Майкъл Харви
Петият етаж (46)

46

Отново се озовах на твърдия дървен стол. Джейкъбс седна на друг. Градът се простираше пред нас, покрит с ленивия воал на следобедната мъгла. Вляво от нас край прозорците се носеха сиви валма, вдясно блестеше махагоновото писалище на Уилсън, отрупано с кметските аксесоари. Зад него се виждаше и трети стол, тапициран с мека кожа. За момента празен.

Джейкъбс явно попадаше за пръв път в светая светих. Тъкмо се готвех да му обясня къде държат свещите и светената вода, когато вратата се отвори и на прага се появи кметът. Джейкъбс скочи. Сякаш някой бе засвирил химна в чест на американския президент. Уилсън оцени вниманието му с леко кимане, след което пристъпи към панорамния прозорец и насочи поглед към мъглата навън.

— Радвам се да те видя отново, Кели — каза той, без да се обръща. Аз не отговорих и продължавах да си седя на стола. Уилсън се обърна и зае мястото си зад писалището. Джейкъбс продължаваше да стърчи, колебаейки се дали да седне. Уилсън плъзна поглед по фигурата му, после го измести към отворената врата. Джейкъбс усети намека и побърза да се оттегли, затваряйки вратата след себе си.

— Какво знае човекът от „Трибюн“?

— За кое?

— За пожара. И за семейството ми.

— Убеден е, че става въпрос за градски легенди. Нищо друго.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че не съществува писмо или някакъв друг документ, който да обвинява вашия прапрадядо в престъпление срещу града.

Уилсън се облегна назад, скръсти ръце на корема си и ме погледна през полуспуснатите си клепачи.

— Джон Джулиъс не е бил глупак — промърмори той. — Аз също не съм.

— Това ми е ясно, сър.

— Наистина ли? Моят прапрадядо е бил невероятно стиснат и алчен за власт. И винаги е постигал своето. Качество, което в нашата фамилия се предава по наследство. Запомни това, мистър Кели. По всичко личи, че в този кабинет ще намериш един приятел…

Устните му се изтеглиха нагоре и показаха част от зъбите, клепачите за миг се повдигнаха, разкривайки чифт изненадващо сини очи.

— Нямам намерение да мърдам оттук — добави кметът. — Поне още един мандат.

— Значи имаме сделка?

— Да, ако Кинкейд обяви, че оттегля кандидатурата си. Но при едно условие.

Кметът протегна ръка, устните му се разделиха. Зърнах крайчеца на езика му. Стори ми се леко задъхан. Ситуацията явно го вълнуваше. Хвърлянето на заровете тук, на петия етаж. Разпореждането със съдбата и живота на хората. Тези неща му бяха в кръвта, наследени от прапрадядо му Джон Джулиъс Уилсън. Безкомпромисен стремеж да манипулира, контролира и доминира. Независимо от цената. В такъв свят може да има само един крал. Който не отговаря пред никого, с изключение на демона, наречен „параноя“.

— Какво е това условие, господин кмете?

— Искам да знам какво всъщност целиш ти.

— Вече го обясних на Патрик.

Уилсън кимна и отново се облегна. Очите му се превърнаха в тесни цепки. Ръцете му останаха сключени на корема. Едната върху другата. Гърдите му равномерно се повдигаха и отпускаха.

— Разбирам. Проблемът е там, че това не е достатъчно, мистър Кели.

— Моля?

— Аз познавам историята на своето семейство. По-добре от всеки друг. И съм на мнение, че ти знаеш някои неща, които могат да ми създадат проблеми.

— Вече ви казах. Всъщност казах на братовчед ви. Няма никакво писмо.

— Майната му на писмото. Но ти знаеш, или си въобразяваш, че знаеш, какво се е случило през 1871 година.

— И какво, ако е така?

— Ако е така, държиш в ръцете си лост за натиск. А в моя свят това те прави враг.

— Странно — промърморих аз. — Човек би си помислил, че предишният ни разговор беше именно на тема лостове.

— Имаш предвид онова нещо със съдийката? — вдигна едната си вежда Уилсън.

Кимнах.

— Шон Койл е неприятна история за Рейчъл Суенсън — добави той. — Надявам се тя да оцелее. Но и в двата случая ми се струва, че това не е достатъчно, за да ти държа юздите.

— При цялото ми уважение бих казал, че просто трябва да се примирите с това, господин кмете.

