Майкъл Харви
Петият етаж (10)

10

Чикагското историческо дружество се помещаваше на ъгъла на Кларк Стрийт и Норт Авеню, съвсем близо до езерото Мичиган. Влязох заедно с неколцина достолепни възрастни граждани. Жената зад дървената маса във фоайето носеше всички белези на доброволка — с петнайсет килограма и двайсет години отвъд своя зенит, но бе достатъчно богата, за да пренебрегва този факт. Беше облечена в черен вълнен костюм с големи златни копчета, черни обувки на висок ток и синьо шалче с изрисувани върху него жълти кончета.

Солидните, монтирани високо на стените радиатори излъчваха нетърпима горещина. Просторното фоайе наподобяваше сауна, но тази незначителна подробност не можеше да развали настроението на доброволката.

Тя ми махна, лицето й разцъфна в усмивка.

— Малко топличко, а? — подхвърли и започна да си вее с някаква брошура на дружеството.

— Малко — съгласих се аз.

Жената силно се потеше. Лицето й беше поруменяло, а бузите й буквално пламтяха.

— Ще отида да си взема бутилка вода — рекох. — Искате ли и вие?

— О, не, благодаря. Смяната ми свършва след десет минути. Едни приятелки ще дойдат да ме вземат.

Жената махна с ръка към кафенето „Биг Шолдърс“ в дъното на сградата, което също бе оборудвано с няколко големи радиатори. Не знам защо се сетих за „Лудия Макс отвъд Тъндърдоум“.

— Ще обядваме там — поясни тя.

Това трябва да е някаква особена привилегия в големия град, рекох си. Иначе защо човек ще си поръча салата с пиле в помещение с температура деветдесет градуса по Целзий? Веднага съобразих, че насреща ми седи зряла шейсетгодишна жена, която говори за своите приятелки така, сякаш току-що са напуснали училище и се прибират у дома. Но както и да е. Аз я харесвах, а освен това — което беше особено важно — имах нужда от помощта й.

— Трябват ми материали, свързани с големия пожар в Чикаго — рекох.

— Това е една от нашите специализирани теми — прошепна тя.

— Затова съм тук — прошепнах в отговор аз. — Между другото, работя за „Трибюн“. Много се надяваме да изпреварим „Сън-Таймс“. Съжалявам, но не мога да ви кажа повече.

Зачервените бузи на жената започнаха да флуоресцират, ако подобно нещо изобщо е възможно.

— Разбирам — намигна тя. — Разполагаме с цял раздел, който се занимава с пожара. Между другото, казвам се Тийн.

Стиснах протегнатата й ръка и леко вдигнах вежди.

— Тийн?

— Съкратено от Катлийн. Така ме кръсти една приятелка от гимназията, така ми викат и до днес. Съжалявам. А вие как се казвате?

— Майкъл. Майкъл Кели.

— Ирландец? Прекрасно! И аз съм ирландка. Дядо ми се е изтърсил чак от Корк.

Не знаех откъде се е изтърсил моят дядо, освен от високото столче пред бара на една стара кръчма на Кларк Стрийт, носеща многозначителното наименование „Отбий се и пийни“. Наложи се да импровизирам.

— Прекрасно — усмихна се Тийн. — Значи за пожара, а?

Кимнах, а тя посочи извитите стълби, които свършваха пред стъклена врата с надпис БИБЛИОТЕКА — ПРОУЧВАНИЯ.

— Като за начало е най-добре да се обърнете към нашите изследователи.

После ми написа пропуск и аз бавно се заизкачвах по стълбите.

 

Тийн излезе права. Петнайсет минути по-късно се оказах затънал във фотокопия, изрезки и журналистически материали, свързани с пожара. Едно безспорно забавно занимание, което обаче изглеждаше абсолютно безсмислено. После доброволката отново се появи.

— Как беше в „Биг Шолдърс“? — любезно попитах аз.

— Ами…

Тийн се огледа, сякаш се страхуваше да не я чуят. Аз направих същото. После главите ни се срещнаха.

— Извинете.

— Няма нищо. В журналистическата игра това се случва всеки ден.

— Казах на момичетата, че ще пропусна обяда — съобщи ми тя, след което избърса лицето си с кърпичка, върху която бяха бродирани инициалите й.

— Реших да споделя нещо с вас — прошепна тя.

Погледнах я право в очите. Тя издържа на погледа ми и аз се усмихнах.

— Един човек се интересуваше от пожара също като вас. Не го познавам.

— Предполагам, че много хора проявяват интерес към пожара, особено на това място.

— Не и като него — отвърна дамата и отново се огледа. — Изглеждаше опасен.

— Опасен ли?

Тийн кимна, сякаш бяхме на едно мнение. Започнах да си мисля, че няма да е зле, ако я поканя за партньор. Имаше всички качества на главната героиня в „Убийство по сценарий“, а аз съвсем успешно можех да изиграя тъпия й асистент.

— Той поиска достъп до зелената стая.

— Която е?

— В нея съхраняваме историческите сведения за пожара, включително оригиналните източници.

— Искате да кажете истинските писма и всичко останало?

— Да.

— А дали в тази зелена стая може да се открие и „Историята на големия пожар в Чикаго“ на Шийхан?

Новата ми приятелка очевидно се развълнува при споменаването на това име.

— Онзи човек попита точно за тази книга.

— Опасният?

— Да.

— Спомняте ли си нещо друго за него?

— Едър мъж — сви рамене Тийн.

— И опасен?

— Да, много. Носеше тъмни очила, които ми попречиха да го разгледам добре.

— Имаше ли коса?

— О, не знам. Беше с шапка. От онези топлите, които приличат на чорап.

— Разписа ли се някъде? В журнал за посетители или нещо подобно?

— Май не — поклати глава Тийн. — Защо питате? Да не е бил репортер?

— Може би — отново се усмихнах аз.

— Искате ли да видите нашия Шийхан? — попита новата ми приятелка.

— Той се намира в зелената стая, така ли?

— Да.

— Мисля, че това би било справедливо.

Тийн стана, изпъна жакета си и тръгна напред. Аз я последвах.