Майкъл Харви
Петият етаж (40)

40

— Покажи ми как действа това.

С Хюбърт Ръсъл се срещнахме в „Старбъкс“ на ъгъла на „Норт“ и „Уелс“, на една пресечка от историческото дружество. Минаваше пладне. Аз си поръчах чаша черно кафе и отворих лаптопа си. Хюбърт се настани зад него, отпивайки от млякото си с ванилов крем.

— Много е просто — рече той. — Качих моята програма на твоя хард диск, а сега само ще кликна върху иконата и тя ще се активира.

Курсорът кацна върху черепа с кръстосани кости, който мигаше на екрана.

— Хубава икона, Хюбърт — отбелязах аз.

Младежът се усмихна. Лаптопът започна да свисти.

— Загрява — поясни Хюбърт.

Разнесе си тих звън. Екранът за момент почерня, след което върху него започна да пулсира някаква чертичка.

— Виждаш ли тази графика?

— Виждам я.

— Тя отразява силата на сигнала. И ни съобщава, че някой използва WiFi връзка някъде в рамките на обхвата.

Очите ми пробягаха по почти празното кафе и се спряха на Тийн. Тя ми махна с ръка и продължи да чука по клавиатурата на своя лаптоп.

— Е, вече знаем кой е този някой — кимнах аз.

— Точно така — съгласи се Хюбърт. — А сега гледай какво ще стане, като кликна върху графиката.

Пръстът му докосна мишката и екранът се изпълни с информация.

— Както си говорим, твоят компютър започва да изсмуква информацията от компютъра на Тийн. Копира всичките й файлове, програми, пароли, имейли. Абсолютно всичко.

— Без тя да подозира?

— Погледни я.

Направих го. Тийн отново махна с ръка и се усмихна. Направих й знак да се приближи. Тя затвори компютъра си и графиката на моя екран изчезна.

— Каква част от нейния харддиск е прехвърлена при нас? — попитах.

Хюбърт започна да отваря току-що копираните файлове.

— Практически всичко — обяви той. — С тази програма прехвърлянето се осъществява в рамките на двайсетина секунди. Сега виж какво става в случай, че с рутера за достъп до WiFi нещо не е наред. Аз автоматично пускам някаква уловка и карам компютъра да мисли, че разговаря сам със себе си. Но на практика…

Вдигнах ръка да го спра.

— Достатъчно, Хюбърт. Вярвам ти.

Понечих да го потупам по главата, но навреме се спрях. Вместо това изчаках Тийн да придърпа един стол и погледнах часовника си.

— В колко часа се появява тук?

— Някъде около един — отвърна Тийн. — Прави го всеки ден. Казва, че има нужда да се поразтъпче.

— И винаги си носи лаптопа?

Тийн кимна.

— Добре. Тийн, ние с вас изчезваме оттук. Хюбърт, ти оставаш и чакаш появата на нашия човек. Нали носиш снимката, която ти дадох?

Той ми я показа.

— Много добре. Започваш да действаш в момента, в който той включи лаптопа си и влезе в интернет.

— Няма проблем.

Младежът от „Поземлени архиви“ вдигна глава и ми намигна, а Тийн се изкиска. После двамата с нея излязохме от „Старбъкс“ и тръгнахме по Уелс Стрийт. Отбих се в магазинчето за тютюневи изделия и си купих две пури „Монте Кристо“. После влязохме в „Топо Джиджо“ и си поръчахме хубав обяд. Един час по-късно Хюбърт се присъедини към нас с желанието да хапне едно тирамису. С него към нас се присъедини и цялата информация, съдържаща се в лаптопа на Лорънс Рандолф.