съмнение разбираше, че изобщо не ме интересува неосъществения му „Пулицър“. Освен това знаеше, че съм длъжен да слушам, и продължи:

— От Първи общински съвет замириса на корупция. Съветникът се казваше Франк Реймънд.

— Чувал съм това име, но нищо повече — вметнах аз.

— Това беше преди твоето време — кимна репортерът. — Беше от старомодните фукльовци — лимузини, копринени костюми, пури и всичко останало. По онова време Първи общински съвет беше задръстен от евреи. Май е така и до днес.

Кимнах, но Смити не ми обърна внимание и продължи:

— Както и да е. Но този Франки си падаше по секса. За съжаление с малки момиченца.

— Чакай — вдигнах ръка аз. — Помня този случай.

— Така и очаквах — изкикоти се старият репортер.

— Някъде около 1975-а.

— Точно така. Дори успях да го щракна с едно дете. Разбира се, в онези години не използвахме снимките по начина, по който го правят днес.

— Обзалагам се, че е така.

— Хвърли едно око на изрезките. Материалът не слезе от първа страница в продължение на две седмици. Отначало бяха само сексуалните му предпочитания, но после той пропя и това доведе до разбиването на най-голямата верига за детска порнография в Средния запад. Ченгетата ме захранваха с информация през цялото време, защото аз бях този, който ги светна за Франки. И попаднах сред номинираните. По дяволите! След този материал беше приет нов закон за детската проституция.

Погледът на възрастния мъж се вдигна към рамото ми и продължи нагоре. Оставих го на спокойствие със спомените.

— Франки го заключиха за две години — промълви след кратката пауза той. — На лек режим, в един от онези затвори, дето приличат на кънтри клубове.

— Какво беше неговото мнение по въпроса?

— Така и не получих възможност да го попитам. Глътна една порция белина месец след като влезе в затвора.

Смит се закашля и се изхрачи върху една салфетка. Разгледа внимателно храчката, после сгъна салфетката и я прибра в джоба си.

— Оказа се, че това беше върхът в кариерата ми. По онова време бях убеден, че тя едва започва, но се оказа, че това бил краят.

— Как се озовахте тук? — отново попитах аз. Но този път получих отговор.

— Летях нависоко още година-две. От кметството ме обичаха главно защото си мислеха, че съм тяхна собственост. Всъщност хората на Уилсън първи ме насочиха към Франки. Не този Уилсън, който управлява в момента, а баща му. Беше съветник в Десети общински съвет.

— Чувал съм за него.

— Разбира се, че си чувал. Червендалест, побелял, с пръстен на кутрето. Не успя да стане кмет, но управляваше градския съвет на Чикаго през седемдесетте. Както и да е. Та той искаше да осигури председателския стол в Първи общински съвет за свой човек, но Реймънд му попречи.

— И затова той го хвърли на пресата?

— По-специално на мен. Проверих внимателно сигнала. Но всичко беше истина и затова приех.

Кимнах и се замислих за Фред Джейкъбс — за зелените му панталони и бели чорапи, за двата му пулицъра. В Чикаго нещата трудно се променят.

— Бяхте ли близък с бащата?

— Никой не беше близък с негово превъзходителство. Но за известно време имах един телефон, на който можех да го търся. После се озовах в черния списък.

— Как?

— Няма да повярваш.

— И все пак?

— Стана заради пожара. Онзи, големия пожар от 1871-ва.

Наострих уши.

— Чувал съм за него.

— Разбира се, че си чувал. Ела, ще ти покажа нещо.

Репортерът стана и ме поведе по покрит с линолеум коридор. Влязохме в някаква задна стаичка, запълнена с кашони. До вратата имаше дървена кантонерка — от онези, които бях виждал като дете в обществената библиотека. Смити издърпа второто чекмедже и извади някаква папка.

— Ей тази статия — промърмори той. — Да четеш и да плачеш. Тя е моят билет за страната на неудачниците.

Изрезката беше поставена в пластмасова папка. Същата, която бях измъкнал от хранилището в историческото дружество и която беше станала причина да се разходя до Джолиет. Опипах копието на дружеството в джоба си и прочетох заглавието на глас:

ЗАБРАВЕТЕ КРАВАТА НА О’ЛИЪРИ.

МАЙ БИКЪТ НА УИЛСЪН Е РИТНАЛ ГАЗЕНИЯ ФЕНЕР

Подзаглавието отдолу гласеше:

Две стари фамилии замесени в конспирацията около големия пожар в Чикаго.

