Майкъл Харви
Петият етаж (28)

28

Един слънчев лъч прекоси всекидневната, попадна върху клепачите ми и ги разтвори. За момент не разбрах къде се намирам. После се надигнах до седнало положение и си спомних. В главата ми бавно изплуваха всички ругатни, за които се сетих. Това отне известно време. После станах и пристъпих към прозореца. Навън се развиделяваше. Кварталът все още беше пуст. Отидох в кухнята и се наплисках на чешмата. Помислих да оставя бележка на Джанет. После си представих, че попада в ръцете на Тейлър. Или, още по-добре, в ръцете на съпруга й. Не, бележката не бе добра идея.

Измъкнах се през задната врата, открих колата си по-надолу по улицата и се настаних зад волана. Дотук добре. После погледнах в огледалцето за обратно виждане и видях усмихнатата физиономия на Джони Удс.

— Направи ли си кефа, Кели?

Гмурнах се странично към пространството пред седалката почти едновременно с трясъка. Челното стъкло на колата се пръсна под удара на яка черна щанга. Джони Удс почти се озова на седалката до мен, правейки отчаяни опити да изтегли щангата. За късмет това не му се удаваше. Хвърлих се на пода, избягвайки лапата със заплашително извити пръсти, които търсеха някаква част от анатомията ми. В следващата секунда той заряза щангата и се хвърли към мен.

Добрият удар с глава е цяло изкуство. Главата трябва да е издадена напред и надолу, а ударът трябва да е насочен някъде под веждите: очи, скули, зъби. Най-добре в носа. При успех се чува ясно пропукване, а противникът изпитва ужасна болка. Джони Удс не беше изключение. Кръвта му плисна върху седалката, а моя милост получи така необходимата отсрочка.

Протегнах се и отворих вратата откъм шофьора. Едната ръка на Удс беше вкопчена в крачола ми, а другата беше притисната към носа му. Горе-долу това беше позата, в която напуснахме купето и се проснахме на пресечката между „Къркуд“ и „Хайауата“.

Успях да се изправя на крака в момента, в който Удс отново замахна. Но този път ударът му профуча далеч от целта. От носа му продължаваше да шурти кръв, дишането му беше тежко. Някога може и да е бил побойник, но това е било отдавна, преди няколкото хиляди погълнати понички. Заех позата на боксьор, който се готви да влезе в клинч — с притиснати до ушите юмруци и лакти до ребрата. Не направих опит да се обърна, нито пък нещо друго. Просто стоях и го чаках. Отначало той беше много предпазлив. Два удара попаднаха в раменете ми. Липсата на реакция от моя страна видимо го окуражи. Ударите му станаха ритмични: ляв-десен, ляв-десен. Скоростта им нарастваше, изтощението му — също. При всеки удар от устата му се сипеха ругатни. Блокирах ударите с лекота просто защото той сигнализираше предварително. Част от тях посрещах с ръце, други оставях да стигнат до тялото ми — главно около ребрата. Придружавах ги с пъшкане, което той трябваше да чува. Мисля, че това му хареса. Не можех да го обвинявам. От негова гледна точка аз бях един гаден тип, прекарал нощта в обятията на съпругата му.

Двайсетина секунди по-късно Удс започна да осъзнава простата истина, че дори когато не получаваш удари, боят си остава тежка работа. След още шейсет секунди той вече повече пъшкаше, отколкото удряше. Окончателно изпусна парата след нови трийсет секунди. На практика не бях понесъл никакви щети. Е, ребрата малко ме наболяваха, но нищо сериозно. За разлика от мен Джони беше свършен.

Вдигнах ръка и го побутнах. Омекналото му тяло се блъсна в колата, плъзна се надолу и опря в предната решетка. Обърна се и ме погледна през рамо. Опита се да псува, но не намери точните думи. Беше бесен, но енергията му не стигаше за нещо повече.

— Спокойно, Удс — рекох. — Поеми си дъх и опитай пак.

