Майкъл Харви
Петият етаж (22)

22

Родригес си тръгна малко след пет и половина. Ние с Рейчъл се настанихме във всекидневната. Слушах вятъра, който свиреше през счупеното стъкло, а тя пиеше от уискито ми и гледаше мрачно, подвила крака под тялото си. След известно време станах и отидох в спалнята да се облека. Когато се върнах, Рейчъл беше облякла палтото си и чакаше до вратата да я закарам у дома. Улиците все още бяха пусти. В колата цареше тишина.

— Съжалявам за всичко — промълвих аз.

Очите на Рейчъл останаха сухи. Беше прекалено твърда, за да се разплаче, но усещах, че е много близо. И това правеше нещата още по-трудни.

— Майкъл, какво стана, по дяволите? — прошепна тя. — Защо някакъв мръсник стреля по мен? Защо се озовах гола на пода, а ти точно тогава реши да повикаш приятеля си ченге?

— Помислих, че си мъртва.

Нямаше какво повече да кажа, затова млъкнах и продължих да шофирам. Не след дълго спрях пред къщата й — масивна постройка от сив гранит близо до езерото. Навън все още беше полутъмно. Спрях и се заслушах в шума на двигателя. Той също нямаше какво да каже.

— Лека нощ, Майкъл.

— Лека нощ, Рейчъл. Съжалявам.

— За какво?

— За всичко, което се случи.

— Недей. По-добре забрави.

— И нашата среща ли?

— Всичко.

— Това ли искаш?

Тя извърна глава към стъклото по начин, който би затворил устата на всеки мъж.

— Идеята май не е добра.

— Така ли?

— Може би.

— Значи всичко е ясно.

Останах с впечатлението, че очаква да чуе повече, но това беше всичко, което можех да й кажа. След кратка и скована прегръдка тя слезе от колата. Изчаках я да си влезе и потеглих. На половин пряка по-надолу видях един ръждивочервен додж „Монако“, спрял до пожарния кран. Спрях до него и смъкнах стъклото.

— Следиш ли ме, детектив?

Дан Мастърс духаше някаква течност, която вдигаше пара от картонената чаша в ръцете му.

— Качвай се — промърмори той, без да ме гледа.

Паркирах на разрешеното място зад него и се прехвърлих в колата му.

— Добре направи, като я изчака да влезе — рече той.

— Така ли мислиш?

— Идеята беше добра.

— Защото се е почувствала сигурна?

Мастърс изсумтя и запали мотора.

— Това ли беше всичко, на което си способен, Кели? Не ти ли мина през ума нещо от сорта на „По тази жена стреляха в дома ми и аз трябва да направя нещо!“ или „Искам да продължа да се виждам с нея, въпреки че изобщо не съм от нейната класа“? Нищо от това ли не мина през тъпата ти глава, любовнико?

Детективът въздъхна, отпи от странната течност в чашата си и стисна устни. После включи на скорост и потегли.

— Родригес ти е разказал всичко — промърморих аз.

— Разбира се, че ми разказа. Докато беше горе при теб и съдийката, аз огледах наоколо.

— И какво откри?

— На един тип му духаха в страничната уличка.

— Толкова ли е важно това?

— Беше общински съветник.

— Аха, ясно.

— Женен. Мацката му беше обикновено работещо момиче.

Погледнах го. Точно навреме, за да забележа усмивката му.

— Спрях му такси, за да се прибере у дома.

— Браво на теб.

— Точно така, сър. Гладен ли си? Аз се нуждая от закуска. Да вървим в „Темпо“.

„Темпо“ беше утвърдено заведение, с прост бизнес план: да работи цяла нощ, за да поеме клиентите около Ръш Стрийт. Хората, които излизат от нощните барове, обикновено не са придирчиви към това, което е в чинията. Ако не мърда, значи можеш да го полееш с малко кетчуп и да се опиташ да го сдъвчеш. Настанихме се в едно сепаре близо до входа. Аз си поръчах бъркани яйца, а Мастърс се задоволи с препечени филийки и кафе.

