Майкъл Харви
Петият етаж (8)

8

На следващия ден станах рано и тръгнах към офиса. Бродуей Авеню отново беше в ремонт. Сменяха му настилката. За пети път през последните три години. Ватиканът е имал Микеланджело — един-единствен човек, изрисувал параклиса, легнал по гръб. Чикаго пък си има работници по поддръжката — по четирима за всяка лопата, които запълват дупки срещу двайсет и пет долара на час. Общото между тях беше, че и в двата случая ставаше въпрос за работа, която продължава цял живот.

Спуснах щорите в опит да се изолирам от шума. Но пневматичният чук беше на друго мнение. Въздъхнах, качих краката си на бюрото и разтворих „Трибюн“. Следобедната разпивка на Дейвид Майърс в „Ястребовото око“ беше минала на втора страница. Трупът на Хъдсън Стрийт беше погребан в буквалния смисъл на думата. Три реда на страница трийсет и четвърта. Никакъв намек за умисъл, нито дума за устата, пълна с пясък. Просто един човек, открит мъртъв в дома му. Алън Брайънт, седемдесет и пет годишен, живеел сам. Любител историк с подчертан интерес към големия пожар в Чикаго. По всяка вероятност мистър Брайънт е бил праправнук на първия собственик на къщата — доблестния полицейски служител Ричард Белинджър. И е имал амбицията да я запази като спасен от огъня паметник. Нямах представа докъде ще стигне всичко тона. Най-вероятно доникъде. Нямах идея и защо полицията прикрива убийството. Но знаех откъде мога да получа известна информация по въпроса. Или поне някое и друго яростно избухване. Вдигнах слушалката и започнах да набирам.

— Какво искаш?

Във вестника пишеше, че разследването на случая „Брайънт“ е поверено на детектив Даниъл Мастърс. Не бих го нарекъл точно приятел. По-скоро нещо като онази поема на Катул, която подарих на клиентката си. „Мразя и обичам“. В случая с Мастърс ставаше въпрос предимно за омраза.

— Днес ще си бъдеш ли в службата?

— Зависи. Да не се каниш да идваш?

— Нещо такова.

— Тогава ме няма!

— Не е зле да ме изчакаш.

— Защо?

— Убийството на Хъдсън Стрийт. Във вестника пише, че ти водиш разследването.

— Аз приех обаждането. Още не се знае дали ще го разследваме като убийство.

— Наистина ли?

— Аха.

— Толкова много ли са седемдесет и пет годишните старци, които откривате мъртви в домовете им с пясък в устата?

Мълчание.

— Май не е така, а?

— Проклет да си, Кели! Ти го докладва, нали?

— След половин час съм при теб.

— Доведи си и адвокат!

— Няма да ми трябва.

Оставих слушалката и излязох. Отивах да си побъбря със старите ми приятели в полицейското управление на Чикаго.