Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майкъл Кели (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The fifth floor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho(2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mummu(2015)

Издание:

Майкъл Харви. Петият етаж

Американска. Първо издание

Превел от английски: Веселин Лаптев

Редактор: Матуша Бенатова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Здравка Славянова

Формат 84×108/32. Печатни коли 19

Издателство ОБСИДИАН

Печат и подвързия: „Аватар“ АД — В. Търново

 

Michael Harvey

The Fifth Floor

Copyright © 2008 by Michael Harvey

Превод © Веселин Лаптев

Худ. оформление © Николай Пекарев

ОБСИДИАН София 2008

ISBN 978-954-769-189-6

История

  1. —Добавяне

44

Вратата проскърца и се отвори. По пода се плъзна лъч светлина и спря до обувката ми. Дръпнах крак и зачаках. Вратата проскърца още веднъж. Една ръка се мушна в процепа, пръстите опипаха стената и натиснаха електрическия ключ. Собственикът й все още беше навън. С гръб към кабинета, той разговаряше с някого. После Лорънс Рандолф се обърна и ме зърна зад бюрото.

— Здравей, мистър Рандолф — поздравих го с усмивка аз.

— Кели! Какво, по дяволите, търсиш в моя кабинет?

— Чакам те.

— Ще се обадя на охраната! — посегна към телефона Рандолф.

— Няма нужда — рекох и насочих поглед зад гърба му. Той се обърна към Тийн, която беше застанала на прага.

— Тя какво търси тук?

— Ще чака отвън. Ако се почувстваш в опасност, просто извикай. Тя веднага ще се отзове.

— Ще извикам охраната, за да те изведе оттук!

Рандолф отново протегна ръка към телефона. Аз извадих томчето на Шийхан и го сложих върху бюрото. После го разтворих, за да му покажа червената цифра.

— Номер четири, Рандолф.

Очите на куратора светнаха, ръката му махна да отпрати Тийн. Когато останахме сами, той протегна ръце и изведнъж заприлича на една от статуите пред входа на базиликата „Пресвета Богородица“. Но тази статуя беше жива, готова на убийство в името на своя бог.

— Мистър Кели! — възкликна той. — Може ли да я разгледам?

Побутнах книгата към него. Той започна да я прелиства, преструвайки се, че изследва текста. Но пръстите му внимателно опипваха корицата, търсейки скрития документ.

— Не е там, Рандолф — обадих се аз.

Пръстите на куратора замръзнаха, очите му бавно се повдигнаха към моите.

— Моля?

— Прокламацията, Рандолф. Няма я там.

Извадих един черен компютърен диск и го подхвърлих на бюрото.

— Може и да не ми повярваш, но този диск съдържа цялата информация, която се съхранява в твоя лаптоп. Задигнахме я вчера следобед, докато ти седеше в „Старбъкс“.

Рандолф седна. Очите му шареха от книгата към диска и обратно.

— Ти си убил Алън Брайънт. Научил си за него от Джони Удс и си отишъл в дома му. Бързал си да откриеш екземпляр номер четири преди Джони. Ама не се е получило.

Очите на Рандолф хлътнаха, устните му се разтеглиха в напрегната усмивка.

— Имейлите, които изтеглихме от компютъра ти, датират отпреди година — продължих аз. — Поддържал си контакт със скинар на име Кларънс Лестър. С него си преговарял за продажбата на Прокламацията за освобождаване на робите на Линкълн.

Извадих една полицейска снимка на Лестър и му я подадох. Издължено гладко лице, бяла кожа, три сълзи, татуирани под едното око. Рандолф я придърпа с един пръст, разгледа я и я бутна обратно.

— Колко щеше да вземеш? — попитах.

— Никога не можеш да го докажеш — промърмори той и кимна към диска. — Това е незаконно. Електронен шпионаж, нарушаване на личните права.

— Колко щеше да вземеш? — повторих аз.

— Би трябвало да знаеш, след като си проникнал в лаптопа ми.

— Осем милиона и половина.

Ноздрите на Рандолф изтъняха и потрепнаха, сякаш подушили за последен път парите, които собственикът им никога нямаше да похарчи.

— Приблизително.

— Откъде „Арийското братство“ разполага с такива пари?

