Майкъл Харви
Петият етаж (49)

49

Мастърс ги въведе в апартамента. Джанет изглеждаше леко разстроена, а Тейлър — леко отегчена. Настаниха се на масата, от която се виждаше улицата.

Беше изминала цяла седмица, но лицето на Джанет продължаваше да е подпухнало и насинено. Явно й беше трудно да се усмихва, но тя въпреки това опита. Потупа ме по ръката. Тейлър Удс седеше близо до прозореца, с профил към мен. Слушаше музика от айпода си и гледаше несъществуващия трафик на улицата долу.

— Изненадана ли си, че ме виждаш? — попитах.

— Съжалявам, Майкъл.

Още докато изричаше думите, аз бях готов да й повярвам. По същата причина, поради която за малко не останах в затвора на Илиной до края на дните си. Май трябва постоянно да си го напомням.

— Недей да съжаляваш. Това, което си сторила, не може да се върне. Сега сме тук и трябва да решим какво ще правим.

Очите на клиентката ми срещнаха моите, главата й кимна. Поне за тази част от историята можеше да говори. Останалото щеше да почака.

— Дан ни разказа за уговорката ти с кмета.

— Имаш предвид убийството, което е на път да ти се размине.

— Джони беше мръсник, Майкъл. И ти прекрасно го знаеш.

— Предложих ти помощ.

— Нищо не ми предложи. Нима не разбираш, че трябваше да го направя? По този начин?

— За да можеш да се гледаш в огледалото.

— Нещо такова.

— Чудя се — рекох и бавно отпих глътка бира.

Джанет извади кутия цигари и запали. Стана ми хубаво. Съвсем като едно време. После извадих полиците и ги плъзнах на масата.

— Чудя се доколко си го направила, за да се отървеш от Джони, и доколко заради парите — довърших изречението си аз.

Джанет се наведе и издуха струя дим във въздуха. По посока на дъщеря си, която прекрасно се справяше със задачата да не ни обръща внимание.

— Застраховката беше нейна идея — каза Джанет, като произнасяше думите бавно и удължаваше сричките. Сякаш ги теглеше с ченгел, а те тежко увисваха във въздуха. — Тейлър винаги мисли за пари. Само за пари, пари, пари. След като и бездруго ще го убиваме, защо и да не забогатеем?

— Не бих казал, че сто хиляди и петстотин ще ви направят богати — поклатих глава аз.

— Тук си прав — изсмя се Джанет. Смехът й беше някак грапав. Тейлър се обърна, усмивката й беше като ехо на майчината алчност.

— Оня негодник я е пребил — обади се Мастърс, отново забърквайки се там, където не му е работа. — Тя ми показа рентгеновите снимки, а и ти я видя на какво прилича, Кели.

Спомних си лицето й и грозните синини по него.

— Може би нещата не стоят точно така, Дан.

Освен да блокира парите от застраховката, Винс Родригес беше свършил и още малко работа. Бях го помолил да провери онзи барман в „Големия Боб“. Името му беше Крис Грейнджър. Извадих криминалното му досие и го сложих на масата. Джанет го разтвори.

— Твоят приятел барманът — рекох. — Колко от синините ти носят неговия подпис?

Тя не сметна за нужно да отговори. Мастърс грабна папката и плъзна очи по текста.

— Въоръжен грабеж, дребни кражби, изнудване. Три пъти арестуван за физическо насилие. — Ченгето вдигна глава: — Какво искаш да кажеш?

— Част от побоищата са истински. Вероятно повечето. Предполагам, че Удс редовно я е налагал. Но недостатъчно.

Мастърс остави досието, от което надничаше снимката на бившия пандизчия.

— Искаш да кажеш, че е наела Грейнджър?

— Седмица преди убийството на Удс тя е ходила три пъти в бара — свих рамене аз. — Веднъж самият аз я засякох там. Според собственика Грейнджър е дрънкал за някакви пари, които щял да получи срещу услуга на симпатична клиентка. А след това щял да я подреди както трябва, безплатно. Мисля, че последният побой е негова работа. Същият, който ме накара да отида в къщата на Джони Удс.

— Тя беше пребита почти до смърт, Кели.

— Това е било част от плана. Той е можел да се реализира само ако нещата изглеждат грозни. И истински. За да убедят мен, полицията и всички останали.

Джанет кръстоса крака и докосна скулата си с длан.

— На това му се вика телесна повреда, Майкъл.

— Точно така — кимнах. — И ти си го знаела още от самото начало. Нека те попитам нещо: доколко истински бяха тези телесни повреди?

— Той ме удари, Майкъл. Джони ме удари.

— Доскоро казваше „той ме би“, а не само „удари“.

Джанет сведе очи към пода и се зае да изследва пукнатините в живота си. Някога бяхме влюбени и много млади. Днес вече нямаше нищо. Клиентката ми просто нямаше с какво да ме привлече. И го знаеше.

