Майкъл Харви
Петият етаж (7)

7

Преди да стигна до къщата, внимателно се огледах. „Хъдсън“ беше пуста и в двете посоки, ако не броим птичките, които лудуваха в съседния двор. Надянах кожени ръкавици, извадих пистолета и го отпуснах покрай бедрото си. Изкачих дървените стълби към верандата. Входната врата беше открехната. Залепих се за стената и я побутнах с крак. Нищо. Направих крачка напред и се озовах в малко антре със старомодна закачалка в ъгъла. На нея имаше шлифер и чадър с дървена дръжка. Отдолу забелязах чифт мъжки боти. Бяха сухи и, изглежда, отдавна не бяха използвани. Прекосих антрето и влязох в голяма всекидневна. Слънцето проникваше през витражите на прозореца и хвърляше шарени отражения върху насрещната стена, боядисана в кремаво. Подът и мебелите бяха от лакирано дърво — тежко, масивно и с лек мирис на лимонов сапун. Масивен старинен стенен часовник вляво от мен меко отброяваше секундите. Вдясно се виждаше махагоновият парапет на извитите стълби, които водеха към втория етаж. Общото впечатление от къщата внушаваше чувство на спокойствие и уют. Което изчезна в мига, в който погледът ми стигна до горната площадка на стълбите. Там, окачено на здраво въже, от подпорната греда висеше тялото на възрастен мъж.

Изкачих бавно стъпалата и внимателно заобиколих трупа. Горният етаж се състоеше от спалня и нещо като кабинет. И двете бяха празни. Спуснах се обратно и огледах кухнята, а после и малкото мазе. Също празни. Тикнах пистолета в кобура и отново поех нагоре. Старецът висеше с лице към парапет, покрит с дърворезба. Въжето минаваше под мишниците му, а другият край беше стегнат в здрав възел около носещата греда. Клекнах, промуших ръка през парапета и го побутнах съвсем леко, колкото да го извърна с лице към мен. Изтънчени черти на интелигентен и образован човек. Лице на дядо, обичан от внуците си. Но сега то беше посиняло. Човекът беше умрял от липса на кислород. Но тази липса не беше причинена от въжето. Главно защото то не беше стегнато около шията му. И защото устата му беше пълна с пясък.

За пръв път ми се случваше да видя мъртвец, задушен от пясък. Не бях много сигурен как да процедирам. Отдръпнах се назад и се замислих. Трупът нямаше нищо против да почака. Беше умрял с отворени очи, които в момента бяха заковани върху мен. Тялото леко се полюшваше. Бръкнах в джоба си и извадих някакво писмо. Всъщност не беше писмо, а сметката ми за ток, просрочена с около три месеца. Да върви по дяволите. Бръкнах в устата на новия си познат и прехвърлих част от пясъка в плика. После внимателно претърсих джобовете му. Бяха празни, с изключение на очилата за четене в джобчето на ризата му. Помислих си да претърся къщата. После си помислих за Джони Удс. Може би беше избягал, обзет от ужас. Но имаше и друга вероятност — да е набрал телефона на районния полицейски участък от първата кабина, изпречила се пред очите му. Прецених, че нямам повече работа тук, и се насочих към изхода.

Уличката беше пуста както и преди. На тротоара нямаше ченгета, съседите не надничаха през щорите. Реших да насиля късмета си и бързо огледах малкия двор. Задната врата се оказа заключена. Прозорците не носеха следи от външна намеса. Късата алея ме отведе до гаража, в който бе паркиран един лексус. На стената близо до ръба се виждаха няколко пресни драскотини. Почвата под тях беше рехава и започна да се рони под пръстите ми. Извадих плика и я сравних с пробата, която бях взел от трупа. Прилика имаше, но не съвсем пълна. По всичко личеше, че жертвата е била задушена с морски пясък. Което означаваше, че извършителят се е появил подготвен. Върнах се пред къщата. Зърнах табелката миг преди да изляза на улицата. Беше поставена вдясно от верандата, на няколко сантиметра от земята. Приближих се и се наведох да прочета надписа.

ТОВА Е КЪЩАТА НА ПОЛИЦАЙ РИЧАРД БЕЛИНДЖЪР.

СПАСЕНА ОТ ГОЛЕМИЯ ПОЖАР В ЧИКАГО С ЦЕНАТА НА НЕГОВИТЕ ГЕРОИЧНИ УСИЛИЯ.

ОКТОМВРИ 1871 Г.

Върнах се на Кларк Стрийт. Извървях пет пресечки на север и хлътнах в закусвалня на име „Франсис“, основана през 1948 г. Достатъчно отдавна за вкуса ми. Поръчах си пилешка супа с макарони от онези, дебелите, с парчета пиле и с горещ бульон. Прибавих солидна доза пипер и с наслада засърбах. Опразних купата, станах и се насочих към дъното на салона. Там имаше старомоден телефон с монети, един от малкото, които бяха останали в Северен Чикаго. Пуснах в процепа четвърт долар и съобщих в полицията за трупа на „Хъдсън“. После се върнах на масата и си поръчах сандвич с телешко месо, ръжен хляб и чаша кафе. Не му е чиста работата на тоя Джони Удс, рекох си аз. Но едва ли е свързана с убийството. Въпреки че трупът на Хъдсън Стрийт може би беше на друго мнение.