Майкъл Харви
Петият етаж (18)

18

Върнах се в града малко след четири следобед. Във фоайето седеше някаква жена с дълго синьо палто и кафяв плик с продукти в краката си.

— Рейчъл Суенсън.

— Уморих се да чакам. Освен това телефона ми го няма в указателя.

— Щях да го намеря.

— Сигурно.

Вдигнах плика с продукти и я поведох напред.

— Как си?

— Уморена и гладна. Освен това умирам от студ.

— Как откри адреса ми?

— Аз съм съдия, забрави ли? Реших, че можем да си приготвим нещо за хапване. Останалото оставям на въображението ти.

— Наистина ли?

— Шегувам се, Майкъл. Нима вярваш, че ще извадиш чак толкова голям късмет?

Погледнах през рамо и срещнах усмивката й. Хареса ми, макар че не знаех защо.

— Трябва да поговорим — добави Рейчъл. — Бях ти дала още десет минути. След това щяхме да разговаряме по телефона. А сега отваряй вратата.

Бръкнах за ключовете от апартамента, опитвайки се да си представя степента на бъркотията вътре. В главата ми изплуваха доста неприятни картини, но вече беше късно да направя каквото и да било. Поех си дълбоко дъх и бутнах вратата.

— Не е зле, Майкъл. Никак не е зле.

Рейчъл бързо се огледа, после мина покрай мен. С помощта на няколко бързи шута натиках под канапето дрехи, обувки и най-малко една опаковка от пица „Джордано“. От другата страна се претърколи бутилка от бира, която грабнах и поставих на масичката. После последвах съдийката в кухнята. Тя стоеше с профил към мен и без палто. Пликът с продукти беше на плота, един-два шкафа зееха отворени.

— Знаеш ли кое къде се намира? — попита Рейчъл, без да ме поглежда.

Беше облечена с джинси и бледозелен пуловер. Очите й бяха в цвета на пуловера. Ослепително бели зъби, медни отблясъци в косата, блясък за устни, дискретен руж. Ноктите й бяха добре под държани, с бели връхчета. В момента очаквателно почукваха по кухненския плот.

— Онова там е хладилникът — рекох и махнах с ръка към големия бял сандък, който тихо ръмжеше зад гърба й. — Ако те интересува, в него се съхранява известно количество бира.

Рейчъл затвори шкафовете и насочи вниманието си към моя милост.

— Някога да си готвил тук?

— Разбира се, съдия Суенсън — отвърнах аз, заобиколих я и отново отворих шкафовете. — Специалист съм по закуските. Мога да забъркам омлет от абсолютно всичко. — Спрях и се обърнах да я погледна. — Говоря сериозно.

— Нещо нямам желание да го опитам тоя омлет — направи гримаса тя.

— Първо опитай, пък после говори. Освен това мога да прегоря всяка пържола. Правя спагети, а понякога и кюфтета. Зависи от настроението ми.

— Често ли ти идва настроението?

— Не особено.

— Е, добре. След като се самопоканих, ще се наложи и да приготвя нещо.

— Колко справедливо.

Извадих от хладилника две бутилки „Хайнекен“ и седнах на плота. Рейчъл бръкна в плика и до мен се появиха бутилка зехтин, чесън и лук.

— Радвам се, че обичаш спагети, защото това е менюто за тази вечер.

Вдигнах палец в знак на съгласие.

— С кайма?

— С наденица — отвърна тя и отпи глътка бира. — Плюс най-хубавия червен сос, който някога си опитвал.

— Червен сос. Говориш като Тони Сопрано.

— Всъщност научих тази рецепта от един пласьор на Вини Делука — усмихна се Рейчъл.

Вини Делука беше стогодишният кръстник на чикагската мафия. Той със сигурност би харесал жена като Рейчъл — твърда, умна и безкомпромисна, умееща да отстоява позициите си. Много би я харесал. Ако не му се изпречи на пътя, разбира се. В такъв случай най-вероятно би я убил, а тялото й щеше да попадне в багажника на забравена кола някъде из паркингите на летище „О’Хеър“. Нищо лично.

— Познаваш ли Вини? — попитах.

— Не. Но преди няколко години ръководех федералното разследване срещу него.

— Не знаех, че си била прокурор.

Рейчъл извади нож с дълга дръжка от чекмеджето.

— Нима си мислиш, че цял живот съм била съдия?

Отдели две скилидки чесън с плоската част на ножа, а после ги наряза на дребно. Аз се прехвърлих във всекидневната и пуснах диск на Чарли Паркър. Вълшебният му глас изпълни апартамента. Когато се върнах в кухнята, Рейчъл беше затоплила малко зехтин в тигана и скилидките чесън цвъртяха в него. Приближих се. Тя тихо си тананикаше, кракът й леко почукваше в такт с музиката. Беше хубаво.

— Ще ми кажеш ли как се сдоби с тази рецепта?

Тя хвърли малко лук в тигана, а няколко секунди по-късно и надениците.