— Кой натисна спусъка? — попитах.

Джанет не вдигна очи. Тейлър започна да почуква с крак, а аз продължих да говоря:

— Предполагам, че първоначалният план е включвал стриктна самозащита. Ти ме наемаш, запознаваш ме с характера на насилието. Няма значение дали следите от това насилие са дело на Джони или на човек, когото си наела. Ти застрелваш Джони, аз давам показания за това, което съм видял. След което всякакви обвинения срещу теб отпадат. Пропускам ли нещо?

Отново не получих отговор.

— После Тейлър открива револвера в офиса ми и двете заедно измисляте нещо по-хитро. Защо да рискувате с тезата за самозащита, когато можете да заковете някой като мен? При това със собствения му револвер?

Погледнах към Мастърс. Той гледаше момичето. Отново насочих вниманието си към Джанет.

— Онази нощ в дома ти беше част от плана.

Джанет най-сетне вдигна очи.

— Искахме да преспиш у нас — сви рамене тя.

— Съседите обичат да надничат през прозорците, нали? Преценила си, че със сигурност ще ме видят, когато си тръгвам. Автоматично се превръщам в твой любовник.

— Не сме планирали появата на Джони пред къщата. Странното е, че той нито веднъж не ми спомена за това.

— Чия беше идеята, Джанет?

Тя наклони глава и издуха нова струйка дим към бъркотията помежду ни.

— Идеята за какво, Майкъл?

— Да ми прехвърлите отговорността за убийството на Джони. Да оставите оръжието ми на местопрестъплението. Да го върнете обратно в офиса ми, след като присъстващият тук детектив безразсъдно го отмъква от помещението за веществени доказателства. Предполагам, че и полицията е била своевременно информирана.

По-скоро почувствах, отколкото видях как Мастърс трепва. Някак не ми се вярваше, че за пръв път чува за връщането на револвера зад книгите в офиса. Продължих да говоря на Джанет, търпеливо очертавайки контурите на цялата операция.

— Предполагам, че това е работа на момиченцето, което седи ей там — махнах към прозореца аз. — Тя дори ми изпрати книгата на Джони, смятайки, че все още съм в затвора. Ако някой от пазачите бе открил бележката й, щях да се накисна още повече. Това стига ли ти?

Джанет пусна цигарата си в празната бирена бутилка и се извърна към стената. Мастърс опря длани на коленете си и се втренчи в обувките си. Тейлър гледаше през прозореца и слушаше музика. За известно време останахме неподвижни: аз, двете ми клиентки и измореният до смърт детектив. Правехме усилия да гледаме навсякъде другаде, но не и един в друг. После Мастърс стана да си върви. Клиентките ми — също. На прага детективът ме дръпна встрани.

— Не се опитвай да ни търсиш, Кели — промърмори той.

— А защо трябва да си правя този труд?

— Защото винаги го правиш.

Погледнах към момичето, което се занимаваше с айпода си, без да обръща внимание на света на възрастните.

— Тя натисна спусъка, нали?

Мастърс се поколеба. Може би не знаеше. Може би не искаше да знае. За разлика от мен. Аз знаех не само това, но и още нещо: никога нямаше да приключа това дело, дори и да можех. Нямаше как да обвиня едно четиринайсетгодишно момиче, дори да е убиец.

Махнах с ръка и промърморих:

— Няма значение. Това вече не интересува никого.

После те си тръгнаха. И тримата. Пристъпих към прозореца и надникнах през плетеницата от клони под апартамента ми. На ъгъла Дан Мастърс спря и докосна рамото на Джанет. Размениха си няколко фрази, после Мастърс протегна ръка. Джанет се притисна в него. Той наведе глава и я опря в нейната. Прегърнати, двамата тръгнаха към една тойота корола, паркирана пред пожарен кран и декорирана с квитанция за глоба. Тейлър вървеше на няколко крачки след тях със слушалки на главата, тътрейки маратонките си. Палците й се въртяха в ритъма на музиката, предлагана от модерните американски технологии. Мастърс седна зад волана, а Джанет се настани до него. Момичето спря под уличния стълб и вдигна глава към прозорците ми. Стори ми се, че се усмихна. Сигурен бях, че ми махна. После влезе в колата. Вече бившият детектив от Чикаго запали двигателя и королата потегли. Поредното здраво семейство тръгваше да преследва американската мечта.

 

Отдръпнах се от прозореца и видях плика на масата. Името ми беше изписано с характерните за Тейлър старателно изрисувани букви. Вътре нямаше писмо, а само две снимки. Евтини и лошокачествени, бях виждал милиони такива. Но този път разпознах момичето на тях. Лицето и болката, изписана върху него.

Отнесох снимките в кухнята и останах да гледам как изгарят в умивалника. Джанет се беше оказала права в твърдението си, че Джони Удс рано или късно ще посегне на дъщеря й. Само не беше изчислила колко скоро ще се случи това. За разлика от Тейлър.