— Изглежда съвсем невинно — промърмори Смити и запали цигара. — Просто една стара история, на която попаднах. Налудничава хипотеза, измислена не от друг, а от Майки Фин!

— Кой Майки Фин? Онзи от популярния лаф „Да ударим по едно при Майки Фин“?

— Именно. Той е бил от Чикаго, не знаеш ли?

Поклатих глава. Смити изпусна облак синкав дим и махна парченце тютюн от езика си.

— Метър и петдесет, собственик на кръчмата „Самотна звезда и палмова градина“. Хубаво име, а? Чак в дъното на улицата, известна като „Алея на уискито“.

— „Алея на уискито“?

— Днес там се намира Чикагската градска библиотека. Както и да е. По онова време Майки бил просветител. Учил местните хлапета как да измъкват портфейли, а после ги е пускал между пийналите си клиенти.

— Срещу съответния дял, предполагам.

— Истински герой от „Оливър Туист“. Изобретил специално питие, мръсникът. Нарекъл го „Специалитетът на Майки Фин“. Когато някоя от сервитьорките докладвала за клиент с дебела пачка, човекът незабавно получавал едно питие гратис, независимо дали го иска, или не. После се събуждал на някоя тъмна уличка без портфейл и без пари. И то при положение, че Майки е проявил великодушие.

— Типично за Чикаго — кимнах аз.

— Шантав град — промърмори Смити, пое нова порция рак и я изпусна обратно под формата на тютюнджийска кашлица. — Господи, как ми липсва понякога!

Той хвърли фаса на пода и го смачка с обувката си.

— Добре, достатъчно. Вероятно искаш да разбереш как Майки попада в материала ми.

— Бъдете така любезен.

— Ето как става работата. Някъде около 1895 година Майки Фин пуска слух, който бързо се разпространява из града. А именно, че големият пожар е бил подпален от Чарлс Хюм — по онова време собственик и издател на „Чикаго Таймс“. През 1872 година той става кмет и възстановява града. Фамилията Кели е ирландска, нали?

Кимнах.

— Такъв е бил и Майки Фин. Сега е моментът да ударя един „Джеймисън“, ако разполагах с тази марка. Но това време отдавна отмина.

Извадих две кутийки топла „Бъд“ от бюрото на репортера. Смити одобри идеята и измъкна шише бърбън „Тен Хай“. То беше без капачка, но репортерът не се смути от този факт, допълни чашите с бира и изгълта своята. Аз отпих от моята. Той любезно ме изчака да преглътна и продължи разказа си:

— Хюм ненавиждал ирландците. Знаеш ли, че написал уводна статия, в която призовавал градските власти да ограничат притока на имигранти, като ги избесят на уличните стълбове?

— Звучи далновидно — рекох. — Но къде тук се вписва фамилията Уилсън?

Репортерът вдигна ръка, призовавайки ме към търпение.

— Прапрадядото на сегашния кмет, който носи същото име. Джон Джулиъс Уилсън.

— Поредната семка на клана.

— Така е. През 1870-а той е дрипав ирландец, току-що слязъл от кораба. Като хиляди други. Но не съвсем. Според Майки Фин току-що излюпеният имигрант Уилсън се сприятелява с мистър Чарлс Хюм. Влиятелен приятел, който му предлага да се залови с недвижими имоти.

— И?

— Уилсън става подставеното лице, което започва да изкупува терени за Хюм и „Таймс“. Главно в ирландската част на Чикаго.

— Където се намира и оборът на О’Лиъри?

— Точно така. Изкупуват земята на безценица и…

— Решават да я прочистят с помощта на пожар, а после да я продадат на висока цена.

— Именно — усмихна се репортерът. — А същевременно да изгорят и ирландците. Казах ли ти, че Хюм е мразел ирландците?

— Да. И аз си го отбелязах. Но Джон Джулиъс Уилсън също е бил ирландец.

— Което не означава, че е давал мило и драго за зеления цвят на знамето — отвърна възрастният репортер и забарабани по птичата клетка, която би трябвало да се нарича гръден кош.

— Тенденция, която вероятно не е избледняла с течение на времето — отбелязах аз.

Смити подсвирна през една дупка в зъбите си, след което изплю останалата част от историята.

— Осми октомври 1871 година. Плановете са на масата, клечката е драсната. Но възниква един проблем.

— Вятърът? — вдигнах глава аз.