— Нима мислиш, че ми пука, мистър Кели? Те планираха някакъв интернет сеанс, по време на който да изгорят въпросния документ онлайн. Но въпросът не е в това, а в твоето незаконно прехващане на данни!

— Продължаваш да го повтаряш.

— Да, продължавам!

Подпрях се на лакти, обхванах с пръсти брадичката си и хвърлих внимателен поглед през бюрото.

— Отначало се запитах защо не си се опитал да го получиш законно. А после да го продадеш чрез „Сотбис“ и да прибереш петнайсет-двайсет милиона.

— Добър въпрос — изсумтя Рандолф.

— Но после проумях, че няма как да го направиш. Твоят родственик е бил крадец. Преди всичко никога не е притежавал Прокламацията. Ако ти я извадиш на бял свят, градът, щатът и половината свят биха скочили с претенции за собственост върху нея.

Замълчах и плъзнах поглед наоколо. Джосая Рандолф висеше на една от стените. Същата безволева брадичка, същата напрегната усмивка. Сякаш цялата тая история му се виждаше адски забавна.

— Затова ти е бил необходим скинар. Единственият начин да осребриш стоката. Между другото, наясно ли си, че от известно време насам „Арийското братство“ е обявено за терористична организация?

Отново се надвесих над бюрото. Рандолф се сви, сякаш очакваше да го нападна.

— В днешно време има възможност за всякакви прехващания. На пазара има куп машинки, които го правят.

Първите признаци на тревога бяха видими. Арогантността на куратора започваше да се пропуква.

— Махай се оттук, по дяволите! — изсъска той.

— Само едно не разбрах — невъзмутимо продължих аз. — Защо замеси и мен? Защо не направи опит да разговаряш директно с Удс? Убиваш го, прибираш книгата, и точка.

— Мислиш ли, че е толкова лесно да убиваш хора?

— Алън Брайънт със сигурност би си помислил точно това.

— Брайънт беше никой. Докато мистър Удс имаше своите контакти.

— Имаш предвид кабинета на кмета. Нека отгатна: допуснал си, че те ще започнат разследване на убийството на един от своите, нали?

— Нямам представа за какво говориш, Кели. Ставай и изчезвай! Не забравяй да вземеш и онази вещица отвън със себе си!

— Няма да стане, Рандолф — отвърнах аз и оставих последния лист хартия върху бюрото на куратора.

— Това е оставката ти. Когато напуснеш този кабинет, навън ще те чакат федерални агенти, които ще те арестуват и ще те подложат на разпит за убийството на Алън Брайънт. Те ще конфискуват настолния компютър и личните ти вещи, в съответствие с редовна заповед за обиск, издадена днес сутринта от федералния съд.

Кръвта се оттегли от лицето на Рандолф, някъде в южна посока.

— Искаш ли един съвет, Рандолф?

Той кимна.

— Подпиши оставката си. Временно предай правомощията си на твоята вярна сътрудничка Тийн. След това си намери опитен адвокат и се надявай на най-доброто.

— Защо да го правя?

— Защото вече си в системата. По-нататък вероятно ще бъда в състояние да ти направя някоя и друга услуга. Ще имаш нужда от такива, повярвай ми.

Рандолф огледа владенията, които скоро нямаше да бъде негови. Полилей с мека жълтеникава светлина, още по-мек килим. Дипломи в златни рамки на стената. Снимки на Рандолф с кмета, губернатора и още куп усмихнати политици, посягащи да стиснат протегнатата му ръка. Претенциозни книги, заемащи цяла стена. И на главното място, над всичко това — портретът на роднината мошеник, който беше задигнал Прокламацията на Линкълн. Обикновен престъпник на име Джосая. Кураторът се завърна в мрачното настояще, подсмръкна един-два пъти и направи това, което всеки нормален човек би направил.

— Искам сделка.

— Не мога — поклатих глава аз.

— Можеш да помогнеш.

— Може би. Ако ми разкажеш останалото.

Рандолф стана, пристъпи към бюрото и си взе усика.

— Това нещо ти помага да мислиш, а? — подхвърлих.

— Само играчка — отвърна той и остави усика на масата. — Знам, че ти се вижда странно. Всъщност даваш ли се сметка, че семейството ми е притежавало Прокламацията повече от век?

— Не знаех това.

— Те също. Джосая е умрял внезапно, от инсулт.

— За съжаление това се случва и на по-добри хора от него.