— Човекът се казва Томи Тейта. Дребен мошеник, когото обвинихме в измами с пощенски записи. По неизвестни причини обичаше да разговаря с мен.

— Не се и съмнявам — промърморих аз.

Рейчъл си изми ръцете и отвори кутия с домати.

— Един ден ми пъхна някакво листче, докато го водехме на разпит при съдията. От известно време го обработвах за съдебно споразумение. Няколко години по-малка присъда срещу информация за Делука.

— И си смятала, че си струва, така ли?

Рейчъл изсипа целите домати в една тенджера и започна да ги мачка с дървена лъжица.

— Може би. Прочетох бележката в съдебната зала, на банката на защитата. И какво да видя? — Лъжицата й махна по посока на тигана.

— Рецептата на Томи за червен сос?

— Точно. Тейта получи петнайсет години, а аз — неговата рецепта. А сега нека й се насладим.

Отпих глътка бира, докато Рейчъл приготвяше соса. Малко сол и черен пипер. Риган, босилек, ситно настърган морков. На слаб огън.

— Това е всичко — обяви тя. — Сега ще го оставим да се сгъсти.

Извадих си още една бира от хладилника. Прехвърлихме се във всекидневната.

— Е, добре, Рейчъл.

— Много добре, Майкъл.

— Принуден съм да стигна до неприятното заключение, че не си дошла тук да правим секс. Освен ако не те понапия…

Рейчъл наклони бирата си в моя посока и леко намигна.

— Не бъди толкова сигурен.

— Наистина ли?

В гърлото ми се появи буца.

Рейчъл проговори, подбирайки думите си непринудено мило.

— Никол често говореше за теб. Всъщност непрекъснато. А после те видях на гроба й.

— Това едва ли е толкова важно.

— Всъщност наистина е важно. Не бях сигурна, когато се сблъскахме край езерото. Помислих си, че може да е забавно.

— А може би повече от забавно.

— Мислиш ли?

Приближих се към нея и я целунах. Не бях го планирал, което винаги бе по-добре. Тя затвори очи. Ръцете й останаха отпуснати край тялото. После бузата и погъделичка моята.

— Трябва да поговорим, Майкъл.

— Не сега.

Тя опря длани в гърдите ми и аз я пуснах. Взе бирата си и отпи една глътка.

— Не знам дали моментът е подходящ. Вчера ми звънна един приятел.

— Къде работи той?

— Във ФБР. Специален агент.

— Впечатлен съм.

— Недей да се впечатляваш. Един от неговите колеги работи често с кметството.

— Изхвърля боклука на кмета?

— Знаеш за каква работа става въпрос.

Помислих си за Фред Джейкъбс и „Ястребовото око“.

— По всичко личи, че много хора помагат на кмета да решава проблемите си.

Рейчъл скръсти ръце на гърдите си и заби поглед в безупречно поддържаните си нокти. Зачаках, обзет от мрачно предчувствие.

— От вчера насам ти също си част от тези проблеми.

— Как така?

— Приятелят ми твърди, че името ти се споменава в офиса на кмета.

— Там винаги се споменават разни имена.

— Разбира се. На хора, които трябва да бъдат държани под око.

— А каква е ролята на ФБР?

— От време на време хвърлят по едно око. Проверки със задна дата, финансови ревизии. Зависи от сигнала.

— Приятно е да узнаеш, че Биг Брадър е жив и здрав. Я ми кажи, колко съм спечелил миналата година?

— Моят човек казва, че е пренебрежимо малко, за да си губят времето.

— Съкрушен съм.

— Би трябвало. Но както и да е. Засега можеш да бъдеш спокоен. Но бих искала да знам какво си направил, за да ядосаш кмета?

— Мисля, че става въпрос за обикновена параноя.

— Дори да е така, все пак искам да поговорим на тази тема.

— Ама аз не искам.

— Твоя работа — сви рамене Рейчъл. — Но не забравяй на какво е способен кметът.

— Ти май не си му фен, а?

— На какво по-точно? На „Империята на злото“? О, я стига! Този човек е жесток, безскрупулен и абсолютен диктатор!

— Но едновременно с това и благонамерен, нали?

— Точно. Стига да не го заплашваш. Но ти по някакъв начин си успял да постигнеш именно това.

Отпих глътка бира и попитах:

— Това възбужда ли те?

— Ще свърши работа — промърмори тя и се премести по-близо. — Поне засега.

Опрях длан в нейната. После преплетох пръсти с нейните. Един по един. Устните ни леко се докоснаха. Веднъж, втори път. Леко се наклонихме един към друг. Люшнахме се, макар и в седнало положение. На канапето насред всекидневната ми. Навлязохме в изненадващ и за двамата ритъм. Но въпреки това беше хубаво. Сякаш имаше какво да очакваме и нямаше защо да бързаме. Усетих как тя протяга ръка и оставя бутилката на масичката зад гърба ми. Помислих си, че трябва да дръпна пердето. После тя се раздвижи и аз престанах да мисля за друго.