Майкъл Харви
Петият етаж (15)

15

— Как влезе тук?

Прибрах се в офиса си на Бродуей малко след два следобед. Момичето седеше на стола, на който съвсем наскоро беше седяла майка му. Имаше същата руса коса, същите елегантно оформени носле и брадичка. Същата бледа кожа, опъната на високите скули, същите тъмни петна на умора под очите. По всичко приличаше на майка си. С изключение на синините. Все още нямаше синини.

— Вратата беше отворена — отвърна момичето и погледна зад гърба си.

— Глупости!

Тя се подсмихна по начин, който ме накара да се почувствам безнадеждно остарял.

— Добре де, умея да се оправям с ключалките.

Отбелязах си да сменя бравата и се настаних зад бюрото. Бележките ми от визитите в историческото дружество и общината потънаха в чекмеджето. Включих компютъра и проверих пощата си. Усещах изпитателния и преценяващ поглед на момичето върху себе си. Очаквах известно напрежение у нея, но сгреших. Така изтече една минута.

— Нека отгатна — вдигнах глава аз. — Ти си Тейлър Удс.

— Откъде знаеш?

— Приличаш на майка си.

Тейлър вдигна стихосбирката на Катул, която преди по-малко от седмица бях дал на майка й.

— Взех го назаем — каза тя.

Станах и пристъпих към полицата до вратата. Отместих обемистото томче на „Илиада“ и напипах късото дуло на „Смит енд Уесън“ 38-и калибър, който държах там за всеки случай. За щастие зареденото оръжие беше на мястото си, далеч от ръцете на тийнейджърката, която ми беше дошла на гости. Върнах се зад бюрото.

— Преди няколко дни я показах на майки ти.

— Знам — кимна Тейлър. — В училище уча латински.

— В кой клас си?

— Аз съм на четиринайсет, първа година в гимназията.

— И можеш да превеждаш?

— Малко — призна тя и сведе поглед към заглавието. — „Мразя и обичам“. Не е много трудно.

— Харесваш ли Катул?

Тейлър се замисли върху достойнствата на поета, писал две хиляди години преди нейното раждане. Пет секунди й бяха достатъчни.

— Изглежда готин — обяви тя. — Доста романтичен.

Можех да й разкажа доста неща за романтиката. Например, че е по-добре да четеш за нея, вместо да я изживяваш. Но прецених, че всички хора, включително и четиринайсетгодишните, имат право сами да откриват някои неща от живота.

— Какво има, Тейлър? — попитах.

— Мама каза, че ще ни помогнеш.

— Така ли?

— Да. Каза още, че трябва да се обърна към теб, ако имам проблеми.

В ръцете й се появи визитната ми картичка: име, адрес, телефон, имейл. Обичайната информация за всяка визитна картичка. Докато не попадне в ръцете на дете, което очаква спасение от нейния притежател.

— Майка ти знае ли, че си тук?

Тя поклати глава. Руса къдрица закри част от лицето й. Отметна я назад и се настани по-удобно на стола.

— Дойде по собствена инициатива, така ли?

— Да.

— Къде е майка ти?

— У дома, предполагам.

— Значи не е в опасност?

— В момента?

— Да.

— В момента не е в опасност. Това ли трябваше да чакам? В смисъл, преди да дойдем при теб?

— Не, Тейлър. Можеш да идваш, когато пожелаеш.

Замълчахме. Аз се замислих за състоянието на нещата, а Тейлър прелисти книжката на Катул, после вдигна очи и се огледа. Вероятно очакваше да чуе плановете ми.

— Кой е този?

Проследих пръста й, който сочеше към двете стари издания в крайчеца на бюрото ми.

— Гръцки драматург на име Софокъл. Чувала ли си за него?

Тя поклати глава, а аз взех книгата със заглавие „Тивански цикъл“.

— Живял е през пети век преди Христа — поясних. — Имаш ли представа преди колко време е било това?

Тейлър само ме погледна и аз продължих:

— Софокъл е написал три пиеси, получили известност като „Трилогията за Едип цар“.

— За какво се разказва в тях?

— Доста сложен въпрос — промърморих, прелистих книгата и спрях на една строфа от „Едип в Колон“, която ми се стори подходяща.

κακων γάρ δυσάλωτος ούδεις

Какво беше това? — попита Тейлър.

