Майкъл Харви
Петият етаж (23)

23

В много отношения петият етаж на кметството приличаше на четвъртия, а още повече на шестия. Разликата се усещаше в атмосферата. Мимолетни изблици на амбиция, лек полъх на сребролюбие, тихи стъпки на посредници, предлагащи и приемащи услуги. Понякога успешно, понякога не, но винаги на линия. Защото това беше същността на петия етаж. Център на интригите, поместен в каменна сграда, издигаща се насред живия град от плът и кръв. Една врата в средата на дългия коридор беше от съществено значение. Обикновена дървена врата, боядисана в кафяво. Абсолютно същата като тази един етаж по-долу, зад която се намираше отдел „Планиране“, копие на друга — но на шестия етаж, където се трудеше заместник-началникът на „Водоснабдяване“. Но тук, на петия етаж, липсваше орнаментираната табелка със съответните титли. Вместо нея към вратата бяха прикрепени четири златни букви, които гласяха КМЕТ. А през нея никога не преминаваха хора, които се нуждаят от допълнителни разяснения.

Излязох от асансьора и свърнах наляво — в обратна посока на споменатата врата. Там, ако човек умее да се ориентира, имаше някакво подобие на арка, от която се влизаше в нещо средно между склад и работно помещение. По-скоро склад. Бюрото от зелен метал беше опряно в бежова стена. Човекът зад него беше с гръб към мен, наведен над някаква кантонерка.

— Здрасти, Уили — поздравих аз.

Неофициалният помощник на кмета изправи гръб.

— Не си този, за когото те мисля — обяви той, без да се обръща.

— Обърни се — подканих го.

— С удоволствие, но само когато чуя стъпките ти да се отдалечават по коридора.

Настаних се на единственото място за сядане — сгъваем стол с изпаднала гумена капачка на единия крак. Облегнах се назад и подхвърлих:

— Много хубав стол, Уили. Хайде, обърни се. Знаеш, че няма да мръдна оттук. Или може би предпочиташ да вляза направо при негово превъзходителство.

Уили Досън се обърна. В погледа му липсваха всякаква топлина и сърдечност.

— Кели.

— Уили.

Доста отдавна не го бях виждал, но времето явно беше благосклонно към него. Главно защото това не беше необходимо. Уили Досън беше някъде между четирийсет и смъртта. Кожата на главата му беше черна и лъскава, опъната плътно върху черепа. Беше почти плешив, развъдник на пърхот, свидетелство за което беше постоянното покритие от бели прашинки по раменете му, бюрото и всичко останало. Включително моя милост.

През по-голямата част от времето благородният пласт просто обогатяваше гардероба на Уили. Днешният ден не беше изключение. Костюмът му беше светлокафяв, със спортна кройка, доста поизносен от присъствието му сред обществото. Ризата му беше жълта, но аз се съмнявах, че това е оригиналният й цвят. Върху бежовата му вратовръзка личаха някакви фигурки. Присвих очи и установих, че принадлежат на Мерилин Монро. За пръв, а вероятно и за последен път по време на тази моя визита на лицето на Уили се появи нещо като усмивка.

— Разбира се, че е Мерилин — доволно установи той. — Харесва ти, нали? Ако я включиш в тока, започва да се съблича. Е, не тук, разбира се.

Уили многозначително се огледа, а аз кимнах. Всъщност той не беше лош човек. Напротив, беше добър, най-вече с връзките си. Когато човек се облича като него, със сигурност има едно наум. Това беше начинът, по който Уили заповядваше на типовете с костюми от „Джорджо Армани“ да си седнат на задниците и да внимават. Казано по-просто, облеклото изобщо не му пречеше да носи вода на господин кмета. Което все пак беше нещо.

— Какъв е проблемът, Уили?

Досън поклати глава и се извърна към кантонерката.

— Знаеш какъв — промърмори той. — Изминаха колко? Две, а може би три години. А той все още не понася да му споменават името ти.

— О, я стига, Уили! Кога са му го споменали за последен път?

— Никога.

Уили се завъртя и се облегна на бюрото. Миризмата не беше станала по-приятна: евтини пури, лош дъх и нещо като „Виталис“. Ако този продукт все още се произвежда. Ако не, значи Уили се бе запасил с него.

— Няма да се споменава изобщо — казах аз. — Не и от мен.

— Наближават избори.

— Благодаря за новината. На предишните кметът взе осемдесет и шест процента от гласовете.