— Защо не хапнеш като хората? — попитах след известно време аз.

— Загубих апетит.

Захапал клечка за зъби, детективът разсеяно зяпаше през прозореца. Преди час кръчмите по Ръш Стрийт бяха затворили и улицата бе затрупана с боклук. Иззад ъгъла се заклатушкаха четирима младежи, вероятно студенти, които се насочиха към нас.

— Хубава жена — каза Мастърс, докато сервитьорката поднасяше кафетата и препечените филийки на детектива.

— Моля?

— Имах предвид приятелката ти, съдийката Суенсън.

— По този въпрос ще мълчим — предупредих го аз. — За всичко, което се случи през нощта, най-вече за Рейчъл. Пълно затъмнение!

— По-точната дума е секретност, Кели.

Мастърс сложи малко масло върху една от филийките и остави кафето си да изстине. Студентите нахлуха в заведението и поискаха маса. Сервитьорката ми донесе бърканите яйца, а колежката й настани момчетата в дъното. Мастърс ги изчака да седнат и се върна към нашия разговор.

— Убийството на Брайънт — рече той.

— Вече е убийство? — вдигнах вежди аз.

— Наричай го както искаш. Родригес ми каза, че държиш на връзката с чикагския пожар.

— Колкото повече мисля за нея, толкова по-убедителна ми се струва.

Детективът сипа захар в кафето си. Направи го по старомодния начин — първо в лъжичката, а после в течността. Ръката му със захарницата леко потрепваше. Другата, с лъжичката, беше доста по-зле. Приключил с операцията, той разбърка кафето и отпи глътка.

— Струва ми се, че настъпваш нечии пръсти в кметството, Кели.

— И това те безпокои?

— Никак.

Отговорът дойде прекалено бързо. Така действа човек, който се страхува. Като възрастния репортер в Джолиет. Или упоритите детективи в Чикаго. Сервитьорката се появи с каничка в ръце и допълни чашите ни. Мастърс я изчака да се отдалечи.

— Работата е там, че ми остават година и половина до пенсия — допълни той. — Не ми се ще да я загубя.

— Ясно.

— Наистина ли ти е ясно?

— Така си мисля. Не е нужно да се забъркваш, Мастърс. И за Родригес важи същото.

Детективът кимна и отмести очи. Беше типичен представител на старата школа: квадратна брадичка, сини очи, късо подстригана коса стил „четка“. Приличаше на изрезка от плакат за набиране на полицейски кадри от седемдесетте, забравен прекалено дълго на стената. Пожълтял, с подвити краища, разкъсан на много места и покрит с лепенки.

— Как се чувстваш, Дан?

— Зле изглеждам, нали?

Свих рамене.

Мастърс стрелна с очи сепарето на младежите и попита:

— Какво ти каза Родригес?

— Че преживяваш трудни моменти.

— И нищо друго?

— Изглеждаше доста разтревожен.

Това предизвика лек смях.

— Много добре.

В Чикаго действаше забрана, за пушенето във всички ресторанти, но тя явно не важеше за марлборото на детектива. Той запали, дръпна дима и поднесе чашата към устните си.

— Как са яйцата? — попита.

— Ужасни.

Мастърс кимна и изпусна струйка дим през носа си. Над масата увисна мека димна възглавница. Вдъхнах я с пълни гърди. Лекарските предупреждения да вървят по дяволите. Аз просто обичам дима, независимо дали го поемам в оригинал или втора употреба. За мен това няма значение.

— Родригес не ти е разказал моята история?

— Не.

— Той я знае цялата — рече Мастърс. — Един от малцината, които я знаят.

— Да оставим нещата такива, каквито са — подхвърлих.

Твърде късно. Дан Мастърс искаше да говори. А аз бях готов да го изслушам.

— Случи се преди около шест месеца — започна Дан и направи гримаса в опит да си спомни точната дата. Това ми позволи за пръв път да видя всичките му зъби. Жълтеникави, с поизносени пломби и оголени венци.

