Майкъл Харви
Петият етаж (11)

11

Зелената стая наистина се оказа такава. Зелен мокет, зелени пердета, тъмнозелени тапети на светлозелени ивици. Част от пространството беше заето от работни места, разделени от дървени прегради. Всяко от тях беше оборудвано с настолна лампа със зелен абажур. Между преградите бяха разпръснати кожени кресла за четене — разбира се, зелени. Страничните им облегалки бяха обшити със сребристи копчета.

Другата част на помещението беше заета от стелажи до тавана, запълнени, както можеше да се очаква, със съхранената историческа мъдрост на град Чикаго. Навлязох между тях и напосоки издърпах някаква папка. Оказа се, че в нея се съдържат материали, свързани с катастрофата на „Истланд“. През 1915 г. този параход се преобръща в река Чикаго и потъва за по-малко от три минути. Осемстотин четирийсет и четирима души намират смъртта си. Върнах информацията за тази трагедия на мястото й и потърсих материалите за големия пожар.

Доброволката излезе, за да потърси куратора. Така наричаше началника си, куратор. Майната му на този куратор, рекох си аз. Би трябвало да е тук, ако го беше грижа. Десет минути по-късно вече разгръщах първите папки, свързани с пожара. Някой влезе и сянката му се изпречи между мен и светлината. Вдигнах глава.

— Предполагам, че вие сте кураторът.

Той ме дари с погледа на човек, който си изкарва прехраната от папките. На ревера му висеше ламинирана табелка с надпис ЛОРЪНС РАНДОЛФ. За добро или лошо, кураторът си имаше име.

— Защо ви е нужно проучване на оригиналите? — попита той.

— Това е нещо като призоваване — рекох. — Като телефонното обаждане, което прозвучава в главата на човек, който иска да стане проповедник.

Рандолф мълчеше и ме гледаше.

— Май не сте ходили на католическо училище, а? — промърморих аз.

— Материалите тук са изключително крехки. А част от тях са и поверителни.

— Точно това ми трябва. Поверителни материали.

Ако не бяха ушите, главата на Рандолф спокойно можеше да мине за палец. Свали очилата от върха на това, което вероятно наричаше нос, и започна да ги лъска.

— Май не ви разбирам — промърмори той.

— Става въпрос за убийство — изтърсих аз.

В повечето случаи този номер минава. Всъщност винаги минава. Реакцията на новия ми познат го потвърди. Очилата се върнаха на носа, плоското лице леко поруменя.

— Истинско убийство?

— Разбира се — кимнах аз и му показах картата си. — Излъгах вашата сътрудничка. На практика съм частен детектив и разследвам убийство. Жертвата се казва Алън Брайънт. Проявявал е доста голям интерес към пожара. Чували ли сте за него?

Рандолф поклати глава.

— Не е ваш съвременник?

Ново поклащане на главата.

— Добре, няма значение. В хода на разследването изникна заглавието на една книга: „Историята на големия пожар в Чикаго“.

— От Тимъти Шийхан? — попита Рандолф и хлътна в пътеката между две претъпкани с книги полици. Побързах да го последвам.

— Едно забележително изследване на пожара — промърмори Рандолф, обърна се и изпъчи гърди. — Отместете се, ако обичате!

Едва успях да изпълня заповедта, преди да бъда блъснат от металната стълба на колелца, която се появи на пътеката, теглена от метален кабел. Рандолф я беше задействал с натискане на някакъв бутон близо до главата ми.

— Добро хрумване — рекох аз.

Рандолф се покатери по стълбата и почти веднага слезе обратно. В ръката си държеше старо томче с тъмносини корици, върху които със златни букви беше изписано заглавието. „Историята на големия пожар в Чикаго“ от Тимъти Шийхан.

— Много копия ли притежавате?

— Това е първото издание.

— Какво му е толкова специалното на първото издание?

— Нищо. Просто струва повече пари.

Професионалният детектив се пробуди в мен, доловил някакъв далечен полъх на мотив.

— Колко повече пари? — попитах.

— Първото издание на Шийхан излиза през 1886 година в крайно ограничен тираж.

Кураторът разтвори корицата. От вътрешната й страна личеше цифрата 12, отпечатана в червено.

— Всеки екземпляр е номериран, от едно до двайсет.

— Отпечатани са били само двайсет бройки, така ли? — попитах аз.

— Точно така. В района на Чикаго има поне още едно първо издание. Не съм много сигурен, но по всичко личи, че е в частни ръце.

Пропуснах да му кажа, че тези частни ръце вече са мъртви. Не исках да го изнервям.

— Ограниченият тираж без съмнение вдига значително цената на всеки отделен екземпляр — добави Рандолф.

Каза го така, сякаш споделя мръсна тайна. На негово място и аз бих се чувствал така.

— Колко значително? — прошепнах.

— Двеста-триста долара.

Мотивът изведнъж ми замириса.

— Мислите, че някой би извършил убийство заради оригинален екземпляр на „Историята“? — недоверчиво попита Рандолф.

— Не вярвате в това, нали?

— Не виждам защо — кимна кураторът.

Погледнах книгата, после вдигнах очи към него.

— Какво бихте направили на мое място?

Той повтори това, което аз направих миг по-рано: погледна книгата, след това мен.

— Бих я прочел.

Това и направих. Рандолф се появи отново, когато бях на петдесета страница. Изправи се зад гърба ми и аз ясно усетих миризмата на фин прах и печатарско мастило. Или на алкохол.

— Пийнахте ли? — попитах.

Рандолф примигна.

— Току-що стигнах до онази част с пазача.

Две примигвания. Реших, че това е добър знак, и добавих:

— Матиас Шафър, четирийсетгодишен. В нощта на пожара е бил дежурен на наблюдателната кула. Вижда дим и вика на момчето долу. А после…

Сведох очи към разтворената книга в ръцете си.

— Момчето се казва Били Браун. Спрете ме, ако това ви е познато. Били е в долната част на кулата, където се намират всички сигнални средства. При него е приятелката му. Той й свири на китара и… Е, останалото сам можете да си представите.

Рандолф свали очилата си и ги избърса.

— Правилно — окуражих го аз. — Били дърпа погрешната аларма и продължава с ухажването. Така са го наричали по онова време: ухажване. Същата работа, но с по-хубаво име. Както и да е. Изминава половин час. Шафър вижда, че димът се е превърнал в огромен облак, изпод който проблясват пламъци. Той отново вика Били и му казва, че е дръпнал погрешното въже. Били си вдига ципа и казва: „Спокойно, шефе, ей сега ще оправя нещата.“ Но нищо не оправя. След още половин час Шафър слиза долу и подава правилния сигнал. Но вече гори половината град, нали така?

Рандолф примигна три пъти, събра папките и си тръгна. Изморен от лекцията, която изнесох, аз се облегнах в удобното зелено кресло и затворих очи. Екземплярът на „Големият пожар“ се изплъзна от пръстите ми и тупна на пода. Стреснато изругах и се наведох да го вдигна. До книгата лежеше папка, която кураторът явно беше забравил. Беше озаглавена „Хипотези за причината и източника на пожара“. След като прочетох три статии, открих първото перце, което със сигурност щеше да постави началото на един дълъг и безплоден лов на диви гъски. Въпреки това не устоях на изкушението и започнах да си водя бележки.