Майкъл Харви
Петият етаж (36)

36

Когато Дан Мастърс надникна в „Детелината“, течността в халбата ми беше спаднала с цели десет сантиметра. Видях го веднага от масата си до прозореца, но го изчаках да се приближи, преди да вдигна глава.

— Благодаря, че прие поканата ми, детектив.

Мастърс се ухили и седна насреща ми.

— Пустият му Кели! Знаех си аз. Питаш се как стана така, че се измъкна, нали?

— Знам как се измъкнах, детектив. Искам да разбера защо.

— Да речем, че ти връщам услуга.

— Според мен направи грешка.

Мастърс вдигна пръст към сервитьорката. Поръча си бира и шот „Джим Бийм“, след което се намести на стола. Чух поскърцването на пищова на колана му и се запитах как ли ще реагира, като чуе за какво става въпрос.

— Ти си свободен човек, Кели. Ще ти призная, че това не се хареса на някои хора.

Мастърс надигна бутилката и голяма част от бирата изчезна в гърлото му.

— Кога започна тая история с Джанет Удс? — попитах.

Той внимателно остави бутилката на масата, масажира долната си устна със зъби и отмести очи. После бавно ги върна върху лицето ми.

— Как разбра?

Не знаех нищо за Мастърс и клиентката ми. Но можех да се досетя.

— Иначе защо ще ми помагаш, скривайки оръжието на престъплението?

— Защото си приятел.

— Зарежи глупостите, Дан.

Мастърс вдигна ръце.

— Добре де, добре. Между нас наистина има нещо. Джанет ми разказа, че преди време сте били близки. И ти си направил каквото трябва. По мое лично мнение Джони Удс си заслужаваше оловото. Затова и аз направих каквото трябва. Точка по въпроса. Допий си бирата и си върви у дома.

— Работата е там, че нищо не съм направил — промълвих аз. — Не съм убил Джони Удс.

Едно мускулче под лявото око на детектива леко потрепна.

— Не ти вярвам.

— Какво направи с пищова?

— Защо питаш?

— Кажи ми какво направи с пищова, Дан!

— Сутринта го оставих на Джанет. Тя ще го изхвърли вместо мен.

Замълчах, макар да не бях сигурен, че искам помощта на Джанет.

— Този револвер ми трябва, Дан. Освен това трябва да видя Джанет и момичето.

Мастърс отпи глътка уиски и я поля с бира.

— Доколкото ми е известно, Джанет Удс е твоя клиентка — промърмори той. — Обади й се, след като искаш да я видиш.

— Мисля, че не е толкова лесно, Дан. Тя изобщо знае ли, че съм на свобода?

Поклащане на глава.

— Кажи й. А след това й кажи, че искам да седнем и да поговорим.

— За какво?

— Ще обясня, като се съберем. Засега просто й кажи, че искам да поговорим.

Мастърс разкърши рамене и пресуши чашата с уиски. Явно усети, че навлизаме в по-дълбоки води. И, като всяко ченге, пожела да узнае точно колко дълбоки са тези води.

— Не се разделяй с джиесема — промърмори той. Довечера ще поговоря с нея и ще видим за какво става въпрос.

Стана да си върви, после изведнъж се върна, извади нещо от джоба си и го постави на масата.

— Щях да забравя. Това вероятно те интересува.

Кориците бяха избелели, с изтъркани ръбове. Разтворих книгата на Шийхан и погледнах цифрата четири, отпечатана на първа вътрешна страница.

— Къде откри тази книга?

— Тейлър ми я даде. Помоли да ти я предам, когато те посетя в килията.

Между страниците се виждаше някакъв плик. На него беше изписано моето име. С детски почерк, със заоблени букви.

Текстът беше също детински.

Кели,

Аз обичам и мразя. Зад тези думи стоят много неща, за които времето никога не стига. Мразя пастрока си, който вече е мъртъв. Благодаря ти за това. Хареса ми начинът, по който се погрижи за мама. И по който се опита да ни помогнеш. Реших, че искаш тази книга. Приеми я като малък подарък от нас. Не съм сигурна, че разбирам за какво може да ти послужи, но Джони много държеше на нея.

До следващата ни среща, Тейлър

Прочетох бележката веднъж, после втори път. Исках да открия паяка в паяжината, преди той да е открил мен. Затворих книгата и забарабаних с пръсти по корицата.

— Тейлър каза ли ти как се е сдобила с тази книга?

— Да. От пастрока си, който вероятно я е взел от къщата на Хъдсън Стрийт. Може би е решил, че при нея тя ще бъде на сигурно място.

— Ако кметът случайно му дойде на гости?

— Мисля, че Джони Удс е харесвал застраховката си — усмихна се Мастърс.

— Но снощи тя изобщо не му помогна — отбелязах аз.

— Така е — кимна той. — Не разбирам защо тази книга е толкова важна, но съм убеден, че ти ще съумееш да вдигнеш достатъчно шум около нея, ако това се наложи. В този случай ще те помоля да споделиш част от славата и с Родригес.

— Разбира се.

Детективът хвърли някакви банкноти на масата и се изправи за втори път.

— Мастърс…

Ченгето спря, заклати се на токове и раздрънка монетите в джоба си.

— Не съм убил Джони — рекох. — И все още не съм сигурен кой го е направил.

— Значи да пипам внимателно, а?

— Точно така.

— Нямаш проблем, Кели. Но едно нещо трябва да ти бъде ясно.

— Какво е то?

Той се приведе над мен. По начина, по който го правят само ченгетата.

— Джанет ме обича. И двете ме обичат. И това е доста важно за мен.

Обърна се и излезе, преди да успея да реагирам. Поръчах си още една халба и разтворих книгата, която ми беше изпратила Тейлър. На пръв поглед тя не се различаваше от екземпляра, който бях прелистил в Чикагското историческо дружество. Но само на пръв поглед — тоест преди да обърна внимание на корицата и да открия, че в нея има нещо друго. Книга в книгата.