— Браво, младежо. Знаеш си урока. Да, вятърът… Със скорост шейсет километра в час. Огънят обхваща целия град. Изпепелява го до основи. Но хората, за които говорим, излизат от ситуацията ухаещи на рози.

— Значи Уилсън и Хюм са забогатели, така ли?

Смити сви рамене.

— Фин не е особено прецизен с числата, но твърди, че всеки от тях е изкарал по един милион долара.

— Но това ги е превърнало в…

— В Чикаго? През 1871-ва?

— Основите на една империя — промълвих аз.

— Ето го доказателството — кимна Смити и махна към голямата снимка в ъгъла. На нея беше запечатан внушителният градски център на Чикаго. — В общи линии това написах в онзи материал през 1978 година. Без да засягам произхода на парите. Стилът беше лек и забавен, като за неделно издание.

— Но не повярвахте, нали?

— На какво да повярвам? Пуснахме го на първи април, Деня на шегата. Редакторът прецени, че ще предизвика достатъчно смях.

— Ама не стана така.

— Не съм разговарял с никого от петия етаж преди публикацията. Нито пък си направих труда да проверя кого ще настъпя. — Смити издърпа изрезката от плика и погали пожълтялата хартия.

— Как реагираха?

Усмивката на стареца се разкриви, от устата му излетя лека въздишка.

— Една вечер се прибирах от работа след късно дежурство. Спрях на един светофар между „Чикаго“ и „Холстед“. Изведнъж засвяткаха сини лампи, завиха сирени. Ченгетата ме обвиниха, че съм пиян. После претърсиха колата ми.

— Дрога? — вдигнах вежди аз.

— Не. Аз пия бира и уиски. Днес малко повече. Може би защото наближавам неизбежната дупка в земята. В онези дни беше друго. Дори изневерих на съпругата си. Връзката ми продължи по-малко от шест месеца. Но дрога? Не! Никога през живота си. Щеше да им бъде доста трудничко да го докажат.

С наближаването на финала Смити видимо се стегна. Аз го погледнах в очите и окуражително кимнах.

— Вкараха ме в дранголника. По едно време влиза онази невестулка прокурорът. Той е главният мръсник.

— Джералд О’Лиъри?

— Позна. Гледам, че носи в найлонов плик полуавтоматичен пищов, двайсет и пети калибър. По онова време им викаха „Специалитет за събота вечер“. Май и днес им викат така. О’Лиъри заяви, че са го намерили под седалката в колата ми. Бил използван при въоръжен обир с изнасилване, станал само на три пресечки от мястото. Разбира се, жертвата вече ме беше разпознала на снимка. По-късно разбрах, че е обикновено момиче, работничка в някаква фабрика. Предполагам, че лесно са я обработили.

— Той предложи ли ви сделка?

— О, да. И ми обясни защо я предлага. Предупреди ме да си държа задника далеч от пожара, за да не се опаря отново. И се усмихваше, негодникът! Сигурно му е било много смешно!

Представих си как младият О’Лиъри се докарва на стария кмет и разпъва на кръст Смит.

— Аз напуснах „Сън-Таймс“, а те свалиха обвиненията — обобщи възрастният репортер. — Разбира се, направиха нужното жена ми да разбере всичко. В резултат тя ме напусна заедно с двете ни деца, след десетгодишен брак. Аз си прибрах пишещата машина и хванах пътя. Такава беше сделката. Един живот да отиде в канала.

— Нямахте ли оферти от другите големи вестници?

— По онова време на петия етаж имаше една доста популярна приказка: Намрази ли те старият Уилсън, ще те мрази до гроб. Пуснаха новината където трябва и аз станах прокажен. Никой не искаше да ме вземе на работа. В крайна сметка се озовах тук. Не знам как. Не зададох никакви въпроси. Трийсет години по-късно редовно си получавам чека. Пия си бирата, размразявам си вечерята и зяпам И Ес Пи Ен. Май това е всичко, което очаквам от живота.

— Страхотна история.

— Става за филм — кимна Смити. — Освен ако не си принуден да я изживееш.

Допих бирата си и станах. Възрастният човек стори същото.

— Но защо са ви причинили това?

— Това е въпросът, нали? Цялата им банда се парализира от страх заради един слух. Дело на шибания Майки Фин.

— Сигурен ли сте в това? — вдигнах вежди аз.

— Кой знае — сви рамене Смити. — И на кого му пука? Стари работи. Всъщност ти защо изобщо се появи тук?