— Но тогава не участваше Мичъл Кинкейд.

Уили се засмя и размести хартиите пред себе си.

— Майната му на Мичъл Кинкейд. Той е никой.

Кинкейд беше чернокож, също като Уили. Но не той подписваше чековете със заплатата му, а кметът.

— За това ли си дошъл? Да си приказваме за шибания Мичъл Кинкейд?

— Не, Уили. Дойдох заради едно предчувствие.

Уили подреди на купчинки всички документи, до които можа да достигне, после започна отначало. Когато това му писна, той се тръшна на стола, качи чифт високи зелени маратонки „Конвърс“ на бюрото и отправи поглед към несъществуващия прозорец.

— Предчувствие значи.

— Точно така.

Над горната му устна се появиха първите капчици пот. Той ги избърса, свали краката си и се приведе към мен.

— При последното ти предчувствие изритаха половината от шерифската служба.

— Шест души, Уили. А трябваше да бъдат много повече.

— Шестима никак не са малко. Шестима сериозни мъже. Между тях и Джо Дайсън, който имаше два месеца до пенсия. Знаеш ли какво прави в момента? Аз ще ти кажа!

Столът му изскърца, краката му стъпиха на пода, гласът му се сниши до дрезгав шепот.

— Пикае през маркуч и дриска в найлонова торбичка. Защо? Защото получи инсулт. През втория месец в затвора. Парализиран. Без телесни функции. Излежава петгодишна присъда в затворническата болница. Не че това има значение.

Знаех за Дайсън. Дори ми беше малко кофти за него. Но не много. Придърпах бележник и писалка от бюрото на Уили и започнах да пиша.

— Това е адресът на Ким Бишъп. Живее в Уест Сайд, общежитията „Хенри Хорнър“. Джо Дайсън беше завързал Рей, съпруга й, за един радиатор в прокуратурата. В резултат Рей си призна за три убийства, които нямаха връзка помежду си. И беше готов да признае, че е убил дори Исус Христос. Месото му цвъртеше, Уили. И щеше да цвърти, докато си признае.

Бутнах бележника и се отдръпнах.

— Бях там, когато му забиха иглата. Ким също. За три убийства, с които нямаше нищо общо. Благодарение на Джо Дайсън — ченгето, което искаше да направи кариера. Иди да разкажеш на Ким какво се е случило с него. А после я заведи на църква.

Уили откъсна листа и го хвърли в кошчето за боклук под бюрото. После отново ми обърна гръб. Парещото чувство в гърдите ми изчезна, пулсът ми се успокои. Бях преиграл с козовете.

— Слушай какво ще ти кажа, Уили. Не очаквам топло посрещане от твоя страна. Дойдох да те предупредя, че става нещо. Последния път не ме послуша. Дано сега ме чуеш.

Столът се завъртя. Бавно. Уили беше всичко друго, но не и глупак. Не беше нужно да ме харесва.

— Нещата отиват на зле, Уили. По-зле от случая с Дайсън. Става въпрос за умишлено убийство.

— Поръчано от петия етаж?! За какво убийство говориш? Да не би кметът да е започнал да трепе хора?

— Чуй ме, Уили…

— Не, Кели. Ти ме чуй. Какво ти става, бе човек? Всеки път, когато се появиш тук, демонстрираш гадно отношение към кмета. Какво ти е направил? Нима мислиш, че заради него са ти отнели значката? Ако е така, грешиш. Ти сам си я отне. Той никога не е искал да те изгони, но общината настоя.

— Но той не й попречи.

— Това няма значение! — изсъска Уили. — Ти просто го мразиш и затова ровиш! А сега се махай оттук! Познавам те добре и съм наясно, че като нищо може да имаш микрофон в джоба си. Убийство! Махай се, иначе ще извикам охраната!

Уили скочи. Дотук с гостоприемството. Не че ми пукаше кой знае колко.

— Трябва да поговоря с Джони Удс — рекох.

— Ами иди и говори. Това не е мой проблем.

— Къде е кабинетът му?

Досън махна по посока на коридора.

— Благодаря, Уили. Пак ще се видим.

Оставих го в неговата клетка без решетки, приведен над старата кантонерка. Беше ясно, че умът му не е в документите. Вече мислеше за убийството. За предстоящите избори. За кмета. Скоро щеше да започне да говори. Вероятно и за трите неща. Понякога става и така — едно леко побутване и човекът пропява.