Джони послуша съвета ми и се облегна на калника. Аз сторих същото до близкото дърво и зачаках. Част от мен се молеше да събере сили за един добър удар, за да мога да му отвърна както подобава. Но това едва ли щеше да му помогне. Джони Удс пак щеше да си бъде предишният гадняр, който бие жени в свободното си време. Извади късмет, че не го размазах — ей така, за кеф. Тогава щетите му със сигурност щяха да бъдат по-големи от един счупен нос.

— Мислиш се за голяма работа, Кели — изръмжа той.

— Не, просто съм във форма — отвърнах аз. — А да удряш хората е трудна работа, особено ако не знаеш как да го направиш.

— Ама ти е кеф да тичаш след жена ми, нали?

— Забрави го, Удс.

— Нямам такива намерения, по дяволите!

— Но аз имам.

Отпуснах се на коляно и приближих лице към неговото. Исках да съм сигурен, че ще включи.

— Лицето на жена ти е обезобразено, Удс. При това не за пръв път. Тя е документирала всеки побой, който си й нанесъл. В момента се готви да вземе дъщеря си и да те зареже. А ти ще я пуснеш. Искаш ли да знаеш защо?

Тикнах два пръста под счупения му нос.

— Първо, защото ще те разнесе навсякъде в момента, в който се опиташ да я спреш. Една пресконференция ще й бъде достатъчна. Кметът ще те изхвърли като купчина димящи конски фъшкии, каквато си всъщност. Втората причина е още по-проста: аз не обичам страхливците. Особено онези, които бият жени. Опиташ ли се да направиш нещо — каквото и да било, аз ще те намеря. Няма значение как и кога. И ще те смажа. Няма да спра, преди да започнеш да молиш за пистолета. А след това ще ти избия зъбите с ръкохватката, ще натикам дулото в гърлото ти и ще натисна спусъка. Лицето ми ще бъде последната гледка в живота ти. Разбра ли ме?

Той не отговори. Беше забил поглед в земята и бършеше кръвта от лицето си.

— Погледни ме, Удс!

Той се подчини.

— Само ми дай повод! — изръмжах аз. — Изобщо няма да се замисля, а после ще спя спокойно. Ясно ли ти е?

Удс кимна. Веднъж, два пъти, три пъти. После спря. Първо затрепери долната му устна, после брадичката. Притисна очи с дланите си, смръкна и се разрева. Фазата на самосъжалението. Щеше да отнеме известно време, затова се изправих и огледах щетите на предното стъкло. На тротоара се появи майка с дете. Вероятно го водеше на училище. Усмихнах им се. Те само ни огледаха и ускориха крачка.

— Защо го е направила? — мрачно промърмори Удс в опит да подхрани мъката си.

— Какво е направила, Джони?

— Ти знаеш какво.

Изобщо не му пукаше от заплахите ми. Нито от обезобразеното лице на жена му. Това, което не можеше да преглътне, беше ролята на рогоносец. Мисълта, че жена му го е направила с друг мъж, при това в собствения му дом. Страхливците по правило притежават силно его. Особено онези, които бият жените и децата си. Кметският слуга не правеше изключение. По-скоро беше потвърждение на правилото.

По улицата забръмчаха първите коли, по тротоарите се появиха хора. Всички ни гледаха. Някои разговаряха помежду си. Появата на полицията беше само въпрос на време.

— Жена ти не е направила нищо, Удс — рекох. — Тя ме нае, защото иска да се отърве от теб. Снощи говорихме до късно и аз преспах на канапето. Ако щеш ми вярвай. Изобщо не ми пука. А сега влизай в колата.

Настаних се зад волана. Вероятно преценил, че не е приятна гледка за съседите си, Удс бавно се добра до съседната седалка. Стъклото от моята страна беше силно напукано, но все пак имах достатъчно видимост. Включих на скорост. Спряхме пред първата аптека. Купих торбичка лед, бутилка вода, памук и лепенки.

— Дръж, почисти се.

Удс изми кръвта от лицето си. Аз пуснах няколко бучки лед в носната си кърпа и му я подадох.

— Притисни леда към лицето си. Помага срещу оток.