— Джосая е бил невероятно умен. В официалния му дневник намираме една превъзходна версия за съдбата на Прокламацията. С никого не е споделил, че всъщност е успял да я спаси.

— За да я скрие в един екземпляр на Шийхан.

— През 1974 година книгата е била продадена от един тъпак, който ми се пада вуйчо.

Рандолф размаха ръце сякаш за да се оплаче от капризите на времето и съдбата. От идиотизма на околните. От изкушенията, които ни предлага историята, включително и онези от тях, които са били негово дело.

— Останалата част от дневника открих преди четири години. Там историята беше пълна. И когато разбрах какво е направил Джосая и с какво се е разделило семейството ми…

— Стана алчен.

— Прокламацията принадлежи на семейството ми. Тя ми е наследство.

— Наследство, което искаш да откриеш, за да го продадеш.

— То си е мое, мистър Кели!

— По какъв начин книгата на Шийхан е попаднала в ръцете на Удс?

Рандолф пристъпи към стената с книги и издърпа една, без да гледа заглавието.

— Подозирах, че номер четири е някъде в района на Чикаго, но нямаше как да съм сигурен.

— Затова ти е трябвала помощ. От човек, който е достатъчно енергичен да свърши работа, но когото да можеш да контролираш.

— Нещо такова — кимна Рандолф.

— Тогава реши да включиш кметския екип, така ли? И по-конкретно Джони Удс?

— Надявах се да налапат въдицата относно пожара — обърна се да ме погледне Рандолф.

— И да им прехвърлиш черната работа. Като в крайна сметка те отведат директно до екземпляр номер четири.

— Такава беше идеята.

— Ама не се получи, а?

— Удс ме излъга.

— Защо ли не съм изненадан?

— Имаш право. Каза, че е открил книгата. Собственост на Брайънт, който живее на Хъдсън Стрийт.

— Но на практика Удс вече я бил взел от Брайънт — добавих аз.

Рандолф кимна.

— Когато отидохме в къщата…

— Отидохме?

— Лестър настоя да ме придружи. Впоследствие се оказа, че това е грешка.

— Продължавай.

— Брайънт ни посрещна враждебно. Попита ни защо се интересуваме от книгата, а после добави, че предната вечер я дал на Удс.

Представих си възрастния професор, изправен срещу някаква бръсната глава във всекидневната на къщата си. Усетих гнева му, примесен със страх. Или страха му, примесен с гняв.

— Нека отгатна — рекох. — Вие не сте повярвали на Брайънт.

— Аз му повярвах, но Лестър не беше толкова сигурен.

— И го убихте.

— Лестър искаше да му приложим „водната дъска“. Каза, че това е любим похват на ЦРУ при изтръгването на признания. Познаваш ли тази техника?

— Разбира се. Слагаш жертвата да легне върху дъска и изливаш вода върху лицето й, а тя има чувството, че се дави.

— За съжаление при мистър Брайънт това не беше чувство, защото наистина се удави. Ужасен инцидент! Тук му е мястото да заявя, че дори не съм го докоснал с пръст. Всичко свърши Лестър.

— Типично изявление на плъх! — ледено процедих аз. — Вътре наистина ще ти се зарадват, Рандолф.

Клепачите на събеседника ми запърхаха зад очилата.

— А какво стана със сделката ни?

— Казах ти, че ще направя каквото мога. А сега ми разкажи за убийството. Защо ви бяха нужни толкова усилия?

— Моля?

— Пясъкът в устата на Брайънт. Защо сте го сложили там, след като човекът вече е бил мъртъв?

Кураторът изпуфтя, както може да го направи само един учен — дори когато въпросният учен е съучастник в убийство.

— Реших, че някакъв елемент на сложност на местопрестъплението няма да е излишен — обяви той.

— С цел пожарът да е един от възможните мотиви? А може би и за да попритиснеш Джони Удс?

Рандолф кимна и отново пристъпи към библиотеката. Но този път потърси определено заглавие.

— Вече си запознат с част от историята на големия пожар, това може би ще ти хареса — промърмори той и измъкна една стара и прашна книга, доста голям формат. Сложи я на бюрото и разтвори кориците. Под тях се оказа карта на Чикаго от 1871 година, изработена върху пергамент.