Бюрото помежду ни беше отрупано с архивни материали, изрезки и ръкописни бележки. Някъде сред тях се криеше заплахата. Достатъчно сериозна, за да уплаши влиятелни хора. Достатъчно сериозна, за да разбие кариерата, а след това и живота на човека срещу мен. Извадих копието на статията му от джоба си и го поставих най-отгоре върху купчината. Смити го погледна, след това вдигна очи към мен.

— Значи през цялото време си знаел, а?

Кимнах, а след това му разказах за старите поземлени архиви и за компанията, носеща инициалите на Уилсън.

— А корпоративните архиви са изгорели в пожара, нали? — попита Смити.

— Така каза моят човек.

Смити докосна с палец долната си устна. Усетих как инстинктите му се пробуждат.

— Много удобно — промълви той. — Ако в тази история има някаква истина, те би трябвало да прехвърлят собствеността в други ръце непосредствено след пожара. А не да правят компания с инициали Дж. Дж. У., която започва да изкупува имоти.

— И цялата работа щеше да се потули.

— Напълно възможно. След пожара е царял пълен хаос. Я седни!

Смити придърпа два стола към компютъра и пръстите му затичаха по клавиатурата.

— Мога да вляза в корпоративните архиви на Илиной — поясни той. — Я да видим дали ще открием твоята фирма.

Набра инициалите Дж. Дж. У. и зачака. Не след дълго на екрана се появиха няколко реда.

— Единствената компания с инициали Дж. Дж. У. е създадена през 1983 година — обяви той. — Търгува с килими.

— Не са нашите хора.

— Не са — кимна Смити и се обърна да ме погледне. — Твоята компания май е изчезнала. — Дишаше с известно затруднение и това го принуди да посегне към чашата.

— Добре ли сте? — попитах.

— Разбира се. Но отдавна не бях изпитвал тая тръпка. Няма нищо по-възбуждащо от надушването на новина!

— Удоволствие, а?

— Много по-опасно от удоволствие, синко. Поне от моя гледна точка.

Смити остави чашата. Атмосферата внезапно се затопли. Сякаш бе направено предложение, което нямаше начин да не бъде прието.

— Нека ти задам един въпрос — погледна ме той. — Защо ровиш в тая работа? Искам да кажа, че ако е вярна, от нея ще излезе страхотен материал.

— Мислите, че има и още нещо?

Смити кимна.

— И много ви се ще да го откриете?

— Някой е умрял, нали?

— Наистина ли мислите, че биха стигнали до убийство?

Смити облиза пресъхналите си устни, отпусна ръце и промърмори:

— Ела.

Заведе ме обратно в стъклената си кабинка. В нюзрума се беше появил някакъв репортер, който чукаше на компютъра в дъното. Смити прибра уискито, извади ключ и отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Надникнах вътре и зърнах черното дуло на револвер 38-и калибър със сиво тиксо около ръкохватката.

— Незаконен и нерегистриран — промърмори той. — За притежанието му дават най-малко година затвор, ефективно. Но аз го нося навсякъде. Откакто напуснах Чикаго, не се разделям с него.

— От трийсет години?

— Добра идея според момчетата, които ме изпратиха. Не знам дали искаха да ми направят услуга, или просто да ми отнемат съня. — Брадичката му леко клюмна надолу. — Но ето го тук.

Затвори чекмеджето и превъртя ключа. Сякаш с това въпросът приключваше. Но миналото не си отива толкова лесно.

— Имам и още нещо, което може би представлява интерес за вас, Смити — промърморих аз и извадих листчето от джоба си: — Да сте чували за тази книга?

— „Историята на големия пожар в Чикаго“ от Тимъти Шийхан — прочете старецът, почеса се по брадичката и поклати глава: — Не, не бих казал.

Кимнах с глава и зачаках. Смити не попита какво общо има книгата.

— Благодаря за помощта — рекох и протегнах ръка.

— Няма проблеми, синко — стисна я той. — Обади се, ако ти трябва нещо друго.

— Наистина ли?

— Разбира се. Само за две неща искам да те помоля: първо, не споменавай името ми. Вече ти казах, че не искам нищо друго освен една хубава дупка в земята, в която да легна с достойнство и без много шум.

— А второто?

— Ако си решил да заковеш петия етаж, не спирай на половината път. Сториш ли го, те ще ти хапнат топките на закуска и ще умрат от смях.

От всичко, които чух от възрастния репортер, в това последното изобщо не се усъмних.