Той пое компреса и извъртя огледалцето към себе си.

— Как изглеждам?

Извъртях огледалцето обратно.

— Носът ти е счупен, затова забрави за него. Освен ако не искаш да отидеш в болница, за да го наместят.

Притиснал леда към лицето си, Удс поклати глава.

— Правилно — кимнах аз. — Остави го така. Ако имаш проблеми с дишането, те ще го счупят втори път, след което ще го наместят.

Джони ме стрелна с бялото на очите си. Идеята явно не му хареса.

— Успокой се — подхвърлих. — На мен са ми чупили носа шест-седем пъти, но никога не съм търсил лекарска помощ. Това е дреболия.

Удс отмести кърпата и внимателно опипа лицето си. После върна леда на мястото му и опря глава на възглавничката. Включих радиото. Миг по-късно Удс възвърна словоохотливостта си.

— Кой те е учил да се биеш, Кели? — попита той.

— Ние с теб не сме се били.

— Как така?

— Ти се би. Аз не съм те ударил нито веднъж.

— Това имам предвид. Нарита ми задника, без дори да ме удариш. Това означава, че знаеш да се биеш. Къде си се учил?

— Тук-там — промърморих. — Докато растях.

— За удоволствие?

— Никога не съм се бил за удоволствие. Това е работа, стига да знаеш как да я вършиш. Гадна работа, която не се върши даром.

— Какво означава това?

— Означава, че се върши срещу заплащане.

— Значи си професионалист?

Хвърлих поглед към част от физиономията си, отразена от страничното огледало.

— Бях.

— Което означава, че не съм имал никакъв шанс.

Погледнах го и свих рамене.

— Боят е като всяка друга работа. Изправиш ли се срещу професионалист, със сигурност ще загубиш. Е, може и да извадиш късмет, но по-вероятно е да ти счупят главата.

Свих пръстите си в юмрук, после ги отпуснах и хванах волана.

— Поуката от тая история е само една: опознай човека, с когото искаш да се биеш. И не вдигай ръка, преди да си убеден, че ще стигнеш докрай.

Удс не каза нищо и това беше добре дошло за мен. Завъртях копчето на радиото. По И Ес Пи Ен течеше предаването „Майк и Майк“. Водещите обясняваха, че извън ефир се карат като възрастна семейна двойка. Но и в ефир се караха по същия начин, при това в продължение на доста време. Чаках да заговорят за спорт. Дори бегло и между другото. Погледнах към Удс.

— Това да ти прилича на спортна радиостанция?

Той не отговори. След няколко минути се отказах и изключих радиото. Запалих мотора и Удс проговори.

— Какво по-точно откри, Кели?

Изгасих мотора.

— За какво?

Почистено, лицето му изглеждаше по-добре. Сложи една лепенка в основата на носа си и я притисна с пръст.

— За оная работа на Хъдсън Стрийт. За която вчера си говорихме в офиса. Какво откри?

Гласът му омекна, но заплашителната нотка остана. Рогоносецът изчезна, отстъпвайки място на кметския „уреждач“. Вече плуваше в свои води. Водите на чикагската политика. Лостовете на властта, на прикритостта, блъфовете и измамите. Това беше добре. Защото до този момент разследването на смъртта на Брайънт не ме беше довело доникъде. Трябваше ми човек с опит, който можеше да превърне центовете в джоба ми в солидна пачка. И едновременно с това да е достатъчно уплашен, за да проговори.

— Знам всичко за големия пожар — рекох. — Подпалил го е прапрадядото на кмета, помагал му е собственикът на „Чикаго Таймс“.

Удс се прозя на новината, протегна ръце и изпука с кокалчетата на пръстите си. После завъртя врат наляво-надясно, за да намести прешлените си.

— Доста добър сценарий за филм, Кели — промърмори той. — Имаш ли доказателства?

— Архивите на поземлената собственост. От тях личи, че много терени са били изкупени от Джон Джулиъс Уилсън, най-вероятно съвместно с Чарлс Хюм.

Очаквах имената да му направят впечатление, но сбърках.