— Всъщност точно преди шест месеца, четири дни и — бегъл поглед към ръчния часовник… — И четири часа. Трябваше да поема двойно дежурство. Или поне така си мислех. В участъка имаме една от онези дъски с магнити, които са останали от шейсетте години. Разноцветни метални плочки върху желязна скара, закачена на стената. Използват ги като таблица за дежурствата. Понякога обаче проклетите магнити не действат както трябва. Така стана и в моя случай. Една жълта плочка се беше смъкнала надолу, показвайки че ме чака двойно дежурство. Чак до девет сутринта. Но на практика се освободих в един.

— И се прибра у дома по-рано от очакваното.

— По-рано от очакванията на съпругата ми.

Усетих накъде отива работата и ми стана неприятно. Особено след случилото се. На всичкото отгоре в шест часа сутринта в закусвалня „Темпо“.

— Живеехме в хубав апартамент на Линкълн Скуеър. Един от новите блокове в близост до Уелс Парк, сещаш ли се?

— Разбира се.

— Прибрах се малко след два. Живеехме на втория етаж. Бях сигурен, че Мишел спи, затова изкачих стълбите, без да вдигам шум.

Мастърс отпи поредната глътка кафе. Сервитьорката донесе сметката и той я изчака да се отдалечи.

— Знаеш ли какво остана запечатано в съзнанието ми, Кели?

— Какво?

— След двайсет и две години брак чуваш жена ти да изрича името на друг мъж и го изрича по много особен начин. Това го запомняш, нали? А заедно с това осъзнаваш, че животът ти вече никога няма да бъде същият. Всичко в дома ти ще звучи и мирише по друг начин. Животът ти се разделя на две — преди и след този миг. Нищо друго няма значение. Всичко избледнява.

Детективът завъртя брачната халка на лявата си ръка. Всъщност нея я нямаше. Останала беше само избелялата кожа на мястото й.

— Какво си направил, Дан?

Мастърс дръпна от цигарата си толкова яко, че огънчето почти опари устните му. Или на мен ми се стори така. После я пусна в чашата.

— Същото ме попита и Родригес. Ти как би постъпил? Като ченге, нали? Измъкваш пистолета!

Оръжието му изтрака на масата. Тежко желязо, 40-и калибър, с дебел слой смазка върху синкавата цев. Грижливо поддържано оръжие, готово за употреба.

— Отидох в кухнята, откъдето също чувах всичко. Мишел и мъжът бяха в спалнята. Държах пистолета в ръка и гледах вратата. Мислех да вляза, но изведнъж ми стана студено. Обърнах се и излязох. Спуснах се по стълбите. Седях в колата, докато онзи си тръгна. Това стана малко след пет сутринта. Отпуснах й десетина минути и се прибрах. Тя само ме погледна и се разрева. Веднага разбра всичко.

От дъното на помещението долетяха викове. Студентите крещяха поръчките си. Мастърс затвори очи. Лицето му беше покрито с двудневна четина. Лицевите му мускули потрепнаха, очите му се отвориха.

— Седнах на кухненската маса и я прегърнах. Още ме обичаше, но и двамата знаехме, че всичко е свършено. После престана да плаче и попита искам ли да закуся. Казах „не“. Попита дали искам да спя. Пак казах „не“. Така и не стъпих повече в спалнята.

Погледна към студентите в дъното и продължи:

— По-късно през деня отидохме в центъра и попълнихме съответните документи. След два месеца се разведохме. Оставих й всичко. Всъщност единствената ни собственост беше апартаментът, но на мен той не ми трябваше.

— Къде живееш сега?

— На „Ласал“. Държа под наем мебелиран апартамент.

— Как е?

— Ти как мислиш? — сви рамене Мастърс и се надигна. — Извинявай за момент.

