Майкъл Харви
Петият етаж (5)

5

На другата сутрин станах рано и излязох да потичам край езерото. Навън все още беше тъмно. Градът сияеше пред мен с хилядите си светлини. Вляво тихо се плискаха водите на езерото. Над водите на Мичиган се появи тънка розова ивица, предвещаваща настъпващото утро.

Видях я по обратния път към дома. Тичаше на стотина метра пред мен, облечена в жълта фланелка с дълъг ръкав, черен елек, шапка и ръкавици. Бягаше равномерно, с широка крачка. Следвах я в продължение на няколко минути, след което се изравних с нея.

— Здрасти.

Очите на Рейчъл Суенсън леко се разшириха. Тя спря и намали звука на айпода, прикрепен към ръката й, малко под рамото.

— Майкъл Кели — представих се аз.

Бузите й бяха поруменели от студа. Лицето й под шапката беше като на студентка в юридическия факултет на „Нортуестърн“, решила да потича, преди началото на занятията. Но на практика Рейчъл Суенсън беше съдия в северния район на щата Илиной. Повече от година се канех да й се обадя. Тя се наклони към мен и ме прегърна. Аз вдигнах ръце прекалено късно, но в замяна на това прегръдката ми продължи прекалено дълго.

— Как си? — попита тя.

— Нормално. Често ли бягаш тук?

— По-рядко, отколкото бих желала. А ти?

— Опитвам се. Но ми е трудно, когато е студено.

— На мен ли го казваш?

Сякаш в отговор на въпроса й откъм езерото подухна леден вятър. Рейчъл потръпна и затупа с крака. Аз свалих ръцете си и се замислих какво друго да й кажа. Имах чувството, че паузата продължи поне час и половина. После Рейчъл хвърли спасителното въже.

— Наскоро те видях — рече тя.

— Къде?

— В „Грейсланд“. Мисля, че беше в четвъртък сутринта.

„Грейсланд“ е едно от чикагските гробища, в което е погребана Никол Андрюс, наша обща приятелка. Настигна я насилствена смърт, причинена от трети приятел.

— Изчаках в колата да си тръгнеш — добави Рейчъл.

— Трябваше да ми се обадиш — рекох аз. Нов порив на ледения вятър отвя думите ми към езерото. Но Рейчъл успя да схване за какво става въпрос.

— Приличаше на човек, който иска да е сам.

Свих рамене.

— Чаках близо час, Майкъл — добави тя. — После си тръгнах.

— Съжалявам — промърморих.

— Недей — поклати глава тя. — Често ли ходиш на гроба на Никол?

— Не особено често.

— Горе-долу?

— Веднъж в месеца. Оставам доста дълго при нея. Понякога това ми помага да мисля.

Рейчъл ме гледаше внимателно и това не ми хареса.

— Добре ли си, Майкъл?

— Да, добре съм.

Или поне така си мислех. Никол беше най-добрата ми приятелка. И щеше да остане такава завинаги. Смъртта е само едно от препятствията, които трябва да бъдат преодолени.

— Защо не се видим някой ден? — подхвърли Рейчъл.

— Щях да ти се обадя със същото предложение.

— Възнамерявал си да ме потърсиш? — попита съдийката, отмятайки глава.

— Да.

— И да ме поканиш да излезем?

— Точно така.

— От последния ни разговор изтече повече от година, Майкъл.

— Знам.

Тя въздъхна.

— Имаш ли ми телефона?

— Да. Нали ти казах, че се канех да ти звънна?

Рейчъл усили музиката си и затича на място.

— Оттук се връщам обратно — обяви тя. — Обади се. За по едно питие или за вечеря. Мисля, че ще се отрази добре и на двама ни.

Останах да гледам след нея. Въпреки студа. После се обърнах и продължих към дома. Два километра и половина, които изминах с неподозирана лекота. Чувствах се силен. Обещах си наистина да се обадя на тази жена. Но как, по дяволите, можех да открия телефонния й номер?