Майкъл Харви
Петият етаж (41)

41

Рейчъл Суенсън и Винс Родригес приеха поканата ми да отскочат до офиса. Часът беше малко след осем вечерта. И двамата не бяха много сигурни защо ги бях повикал, но важното беше, че дойдоха.

— Какво е толкова спешно? — попита Родригес.

— Това — отвърнах аз и плъзнах томчето на Шийхан по бюрото.

Родригес го разгледа, а Рейчъл разгъна бележката на Тейлър. Вече втори ден никой от нас не знаеше нищо за Дан Мастърс и Джанет Удс.

— Корицата е срязана — отбеляза детективът и опипа гръбчето на книгата.

— Аха, значи го забеляза.

Родригес извърна глава и ме погледна.

— Какво си извадил оттам?

Нямаше как да им кажа. Все още не. В същото време се нуждаех от помощта им и това усложняваше нещата.

— Ще те помоля за една услуга, Рейчъл. Всъщност нуждая се от помощта и на двама ви.

Рейчъл подаде бележката на детектива, а от погледа, който ми хвърли, разбрах, че плуването срещу течението ще бъде трудно и продължително.

— Какво искаш?

— Помниш ли отпечатъците? Онези, които исках да сравня с отпечатъците на нападателя у дома?

Тя кимна, а аз извадих лист хартия и го плъзнах по бюрото.

— Детективът ми свърши тази работа.

Рейчъл дори не погледна доклада.

— Разкажи ми какво пише — рече тя.

— Отпечатъкът у дома е частичен, с едва шест пункта, годни за идентификация. Но те без изключение съвпадат с онези, които изпратих за сравнение.

Родригес изсумтя от стола с твърда седалка в ъгъла.

— Вече ти казах, че това е без значение — погледна ме Рейчъл. — Съдът признава съвпадение само когато пунктовете са от девет нагоре.

— Изслушай ме — вдигнах ръка аз. — Преди две седмици в Чикагското историческо дружество се появява посетител, който съобщава на доброволната служителка Тийн, че желае да разгледа оригиналното издание на „Големия пожар в Чикаго“ от Шийхан.

— Колко хора проявяват интерес към тази книга? — обади се Родригес.

— Тъкмо там е работата — кимнах. — Въпросната доброволка е благородна жена от Норт Шор, винаги готова да помогне. Тя описа въпросния посетител като опасен на вид. Първоначално не обърнах внимание на това, но после си дадох сметка какво означава тази фраза, произнесена от една бяла американка от заможно семейство.

— Какво? — попита Рейчъл.

— Чернокож. Върнах се в дружеството и отново разпитах Тийн. Човекът действително бил чернокож, едър и силен.

— Нека отгатна — рече Рейчъл. — Нашият заподозрян с отпечатъците на перваза също е чернокож.

— При това с полицейско досие, в което са отбелязани множество взломни кражби и въоръжени нападения.

— Предполагам, че си показал снимката му на твоята доброволка — подхвърли Родригес.

— Заедно с още шест — кимнах аз. — Разпозна го в рамките на пет секунди.

Плъзнах листа по бюрото. Беше фотокопие на вестникарска снимка, направена по време на предизборен митинг на Мичъл Кинкейд. Вляво от кандидата и на крачка зад него се виждаше мрачната физиономия на Джеймс Братън — шеф на охраната на Кинкейд. Едър и чернокож, именно той беше изстрелял гумения куршум срещу Рейчъл Суенсън.

— Видях Братън по новините — започнах. — Миналата седмица, на един от митингите на Кинкейд. Отначало нищо не ми щракна, но после паметта ми проработи. Беше преди десет години. Още бях униформен полицай. Арестувах този човек за кражба с взлом и въоръжено нападение. Беше проникнал в къщата на някаква старица в Уест Сайд, разбивайки с щанга прозореца й. Ударил я един-два пъти и отмъкнал бижутата и парите й. По-малко от сто долара. Призна се за виновен и му дадоха шест месеца. Досието му беше замразено поради непълнолетие. По онова време беше на седемнайсет.

— Малолетен престъпник? — попита Рейчъл и взе снимката.

— Вече му казах — изръмжа Родригес. — Нищо от това не може да бъде използвано в съда. Особено ако неговият приятел репортер е задигнал регистрирани отпечатъци и ги е изнесъл извън системата.

Задържах поглед върху Рейчъл, която гледаше снимката.

— Майкъл няма предвид криминалните обстоятелства — подхвърли тя. — Нали, Майкъл?

— А ти? — отвърнах с въпрос аз.

— Ако човекът, който проникна в жилището ти и стреля по мен, действително е шеф на охраната на Мичъл Кинкейд, кариерата на шефа му ще приключи още преди да е започнала. Ти поддържаш ли това мнение, Майкъл?

Кимнах, опитвайки се да придам максимална човечност на този скромен жест.

— Според мен Братън е търсил доказателства за злоупотреби с поземлени имоти от страна на прапрадядото на сегашния кмет, довели до големия пожар в Чикаго. Джони Удс е търсил същото. Предполагам, че ако Братън беше открил подобни доказателства, той щеше да изчака удобния момент, за да ги подхвърли на пресата.

Рейчъл щракна с нокът и снимката се плъзна обратно по бюрото.

— Не вярвам в това! — отсече тя.

— Аз пък вярвам.

— Даваш ли си сметка какво ще стане с кампанията на Кинкейд?

— Ще бъде съсипана.

— Това ли е крайната цел? — попита Рейчъл, наведе се и опря длани на облегалките на креслото.

— Не.

— Всъщност какво искаш, Майкъл?

— Искам да се свържеш с Кинкейд и да му предадеш молбата ми за среща.

— Защо?

— По две причини. Първо, ти можеш да го направиш дискретно. Второ, аз не мисля, че Кинкейд е в течение на това, което са замислили сътрудниците му.

— Наистина не е.

— Да речем, че съм съгласен. Поне засега. Затова те моля да се свържеш с него. Да му разкажеш с какво разполагам и да го помолиш да разговаря с мен.

— А ти какво ще направиш? — контрира тя. — Може би ще му напишеш прощалната реч?

— А аз защо съм ти? — вметна Родригес. — Ако оставим настрана нахлуването в дома ти, Братън може би ще се окаже свързан с убийството на Брайънт.

— Не е той.

— Откъде знаеш?

Отново протегнах ръка към томчето на Шийхан. Настъпи моментът на истината. Ако не получех доверието на тези хора, всичко отиваше по дяволите. Не ми оставаше нищо друго, освен да се надявам. Но когато става въпрос за политиката в град като Чикаго, надеждата е празна работа.

— Има някои неща, които не знаете — въздъхнах аз. — Дайте ми още два дни. Ако успея да навържа нещата, кариерата на Мичъл Кинкейд може би ще бъде спасена. — Погледнах към Родригес и добавих: — И ще хванем убиеца.

Рейчъл изчака реакцията на детектива, който сви рамене.

— Аз нямам нищо против — промърмори той. — А вие, ваша милост?

Рейчъл погледна томчето на Шийхан, после очите й се заковаха върху лицето ми.

— Какво имаше в тази книга, Майкъл?

— Уреди ми срещата с Кинкейд и ще разбереш — отвърнах аз.