Един от младежите се насочи към служебната маса. Риза с разтворена яка под яркочервен пуловер, бежов панталон. Сервитьорката му каза да се връща на мястото си, но момчето държеше да си поръча палачинки. Тя повтори думите си и му обърна гръб. Но той явно не беше свикнал да го пренебрегват.

Мастърс се изправи до него в момента, в който ръката му легна на рамото на жената. Рязък удар в тила го отхвърли към стената, а оттам на пода. Преди някой да реагира, Мастърс се наведе и изви китката му. Младежът се озова на колене, ругаейки на висок глас. Натискът върху китката му се усили — нагледна демонстрация на съотношението между подчинение и болка. Той не беше глупав и веднага разбра, че е по-добре да млъкне. Компанията остана на мястото си. Кандидати за герои липсваха. Пристъпих натам, просто за всеки случай.

— Платиха ли си сметката? — изръмжа Мастърс, обръщайки се към сервитьорката, която беше някъде по средата между кухнята и припадъка. Тя бръкна в джоба на престилката си и извади лист хартия.

— Тъкмо щях да им я нося.

Мастърс кимна с глава към компанията.

— Иди да си прибереш парите, госпожо.

Тримата внезапно изтрезнели колеги на пострадалия хвърлиха няколко банкноти на масата. Предполагам, че бяха достатъчни за една безплатна порция на приятелчето им. Всъщност това би било справедливо.

— Прибра ли ги? — подхвърли през рамо Мастърс.

Жената кимна и той пусна младежа, който не беше издал нито звук. Вероятно беше отличен студент.

— Вземайте си дрешките и изчезвайте! — изръмжа детективът. — Не само от заведението, но и от квартала!

Палецът му се стрелна към мен.

— Този човек е полицейски служител. Ако още веднъж ви види наоколо, ще се озовете на задната седалка в патрулката! А сега се махайте оттук! И да не съм чул дори звук!

Две минути по-късно отново бяхме в сепарето, освободени от присъствието на студентите.

— Нищо им няма — промърмори Мастърс. — Млади и пийнали, нищо повече. В това няма нищо лошо.

Сметката ни лежеше на масата, сгушена между корици от зелена кожа с емблемата на „Темпо“.

Мастърс напъха някакви банкноти и ги връчи на сервитьорката, без да се вслушва в протестите й.

— Извинявай за тъжната история, Кели. Не знам защо ти я разказах.

— Ще се оправиш ли? — попитах аз.

— Стъпка по стъпка. А, сетих се защо ти я разказах…

— Защо?

— Обичаш ли да си сам?

— Не мисля много по този въпрос — свих рамене аз.

— А трябва. Човек не бива да свиква със самотата. Съдийката е добра жена. Би трябвало да се замислиш.

— Тъй ли?

— Тъй. Добри жени не се срещат често. А още по-трудно е да ги задържиш. Трябва да се постараеш.

Напуснахме закусвалнята и спряхме на ъгъла. Мастърс предложи да ме закара, но аз предпочетох да се разходя.

— Както искаш — кимна той. Хладният въздух превръщаше дъха му в пара. — Дръж ме в течение за оная работа около кметството.

— Ще се наложи да направя едно посещение на петия етаж — рекох. — Още тази седмица. Искам да си поговоря с Джони Удс.

Детективът кимна и отключи колата си.

— Дръж ме в течение — повтори той.

Колата му се отлепи от тротоара и потегли. Мебелираната квартира на Ласал Стрийт беше на три преки оттук. Щеше да се заключи вътре и да удари три-четири чаши джин. Денят щеше да се проточи, докато се превърнеше в нощ. Мастърс щеше да прочете вестника, да погледа телевизия и да се запита какво ли става с Мишел. Може би щеше да излезе да вечеря някъде, може би не. Далеч по-лесно бе да си стопли някоя консерва. После щеше да си легне, да затвори очи и да заспи. За да повтори всичко на другия ден.

Стана ми мъчно за Мастърс. Помислих си, че трябва да го наглеждам по-отблизо. После си помислих за своя апартамент. И за собствения си живот. Може би не беше толкова празен. Все още не.