Майкъл Харви
Петият етаж (12)

12

— Какво знаем за това?

Бях успял да се ориентирам и да се върна в кабинета на Рандолф. Вътрешността му беше запълнена с безформени мебели от дърво и кожа, плътно покрити с книги и хартия. Зад голямото писалище седеше безформеният обитател на кабинета. В ръцете си държеше книжна кесия с храна, а в очите му личеше, че не е особено щастлив от появата ми.

— За кое? — преглътна хапката си той.

— За статията в „Сън-Таймс“.

Рандолф остави банана, който държеше в ръка, пое папката с изрезки и я разгърна. След минута я остави на бюрото, взе си банана и започна да го бели.

— Боклук — обяви той.

— Наистина ли?

— Наистина.

Автор на статията беше някакъв репортер на име Роулингс Смит. Публикувана бе в седмично списание от 1978 година и авторът й изказваше предположения относно истинския подпалвач.

— Забелязахте ли датата на изданието, мистър Кели?

Върху изрезката, която прочетох, липсваше дата.

— Първи април — осведоми ме Рандолф и отхапа парченце от банана.

— Денят на шегата.

— Точно така, мистър Кели. Денят на шегата. Този материал е шега с целия град, но най-вече с две от известните му фамилии.

— Значи не вярвате на написаното?

— Нито дума.

— Сигурен ли сте?

Рандолф вдигна очи към небето, сякаш за да отправи безмълвна молитва за помощ срещу всекидневните малки изтезания, на които бе подложен. После се стегна и се зае да посвещава неукия дивак насреща си. Тоест моя милост.

— Съществуват редица хипотези за началото на пожара — започна той. — Едната от тях е за куция Съливан, съсед на О’Лиъри. Той подпалил пожара с лулата си. Другата споменава семейство Маклафлин — наемателите на О’Лиъри, които обичали да си пийват. Същата вечер те имали гости. Предполага се, че двама от тях, хммм, се отдали на ласки в плевнята, съборили нещо и подпалили сеното. Има и трета, малко свръхестествена хипотеза — че през въпросната нощ Чикаго бил улучен от метеорит, който осветил града като коледна елха.

— Вярвате ли на някоя от тези хипотези?

— Кой знае, мистър Кели? Кой всъщност знае? — Рандолф хвърли в кошчето обелките от банана, сгъна кафявата кесия на квадратче и го прибра във вътрешния джоб на сакото си. Което май беше от туид.

— Вие говорите за един от свещените граали в моята професия, а именно — разбиването на мита за О’Лиъри. Искате със сигурност да откриете кой или какво е причинило големия пожар. Това е било голямата мечта на всеки куратор, заемал този стол преди мен.

Рандолф се облегна назад, а веждите му се извъртяха нагоре и надясно — както го правеше Граучо Маркс.

— Видяхте ли това?

Нямах друг избор, освен да допусна, че има предвид портрета, който висеше на стената. На него беше изобразено човешко същество, дошло сякаш от друга, отдавна отминала епоха. Лицето му беше в полумрак, очертано с няколко щриха. Устните му бяха разтеглени в лека усмивка, сякаш знаеше, че дори и през деветнайсети век майтапът е бил за негова сметка.

— Това е Джосая Рандолф, мой родственик. Първи куратор на дружеството, написал книга за тази длъжност.

— Наследили сте много голяма отговорност.

— Разбира се. Джосая е бил куратор по време на пожара.

Рандолф се извъртя със стола и посочи стъклената витрина зад себе си. В нея имаше малка книга с кожени корици.

— Подарих дневника му на историческото дружество. В него Джосая описва как сградата ни изгоряла до основи. Той я напуснал последен, след отчаяни опити да спаси екземпляр на Прокламацията за освобождаване на робите. Въпросният екземпляр бил окончателният вариант на Линкълн, написан лично от великия държавник, абсолютен уникат. Уви, Джосая не успял.

Почетохме Джосая и неговия дневник с минута мълчание. После аз върнах Рандолф към действителността.

— Нека допуснем, че вие сте разкрили загадката, доказвайки без сянка от съмнение кой е подпалил чикагския пожар.

— В такъв случай портретът ми несъмнено би намерил място на тази стена, мистър Кели — отвърна Рандолф и отново вдигна изрезката. — Но тази статия е шега. Джон Джулиъс Уилсън е прапрадядо на нашия кмет, родоначалник на велика фамилия. А Чарлс Хюм е бил издател на „Чикаго Таймс“ и е помогнал за възстановяването на града. Двама гиганти в историята на Чикаго. Идеята, че те са организирали заговор за пожара, е просто…

— Според автора на тази статия всичко било част от заговор за преразпределение на земята. Хиляди квадратни метри в центъра на града.

— Мога да чета, мистър Кели. Но това е чиста фантазия. — Рандолф остави изрезката на бюрото. — Нима допускате, че ако имаше нещо вярно, дори частица истина, някой нямаше да я разкрие? Например човек като мен…

— А срещали ли сте се някога с автора на този материал? — попитах аз и сведох очи към бележките си. — Роулингс Смит.

— Не, никога — отсече Рандолф и се изправи.

— Може би си струва да проведете един телефонен разговор с него — подхвърлих аз и също станах.

Кураторът отвори вратата на кабинета си и направи крачка встрани.

— Вероятно си давате сметка, че аз съм изключително зает човек, мистър Кели — хладно процеди той. — Моля ви…

Излязох от кабинета, следван по петите от Лорънс Рандолф.

— Убеден сте, че това са пълни глупости, нали?

Поех с бърза крачка по коридора, говорейки през рамо. Кураторът подтичваше подире ми. Не искаше да слуша това, което казвах, но още повече се страхуваше да не пропусне нещо.

— Губене на време е по-точното определение — задъхано рече той.

Спрях и се обърнах, готов да хвърля последната въдица.

— Ами ако е истина?

— Статията?

— Да. Какво ще стане, ако твърденията в нея са верни? А вие лично откриете, че подпалвачът е великият прапрадядо на настоящия кмет? Това несъмнено ще ви направи известен, нали?

Кураторът поклати глава и продължи да крачи към изхода. Но аз успях да зърна блясъка в очите му. Беше захапал въдицата. Амбиция, слава, богатство. Универсалните съблазни, чиито алчни пламъчета осветяват и най-тъмните тунели на историята.

 

Две минути по-късно стоях пред сградата на Чикагското историческо дружество с копие от статията на „Сън-Таймс“ в джоба. Не бях особено обнадежден. Всъщност изобщо не бях обнадежден. Историята на Тимъти Шийхан си беше точно това — история. А статията в „Сън-Таймс“ — чиста измислица. Въпреки това най-голямото и най-самодоволното животно в зоопарка си оставаше високоуважаваният кмет на град Чикаго. А аз бях един от посетителите, които изгаряха от желание да го сръгат в ребрата с някоя пръчка, пъхната между решетките.