— Не е престъпление да притежаваш недвижими имоти, Кели. Това ли е всичко, с което разполагаш?

— Знам и за книгата на Шийхан — добавих аз.

Този път Удс реагира. Лицето му се стегна, горната му устна леко потрепна. Леко, но достатъчно.

— Знам, че отиде в онази къща да прибереш книгата. Знам, че заради нея е бил убит Алън Брайънт.

— Вече ти казах, че нямам нищо общо с Брайънт, Кели. Когато влязох, той вече беше мъртъв.

— А какво ще кажеш за книгата, Удс? Беше ли изчезнала?

Блъфът, който кметският човек ми беше подготвил, бързо се разпадаше. Явно се намирах в опасна близост до някаква версия на истината, а Удс искаше на всяка цена да ме отдалечи от нея.

— Предупредих ги, че идеята не е добра — поклати глава той. — Предупредих ги, по дяволите!

— Кого си предупредил?

Пръстите на Удс бяха дебели. На един от тях носеше брачна халка, а на съседния — пръстен във формата на сърце. Забил поглед в тях, той дълго мълча. Явно не видя нищо утешително и премести поглед върху мен. Лицето ми също не му предложи кой знае какво.

— Майната ти, Кели. Прекрасно знаеш кого.

— Много искаха тая книга, а?

— Да.

— Вярно ли е?

— Кое? — погледна ме Удс.

— Това за Джон Джулиъс Уилсън и големия пожар. Вярно ли е?

— О, господи! Наистина ли ти се говори за това?

— Казах ти, че ме интересува само убийството, Удс. Човекът е открит мъртъв в собствения му дом. Единственото, което липсва оттам, е оригиналното издание на Шийхан.

— Дрън-дрън.

— Това е един от начините за анализ на нещата. Но аз искам да ми кажеш къде е мястото на тази книга в цялата схема. Знам за Хюм, знам и за Джон Джулиъс Уилсън. Знам за измамата с недвижими имоти и за пожара. Сега искам да разбера за книгата на Шийхан.

Удс приглади вежди и започна да разтрива слепоочията си. Запалих колата и потеглих. Промяната в декора може би щеше да помогне.

— Трябваше да има и писмо — промърмори спътникът ми. — Да си чувал за него?

Очите му пробягаха по вътрешността на купето, а аз леко размърдах врат. Нито „да“, нито „не“. Просто демонстрирах, че съм наясно с нещата и няма да го оставя да шикалкави. Исках всички подробности. Още тази сутрин. Веднага. Удс отмести очи и заговори.

— Предполага се, че след пожара Хюм и Уилсън са съставили документ, в който са били описани всички детайли: планът за опожаряването на ирландските къщи и изкупуването на земята, начинът, по който огънят е излязъл от контрол. Въпросният документ е бил в два екземпляра, подписани и от двамата.

— Защо?

Удс се усмихна. Това беше по неговата част.

— Защото не са си имали доверие. Писмото ги е задължавало да мълчат.

— Писмото е било предохранителна мярка за Уилсън — поправих го аз.

— Може би. Той е бил беден ирландец. Имал е нужда от нещо, с което да държи Хюм.

— Умно — рекох.

— Това му е по наследство.

— Какво е станало с писмата?

— Точно там е работата — въздъхна Удс. — Това са само слухове. Нещо като градски легенди. Кой знае нещо конкретно, по дяволите? Но петият етаж им вярва и очевидно прави всичко възможно да ги открие.

— Писмата?

— Да, писмата. Съгласно последната воля на Хюм всичките му документи са били изгорени. Най-вероятно с тях е отишло и неговото копие.

— Защо?

— Може би е решил, че това вече не е негов проблем.

Отново се озовахме в Соганаш. Удс свали два пръста от стъклото и насочи поглед към познатата околност. Завих наляво по Кийн Стрийт и спрях пред „Пресвета Богородица“. Табелата на тротоара уточняваше, че това не е обикновена църква, а базилика.

— Каква е разликата между църква и базилика? — учудих се аз.

