Майкъл Харви
Петият етаж (38)

38

На другата сутрин излязох в девет без четвърт, запалих колата и натиснах газта по Лейк Шор Драйв. Движех се на юг, сред обичайния сутрешен трафик. Съдейки по шофьорите наоколо, човек никога не би допуснал, че в Чикаго е забранено да се говори по мобилен телефон по време на шофиране. Аз бързо разбрах колко основателна е тази забрана, тъй като за малко не налетях на един-два джипа, докато се опитвах да отворя капачето на телефона и да извадя една визитка от портфейла си. Червена, на жълти звездички.

Отначало се включи телефонният секретар, но после, още преди да оставя съобщение, Хюбърт Ръсъл вдигна слушалката.

— Ало?

— Здрасти, Хюбърт.

— Изписаният номер не ми е познат.

— Аз съм Майкъл Кели — човекът, който поиска да види архивите за чикагския пожар.

— А, мистър Кели. Извинявай, но рядко ми се обаждат от непознати номера. Какво има?

— Един въпрос, свързан с компютрите.

— Давай.

— Всъщност отнася се по-скоро до хакерите.

— Още по-добре.

— Миналата седмица спомена, че няма компютър, който да ти се опре.

— И сега ще кажа същото.

— Имаш ли нещо против да го докажеш?

Паузата продължи съвсем кратко.

— Предполагам, че става въпрос за нещо незаконно.

— Предположението ти е правилно — отвърнах. — Но целта е благородна.

— Обясни ми каква е тази цел и защо е толкова благородна.

Направих го. Хюбърт каза, че може да помогне. И че желае да помогне.

— Кога можем да го направим? — попитах.

— Нужният софтуер е тук при мен. Само трябва да го инсталирам.

— Толкова ли е лесно?

— Да. Въпреки че звучи страшничко.

— Там ли си днес?

— Разбира се, тук съм.

Спрях пред Чикагското историческо дружество. Часовникът ми показваше малко след девет.

— Чакай ме, Хюбърт. Скоро ще се ти се обадя.