— Пожарът е поглъщал Чикаго на части, квартал по квартал — продължи той. — Хиляди хора са изскочили на улиците, но настилката по онова време също била дървена и част от нея вече горяла. Но къде другаде биха могли да отидат тези клетници?

Прелистих страницата и погледът ми спря на една илюстрация. Тъмна и вряща река от хора, изрисувана с избеляло мастило. Ужасени физиономии, бягащи към водите на езерото Мичиган сред буйните пламъци. Единствената надежда за спасение.

— Според историческите хроники на брега на езерото се стекли десетки хиляди хора. Част от тях навлезли във водата, но само за да открият, че тя е гореща, близо до точката на кипене. Въздухът също бил нетърпимо горещ. Нагорещените му струи буквално прогаряли плътта, чак до костите. Всяко поемане на дъх водело до изгаряне на вътрешните органи.

Рандолф прелисти следващата страница, която също беше запълнена с рисунки.

— Част от тълпата започнала да се заравя в пясъка, чак до шията. Това било мъдър ход, защото почвата под повърхността била влажна и хладна. Но възникнал друг проблем.

— Вятърът — промърморих аз.

— Отлично, мистър Кели. Талази нажежен въздух връхлетели над крайбрежната ивица. Оцелелите ги нарекли огнени демони. Над брега се развихрили пясъчни бури, които го превърнали в масова гробница. Мнозина са били погребани живи.

Затворих книгата с отдавна забравени лица. Очи, изпълнени с ужас, които търсят помощ от небето. Натъпкани с горещ пясък усти, заровени в земята глави.

— И вие направихте същата постановка на Алън Брайънт, а?

— Вече споменах, че Лестър държеше да го ликвидираме. А аз просто му предоставих подходящия исторически контекст. Може ли?

Станах и му отстъпих мястото си. Рандолф включи настолния компютър и извърна глава да ме погледне.

— Искам да ти покажа само едно последно нещо, мистър Кели.

Прекосих стаята и върнах старата книга на мястото й. После седнах на канапето до стената и зачаках. Родригес вече беше отвън, заедно с федералните и техните заповеди за арест. Това ме правеше великодушен. Реших, че мога да дам на куратора още една-две минути.

— Твоята игра с компютрите е доста умна, мистър Кели. Но както вече споменах, аз се надявам, че ти няма да използваш официално нищо от изтеглените материали. Разбира се, следователите ще знаят какво да търсят в настолния компютър и без съмнение ще го намерят. Нали така се прави?

— Да, Рандолф. Такива са процедурите.

Кураторът отмести пръсти от клавиатурата и кимна с глава:

— Е, добре, готов съм да тръгваме.

— Какво искаше да ми покажеш?

— Всъщност нищо. Или нещо, което скоро ще се превърне в нищо.

Рандолф завъртя монитора към мен. Върху него се появяваха и изчезваха имена и номерация на файлове, подели някаква безумна игра.

— Аз също си имам някой и друг трик, свързан с компютрите — подхвърли той. — Един от тях се нарича „бомба“.

Хвърлих се напред и натиснах някакви клавиши. Нищо. Имената на файловете продължаваха да подскачат върху екрана.

— Какво си направил?!

— Това не може да спре, мистър Кели.

Прозвуча тих звуков сигнал и имената на файловете окончателно изчезнаха. На тяхно място се появи самотен мигащ курсор.

— Готово — усмихна се Рандолф. — Всички файлове и имейли са изтрити — както от моя компютър, така и от компютрите на получателите. Възстановяването им е невъзможно, дори и с най-сложните софтуерни програми. „Бомбата“ е колкото ефективна, толкова и смъртоносна.

— Не ти вярвам.

— Не е нужно да ми вярваш. Но фактът си е факт.

Рандолф вдигна диска, който бях оставил на бюрото.

— Това тук вече няма никакво значение.

Хвърли го в кошчето до краката си и стана.

— Не искам да се чувстваш зле, мистър Кели. Ти си ирландец, а аз не съм. Произходът винаги има значение, както би казал уважаемият Чарлс Хюм.

След тези думи Рандолф напусна кабинета, за да попадне право в ръцете на полицията. Два часа по-късно излезе от сградата на Чикагското историческо дружество в компанията на адвоката си. Срещу него не бяха повдигнати никакви обвинения, а дори напротив — бяха му поднесени извинения от най-високо място. Убиецът Лорънс Рандолф се оказа един абсолютно свободен човек.