— Ти католик ли си?

— Цял живот.

— Господи Исусе! — въздъхна Удс. — Базиликата е голяма църква, в подземието на която има крипта. Там съхраняват мощите на свещеник или светец.

— Аха.

— Не е зле да се образоваш малко по отношение на религията, Кели.

— Така ли мислиш?

Спрях пред просторна зелена площ, която чезнеше в далечината. Базиликата изглеждаше внушително с каменната си фасада и двете високи кули. Към вратата й водеше широко мраморно стълбище. Скъпо, но красиво. Зад нея беше спасението. Или поне шансът да дариш малко пари в брой.

— А екземплярът на Уилсън? — попитах.

— На писмото ли?

— Да, Джони. Екземплярът на писмото, който е останал у Уилсън.

— Какво за него?

— Нали това си търсил?

— Ако изобщо го е имало. Кметът твърди, че не знае нищо за никакво писмо.

— Официално — добавих аз.

— Точно така — кимна Удс. — А неофициално нещата стоят горе-долу така: Годината е хиляда деветстотин двайсет и някоя. Един от по-буйните предци на Уилсън отива в някакъв бардак на Скид Роу…

— Това става, преди фамилията Уилсън да влезе в политиката?

— Точно така — кимна Удс. — По това време те са само неприлично богати поземлени собственици. Но както и да е. Въпросният представител на фамилията е в компанията на една от хубавиците. Удрят по няколко питиета, после се оттеглят насаме. Уилсън вади писмото и започва да го размахва. Не е ясно дали има конкретна причина, или просто иска да се изфука. Точно в този момент се появява нравствената полиция и в бардака настъпва ад. Казах ли ти, че тоя Уилсън е бил женен?

— Направо съм шокиран.

— Няма начин да не си. Та този човек скача полугол от прозореца на втория етаж.

— Забравяйки за писмото?

— Бинго! — насочи пръст в гърдите ми той. — На другия ден се връща да го търси, но момичето вече е напуснало града. Фамилията не вижда това писмо никога повече. С течение на времето то е забравено.

— Но напоследък…

— Да, напоследък нещата се променят. Никой не знае откъде тръгват слуховете, но те са реалност. Писмото е факт и кметът се изнервя.

— Къде тук се вписва Шийхан? — попитах.

— Чакай, ще стигнем и дотам — вдигна ръка Удс. — Знаеш ли, че първото издание е номерирано?

— Да — кимнах аз. — От едно до двайсет.

— Добре си се подготвил. Щастливото число е четири. В екземпляра под този номер се крие информация относно местонахождението на писмото.

— Номер четири значи.

— Така се говори. Информацията е закодирана някъде в текста.

— Вярваш ли във всичко това?

— Шефовете ми вярват — отново въздъхна Удс. — Това е важното.

— Продължаваш да говориш за слухове, Джони. Но аз не вярвам, че става въпрос за слухове. Тук е замесен източник, който ги захранва с информация.

— Така ли мислиш?

— Така мисля, Джони. А в джоба ми има една снимка. На нея си ти — в момента, в който бягаш от местопрестъплението. Снимка, която потвърждава, че трябва да открия името му. По-скоро рано, отколкото късно.

— Разкарай се, Кели!

— Няма проблем, Джони. Ще го сторя в момента, в който разкрия източника ти. Някой ви е пробутал историята с писмото и книгата на Шийхан. А може би ви е предложил и да разгадае ребуса в момента, в който я докопате. Така ли е?

Не получих отговор.

— Ще те попитам нещо друго — не се отчаях аз. — Той ли те насочи към Алън Брайънт?

— Сам го открих — стрелна ме с поглед Удс. — Като преди това проследих шест от останалите копия на Шийхан.

— Номер четири беше у него, нали?

Удс кимна.

— Преди това му се обадих по телефона. Той потвърди, че копието е у него. Но когато отидох там… — Удс сви рамене и тръсна глава. — Той вече беше мъртъв, Кели. Видях трупа и си плюх на петите.

Замълчахме за известно време, всеки потънал в мислите си.