Уилсън очевидно не беше свикнал да слуша изречения, конструирани по подобен начин. Наля си чаша вода и отпи една глътка.

— Обикновено го правим чрез съответните услуги, Кели. Лични услуги.

— Нека отгатна — рекох. — Нещо, което ще ме обвърже с вас. И ще ви осигури предимство.

Кметът издърпа едно чекмедже, извади кафява папка и я подхвърли на писалището.

— Пак ли папка? — вдигнах вежди аз. — Май тук сте добре заредени, а?

— Джералд О’Лиъри те изхвърли от полицията, за да прикрие собствената си корумпираност и злоупотреби с властта. Вече ти споменах, че тогава нямаше какво да направя. Но сега мога да накарам О’Лиъри да си плати.

Погледнах кафявата папка и си спомних деня, в който ми щракнаха белезниците. Денят, в който изгубих полицейската си значка, репутацията си и целия си живот. Струваше ми се, че това е било много отдавна. Но когато протегнах ръка и докоснах папката, изпитах чувството, че всичко се е случило вчера. След което кметът формулира услугата си.

— Джералд О’Лиъри има проблем с ципа на панталоните си. Женен е от трийсет и две години, има четири деца. Познавам съпругата му, казва се Пат.

Нова глътка вода. Човекът очевидно беше жаден, но това не му пречеше да предава колегата си, с когото работеха заедно повече от двайсет години.

— Както и да е — продължи той. — Оказа се, че О’Лиъри чука едно младо маце. Работи като метрдотел в „Гибсънс“ всеки понеделник вечер. Пълнолетна, но съвсем отскоро. Това е без значение, защото снимките ще го довършат.

— Снимките, които са тук? — попитах аз и плъзнах пръст по отворената част на папката.

Уилсън кимна с изражението на човек, който се срамува от фактите.

— Всяка неделя се срещам с него в църквата. Трогателно примерен съпруг. Но когато предам снимките на твоя приятел Джейкъбс, с кариерата му е свършено. С брака и живота му — също.

Полуусмивката отново се появи. Между предните му зъби се виждаше парченце храна. Вероятно от закуската. Бутнах папката обратно в скута му.

— Не проявявам интерес, господин кмете. Всъщност ако снимките видят бял свят, нашата сделка приключва.

Изправих се. Уилсън остана на мястото си, заковал поглед в току-що опразнения стол. После бавно вдигна глава и ме дари с погледа, който беше служил вярно на поколения от семейството му. Доста неприятен поглед.

— Искаш да бъдем врагове, така ли?

— Не, господин кмете. Още в началото ви казах, че не искам това. Имам навик да играя по правилата.

— Тоест оставяш чиповете там, където са попаднали?

— Наричайте го както желаете. Ако спазите споразумението ни и оставите на мира Рейчъл Суенсън, нищо няма да се случи. Аз просто няма да съм заплаха за вас.

Кметът явно се зае да преценява живота ми — такъв, какъвто е. Това му отне известно време. Плюс нова глътка вода, специална доставка за градоначалника. После сви рамене, стана и заобиколи писалището.

— Добре, Кели. Моите хора ще се свържат с репортера и ще насадят куратора. Как му беше името?

— Рандолф — рекох. — Лорънс Рандолф.

— Аха, Рандолф. Добре, ще имаме грижата.

— По-точно, моля?

— Все ще измислим нещо — сви рамене Уилсън и премина към заключителните слова.

— Трябва да запомниш нещо важно, Кели. Живееш в моя град. Градът, който владея до последния сантиметър. — Ръката му легна върху рамото ми и леко го стисна. — А сега иди да хапнеш нещо. Препоръчвам ти новата закусвалня в Милениъм Парк. Правят страхотни бъргъри.

Пръстите му напуснаха рамото ми и се плъзнаха надолу по ръката. После се обърна и отново пристъпи към прозореца. Отворих вратата и се обърнах за последен път. Кметът стоеше с гръб към мен и гледаше към небостъргачите, стърчащи от мъглата. След около час следобедната мъгла щеше да се превърне в здрач. После щеше да настъпи нощта и щяха да включат осветлението — първо на кулите „Сиърс“ и „Ханкок“, а след това и на трите километра стомана и бетон между тях. С настъпването на мрака гледката щеше да става все по-величествена. Поне от петия етаж.