— Старогръцки. В превод означава „За злините никой не недостижим“.

— Това ребус ли е?

— Нещо такова. Софокъл е вярвал, че всеки човек се ражда със съдбата си и не може да избяга от нея. Онези, които си въобразяват противното, са просто глупци. Като Едип.

— Едип е бил глупак?

— Той е бил цар. И си е въобразявал, че е господар на съдбата си. Бил е убеден, че може да разреши всеки проблем със силата на интелекта си.

— Но май не се е получило, а? — подхвърли момичето.

— Едип е задавал много въпроси. За съжаление невинаги е получавал верните отговори.

— Каква е поуката от пиесата?

Затворих книгата и се усмихнах.

— В трилогията за Едип има много поуки. Предполагам, че това е една от тях: не задавай въпрос, преди да си убеден, че ще разбереш отговора.

Тейлър протегна ръка и погали корицата.

— Мога ли да я взема?

— Разбира се — кимнах аз и се заех с обясненията. Показах й английския превод на всеки пасаж, обясних й как се ползват обяснителните бележки в края. Тя кимна и сложи Софокъл върху Катул.

— Благодаря. Падам си по тези неща.

— И аз. Карат те да мислиш.

— Искаш ли да чуеш какво си мисля в момента?

— Давай.

— Запитах се: Дали този мъж си има приятелка?

— Много интересно — промърморих.

— Имаш ли си?

— Какво?

— Приятелка.

— Забрави ли какво ти казах току-що за въпросите?

Момичето се усмихна. За пръв път, откакто беше седнала насреща ми, заприлича на дете. На стопроцентово дете. Това ми хареса.

— Какво искаш да знаеш? — попитах.

— Защо вече не излизаш с мама?

— Моля?!

— Тя ми каза, че едно време сте били гаджета.

— Майка ти е омъжена. За втори път.

— Това ни е известно.

— Стига, Тейлър!

Тя се засмя, тялото й се размърда на стола. Забелязах някаква татуировка от вътрешната страна на китката й. Приличаше на плод. Праскова, или нещо подобно.

— Искаш ли да чуеш какво тя каза за теб? — попита момичето.

— Ние сме стари приятели.

— Знам. Искаш ли да чуеш?

Въздъхнах, опрях лакти на бюрото и обхванах брадичката си с шепи.

— Не искам. А ти имаш ли си приятел, Тейлър?

— Сменяш темата, а?

— Точно така. Имаш ли?

Момичето сведе очи и притисна двете книги до гърдите си. Косата й бе разделена на път като на майка й.

— Не се привързвам лесно.

Дадох си сметка, че не биваше да й задавам този въпрос. С десет секунди закъснение, както обикновено.

— Но имаш приятели, нали?

— С някои хора разговарям всеки ден.

— Как наричаш тези хора?

— Хора, с които разговарям всеки ден.

Очите й пропълзяха нагоре към лицето ми. В тях проблесна раздразнение, бузите й поруменяха.

— Искам да ме оставят на мира. Също като теб.

— Като мен ли? — учудих се аз.

— Разбира се. Ти не си женен, работиш за себе си. Струва ми се, че си доста самотен.

Не бях сигурен дали ме напада. Но ако го правеше, то положително се дължеше на озлобление или на стара обида. И в двата случая нямаше проблем. Тя бе дете, а аз бях живял сам достатъчно дълго, за да мога да се справя с всякакви трикове.

— Външният вид понякога лъже, Тейлър.

— Самотният човек често може да бъде открит в най-голямата блъсканица.

— Това пък откъде го взе?

— Сама го измислих.

— Не е зле. Може пък Софокъл да не е чак толкова сложен за теб. Но нека те попитам нещо друго.

— Казвай.

— Обичаш ли сладолед?

— Да.

Каза го с нежелание, но все пак беше „да“. Сладоледът обикновено е достатъчен, за да затвори страницата. Поне за децата. При възрастните не е толкова лесно.

— На ъгъла продават най-хубавия сладолед в града.

Изправих се. Момичето ме последва със Софокъл и Катул в ръце. Изгасих лампата и излязохме. Тейлър проговори някъде към средата на коридора.

— Забрави да заключиш.

Едва се въздържах да не изругая. Върнах се и заключих. После двамата тръгнахме към сладкарницата.