— Кметът знае ли за Брайънт? — попитах.

— Не и от мен. По принцип нещата, които не знае, са твърде малко.

— Кой друг проявява интерес към писмото?

— Кметът има много врагове, които с удоволствие биха сложили ръка върху подобно нещо.

— Но биха ли убили, за да се доберат до него?

Джони приглади реверите на сакото си и почисти кръвта с помощта на малко вода.

— Става въпрос за цивилизовани хора, Кели. За политици.

— Не отговори на въпроса ми. Биха ли убили, за да вземат писмото?

— Категорично не — отвърна Удс, стрелна ме с очи и се усмихна. — Е, може и да убият, стига да получат гаранции, че ще им се размине.

— Кой ти каза за писмото?

— Не се отказваш лесно, а?

— Не.

Подозирах, че знам отговора на този въпрос, но исках да бъда сигурен.

— Дребна риба, не заслужава внимание — сви рамене Удс.

— Кураторът в Чикагското историческо дружество, нали?

— Сега вече аз съм впечатлен — изгледа ме с уважение Удс. — Наистина е той, Лорънс Рандолф. Именно той повдигна въпроса пред кмета. Успя да го убеди, че писмото на прапрадядо му съществува реално и може да бъде използвано.

— А копието на Шийхан?

— Доколкото ми е известно, Рандолф е изразил мнението, че си струва да го издирим. Просто за да хвърлим едно око, нищо повече.

Представих си как моят приятел кураторът си седи зад бюрото и дърпа конците на града. И вероятно прибира добри суми за услугата.

— Какво иска Рандолф? — попитах на глас аз.

— Власт, какво друго. Иска да стане старши куратор на Чикаго. Главен историк на града или нещо такова. Кметът му обещава всичко, стига да открием писмото.

— За да го унищожите?

— Точно така. Ако питаш мен, такова нещо изобщо не съществува, но виждаш накъде вървят нещата. Сега пече знаеш всичко, което знам и аз, Кели. Но искам да ме споменаваш името ми.

— В противен случай?

— В противен случай ще си спечелиш още един враг в града, от когото едва ли имаш нужда.

— Това тревожи ли те?

— Честно казано, не. Ти си известен като човек, който държи на думата си. Ако изиграеш козовете си както трябва, аз имам всички шансове да се измъкна сух.

— Стига да си ми казал истината.

— Вече ме чу, Кели — знаеш всичко, което знам и аз. Друго не мога да ти предложа.

Удс погледна часовника си и кимна към базиликата.

— Ще се промъкна през задния вход. Искам да хвана службата в осем и половина.

Протегна ръка към дръжката на вратата, но аз го потупах по рамото.

— Изслушай ме внимателно, Джони. Това, което казах за жена ти, го казах сериозно. Чуя ли, че си я пипнал с пръст — нея или дъщеря й, — нещата стават страшни за теб. Няма да има повече приказки. Само аз и ти, без хепиенд.

Удс се отдръпна, изпъчи рамене и направи опит да възвърне достойнството си.

— Бъди спокоен, Кели. Подарявам ти я.

Отвори вратата, слезе от колата и се наведе към мен.

— Един последен съвет, приятелю. Каквото и да ти говори тази жена, не й вярвай. Джанет си е Джанет и никога няма да се промени. А сега се пръждосвай и ме остави на мира. Искам да присъствам на литургията.

След тези думи Джони Удс се обърна и закрачи през зелената трева към своя бог. В горния край на мраморното стълбище чакаше възрастен свещеник с червено расо и пурпурна шапка. Джони стисна ръката му и изчезна във вътрешността на храма. Свещеникът се обърна и погледна в моя посока. Знаех, че не може да ме види в колата, но въпреки това се вцепених. Така става, когато си се родил ирландски католик. Потеглих и нагласих огледалцето за обратно виждане така, че да виждам базиликата. Семейните проблеми в Соганаш трябваше да почакат. Един-двама убийци все още бяха на свобода. Да не говорим за Чикагското историческо дружество и невестулката на име Лорънс Рандолф.