Майкъл Харви
Петият етаж (6)

6

Половин час по-късно — изкъпан, избръснат и облечен, аз се спусках към „Интелидженсиа“. Макар и отворено само от десетина минути, в кафенето вече имаше опашка от няколко души. Взех си двойно кафе и разгърнах сутрешния брой на „Трибюн“. Материалът на Фред Джейкъбс беше в долната част на първа страница и продължаваше на четвърта. Петстотин думи, не повече. В памет на рухналата кариера на някой си Дейвид Майърс. Според автора днес кметът щял да даде специална пресконференция, за да освободи от мъките своя бивш сътрудник. Представих си как кметската племенница вече пренарежда новия си кабинет, след което разгърнах на спортните страници.

В седем сутринта вече седях в студената кола, паркирана срещу кметството, и чаках появата на Джони Удс. Никога не бях го виждал, но разчитах на описанието на Джейкъбс. Освен това разполагах и със снимката, която ми беше дала Джанет. От сватбата им. Тя беше облечена в дантелена рокля с дълъг воал. Щастливата усмивка на лицето й свидетелстваше, че изобщо не подозира какво недоразумение стои вляво от нея. Удс беше едър мъж, някъде към метър и деветдесет и над сто килограма. Всичко у него беше голямо. Гъсти вежди, големи уши, дълъг нос, дебели устни. Яки ръчища — едната отпусната надолу, а другата увита около талията на булката — сякаш за да не му я отмъкне някой. Единствено косата на темето му беше доста изтъняла — един факт, който несъмнено го дразнеше. Бях готов да се обзаложа, че когато този човек е раздразнен, удря здраво. Всъщност вече бях имал възможност да се уверя в това. Разбира се, много хора умеят да удрят здраво. Особено дългия боксов чувал в залата за тренировки. Но само до момента, в който на чувала му поникнат ръце и те отвърнат на удара. Ако нещата се подредяха както трябва, може би щеше да се наложи да се погрижим за Джони.

Малко след девет кметският уреждач се появи на тротоара пред общината. Беше издокаран в костюм на „Брукс Брадърс“, червена вратовръзка и черни мокасини. Гладко избръснатото му лице излъчваше доволство, май си подсвиркваше. Слязох от колата, пуснах няколко монети в апарата за паркиране и нехайно го последвах. Джони извървя разстоянието до Кларк Стрийт, застана на ъгъла и вдигна ръка. Жълтото такси спря до тротоара и той се качи. За щастие се намирах в центъра, който гъмжеше от всякакви таксита — жълти, зелени и сини. Спрях едно и казах на шофьора да кара след жълтото. Онзи реши, че се шегувам. Промени мнението си едва след като казах, че съм ченге, и мушнах няколко двайсетачки под носа му. На лицето му се появи усмивка. Оказа се, че го бива в тая работа, защото следеше колегата си дискретно, на няколко коли разстояние.

Таксито на Джони Удс си пробиваше път на север, през кварталите около чикагския Линкълн Парк, насочвайки се към кръстовището на „Кларк“ и „Уебстър“.

Там жълтата кола зави наляво и спря. Изчаках зад ъгъла и предпазливо тръгнах след нашето момче, което свърна в малка уличка на име „Хъдсън“.

Приятна уличка. Всъщност дори повече от приятна. От нея се излъчваше тихото и успокоително присъствие на парите. От двете й страни се издигаха еднофамилни и двуфамилни тухлени къщи, строени в началото на века върху солидни каменни основи. Бяха с масивни огради от ковано желязо, а сред добре поддържаните морави се издигаха дървета с къщички за птици в клоните. Пред някои от гаражите се виждаха беемвета, други бяха плътно затворени. Цената на имот в този престижен квартал бе от два милиона нагоре. Но купувачи вероятно не липсваха.

Номер 2121 се намираше някъде към средата на улицата. Приличаше по-скоро на хижа, отколкото на традиционна къща, два пъти по-малка от околните и единствената, построена изцяло от дърво. Няколко извити стъпала водеха към малка веранда, поддържана от стройни колони с йонийски капители в горния край. Входната врата изглеждаше дъбова, с дебело матирано стъкло от средата нагоре. От двете страни на верандата имаше по един издължен и тесен прозорец с витражи с вградени метални нишки. Стените бяха облицовани с дърво в бледосин цвят. Всичко това придаваше на номер 2121 спокойна елегантност, създадена от ръката на майстор. Нещо, което в днешно време вече не може да се види.

Удс стоеше и гледаше това малко произведение на изкуството. Миг по-късно изкачи стъпалата към верандата и натисна звънеца. Аз спрях на няколко къщи оттам и се сниших. Много ме бива в това. Удс потупваше с пръсти по бедрото си и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. Никой не му отвори. Той се замисли за момент, после надникна през стъклото. Отново се замисли, после бутна вратата. Тя се отвори и моят човек влезе.

Не бях много сигурен какво очаквам от това проследяване. Може би да изровя малко мръсотия, а може би да намеря подходящия момент, за да си побъбря със съпруга на клиентката си. Не очаквах разходка през Линкълн Парк, още по-малко пък влизане в чужда къща без разрешение. Втората изненада дойде по-малко от минута, след като Удс изчезна зад вратата на къщата. Джони се появи отново и с наведена глава се спусна по стълбите. После за миг вдигна поглед, но това беше достатъчно. Лицето му беше бяло, очите разширени, а тялото вдървено. Виждал съм много такива погледи. Удс беше изплашен. Обърнах се и започнах да се отдалечавам. Бавно, за да му дам възможност да ме настигне. Не след дълго той профуча покрай мен, а малко преди пресечката с „Уебстър“ вече тичаше. Ускорих ход. Стигнах ъгъла точно навреме, за да го видя как спира такси, оглежда се за последен път и хлътва в купето. Миг по-късно вече го нямаше.

Потърках долната си устна, после се обърнах и тръгнах обратно. Джони Удс беше престоял в малката къща не повече от трийсет-четирийсет секунди. За това време би могъл да убие някого, да извърши обир, а дори и да омете съдържанието на хладилника. Но това беше малко вероятно. Джони Удс беше влязъл в къщата, за да потърси някого или нещо. Но това, което бе видял там, го беше изненадало. И уплашило. Любопитството ми стана неудържимо.